Дженифър Л. Арментраут
Оникс (36)

Глава 36

Ботушите и пуловера ми бяха изчезнали, затова Деймън ми навлече своя и остана само с тънка памучна риза и дънки. Нямаше какво да направим за обувките. Но щях да се оправя. Измръзналите крака бяха приятни в сравнение с преживяното.

Без да губим време, Деймън ме изнесе тичешком от склада. Когато излязохме навън и ониксът вече не ми влияеше, пронизващият вятър започна да щипе бузите ми докато се движехме все по-бързо. След няколко секунди Деймън вече закопчаваше колана на предната седалка.

— И аз мога — промърморих аз и сложих пръсти на метала.

Деймън се поколеба като гледаше треперещите ми ръце, но после кимна. Докато се огледам, вече беше зад кормилото и завърташе ключа.

— Готова ли си?

С щракването на колана, се облегнах назад в седалката, останала без дъх. Ониксът не просто беше блокирал Извора. Чувствах се все едно съм изкачила Еверест с 50 килограмов товар на гърба си. Не можех да си представя как Деймън все още имаше каквато и да е енергия особено след, макар и половинчатото излекуване на Уил.

— Може да ме оставиш, — хрумна ми в този момент. — Ще си по-бърз… без мен.

Деймън вдигна вежди докато завиваше с джипа около контейнерите за боклук.

— Няма да те оставя.

Знаех колко беше важно за него да стигне до адреса — до Доусън.

— Ще се оправя. Мога да остана в колата… а ти да направиш онзи номер със скоростта.

Той поклати глава.

— Няма да стане. Имаме време.

— Но…

— Няма да стане, Кейти — и колата излезе от паркинга. — Няма да те оставя сама. Дори и за секунда, разбра ли? Имаме време — отхвърли с ръка тъмните вълни коса, паднали над челото му; беше стиснал зъби. — Когато получих съобщението ти за майка ти и не ми отговори, помислих, че може вече да си в болницата в Уинчестър. Обадих се и когато ми казаха, че майка ти не е там…

Заля ме облекчение. Мама беше добре.

Деймън поклати глава.

— Помислих си най-лошото — помислих, че са те хванали. Бях готов да преровя целия град. След това получих съобщението от Уил… Така че няма да те изпускам от очи.

Сърцето ми се сви. Докато аз се паникьосвах в онази клетка, не се бях замисляла, дали Деймън знаеше какво се случва, но сега разбрах, че тези часове са били истински ад и за него — върнали са го към дните след предполагаемата смърт на Доусън. Съчувствах му искрено.

— Добре съм — прошепнах.

Погледна ме за миг докато летяхме по магистралата на изток. Щеше да е цяло чудо, ако не ни спрат за превишена скорост.

— Наистина ли си добре?

Вместо да отговоря, кимнах, защото имах чувството, че дрезгавият ми глас ще го разтревожи повече.

— Оникс — каза той и стисна кормилото. — Не съм виждал оникс от години.

— Знаеше ли за действието му? — опитвах се да говоря тихо, за да не звуча толкова хрипливо.

— Когато ни подготвяха да заживеем сред населението на земята, съм виждал да го използват върху тези, които създават проблеми, но тогава бях малък. Но трябваше да го разпозная, когато го видях. Просто не съм го виждал под такава форма — върху решетки и вериги. А и не знаех, че би повлиял на теб по същия начин.

— Той… — млъкнах и си поех дълбоко дъх. Това беше най-ужасната болка, която някога съм изпитвала. Представях си, че това е усещането от раждане и операция без упойка. Все едно мутиралите клетки под кожата ми се опитваха да излязат, блъскаха се помежду си. Все едно ме разкъсваха отвътре — поне такова чувство имах.

Гадеше ми се от мисълта, че някой друг изпитва същото. Контролирали са луксените така — тези, които създавали проблеми? Беше мъчително и нечовешко. Не беше трудно да си представиш, че са контролирали така и Доусън… Както и приятелят на Блейк. Държали са Доусън повече от година, а Крис може би много повече.

Няколко часа… Прекарах в онази клетка с оникса само няколко часа. Няколко часа, които ще останат в съзнанието ми до сетния ми дъх, но все пак часове, а други са прекарали така навярно години. През това време кътчета в душата ми угаснаха… загрубяха. Имаше моменти, в които бях готова на всичко, за да спра болката. Знаех това и не можех дори да си представя какво е било за другите. За Доусън.

Заля ме тревога. Не можех да понеса мисълта за Доусън в подобна ситуация. Зад решетки, страдащ и без изход на хоризонта — безнадеждността, която все някога ще го завладее; болката, която ще го направи друг човек. Не можех да живея с тази мисъл.

— Кети? — в гласа му се усещаше тревога.

