Дженифър Л. Арментраут
Оникс (30)

Глава 30

На следната утрин с Деймън отидохме да огледаме сградата в Мурфилд. Смятахме, че ще заварим мястото пусто, нали бяха празници, но на паркинга беше пълно с коли.

След като нахлупи шапката ниско на главата си, Деймън скочи от колата и отиде да огледа офисите по улицата. Скоро се върна, усмихна ми се широко и бързо отпраши от паркинга.

— Изглежда на адреса се помещава адвокатска кантора. Над приземния има поне още два етажа. На Нова година и в неделните дни почиват. Лошата новина, че е имат алармена система.

— Гадост. Не знаеш ли как може да се обезвреди?

— Мога да им изпържа системата. Ако го направя бързо, алармата не би трябвало да се задейства. Над входа и прозорците има от онзи същия дяволски черно червеникав камък. — Устните му се извиха нагоре. — Това обаче е добре — каквито и да са тези камъни, те явно имат някакво значение.

Да, може би Доусън се намираше вътре в този момент.

— Ами ако има охрана?

Той не отвърна.

Знаех какво означава това. Деймън щеше да направи всичко възможно, за да измъкне брат си. Мнозина биха си помислили, че това не е редно, но аз го разбирах. Ако майка ми бе затворена там вътре, то тогава животът на всички щеше да виси в опасност.

— Кога ще се върнеш отново?

Той отново се умълча и аз разбрах, че не иска да ми отвърне, защото планираше да се върне сам в кантората. Продължих да настоявам по целия път към дома, но той не се поддаде.

— Е, ще ходиш ли на купона у Ашли? — смени той темата накрая.

— Не знам. — Завъртях в ръце копчето на пуловера ми. — Не мога да си представя, че иска да ме види у тях, но да се върнем…

— Аз искам да те видя там.

Гърдите ми се издуха, та чак щяха да се пръснат. С тази приказна нежност той успя да ме отклони от целта.

— Кити? — Деймън плъзна поглед към мен.

— Добре, ще дойда. — Така поне щях да мога да го държа под око, защото знаех, че той не би чакал чак до утре, за да се върне обратно в кантората. Или поне така си повтарях. Фактът, че искаше да отида на купона не тежеше повече от необходимостта да го държа под око.

Купонът нямаше да започне преди девет, а той щеше да отиде у Ашли по-рано, за да помогне на Адам с приготовлението. Аз щях да пристигна с Ди, а той с многозначителна усмивка ми обясни, че сам щял да ме докара обратно вкъщи.

Прибрах се и заварих майка ми у дома. Побъбрихме си, зарадва се като чу, че ще прекарам Новата година с Ди. Разбира се, не й казах, че Деймън ще ме прибере у дома. После тя тръгна на работа. Аз взех една книга и се качих в стаята си да си почина. За моя изненада, заспах на двадесет и петата страница от градското фентъзи.

По някое време затварянето на вратата ме събуди. Претърколих се на една страна, намръщих се. Очите ми се плъзнаха към вратата, после оттатък към шкафа, покрай вратата на гардероба и се спряха върху безмълвната, скована фигура на Блейк.

Блейк?

Скочих с тревожна бързина, а той се стрелна напред и ме стисна за ръката. Страхът впи острите си като резач зъби. Отдръпнах се назад, изблъсках ръката му, извих се и се преместих към другия край на леглото.

— Уха! Уха, Кейти, успокой се! — Блейк приближи покрай леглото, вдигнал ръце в безобиден жест. — Не исках да те уплаша.

Сърцето ми се блъскаше, щеше да изскочи. Отстъпих назад към бюрото си. Не очаквах да го видя в стаята си и присъствието му тук ме ужаси.

— Как… как влезе?

Той се сви и прокара ръка през щръкналата си коса.

— Почуках две-три минути на вратата, но като не ми отвори… Влязох сам.

