Томас Бренън
Доʞтор Стъклен (7)

Седем

Още преди кабриолетът да спре пред адреса на Хамлет Стрийт, инспекторът изскочи от него. Всички прозорци в дома на мисис Гриздейл светеха. Полицаят, който му отвори входната врата, зяпна за миг изненадано, после, при вида на служебната карта на инспектора, отстъпи встрани.

— Тялото е горе, сър.

Вземайки по три стъпала наведнъж, Лангтън изтича на втория етаж, ругаейки се, че е допуснал това да се случи.

Вратата на спалнята до стълбите зееше отворена. Вместо трупа на мисис Гриздейл инспекторът видя на пода до шезлонга мъж, проснат като кукла с прерязани конци. Беше облечен в груби скъсани вълнени панталони и тъмносиня куртка, носеше протрити ботуши, а при падането каскетът му се беше свлякъл от оплешивяващата глава и сега покриваше лицето му. На Лангтън му се прииска да го дръпне, за да види мъжа, но се спря, за да изчака пристигането на фотографите на доктор Фрай. По бледата кожа и ивицата коса на темето инспекторът веднага позна, че убитият не е Дърам.

Лявата ръка на мъжа беше притисната под тялото му, но дясната стискаше ръба на килима. Под шезлонга се беше изтърколил дълъг нож. Лангтън не видя острието да е изцапано, но изпод тялото продължаваше да блика кръв и да се разлива по скъпия килим. Инспекторът се опита да прецени как е умрял мъжът. Изправи се и застана очи в очи с мисис Гриздейл, подпряна на касата на вратата.

— Добре ли сте?

Жената кимна, сведе очи към тялото на пода, после отново погледна Лангтън.

— Беше самозащита.

— Знам.

— Разбил един от задните прозорци…

Лангтън понечи да я изведе от стаята, но спиритистката го стисна за ръката.

— Не позволявайте да я отведат.

— Кого?

— Мийра. Стори го, за да ме защити.

Лангтън проумя.

— Мийра е убила този човек?

— Чу ме да викам и дотича от стаята си. Не знаех, че има пистолет, но ако ме попитат сега, ще се закълна, че е мой, ще… — мисис Гриздейл скри лицето си с длани.

Като медиум, жената със сигурност беше много по-чувствителна от мнозина други. Лангтън се зачуди дали смъртта на нападателя е разстроила нещо повече от емоционалното й равновесие. Дали не беше доловила някакъв… отвъден отглас? Някакво ехо? При тези мисли инспекторът разбра колко дълбоко всъщност е навлязъл в територията на суеверието и свръхестественото. Беше позволил приказките за паранормалното да повлияят на светогледа му. Това можеше да се окаже опасно.

Обвил с ръка раменете на мисис Грийздейл, инспекторът я отведе по-далеч от местопрестъплението. Вън видя Мийра, която се качваше по стълбите с поднос с порцеланови чашки и бутилка бренди. Момичето също го видя, спря се за миг, после продължи към собствената си стая. По пътя улови мисис Гриздейл, дръпна я от Лангтън и в стаята я настани на леглото си.

— Пийнете малко чай, господарке, с една глътчица бренди.

После вдигна очи към Лангтън. По нищо не личеше инцидентът от вечерта да е разстроил момичето. Напротив, гласът й прозвуча напълно спокойно:

— Ще ме отведат ли?

— Не — отвърна инспекторът. — Просто трябва да обясниш, че е било самозащита. Всеки домакин е длъжен да се защитава от крадци.

— Този не беше крадец.

Лангтън се зачуди какво ли още знае тази прислужничка.

— Виждала ли си нападателя преди?

— Никога.

— Някой да се е навъртал наоколо? Да е наблюдавал къщата например?

Мийра приглади косата на господарката си и отвърна:

— Нищо такова не се е случвало. Кварталът е много спокоен. Поне беше. До сега.

Инспекторът погледна право в немигащите очи на момичето и попита:

— Знаеш ли някое безопасно място, където ти и мисис Гриздейл да можете да отидете на първо време?

— При семейството ми — отговори Мийра. — Те ще ни помогнат.

— Добре — кимна Лангтън и се обърна към вратата. — Не се тревожете, аз ще поговоря с колегите. Кажете ми къде ще мога да ви намеря.

— Защо?

— Може да възникне нещо важно.

— Вие ни довлякохте тия неприятности — отвърна Мийра. — Вие сте виновен за всичко.