Тези часове и знанието, което придобих от тях, ме бяха променили. Не. Бях започнала да се променям и преди това — от някой, който мрази конфронтациите, се бях превърнала в човек, който иска да развие у себе си силата да се бори… и да убива. Да лъжа хората, които са важни за мен, ми бе станало втора природа, а преди бях доста честен човек. Разбира се, правех го, за да ги защитя, но лъжата си е лъжа. Вече съм по-дръзка, по-смела. Части от мен се бях променили и за добро.

Нямам никакво съмнение, че бих убила, за да защитя Деймън и хората, които обичам. Не бих се поколебала дори за миг. Старата Кейти дори не би си помислила такова нещо.

Сега съм просто сивкав оттенък — не знам кое е черно, и кое — бяло.

Имаше нещо, което Деймън трябваше да знае.

— Ние с Блейк не сме много различни.

— Моля? — Деймън ме погледна остро. — Нямаш нищо общо с това…

— Не. Имам — обърнах се към него. — Той направи всичко възможно, за да защити Крис. Предаде някои хора. Лъга. Убива. Аз вече го разбирам. Това не прави извършеното правилно, но го разбирам. Аз… Аз… бих сторила всичко, за да защитя теб.

Той се загледа в мен докато това, което не казах, витаеше в пространството помежду ни, и след малко го осмисли. Не бях сигурна дали това, в което се бях превърнала, беше по-добрата ми версия или точно обратното. Не бях сигурна и дали това ще промени начина, по който Деймън ме вижда, но той трябваше да знае.

Деймън протегна ръка и сплете пръстите си с моите. Остана съсредоточен върху тъмния път пред нас. Притисна ръцете ни към крака си и останахме така.

— Все пак нямаш нищо общо с него, защото в крайна сметка ти не би наранила невинен човек. Ти би взела правилното решение.

Не бях съвсем сигурна за това, но вярата му в мен извика сълзи в уморените ми очи. Преглътнах ги и стиснах ръката му. Деймън не го каза, но аз знаех, че той не би взел „правилното решение“, ако някой, който обичаше, беше в опасност. Не беше взел „правилното решение“, когато двамата офицери от МО ни завариха в склада.

— А Уил?… Според теб какво ще се случи с него?

Деймън изсумтя.

— Боже, как искам да го хвана, но положението е следното. В най-лошият случай ще побеснее, когато мутацията отмине и ще тръгне след нас. Ако това се случи, аз ще се погрижа за него.

Вдигнах вежди. За мен най-лошият случай беше той да се върне, в каквато и да е форма, независимо нормална или мутирала, и отново да се приближи до майка ми.

— Според теб няма начин мутацията да се запази?

— Не и ако Матю е прав. В смисъл, исках да подейства, за да те измъкна от там, но това не беше истинско искрено желание. Беше засегнал артерия, но не умираше — Деймън ме погледна. — Знам какво си мислиш. Ако мутацията се задържи, сме свързани завинаги.

Да излекува Уил, без да знае какъв ще е изходът беше голям риск и голяма жертва от страна на Деймън.

— Да — признах аз.

— Сега няма какво друго да направим, освен да чакаме.

— Благодаря ти — прочистих гърлото си, но това не помогна. — Благодаря ти, че ме измъкна от там.

Деймън не отговори, но ръката му стисна моята по-силно и ме върна в реалността. Казах му за „Дедал“, но не беше чувал за тях, както и предполагах. И малкото, което казах по пътя, отслаби допълнително гласа ми и всеки път думите ми завършваха с хриплив звук, от който Деймън потръпваше. Притиснах глава към облегалката и се опитах да държа очите си отворени.

— Добре ли си? — попита Деймън, когато наближихме адреса.

Колебливо се усмихнах.

— Да, добре съм. Не се тревожи за мен точно сега. Всичко…

— Всичко ще се промени.

Сви към сградата и натисна спирачките. Пусна ръката ми и изключи двигателя. Пое си дълбоко въздух и погледна към часовника на таблото. Имахме 5 минути.

Пет минути да измъкнем Доусън, ако това, което Уил ни каза, е истина. Пет минути бяха крайно недостатъчно време да се подготвим за това.

Разкопчах колана си и се опитах да не обръщам внимание на натежалото ми от умора тяло.

— Да действаме.

Деймън примигна.

— Не е нужно да идваш с мен. Знам… че си уморена.

Нямаше никакъв вариант да оставя Деймън сам в такава ситуация. Никой от нас не знаеше какво ни очакваше вътре, нито в какво състояние беше Доусън. Отворих врата и потръпнах от болката, която прониза краката ми.

След секунда Деймън беше до мен, хвана ръката ми и погледна надолу, за да срещне погледа ми.

— Благодаря.