Точно както аз бях се промъкнала в къщата на Вон. Очите ми се стрелнаха към вратата. В главата ми се блъскаха единствено мислите за това кой беше чичо му, колко навътре е замесен с МО… и колко опасен можеше да бъде.

— Кейти, съжалявам, не исках да те уплаша. — Той се примъкна по-близо и аз усетих прилива на статично електричество по ръцете си в отговор на доловената заплаха. Някак той успя да долови това и пребледня. — Добре, де. Какво ти става? Няма да те нараня.

— Вече го направи — рекох аз и преглътнах.

Той доби наранен вид и отпусна ръце.

— Точно затова дойдох при теб, още щом пристигнах в града. Цяла седмица мислих за случилото се с арума и много съжалявам. Разбирам защо си разстроена. — Той замълча; имаше вид на каещ се. — Затова съм тук. Исках просто да изгладим нещата.

Дали казваше истината? Аз разперих ръце, после пак ги отпуснах. Чувствах се като животно в клетка без никакъв изход.

— Явно не беше добра идея да влизам в къщата ти така — Блейк се усмихна. — Просто исках да поговорим.

Наложих си да се успокоя.

— Добре. Ще ми дадеш ли няколко секунди?

Блейк кимна и излезе от стаята, а аз се проснах на бюрото, замаяна от адреналина. Той не знаеше, че съм открила връзката му с Вон, а това означаваше, че предимството беше на моя страна. Ако момчето наистина работеше с МО, то тогава трябваше да се успокоя за бога. Блейк изобщо не бе толкова опасен, стига да вярваше, че нямам ни най-малка представа нито кой е чичо му, нито с какво се занимава, нито нищо.

Облякох си набързо чифт тесни дънки и едно поло. По целия път до долу дишах отмерено и дълбоко. Блейк ме чакаше на дивана в дневната. Усмихнах му се неискрено.

— Съжалявам. Просто появата ти ме изплаши. Не обичам хората да се… вмъкват така в стаята ми.

— Разбираемо. — Той бавно се надигна и аз забелязах бледността на лицето му, която подчертаваше тъмните сенки под очите му. — Няма да се повтори.

Извърнах очи към лаптопа и изведнъж ми се прииска да бях изчистила историята на търсенията. Влязох в стаята така, сякаш стъпвах по плаващи пясъци. Не знаех как да разговарям с него, как да го погледна. Беше ми чужд вече — човек, на когото не можех да вярвам, без значение колко безобиден вид имаше в този момент. Част от мен искаше да се разбеснее яростно срещу му, а другата копнееше да побегне.

— Трябва да поговорим — рече той сконфузено. — Може би ще бъде най-добре да излезем да хапнем нещо?

Обзе ме силно подозрение. Той се изсмя мрачно.

— Мислех си за „Пушената дупка“.

Поколебах се — не исках да ходя никъде с него, но не исках и да оставам сама в къщата, затова прецених, че беше най-добре да излезем някъде сред хора. Хвърлих поглед на часовника. Наближаваше седем.

— Трябва да се прибера след час.

— Постижимо е — ухили се той до уши.

Намъкнах си ботушите, взех си и телефона. Навън все още валеше, затова решихме да вземем неговия джип. Докато се качвах, хвърлих поглед към съседната къща. Джипът на Деймън и колата на Ди ги нямаше. Тя беше споменала, че трябва да купи дребни подаръци за гостите.

— Добре ли прекара Коледата? — попита Блейк, докато мушкаше ключа в запалителя.

— Да, а ти? — Както обикновено коланът ми беше пъхнат и трябваше да го издърпам. — Нещо интересно прави ли? Като например да отидеш на мисия под прикритие за МО?

— Прекарах седмицата с чичо ми. Доста отегчително.

При споменаването на Вон замръзнах, коланът се изплъзна от пръстите ми и се прибра шумно в държача.

— Кейти, добре ли си?

— Да — рекох аз и си поех дълбоко дъх. — Проклетият колан не иска да излезе. Не знам защо, но вечно имам проблеми с коланите, все нещо заяждат. — Дръпнах колана и изругах наум. Най-сетне той се плъзна гладко и аз се обърнах напред. Погледът ми се спря на таблото, а сетне се смъкна към пода.