Лангтън не можеше да спори. Остави двете жени и отиде да намери полицая, застанал на пост в антрето. Мийра му беше дала чаша чай, навярно подправен с бренди, защото младият мъж се опита да я скрие, когато видя инспектора. Лангтън кимна, за да му покаже, че няма проблем.

— Какво точно стана?

— Значи, сър, аз патрулирах по Алдън Роуд, когато чух жена да вика за помощ. Дотичах и видях господарката на дома надвесена от прозореца на горния етаж, а прислужничката я дърпаше обратно в стаята. Здраво си викаше жената. Както и да е, прислужничката ми отвори и аз заварих крадеца вече проснат на пода. По-мъртъв нямаше как да е.

— Къде е пистолетът?

Полицаят потупа джоба на куртката си.

— Прислужничката ми го даде, сър. Искате ли вие да го вземете?

Лангтън се поколеба дали да не остане и да проконтролира нещата тук, но твърде много му се искаше да се върне в дома на Редфърс. После чу отвън пухтенето на парен автомобил. Надникна през прозореца и зърна още двама полицаи и участъковият сержант да слизат от съскащото си превозно средство. Инспекторът бръкна за портфейла си и извади две банкноти.

— Направете ми услуга, полицай. Погрижете се двете жени да напуснат този дом още тази вечер. Вземете кабриолет, придружете ги и се уверете, че са стигнали живи и здрави при семейството на прислужничката. Аз ще поговоря със сержанта ви.

Полицаят прибра парите.

— Разчитайте на мен, сър. А що се отнася до случилото се тук…

— Самозащита, няма две мнения.

Участъковите полицаи влязоха, Лангтън дръпна сержанта настрани и обясни присъствието си, както и точният развой на събитията от вечерта.

— Когато фотографите си свършат работата, погрижете се тялото да бъде изпратено на доктор Фрай в управлението.

С тези думи Лангтън се качи в кабриолета, който го чакаше на улицата, и се върна на Гладстоун Кресънт. Както и у мисис Гриздейл, сега светлина се лееше от всички прозорци на къщата на Редфърс. Пред входа бяха спрени две затворени полицейски коли, а неколцина премръзнали, но любопитни безделници досаждаха на полицая, застанал отпред на пост. Вътре Лангтън завари Макбрайд и доктор Фрай да преглеждат тялото на мъртвия лекар.

Фрай, с медицинска сонда в ръка, се изправи и кимна на Лангтън.

— Хората край тебе мрат като мухи.

— Какво откри?

— Каквото и сам виждаш — смъртта е причинена от една-единствена прободна рана през трахеята и гръбнака. Да ти кажа, майсторско изпълнение.

— А… — Лангтън потри с пръсти собствения си врат точно зад ушите.

— Да, видях ги — Фрай стрелна с поглед Макбрайд и продължи: — Същите са като при безликия ни приятел. Доколкото разбирам, мъртвецът тук е част от същия случай?

Лангтън не отговори. След убийството на Редфърс и нападението над мисис Гриздейл по всичко личеше, че двете отделни нишки — Кеплер и Сара, са на път да се слеят. Каква връзка изобщо можеше да съществува между мъртвеца от доковете и Сара? На пръв поглед никаква.

Лангтън се обърна отново към Фрай:

— Имам още един труп за теб.

— Не говориш сериозно.

— Боя се, че е напълно сериозно. В Евертън, на Хамлет Стрийт.

За миг на Лангтън се стори, че сержант Макбрайд трепна от изненада.

— И онзи ли е свързан с този? — попита Фрай. — Пак същият случай?

— Може би. Връзката е смътна.

Фрай започна да прибира инструментите си в чантата и махна на помощниците си да отнесат тялото.

— Не знам по чии следи си, Лангтън, но се надявам да го хванеш скоро.

— Аз също. Може ли да ми докладваш резултатите от аутопсията възможно най-бързо?

Фрай погледна часовника си и въздъхна.

— „Сватбата на Фигаро“ пропада.

Патологът си тръгна, помощниците му качиха Редфърс на носилка, а инспекторът се замисли за всички онези нощи, когато самият той беше работил до късно. Всички пропуснати покани за гости, всички онези вечери, когато трябваше да си е у дома при Сара. Само ако можеше да върне времето назад!

— Обадих се у вас, сър — каза Макбрайд. — Елси беше така добра да ми съобщи адреса на доктор Редфърс. Когато пристигнах тук, в първия момент реших…

— Че са убили и мен?