Усмихнах се, въпреки че отвътре нещо ме разкъсваше. Докато се приближавахме към вратите, започнах да се моля наум, на който и да ме слушаше. „Моля те, не позволявай всичко това да свърши зле. Моля те, не позволявай всичко това да свърши зле“. Защото всъщност беше стряскащо колко много неща можеха да се объркат.

Деймън хвана бравата на двойната стъклена врата и, каква изненада, вратата беше отключена! Това събуди подозрение. Беше прекалено лесно, но вече бяхме стигнали твърде далеч.

Погледнах нагоре и видях кръгло парче оникс вградено в тухлите. От момента, в който влезем, щяхме да сме лишени от всякакви сили, с изключение на целебната му способност. Ако това беше капан, бяхме страшно прецакани.

Влязохме. Вдясно индикаторът на алармата светеше в зелено, което значеше, че е изключена. Колко ли пари беше инвестирал Уил в това? Пазачите в склада, Вон и всички останали, които се е наложило да подкупи, за да оставят сградата… отключена?

Парите не биха представлявали пречка за него. За бога, та той беше предал собствената си племенница!

Фоайето изглеждаше като всяко фоайе на бизнес сграда. Полукръгъл плот на регистратурата, изкуствени растения и евтини плочки по пода. Имаше врата, която водеше към стълбище, и беше удобно оставена отворена. Погледнах Деймън за миг и стиснах ръката му. Никога не го бях виждала толкова блед. Лицето ме беше толкова непроницаемо, че можеше да е издялана от мрамор.

Донякъде съдбата му го очакваше горе. Бъдещето му.

Изправи рамене и се отправи към вратата. Заизкачвахме се по стълбите колкото можехме, по-бързо. Когато стигнахме последния етаж, краката ми трепереха от изтощение, но страхът и вълнението ме заредиха с адреналин.

На последната площадка имаше затворена врата. Над нея отново имаше оникс — недвусмислен знак. Деймън пусна ръката ми и обви пръсти около бравата, а ръката му леко потрепна.

Затаих дъх, докато той отваряше. През главата ми минаха картини на предстоящата среща. Дали щеше да има сълзи и щастливи възгласи? Дали Доусън беше в състояние да познае брат си? Или ни чакаше капан?

Помещението беше тъмно, единствената светлина идваше от луната, която блестеше през един прозорец. До стената бяха подпрени няколко сгъваеми стола, в ъгъла имаше телевизор, а в средата на стаята голяма клетка, която наподобяваше кучешка колиба, със същите вериги, които висяха и от тавана на моята.

Деймън бавно пристъпи в стаята с ръце, прибрани до тялото. Излъчваше топлина, а гръбнакът му беше изпънат.

Клетката… Клетката беше празна.

Част от мен не искаше да осмисли какво значеше това; не можеше да остави мисълта да бъде възприета напълно. Стомахът ми се сви, а сълзите ми напираха.

— Деймън — изхриптях аз.

Той се приближи до клетката, остана пред нея за малко, после коленичи и притисна челото си с ръка. Тялото му се разтресе. Бързо отидох при него и сложих ръка на стегнатия му гръб. Мускулите му потрепнаха от допира ми.

— Той… ме е излъгал — каза Деймън сподавено. — Излъгал ни е.

Да стигне толкова близо, секунди да го делят от срещата с брат му — беше сърцераздирателно. Това беше травма, от която не можеш да се възстановиш. Нямаше какво да кажа. Нямаше думи, които да оправят нещата. Празнотата, която се отвори в мен, беше нищо в сравнение с това, което знаех, че Деймън изпитва.

Преглътнах плача си, коленичих до него и сложих глава на гърба му. Дали Доусън някога е бил тук? От това, което каза Мо, имаше шанс да е бил в склада, но вече го нямаше.

Отново го нямаше.

Деймън започна да се изправя. Изненадана, аз залитнах настрани, но той се обърна, хвана ме, преди да падна на пода и ме изправи на крака.

Сърцето ми спря за миг, а после ускори ритъма си.

— Деймън…

— Извинявай — гласът му беше груб. — Трябва… да се махаме оттук.

Кимнах и отстъпих назад.

— Аз… Много съжалявам.

Той стисна устни.

— Не си виновна. Нищо не зависеше от теб. Той ни изигра. Излъга ни.

Наистина исках да седна и да се разплача. Беше толкова ужасно.

Деймън хвана ръката ми и се отправихме към колата. Влязох и си закопчах колана с изтръпнали пръсти и натежало сърце. Излязохме от паркинга и потеглихме в мълчание. След няколко километра ни подмина кола на „Форд Експедишън“. Извъртях се в седалката си в очакване да направят обратен завой в средата на пътя, но те продължиха напред.

Обръщайки се, погледнах Деймън. В този момент лицето му беше като издялано от лед. От момента, в който излязохме от сградата очите му светеха като диаманти. Исках да кажа нещо, но наистина нямаше думи, подобаващи на подобна загуба.