Нещо се подаваше изпод подложката за крака и проблясваше на светлината, която идеше отвън. Пуснах колана, наведох се и вдигнах хладния метал от пода, докато Блейк почистваше тънкия слой сняг от предното стъкло с чистачките.

Загледах се с изненада в тънкото парче златно синкав метал, защото ми се видя познато. Бях виждала на някой. Обърнах го от другата страна и видях гравираните очертания на щата. Ронливо червеникаво вещество подобно на ръжда покриваше половината от щата и буквите. Погладих с пръст металната плочка, разкривайки името, гравирано отгоре й. Започнах бавно да проумявам, най-вече защото не можех да повярвам на очите си, но аз знаех чия беше тази половинка от часовник.

Саймън… Саймън Кътърс…

Бях го виждала на ръката му. А… а това нещо по пластината не беше ръжда. Коремът ми се надигна, тялото ми се разтрепери неудържимо. Това беше кръв. Кръвта на Саймън вероятно. Сърцето ми слезе в петите и аз стиснах парчето метал в юмрук с надеждата Блейк да не ме бе видял, че го вдигам от пода.

Затаих дъх и погледнах към него.

Блейк ме наблюдаваше. Погледът му се спусна към ръката ми, а сетне отново срещна очите ми. Стояхме и се гледахме неподвижно. Свиреп, нечовешки страх ме стисна за гърлото.

— Мамка му — прошепнах аз.

По устните му пропълзя тънка, слаба усмивка.

— По дяволите, Кейти…

Извърнах се, хванах дръжката със свободната си ръка, отворих бързо вратата и половината ми тяло бе вече вън от джипа, когато той ме залови за ръката.

— Кейти! Почакай! Мога да ти обясня.

Нямаше нищо за обяснение. Окървавеният часовник принадлежеше на Саймън, Саймън, който бе изчезнал. Стигаше човек да прибави това към всичко останало, за да поиска да побегне. Хвърлих напред цялата си тежест и се освободих. Изправих се на крака и хукнах пред джипа.

Блейк беше бърз и ме настигна още преди да стигна първото стъпало на верандата. Хвана ме за раменете и ме завъртя. Замахнах да го ударя, но той избягна удара, улови ръцете ми и ги прикова към тялото в безмилостна мечешка прегръдка.

— Пусни ме! — изпищях аз, при все че знаех, че нямаше кой да ме чуе. Само на себе си можех да разчитам да се измъкна от тази каша. — Пусни ме, Блейк!

— Мога да обясня. — Успях да го ударя с лакът в стомаха, той изръмжа, но не ме пусна. — Не съм убил Саймън!

Заклатих се ту на една страна, ту на друга в опит да се измъкна. Разбира се, че ще излъже.

— Пусни ме!

— Ти не разбираш.

Статичното електричество тръгна по кожата ми в отговор на заплахата. Червено-бяла светлина замъгли ъгълчетата на очите ми. Блейк леко опули очи.

— Недей, Кейти.

— Пусни ме — изръмжах аз, усещайки как експлозията от ярката изпепеляваща светкавица приижда по вените ми.

— Не искам да те нараня, но ще го направя — предупреди ме той.

— Аз също. — И бих го направила… можех да го направя.

Блейк ме пусна, изблъска ме назад. Ботушите ми се подхлъзнаха на леда и аз замахах безпомощно с ръце. Тогава той ме нападна. Наситената синя светлина ме заслепи. Болката проникна през черепа ми, разкъса ме, разби връзката ми с Извора. Изпищях и усетих как краката ми се подкосиха.

Той се спусна към мен, улови ме, преди да падна и ме повлече нагоре по стълбите.

— Предупредих те, а ти не ме слушаш.