Макбрайд кимна.

Тогава Лангтън си даде сметка до какви мащаби се беше развил случаят. И той, и Макбрайд вече мислеха за общ смътен враг, за някакви „те“ — аморфни фигури, чиято неопределеност само увеличаваше силата им. Доʞтор Стъклен? Човек, несъмнено свързан с дѐлваджиите, по тази причина вероятно свързан и със Сара, макар че инспекторът все още не можеше да прозре връзката му със Свода или с Кеплер.

Повика Макбрайд в гостната и затвори вратата зад гърба им.

— Имаме проблем.

— Да, сър?

— Някой знае предварително всеки наш ход — каза Лангтън — и действа едновременно с нас. Огнярят Олсен умира часове след като разбрахме за него. Аз си уговорих среща с Редфърс и ето — той също умира.

— А тая работа на Хамлет Стрийт, сър? Част от същия случай ли е?

— Така изглежда — Лангтън закрачи напред-назад из гостната. — Срещу когото и да сме изправени, той определено разполага със стабилна мрежа от информатори. Така трябва да е, освен ако някой случайно не е дочул хвалбите на Пъркинс в кръчмата.

— Как така, сър? Значи става дума за някакъв заговор, така ли?

— Навярно.

А кое би представлявало най-силен интерес у евентуални заговорници?

— Сводът.

— Сър?

— Още от самото начало знаехме, сержант, че в дъното на тази история стои Сводът. Кеплер или е бил част от обща конспирация срещу Свода, или самостоятелно се е борел срещу строежа. Всяка от тези две причини би обяснила убийството му.

Макбрайд скръсти ръце.

— Не знам, сър. Таен заговор, конспиратори в черни наметала кръстосват града като някакви си фенианци^[1] или анархисти… Малко пресилено ми се струва. А и как се вписват в тази теория вашият доктор Редфърс и убитият на Хамлет Стрийт?

Лангтън се спря.

— Не знам. Още не знам. Но ако някой следи всяка наша стъпка и заличава възможни свидетели, то този някой би се заинтересувал от още един наш познайник. От професор Колдуел Чивърс.

 

 

Борейки се с нарастващата паника и с чувството, че времето изтича безвъзвратно, Лангтън пристигна в Лечебницата някъде към полунощ. Двамата с Макбрайд завариха професор Колдуел Чивърс в голяма операционна на третия етаж. Една прозяваща се сестра ги насочи към ложата за наблюдение, издадена над самата операционна зала. Там амфитеатрално подредени дървени седалки — не по-различни от местата за зрители в операта — бяха подредени в полукръг около конусовидния оберлихт, надвиснал точно над операционната маса.

При звука на отварящата се врата единственият човек в ложата се обърна.

— Инспекторе. Сержант. Каква изненада.

Лангтън остави Макбрайд до вратата, а той се присъедини към сестра Райт пред стъклото, отделящо ложата от залата. Може би на три метра под тях фигури в зелени и бели престилки бяха наобиколили поставен по корем пациент. Движенията на хирурзите и сестрите бяха бавни и премерени, подобни на движенията на мимовете в някое нямо представление. Електрическа светлина обливаше залата и блестеше, отразена от стоманените инструменти, от цилиндрите с кислород, от белите, тук-таме обагрени в червено ръбове на оголените кости. Лангтън отвърна поглед.

— Дошли сте да се видите с професора? — попита сестра Райт.

— Ако е възможно.

— Той работи по много сериозен случай в момента. Може да минат часове, преди да се освободи — сестра Райт подпря чело на стъклото. Нежното разпятие на шията й се изхлузи от деколтето й и се удари в прозрачната преграда с тих звън. — Спасяването на човешки живот — това е смайваща гледка. А ние често приемаме работата на лекарите за даденост. Само си помислете: скалпелът е нищо без опита и преценката на хирурга, който борави с него. Нищо. Прост инструмент.

Лангтън се насили да погледне надолу.

— Върху какво работят?

— Травма на главата, черепът е счупен на три места. Клетият човек е зидар, паднал от някакъв фабричен комин. Счупените ръце и крака са лесно поправими, но черепът изисква съвсем друг тип вещина.

Пред очите на Лангтън един от хирурзите отметна зелен чаршаф, отви поднос с инструменти и избра от него къс, блестящ трион. После, под ръководството на професора, го опря в черепа на ранения и се съсредоточи. Лангтън преглътна тежко и отново обърна очи към сестра Райт.