Деймън беше изгубил Доусън още веднъж. Несправедливостта, ме изяждаше отвътре.

Пресегнах се и сложих ръка на рамото му. Той ме погледна за миг, но не каза нищо. Докато се облягах в седалката, наблюдавах как пейзажът край нас се слива в мрежа от сенки. Оставих ръката си на рамото му с надежда това да му даде утехата, каквато и той ми беше дал по-рано.

Когато стигнахме главния път, вече едва държах очите си отворени. Беше късно, минаваше полунощ, и единственото хубаво беше, че майка ми е на работа и не е прекарала деня в чудене къде, по дяволите, съм. Сигурно ми е пращала съобщения и със сигурност нямаше да е доволна, когато й обясня с тъпо оправдание.

Трябваше да поговоря с мама. Не сега, но скоро.

Свихме пред къщата на Деймън. Джипът бавно спря. Там бяха колите на Ди и Матю.

— Обаждал ли си се да им кажеш какво се случи… с мен?

Той си пое дълбоко дъх и разбрах, че през цялото това време не беше дишал.

— Искаха да помогнат да те намерим, но аз ги накарах да останат тук, в случай че…

В случай че нещата се объркат. Много умен ход. Поне Ди не беше преживяла пронизителната надежда, която се беше превърнала в безкрайно отчаяние при Деймън.

— Ако мутацията не се задържи, ще намеря Уил — каза той, — и ще го убия.

Навярно аз щях да му помогна, но преди да му отговоря, той се наведе над мен и ме целуна. Нежното му докосване беше в такъв контраст с това, което току-що беше казал. Смъртоносен и сладък — такъв беше Деймън. В него имаше две много различни души, събрани в едно.

Деймън се отдръпна и потрепери.

— Не мога… да се изправя пред Ди точно сега.

— Няма ли да се тревожи?

— Ще й пратя съобщение като те върна у дома.

— Добре. Можеш да останеш с мен — „Винаги“, ми се искаше да добавя.

На устните му се появи кисела усмивка.

— Ще те върна преди майка ти да се е прибрала. Обещавам.

Това беше добра идея. Каза ми да почакам, излезе и мина от другата страна на джипа. Движеше се по-бавно от обикновено. Вечерта беше взела своето. Отвори вратата и посегна да ме вдигне.

— Какво правиш?

Той вдигна вежди.

— Беше боса през цялото време, така че никакво ходене повече.

Исках да му кажа, че мога да ходя, но някакъв вроден инстинкт ме спря. Деймън имаше нужда да се грижи за някого в момента. Склоних и седнах на ръба на седалката.

Входната врата на къщата внезапно се отвори с трясък, подобен на изстрел. Замръзнах, а Деймън се обърна и ръцете му се събраха в юмруци в очакване на най-лошото.

Ди изтича към нас. Тъмните й къдрави кичури се разхвърчаха около лицето й. Дори от това разстояние виждах сълзите да блестят по бледото й лице под подутите й очи. Но тя се смееше. Усмихваше се. Бъбреше нещо, но се усмихваше.

Измъкнах се от седалката и потръпнах от студа, който пробяга през тялото ми. Деймън пристъпи напред докато вратата почти се беше затворила и изведнъж спря. Висока слаба фигура изпълни коридора. Все едно се поклащаше от вятъра. Фигурата се приближи, а Деймън залитна.

О, Боже, Деймън никога не залита.

Опитвах се да осмисля причината. Примигнах, прекалено уплашена, за да повярвам на очите си. Изглеждаше нереално. Все едно бях заспала по пътя и сънувах нещо прекалено хубаво.

Защото под светлината от лампата на верандата стоеше момче с тъмна вълниста коса, която се къдреше около скулите му, очите му бяха тъмни, но зеленият им оттенък беше поразителен. На верандата стоеше точно копие на Деймън. Беше измъчен и блед, но въпреки това ми се струваше, че виждам Деймън на две места.

— Доусън — пророни Деймън.

После се затича, а краката му затрополиха по замръзналата земя и нагоре по стълбите. Сълзи напълниха очите ми и се стекоха по бузите ми докато Деймън разтвори ръце и тялото му закри брат му.

Някак Доусън си беше у дома.

Деймън прегърна брат си, но Доусън… Той просто стоеше там с ръце, отпуснати край тялото, и лице, красиво като на брат му, но болезнено празно.

— Доусън? — несигурност се прокрадна в гласа на Деймън, когато се отдръпна. Нещо вътре в мен се стегна на възел, изкачи се нагоре по гърлото ми, заседна там и спря дъха ми.

Двамата братя стояха и се гледаха, докато вятърът вдигаше снежинки от земята и ги носеше във вихъра си към нощното небе, а аз си спомних думите на Деймън. Оказа се прав. В този момент всичко се промени… за добро или зло.