Нещо с моторно двигателните ми функции не бе в ред. Отворих уста, но от там излязоха единствено неясни степания. Краката ми отказваха да се местят. Не усещах ходилата си. В устата ми имаше метален вкус; от носа ми течеше кръв, а струва ми се и от ушите също.

Вратата се отвори пред нас, той ме завлече вътре и тя се затвори със силен трясък, от който картините по стените се заклатиха. Продължавах да се мъча да говоря, но от устата ми излизаха единствено неразбираеми звуци. Какво ми беше причинил Блейк?

— Ефектът ще отмине — рече той, сякаш прочел мислите ми. — Боли, нали? Едно от първите неща, на които ни учат, е да контролираме концентриран взривен удар от Извора. Знам, че прилича на удар от свръхзареден електрошоков пистолет. Всички трябва да поемем поне един, за да знаем колко ужасно е усещането.

Той ме остави на дивана. Главата ми клюмна на една страна и аз примигнах бавно. Лицето му ту изчезваше в неясна мъгла, ту пак се появяваше, докато накрая отново можех да го виждам ясно. С мрачен вид той се надвеси над мен и отметна косата от лицето ми. Опитах се да отблъсна ръката му, но тя отказваше да ме слуша.

— Знам, че можеш да ме чуваш. Почакай още две-три минути и ще ти мине. — Той се надигна. Ръката му се плъзна по крака ми, който висеше от дивана. Той го нагласи до другия. Сърцето ми блъскаше бясно и аз захленчих.

Той поклати глава, мушна ръката си в предния ми джоб и измъкна телефона. Вдигна го пред очите ми, Извора пламна от ръката му и заличи крехкия апарат. Остатъците Блейк хвърли на пода.

— Слушай ме сега, Кейти.

Стиснах очи, за да възпра прииждащите сълзи. Колко лесно ме бе усмирил. А аз планирах да тренирам, за да се боря срещу арумийците и… срещу МО? Ама че бях глупачка.

— Аз не съм убил Саймън. Не знам какво се е случило с него, но ти… ти не ми остави друг избор — рече той със сериозен глас. — Трябваше да разчистя след теб, да се погрижа да не се издадеш, преди да решат какво ще правят с теб. Ако не бе взривила прозорците пред него, той още щеше да е жив и да си мечтае за колежа. Ти не ми остави избор.

— Не — дрезгаво изграчих аз, ужасена от думите му.

— Да! Той щеше да раздрънка навсякъде.

— Ти… ти си луд. Не беше… нужно да го убивате.

— Чуй ме! — изкрещя той и заби пръсти в косата си, опулил очи. — След като си тръгнах от купона, останах и видях Саймън да потегля с колата, след като ти взриви прозорците. Последвах го, а той беше толкова пиян, че отби от пътя. Направо беше превъртял и аз трябваше да го предам. Не знам какво са направили с него.

— По… по часовника му имаше кръв.

— Саймън не се даде без бой, но когато за последно го видях, още беше жив.

Но хората, които научаваха истината за луксените изчезваха. Саймън… Саймън нямаше да се завърне никога. Въздухът сякаш бе изсмукан от къщата. Гърдите ми се повдигаха, но имах усещането, че се задушавам. Взирах се в Блейк и очите ми се пълнеха със сълзи.

— Чуй ме, Кейти. Цялата работа е много по-дебела, отколкото ти си мислиш. — Той ме стисна за бузите, принуди ме насила да го погледна. — Нямаш представа кой е замесен, не знаеш нищо за лъжите и какво правят хората за власт. Нямах избор.

Усетих как силата ми се връща обратно. Още малко…

— Ти ме излъга.

— Не всичко е лъжа! — Той ме стисна болезнено, посини кожата ми, додето от гърлото ми се изтръгна сподавен вик. Блейк пое дъх на пресекулки. — Нещата трябваше да се развият другояче. Аз трябваше да те подготвя, да се погрижа от теб да стане устойчив субект. А след това да те предам. Ако не го направя, те ще убият Крис. А аз не мога… няма да позволя това да се случи.