— Дойдох да предупредя професора.

— Да го предупредите? За какво?

— Съществува известна, макар и малка възможност животът му да е в опасност.

Сестрата се обърна към него.

— Продължете.

— Опасността може да е свързана с трупа, който пратихме на професора.

— Бурът без лице.

— Точно той. Един случаен свидетел на престъплението също загина. Други, имащи само далечна връзка със случая, също бяха убити или най-малкото нападнати.

— И вие смятате, че професорът може би е следващият?

Лангтън се поколеба. Дали не преиграваше?

— Смятам, че трябва да вземе предпазни мерки. Вие също.

— Аз?

— Моля ви. За всеки случай.

Сестра Райт докосна ръката на Лангтън.

— Сигурна съм, че професорът ще оцени загрижеността ви. Аз със сигурност я оценявам.

Лангтън се взря в сивите очи на сестра Райт и вътрешно пожела професорът да осъзнава какъв късметлия е.

— Трябва да вървя. Имаме много работа.

— Не е ли късно вече?

Лангтън се усмихна.

— Полицаите, както и медицинските сестри, не са на нормирано работно време. Лека нощ, сестра.

Лангтън пое към вратата, но гласът на сестра Райт го спря.

— Инспекторе, утре вечер професорът дава голям прием в дома си в чест на откриването на Свода. Уверена съм, че би желал да присъствате.

— Благодаря ви за поканата, но съм твърде зает.

— Може би ще прецените, че подобно посещение ще ви бъде полезно — отвърна сестрата. — Поканен е каймакът на ливърпулското общество, хора от юридическите, медицинските и всички други професионални среди. Ако прецените, че ще се успеете да дойдете, заповядайте след осем часа.

— Вие ще бъдете ли там?

Младата жена се усмихна.

— Професорът настоя.

— В такъв случай ще се опитам да дойда. Довиждане, сестра.

По пътя към къщата на Редфърс Лангтън се замисли действително колко ли полезен би могъл да се окаже приемът у професора. Със сигурност представляваше възможност за среща с най-различни хора от висшите кръгове на обществото, а Форбс Патерсън беше намекнал, че колекционерите на делви с душѝ трябва да се търсят именно сред тях. Но дали отново не се съсредоточаваше твърде силно върху Сара? Да, но все пак вече можеше да се твърди, че разследването на дѐлваджиите е част и от нейния случай, и от случая на Кеплер.

Тогава осъзна, че е започнал да гледа на Сара като на случай, като на мистерия, която да бъде разгадана, въпреки че всъщност Сара беше нещо много, много повече. Активните действия го разсейваха, напрегнатата работа облекчаваше болката. Лангтън обаче продължаваше да чувства в себе си празнина, ледено отсъствие на всякаква радост, превърнало се вече във физическо страдание. Не можеше дори да си представи деня, в който това страдание ще се разсее. Дори не беше сигурен дали желае такъв ден да настъпи.

Сякаш чул мислите на инспектора, Макбрайд попита:

— Простете, сър, но смятате ли, че на приема на професора ще научите нещо за Кеплер или доктор Редфърс?

Лангтън познаваше Макбрайд от години и не се възпротиви на въпроса.

— Възможно е. Все се чудя дали бандата, убила Кеплер, не е ликвидирала и Редфърс, а пък инспектор Патерсън каза, че дѐлваджиите продават специфичната си стока на богати колекционери. Не е изключено да срещна някои от тези колекционери на приема.

— Но как ще ги разпознаете, сър?

— Добър въпрос — Лангтън зърна къщата на Редфърс да изплува сред мъглата и мъждивата светлина на газовите фенери. — Задайте ми го, когато отидем на приема.

— Искате и аз да присъствам?

Лангтън се усмихна.

— Ще разговаряш с кочияшите на другите гости, с прислугата и камериерките и със сигурност ще научиш повече от мен.

На стълбите пред дома на Редфърс беше останал самотен полицай, който потропваше с крака и пристъпваше напред-назад в пронизващия студ. Отдаде чест на Лангтън и каза:

— Всичко е тихо и кротко, сър. Само прислужничката дойде.

— Прислужничката на Редфърс? Появила се е най-сетне?