Крис? Явно мозъчните ми клетки бяха пострадали, защото ми отне няколко секунди, докато си спомня кой беше Крис.

— Твоят приятел… онзи, който те е излекувал?

Блейк затвори очи и кимна.

— Крис е в ръцете им. И ако аз не слушам, те ще го наранят. Ще го убият. А аз не мога да позволя това да се случи. Не заради онова, което ще се случи с мен, защото аз знам… знам, че ако го убият, умирам и аз, но има неща, които те могат да ти причинят…

Те са знаели… единият не може да живее без другия. О, боже, те са знаели. Властта, която тази информация даваше, бе ужасяваща.

— Знам, че разбираш колко силна е тази връзка. — Блейк отвори очи. — Ти няма да ми кажеш кой те е излекувал, но би направила всичко, за да защитиш този луксен, нали? Всичко. Крис… той е моето семейство, друг нямам. Пет пари не давам какво биха причинили на мен, но на него?

Взирах се в очите на Блейк и едно филизче съчувствие се измъкна навън. Ако МО държаха Крис и го използваха като средство, за да принудят Блейк да изпълнява техни поръчки, тогава той бе уловен в капан. В един миг всичко ми се изясни. Дали с Доусън и Бетани бе същото?

Но имаше нещо друго. Между мен и Блейк имаше нещо общо. Той би направил всичко за Крис. А аз бих направила всичко за Деймън.

Връхлетя ме прилив на енергия, извъртях се под него и се опитах да го отблъсна от себе си. Той ме улови за ръцете и ме дръпна от дивана. Паднах тежко на една страна на пода и останах без въздух. Блейк ме обърна по гръб, седна прекрачен върху мен и вдигна ръцете ми над главата.

Притисна ме с цялата си тежест.

— Не исках да го правя, никога не съм искал да имам нещо общо с това.

Вкопчих се в гнева, който набираше сила у мен, защото знаех, че поддам ли се на страха — или дори още по-лошо, на състраданието — бях изгубена.

— Кое не си искал да правиш? Да ме лъжеш? Да работиш за МО… за чичо ти?

— Ти знаеш за Брайън? — Блейк примигна. — От кога?

Не му отвърнах, за да не му дам предимство.

Той стисна по-здраво китките ми, додето почувствах как костите ми се трият една в друга.

— Казвай!

— Видях некролозите от смъртта на родителите ти! Сама си направих заключенията.

— Кога? — той ме разтърси, главата ми се удари в пода. — От кога знаеш? На кого си казала?

— На никого! — изпищях аз замаяно, отслабнало. — На никого не съм казала.

Няколко секунди той ме гледа напрегнато, после разхлаби хватката си.

— Дано да е така, иначе горко им. Нещата са много по-дебели, отколкото ти си мислиш. Не всичко, което съм ти казал, е лъжа. На МО им трябват хора като нас. Това е крайният им план. — Той се понадигна малко, но все така чувствах, че тежестта му ме задушава. — Знам какво правиш, Кейти. Недей да викаш Извора. Аз съм по-силен от теб. Следващия път няма да се оправиш толкова бързо. Ще те нараня.

— Това вече ми е ясно — изплюх аз.

— Харесвам те. Наистина. Искаше ми се нещата да бяха различни. Нямаш никаква представа, Кейти, колко много ми се иска нещата да не бяха такива, да бяха различни. — Той за кратко затвори очи, а когато ги отвори, в тях блестяха сълзи. — Всичко, което ти разказах за Крис, е истина. Но не ти казах, че израснах, знаейки всичко за луксените. Баща ми работеше като сътрудник на МО по генното инженерство. А ти вече знаеш кой е чичо ми. Дори не знам дали целият инцидент с таксито не беше инсцениран. — Той се изсмя мрачно. — Те знаеха колко близки бяхме с Крис и може би са очаквали той да ме излекува. И арумийците намериха семейството ми. Нищо от това не е лъжа.

— Но след това? Всичко друго е лъжа.

— Семейството ми бе убито, Кейти. Нямах другиго, освен чичо ми. Те ме обучиха и тъй като бях млад, започнаха да ме пращат в различни градове, където подозираха, че човешко същество на моята възраст е мутирало.

— О, боже… — Прилоша ми, исках да се махне от мен. Исках да си върви. — Значи с това се занимаваш? Обикаляш от място на място, преструваш се на приятел? Топиш другите?

— Моята работа е да разбера дали човекът може да бъде възстановен.

— Възстановен? — прошепнах аз, като разбирах какво иска да каже. — И ако не е, просто го убиват.

Той кимна.

— Или по-лошо, Кейти… Има неща по-лоши от смъртта.

Потреперих. Това обясняваше защо бе така вманиачен в умението ми да контролирам Извора, а също и растящото му безразсъдство.

— Дойдох тук, за да видя дали можеш да използваш Извора, дали ще бъдеш плюс за МО или загуба, но още аз, преди да пристигна, те вече те бяха проучили, наблюдавали са те, следили са колко близка ставаш с двамата Блек. Чух дори, че са нагласили атаките на арума срещу теб с надеждата братът или сестрата да се намеси и да те спаси. Да те излекува.

Ахнах. Всичко, което ми се бе случило, е било нещо като експеримент? Ами ако бях загинала?

— Ами ако не бях оцеляла след атаката на арума, че да ме излекуват?

Блейк се изсмя.

— Какво значи за тях още един умрял луксен? Но щом заподозрели, че са те излекували, те се обадили на необходимите места и тогава повикаха мен. — Той сведе глава, а гласът му се сниши. — Искат да знаят кой от двамата те е излекувал. Не им трябват догади. Нито заключения. Ще трябва ти да им кажеш.

Сърцето ми падна в петите.

— Никога няма да кажа.

На устните му изгря усмивка и той рече:

— О, ще им кажеш. Те си имат начини да те накарат да говориш. Пък и вече предполагат кой може да е бил. Аз залагам на Деймън. Очевидно е, но те искат доказателства. И ако не играеш по тяхната свирка, ще си намерят начин да те накарат да заиграеш. — Усмивката му посърна, очите му станаха мрачни, уплашени. — Както намериха начин да ме принудят и мен.

Преглътнах, разстроена от болката в очите му.

— И както са принудили Бетани и Доусън?

Блейк спусна клепачи и кимна.

— Има и други, Кейти. Ти… нямаш представа… но това няма значение. Може би скоро ще се срещнеш с него. Трябва само да се обадя и чичо Брайън и Нанси ще пристигнат. Нанси ще изпадне във възторг. — Той се изсмя зловещо. — От известно време чичо Брайън не я държи в течение и тя дори не знае колко напредваш. Те ще те отведат. Ще се грижат за теб… докато си послушна. Нищо друго не искат — само трябва да бъдеш послушна.

За миг главата ми се опразни, там се възцари паника и измести спокойствието, което бях успяла да събера. Заритах отчаяно под него, но той лесно ме пребори.

— Съжалявам — прошепна дрезгаво и, боже, повярвах му, че съжалява. — Но ако не те предам, те ще наранят Крис, а аз не мога… — Той преглътна мъчно.

В този миг страхът ми не знаеше граници. Блейк наистина нямаше избор — или неговия живот и на приятеля му или моя. Не, това не беше редно. Той имаше избор, защото аз никога не бих предала друг заради собственото си оцеляване.

Ами заради Деймън?

Сърцето ми се преобърна тежко и аз разбрах отговора. Това бе една огромна сива, мъглява територия, за която точно сега не можех да мисля.

— Не, ти имаш избор — настоях аз. — Можеш да се изправиш насреща им. Избягай! Може да намерим начин да освободим…

— Ние? — Той отново се изсмя. — Кои сме тези ние, Кейти? Деймън? Ди? Ти и аз? Дори всички да се изправим срещи МО, пак ще се провалим. И нима братът и сестрата ще поискат да ми помогнат? След като научат, че аз работя за хората, които са отвели брат им?