Повечето от стаите тънеха в мрак, но под вратата на кухнята в задната част на къщата се процеждаше лъч жълтеникава светлина. Лангтън влезе и завари вътре бледа, тридесетинагодишна жена, седнала до широката чамова маса. При влизането на инспектора тя разля чая си от изненада, скочи на крака и се зае да попие петното върху черната си униформена рокля.

— Простете, трябваше да почукам — извини се инспекторът. — Седнете, моля. Аз съм инспектор Лангтън, а това е сержант Макбрайд.

— Добър вечер, сър — прислужничката изчака Лангтън да седне до масата, чак след това и тя се върна на мястото си. — Помня ви, сър. Двамата със съпругата ви преди посещавахте доктора.

Лангтън се зачуди дали жената знае, че Сара е починала.

— Вие сте… Агнес, нали?

Прислужничката се усмихна.

— Точно така, сър. Миналият септември станаха четири години, откак работя при доктора.

Лангтън помнеше Агнес не само от медицинските визити при Редфърс, но и от няколко частни гостувания у доктора за вечеря. Способна и приветлива жена.

— Бихте ли желали малко чай, сър? — попита Агнес и посегна към чашите. — Сложих чайника, за да ми помогне да се успокоя от шока.

— Благодаря, но ще ви откажа. Бихте ли ми разказали какво точно се случи днес? — Лангтън хвърли поглед към часовника над кухненския шкаф. — По-точно, вчера.

Агнес сръбна от чая си.

— Точно след като приключихме с обяда, сър, на вратата почука едно момче от пощата — носеше телеграма за мен от майка ми в Честър. Доктор Редфърс беше много любезен, даде ми пари за влака и каза да не се притеснявам и че те двамата с мисис Дън щели да се справят.

— Мисис Дън?

— Секретарката на доктора, сър. Тя води журнала и приемните часове, а и се грижи за пациентите.

Лангтън смътно помнеше и високата, намусена жена с жестоко опъната назад коса.

— Продължете, Агнес.

— Ами, сър, бързах до Честър колкото ме държаха краката, обаче се оказа, че мама си е жива и здрава. Закле се, че не ми е пращала никаква телеграма. Представа си нямахме кой би трошил грешни пари, за да ни изиграе подобна шега, обаче какво можехме да направим? Така че аз останах при нея за вечеря, а после хванах обратния влак. Вашият човек на вратата ми каза за клетия доктор.

При това Агнес попи очите си.

Лангтън отлично разбираше, че някой се беше погрижил да отстрани прислужницата от дома. А какво ли се беше случило с мисис Дън и с пациентите, останали в чакалнята на доктора?

— Мисис Дън наблизо ли живее?

— Не, сър, премести се в Саутпорт, когато се омъжи миналата година — Агнес изсумтя. — Станала е една госпожа, не ви е работа.

Лангтън погледна Макбрайд, който само кимна и записа информацията в бележника си. После инспекторът попита:

— Доктор Редфърс имаше ли врагове?

— Аз поне не знам за такива, сър. Точно обратното, бих казала.

— Как така?

— Ами, сър, посещаваха го много хора. Моята стая е на последния етаж до стълбището и чувам как на входната врата се звъни по всяко време на нощта. Имаше и пациенти със спешни случаи, но повечето бяха частни гости.

— Виждали ли сте някои от тези гости?

Агнес се изчерви:

— Как така, сър, мислите ли, че си вра носа в чужди работи?

Лангтън се усмихна и се приведе към нея.

— Съвсем не, но много би ни помогнало да знаем навиците на доктора, а може би вие все пак сте зървали някои от гостите му — напълно случайно, разбира се…

Агнес сръбна отново от чая и се загледа в масата пред себе си.

— Трябва да ви призная, че съм ги виждала тези гости, сър. Странни птици, бих казала аз. Мъже с цилиндри и скъпи фракове, сякаш идват направо от операта, изкопчии от Свода, още покрити с кал и прах, жени в прелестни рокли, като че излезли от някоя парижка витрина. Всякакви идваха при доктора. Но веднъж слезеха ли в мазето, вече не можех да чуя за какво са дошли.

Ако разследването беше започнало по някакъв друг начин, Лангтън щеше да заподозре, че гостите са посещавали доктора по сексуални причини или с цел закупуване на наркотици. И Лангтън, и Форбс Патерсън знаеха случаи, в които представители на най-висшите кръгове на обществото демонстрираха редовен нездрав интерес към хора от най-мрачните му низини. Търговията с наркотици и тела процъфтяваше. Лангтън се зачуди какво ли са получавали от Редфърс всички тези нощни гости.

Агнес прикри една прозявка и инспекторът каза:

— Вървете да се наспите. Ще продължим утре сутринта.

— Сигурен ли сте, сър?

— Напълно сигурен — Лангтън погледна часовника си: беше почти два часът през нощта. А той и Макбрайд имаха още толкова много за вършене. — Агнес, преди да си легнете, бихте ли ми казали къде държите кафето…

— Оставете на мен, сър — Агнес веднага посегна към шкафа.

Лангтън се върна при Макбрайд в кабинета на доктора.

Настолната лампа осветяваше стола, на който беше седяло тялото. На мястото, където се беше забило хирургическото острие, пълнежът на облегалката беше изскочил навън. Огънят в камината се беше превърнал на пепел.

— Какво търсим, сър? — попита Макбрайд.

— Имена. Искам да знам всичко за хората, сред които се е движел Редфърс — с кого се е срещал, с кого е обядвал.

— И кой го е посещавал късно нощем, сър?

— Именно.

— Дали е ставало дума за наркотици, сър? Или пък си е падал по разнообразието в някои други отношения…

Лангтън не желаеше да обсъжда подозренията си, нито пък евентуалното участие на дѐлваджиите във всичко това.

— Хайде да видим какво ще открием. Вие се заемете със стаята на мисис Дън.

Инспекторът се огледа в кабинета, за да реши откъде да започне. До едната стена, под строгия портрет на бащата на Редфърс, стоеше бюрото, а до него — емайлирани шкафове със стъклени вратички. Лангтън се зае първо да отваря чекмеджетата на бюрото и да претърсва съдържанието им: стари писалки, монети, кочани с бланки за рецепти, ластичета, ключове с всякакви размери. Обичайните дреболии в бюрото на един зает мъж.

Върху бюрото стоеше повреденият телефон, живачен уред за измерване на кръвно налягане, картони на пациенти, тежка стъклена мастилница и попивателна, цялата нашарена с драсканици и части от думи. Почеркът от доктора се видя на Лангтън напълно неразбираем, но затова пък инспекторът лесно си представи как лекарят, седнал зад бюрото с телефон в едната ръка и писалка в другата, си драска, докато води разговор.

След като провери и под бюрото, Лангтън седна в стола на доктора и си припомни позата на тялото. Главата, притисната назад в облегалката. Ръцете, стиснали подлакътниците. Не, не просто стиснали — впити в кожената тапицерия като нокти, с изскочили от напрежение сухожилия. Широко отворените очи на мъртвеца бяха втренчени във вратата. Кой ли беше влязъл в кабинета? Кой беше уплашил Редфърс толкова силно, а след това го беше убил?

В този момент вратата на кабинета се отвори наистина и инспекторът подскочи, готов на всичко.

Агнес едва не изпусна подноса от ръцете си.

— О, сър, така ме стреснахте.

Лангтън притисна с длан препускащото си сърце.

— Извинете ме, Агнес.

— Ще оставя това тук — прислужницата плъзна подноса върху бюрото на Редфърс. — Донесох две чаши, а термоканата ще държи кафето топло дълго време. Занесох една чаша и на полицая на стълбите, беше премръзнал вън. Ако имате нужда от още нещо, сър…

— Не, благодаря, Агнес. Вървете да си легнете.

Агнес се спря на вратата.

— Ако нямате нищо против, сър, малко ми е притеснено да оставам тук. Не ми е в природата да съм такава плашлива, но само като си представя бедния доктор, паднал тук, а онзи, дето го е убил, още да си ходи свободен по улиците…

— Не се тревожете. Макбрайд и аз ще сме тук още няколко часа, а и полицаят ще е на стълбите отпред — инспекторът се опита да звучи уверено. — Ще се грижим за вас.

Лангтън изпрати Агнес през стаята на мисис Дън и я проследи как се качва нагоре по стълбите. После се върна и надникна над рамото на Макбрайд, докато сержантът ровеше в чекмеджетата с картотеката.

— Надявам се убиецът да не е някой от пациентите, сър.

— Защо така, сержант?

— Тук сигурно има триста-четиристотин имена, сър. Цяла година няма да ни стигне да разпитаме всичките.

— Ако се наложи, ще ги разпитаме, сержант. Елате сега да пийнем кафе.