Коремът ми се сви.

— Дори така, пак имаш избор. Недей, моля те, Блейк, недей.

Той изви поглед встрани и стисна устни.

— Но аз ще го направя. А един ден ти ще бъдеш на моето място. И тогава ще разбереш.

— Не — поклатих аз глава. — Аз никога не бих причинила това на друг човек. Ще намеря някакъв изход.

Очите му — празни, огромни — срещнаха моите.

— Ще видиш.

— Блейк…

На вратата се почука и прекъсна думите ми на средата. Сърцето ми едва не изхвръкна. Над мен Блейк замръзна, присвил очи, задъхан тежко. Запуши устата ми с ръка.

— Кейти? — извика Ди. — Време е за купона. Побързай! Адам ни чака в колата.

— Какво прави тя тук? — прошепна тихо Блейк.

Потреперих, изгледах го с ококорени очи. Как можех да му отвърна със запушена уста?

Ди отново заблъска по вратата.

— Кейти, знам, че си вътре. Отвори вратата.

— Кажи й, че си се отказала да ходиш с тях. — Той притисна още по-силно ръката си върху устата ми. — Кажи й или кълна се в бога, ще я запратя право в Млечния път. Не искам, но ще изпълня заканата си.

Кимнах и много бавно Блейк повдигна пръстите си и ме изправи на крака. Избута ме от дневната към входната врата.

— Хайде — завайка се Ди. — Дори не си вдигаш телефона. Кажи на Блейк, че трябва да тръгваш. Знам, че и той е вътре. Джипът му е отвън. — Тя се закиска. — Да, здрасти, Блейк!

Стиснах очи да прогоня сълзите.

— Няма да дойда, отказах се.

— Какво?

— Отказах се — повторих аз през вратата. — Не искам да излизам тази вечер. Ще си остана вкъщи.

Моля те, повтарях си наум, моля те върви си. Не искам да те забърквам в това, моля те.

Настъпи тежко мълчание, а сетне Ди заблъска още по-силно по вратата.

— Не ставай глупава, Кейти. Идваш с нас. Тъй че отваряй проклетата врата!

Блейк ме изгледа кръвнишки и аз разбрах, че Ди се кани да влезе през вратата. Поех си дълбоко дъх, но дрезгаво, сухо ридание ме задави.

— Не искам да ходя на купона с теб! Не искам да се виждаме, Ди. Върви си и ме остави на мира!

— По дяволите — прошепна Блейк.

— Кейти…? — с развълнуван глас изрече Ди. — Какво става? Това… това сякаш не си ти.

Притиснах чело във вратата, сълзите потекоха по бузите ми.

— Аз съм. Точно затова не идвах у вас. Разбра ли? Повече не искам да бъдем приятелки. Затова моля те върви си. Намери си някой друг, когото да тормозиш. Нямам време за това.

Отвън се чу единствено потрепването на токчетата й по верандата. Блейк отиде до прозореца и ги видя как се качват в джипа на Адам. Щом чу звука на гумите, той се върна при мен и ме стисна силно за ръката. Върна ме обратно в дневната, насила ме сложи да седна на дивана.

— Тя ще го преживее — рече той и извади телефона от джоба си.

— Не — прошепнах аз, докато го гледах как трака по клавиатурата. — Няма.

Блейк бе зает с телефона си и в това аз съзрях единствения си шанс. Почерпих сила от Извора и ни една частица от мен нито за секунда не се съмняваше какво се канех да направя. Яростта заслепи чувството ми за нравствени норми. В този миг всичко бе объркано. Нямаше ни добро, ни зло.

Свиреп вятър се изви в къщата и нададе вой. Картините в коридора се разтресоха, паднаха и се разбиха в пода. Шкафовете задрънчаха, вратите се разтвориха, книгите западаха отвсякъде.

Блейк се извърна към мен, отпусна ръце и ме изгледа с очи, пълни с възхищение.