Докато посръбваха от чашите в кабинета на доктора, Лангтън каза високо:

— Агнес е получила фалшива телеграма, с която са я отдалечили от къщата. Някой е искал Редфърс да остане сам. Какво се е случило с мисис Дън и пациентите, които са чакали за преглед вчера следобед?

— Ще питам мисис Дън утре сутринта, сър.

— Непременно. Да приемем, че всички са си тръгнали и са оставили Редфърс жив и здрав. След това някой с взлом ли е проникнал в къщата, или Редфърс сам го е пуснал?

— Няма никакви подозрителни следи по вратите и прозорците, сър. Нито отпред, нито отзад на къщата.

Лангтън се отпусна на кушетката и огледа стаята.

— Значи Редфърс пуска убийците в дома си. Може би ги е очаквал. Както и да е станало, не виждам никъде следи от борба.

— Нито пък аз, сър.

— Та, защо Редфърс ще си седи на стола и ще се остави някой да забие нож в гърлото му? — Лангтън отново се вгледа отблизо в стола на доктора и на ум се запита защо ли пък Редфърс би позволил някой да прикрепи електрически апарат към врата му. Знаел ли е какво го чака?

— Може да е бил упоен, сър — предположи Макбрайд. — Като онзи, бура.

— Може би. Трябва да питаме Фрай — Лангтън допи кафето и остави чашата на бюрото. Опита се да си спомни кога за последно беше ял. Но това нямаше значение. — Да продължаваме, сержант.

Макбрайд се върна в стаята на секретарката. Лангтън се зае отново да претърсва бюрото. Отначало намери само сметки и фактури, каталози на фармацевтични компании и стари броеве от медицински списания. Най-долното чекмедже обаче отказа да се отвори. Лангтън пробва ключовете, които беше намерил в бюрото, но те до един бяха твърде големи. Инспекторът се наруга на ум, задето не беше проверил джобовете на тялото на Редфърс за други лични ключове. Може би наистина беше по-уморен, отколкото му се струваше.

После си спомни един стар номер: извади двете чекмеджета над заключеното. Те отначало малко заяждаха, но после се измъкнаха целите и дадоха на инспектора достъп до най-долното. Лангтън бръкна в разкостеното бюро и заизважда съдържанието му.

Тежка преносима кутия каса, заключена. Дневник. Три чекови книжки. Лангтън остави касата настрани и запрелиства дневника. Срещу определени дати бяха вписани инициали, номер и сума в лири — без шилинги и пенсове. Седми април, АК, 21, £10. Дванадесети август, ДХ, 3, £25. Единадесети октомври, СП, 16, £30. Датата на последното вписване беше петнадесети ноември. Отпреди десет дни.

Изнудване? Продажба на наркотици? Тайнописът подсказваше най-малкото неща от този сорт. Вероятно.

Лангтън пъхна дневника в джоба си и се насочи към чековите книжки. Редфърс притежаваше сметка в Сейнт Мартине Банк на Виктория Стрийт и отрязъците от написаните чекове сочеха малки суми за услугите на шивачи и търговци, нищо особено. Обичайните разходи на един добре осигурен ерген. Последният отрязък сочеше, че балансът по тази сметка е около седемстотин лири.

Другите две чекови книжки обаче бяха нещо съвсем различно. Втората, обслужваща сметка в Банк Кредит в Цюрих, сочеше баланс от над шест хиляди лири. Третата беше издадена от нюйоркска институция и показваше, че в американската сметка на доктора има почти двадесет хиляди долара. Ако цифрите в чековите книжки отговаряха на истината, то Редфърс е бил на косъм от това да бъде действително много богат човек. Със сигурност значително по-богат от това, на което един скъсващ се от работа лекар ерген изобщо би могъл да се надява. Най-малкото, един почтен лекар ерген.

Разбира се, възможно беше Редфърс да е получил парите в наследство. Можеше да ги е спечелил на комар или на борсата. Лангтън се надяваше това да е така. Алтернативните варианти за придобиване на подобно богатство не му се нравеха. За Бога, този човек се беше грижил за Сара в последните й часове.

Стъклата на вратичките на заключените шкафове до бюрото бяха подсилени със стоманени нишки. По рафтовете им — редици от шишенца и стъкленици, разтвори и прахове. Лангтън разпозна някои от лекарствата, които се бяха натрупали на нощното шкафче на Сара малко преди края. В стъклото на единия шкаф се мерна отражение и инспекторът погледна към скелета, увиснал в ъгъла на кабинета. Що за странен експонат в един лекарски кабинет! Достатъчен, за да изплаши пациентите.