— Ама ти наистина си изумителна.

Косите ми се надигнаха край мен, пръстите ме заболяха от енергията, която пукаше, пращеше в мен. Усетих как краката ми се отделят от пода.

Блейк затвори телефона и простря ръка напред. Вятърът, който направих, се обърна срещу мен и ме запрати в стената. Зашеметена, аз се опитах да се преборя със силата, която ме държеше, но както с Бет, не можах да я надвия.

— Не си тренирана докрай. — Блейк ме приближи, като се усмихваше кисело. — Имаш огромен потенциал, не ме разбирай погрешно, но не можеш да ме победиш.

— Върви на майната си — изплюх аз.

— Само ако дойдеш с мен. — Той придърпа ръката си, а аз се почувствах, сякаш за мен бе вързана невидима нишка. Против волята ми, тялото ми полетя право към него и аз останах да вися във въздуха, ритаща и блъскаща напразно въздуха. — Давай, изтощи се. Няма никакво значение.

— Ще те убия — обещах му аз и с радост посрещнах надигащата се у мен гневна вълна.

— Липсва ти безскрупулността на убиеца. — Той замълча, наклони глава настрани. — Поне не засега.

Телефонът му звънна, той го отвори и се усмихна.

— Чичо Брайън е на път. Всичко почти свърши.

Изкрещях. Почувствах енергията, която пулсираше край мен. Очите ми отново се замъглиха и аз усетих как всяка клетка в мен се затопля. Гневът даде мощно гориво на извънземната част от мен, даде й сила. И аз я насочих към Блейк.

Той заотстъпва, повдигнал вежди.

— Покажи ми най-добрия си удар и аз ще го обърна срещу теб.

Един от прозорците на горния етаж се пръсна с оглушителна, рязка сила. Вдигнах глава, а в това време Блейк се завъртя. Две ивици светлина се стрелнаха по стълбите, разделиха се и се втурнаха към Блейк. По-малката и по-слабата фигура се закова на място.

Светлината изчезна, Ди взе човешката си форма, а устата й зина отворена, докато ме гледаше:

— Ти… ти светиш.

Другата светлина се блъсна в Блейк и го запрати няколко крачки назад. Обърнах се, усетих, че съм по-близо до пода. Блейк изрева, изблъска светлината от себе си и сам започна да свети, точно като Бетани. Наситена синя светлина го обгърна, той отстъпи назад и изстреля светлината.

Ди се спусна напред и изчезна, за да улови Адам. Вълната ги удари и те замръзнаха. За кратко и двамата си върнаха човешкия облик. Поток от светлина с цветовете на дъгата потече от носа на Ди, разля се от устата й.

Запрепъвах се напред, като крещях името й. Блейк ме улови отзад и ме запрати на пода.

Ди падна първа. Като ту присветваше, ту гаснеше, тя се свлече на пода със затворени очи. Заритах под Блейк и успях да се надигна на лакти. Извиках отново, но гласът изобщо не приличаше на моя.

Адам… Адам беше в по-тежко състояние. От устата, от очите и от ушите му се лееше река от светлина. Човешкото му тяло потрепна. На пода покапа течно сияние. Той бе обгърнат в светлина, която ту гаснеше, ту пак светваше. Направи крачка напред, вдигна ръка.

— Не! — изкрещях аз.

Блейк се отдръпна от мен и отново удари Адам.

Адам угасна.

Блейк притисна лицето ми в дървения под и опря коляно по средата на гърба ми.

— По дяволите — рече той пресипнало. — По дяволите!

Не можех да дишам.

— Аз… не исках да стане така — рече той, като се надвеси над мен. Главата му се притисна в рамото ми и тялото му се разтресе. — О, боже, не исках никой да пострада. — Той се надигна, треперещ. Изсмя се накъсано, а смехът му прозвуча като крякане. — Поне сега знам, че нито един от тях не те е излекувал. Съвсем сигурен съм, че и двамата са мъртви.