Бели, бели кости. Лъскави и гладки под електрическата светлина. Всичко, което остава от човека, след като плътта окапе и се стопи.

Лангтън не можа да се овладее — помисли за Сара, легнала съвсем сама под студената пръст. Неподвижна. Тиха. Кошмарни образи нахлуха в съзнанието му. Пръстите му се впиха в бюрото на Редфърс подобно на удавник, вкопчил се в плаващ дънер. Запреглъща, борейки се да не повърне.

Друг образ. Мислѝ за друго. За каквото и да е.

Дебели, преплетени електрически кабели излизаха от дюшемето до камината. От месинговия контакт натежалите от прах жици водеха до долап под една от библиотеките, залепена до комина.

Вратичката на долапа се отвори и откри четвъртит апарат от месинг, стомана и бакелит. Малка кутия, цилиндър с плътно намотана медна жица, тънка вертикална тръба, всичко монтирано върху дървена основа. Цялата машина можеше да се побере в лекарска чанта. Когато Лангтън се опита да я повдигне обаче, тя се оказа доста по-тежка, отколкото изглеждаше на пръв поглед. От нея се носеше познат мирис на изгоряла прах, както и друг, сладникав цветен аромат, подобен на крем за лице.

Лангтън коленичи. Машината тихо жужеше, сякаш през нея и в момента течеше електричество. От цилиндъра излизаха други жици и завършваха в две малки квадратни медни пластинки, покрити със зеленикав окис. Към тях бяха полепнали остатъци от кожа и човешки косми.

— Макбрайд! — викна инспекторът от вратата. — Към мазето.

Макбрайд вдигна очи от тежкия журнал, воден от мисис Дън.

— Сър?

Лангтън изчака, докато двамата не слязоха по стълбите, започващи от задния вход.

— Агнес каза, че среднощните гости на Редфърс слизали в мазето. Трябва да разберем защо.

Под ярката електрическа светлина вратата на мазето изглеждаше достатъчно здрава да защити банков трезор. Плътни железни ленти опасваха масивното дърво. Резета с диаметър на едра монета. Всичко беше боядисано в бяло, дори масивната ключалка.

— Можем да поискаме ключ от прислужницата — предложи Макбрайд.

Лангтън поклати отрицателно глава. Съмняваше се Агнес някога да е влизала в заключеното помещение или изобщо да знае къде е ключът за него. Остави сержанта и изтича обратно до кабинета на доктора. В най-горното ляво чекмедже на бюрото лежаха връзки с железни ключове. Лангтън грабна най-голямата и се втурна обратно в мазето. Пъхаше ключ след ключ в ключалката и със звън хвърляше вече изпробваните на пода.

Предпоследният ключ пасна и се превъртя. Грамадната врата се отвори навътре в мрака. В коридора нахлуха застоял въздух и мирис на влага. Лангтън заопипва вътрешната страна на стената до вратата, докато намери ключа за електричеството. Студена бяла светлина обля мазето.

Празно. Празни рафтове покрай облицованите с бели плочки стени. Стъпките на инспектора и сержанта закънтяха в помещението. Два електрически глобуса, покрити с мрежи. Прозорците, както и камината бяха зазидани. В цялото помещение цареше атмосфера на ограничение, на затвор, сякаш самите стени притискаха човека вътре. Болна атмосфера.

— Каквото и да е стояло тук, вече го няма, сър — каза Макбрайд и удари с длан по стоманената маса в средата.

— Но останалият след него прах също има какво да ни каже, сержант. Погледнете — Лангтън посочи рафтовете край стените. В покрилия бялото дърво слой прах личаха големи кръгли отпечатъци. — Доскоро тук са били подредени някакви предмети.

— Бих казал делви или буркани, сър.

Лангтън не отговори. Не откъсваше очи от редиците рафтове. Докъдето му стигаше погледът, още и още кръгли отпечатъци в прахта. А пред всеки отпечатък — написан с шаблон номер. Лангтън си спомни дневника на Редфърс: Седми април, АК, 21, £10. Дванадесети август, ДХ, 3, £25. Единадесети октомври, СП, 16, £30.

— Нещата не се връзват, сър — обади се Макбрайд.

Но в съзнанието на Лангтън голямо парче от пъзела току-що беше дошло на мястото си.

— Напротив, сержант, боя се, че отлично се връзват.