Томас Бренън
Доʞтор Стъклен (2)

​Две

Още зад вратата на преддверието миризмите на моргата блъснаха Лангтън: дезинфектант, тютюнев дим и някакъв лютив химикал с аромат на горчиви бадеми. Отляво се намираше личният кабинет на доктор Фрай: празен стол, бюро, затрупано с документи и лабораторни стъкленици, препълнен пепелник. По стените висяха графики и цветни изображения на анатомични срезове на човешкото тяло, които се съревноваваха с набодени с кабарчета карикатури, изрязани от списание Пънч Илюстрейтид.

— Фрай?

— Тук съм, Лангтън.

Следващата двойна дървена врата пропусна инспектора в залата за аутопсии. Три дисекционни маси с мраморни плотове бяха подредени под грамаден шкаф с чекмеджета от дърво и стомана, широки колкото раменете на човек. Няколко газови лампи осветяваха центъра на студената, облицована с плочки зала и я правеха да изглежда като излязла от картина на Рембранд. Плешивата глава на доктор Фрай лъщеше от пот под жълтата светлина — лекарят работеше, приведен над жертвата от доковете, поставена върху едната мраморна маса. Асистентът му стоеше зад рамото му, водеше бележки и поставяше в бели емайлирани съдове блестящите кървави късове, които патоанатомът му подаваше.

Лангтън прекоси с кънтящи стъпки залата и застана до краката на мъртвеца. Фрай, съсредоточен в аутопсията, не вдигна очи да го погледне, само отбеляза:

— Твоят човек Макбрайд каза, че случаят бил важен.

— Да, може и така да се окаже — Лангтън цял потрепери, когато хвърли поглед върху изкорменото тяло, сега така подобно на анатомичните илюстрации в кабинета на доктора.

— Дано. Защото обикновено не отделям толкова внимание на жертвите.

— Това не е обикновена жертва.

— Прав си — Фрай вдигна окървавения форцепс към светлината и огледа изваденото парче плът отблизо, преди да го пусне в съседния съд. — Мъжът е пиел много. Черният дроб е в ужасно състояние, уголемен и разяден. Изненадан съм, че изобщо е доживял до тази възраст.

Лангтън отвърна очи.

Фрай продължи:

— Около четиридесет и пет годишен, вероятно тежкият живот го е състарил преждевременно. Мазолите по дланите подсказват, че се е занимавал с тежък труд. Изкуствени зъби, работа на добър стоматолог, немска изработка, ако не се лъжа.

— А счупените кости?

— Станало е преди смъртта, струва ми се — Фрай посочи с форцепса. — Натъртванията около местата на счупванията са видими. Може и да бъркам, но това по кожата ми прилича на следи от ботуши.

Значи бяха пребили човека, преди да одерат кожата на лицето му.

— Нещо за самоличността му?

— Бил е бур, разбира се — отвърна Фрай.

— Видял си татуировките?

— Както и това тук — Фрай притегли на място разрязаната и отгърната кожа от гърдите и стомаха на мъжа. — Не можеш да ги разгледаш както трябва на тази светлина. Един Господ знае колко пъти съм настоявал да прекарат електричество тук, но кой ли ме слуша мен.

Под жълтата газова светлина голото тяло на мъртвеца изглеждаше като изрязано от дърво. Лангтън проследи с поглед форцепса на Фрай и видя мрежа от фини сребристи линии, плъзнали по корема на мъжа.

— Белези.

— Погледни формата им — каза Фрай и се обърна към асистента си. — Джонсън, дайте лампата по-наблизо.

На Лангтън му се стори, че различава триъгълник, кръг и цифрите осем и шест или пък нула, всичките издълбани в кожата на мъртвия.

— Един от лекторите ми в Единбург беше направил подробно медицинско изследване върху инициационните ритуали на южноафриканските военни части. Там са достатъчно безмилостни към собствените си хора, какво остава пък за британските военнопленници.

— Знам, но това… Не ми изглежда познато.

— Доброволците от Оранжевата свободна държава — обясни Фрай. — Една от групите наемници с пълна свобода на действие, включени от бурите във военните операции. Партизаните бяха изключително ефективни, ако си спомням добре.

— О, точно така беше. Наемниците бяха обучавани от британски офицери, които смятаха да ги използват за свои цели — отвърна Лангтън и усети как гневът кипна в него. — Нищо чудно, че бурите ни мразят.

Фрай погледна асистента си.

— Донесете фотоапарата, Джонсън.

После се обърна към Лангтън:

— Мери си приказките! В полицията има хора, които биха те разбрали превратно. Помни, че бурите извършваха върху нашите войници същите издевателства, често и по-страшни. Войната вади на показ най-лошото от човека — то избликва като гейзер от недрата на земята.

Лангтън трябваше да се съгласи с Фрай. И двете страни бяха вършили зверства, оправдавайки се с войната, с борбата за територии или с национализма си. Ръцете на всички бяха изцапани с кръв.

Когато Джонсън се върна с тромавия апарат, закрепен на триножник, Фрай го взе и го нагласи до главата на мъртвеца. Лангтън застана до него, вгледан в зейналата ухилена гротеска на обезобразеното лице. С времето кръвта по него беше потъмняла, ръбовете на разрязаната кожа се бяха втвърдили.

— Защо е било нужно това? Защо са заличили чертите му?

— Очевидно за да скрият самоличността му — отвърна лекарят.

Лангтън поклати глава.

— Знаем, че е работил за Компанията на Трансатлантическия свод, освен ако не е откраднал от някого тези дрехи. Със сигурност някой в Компанията би разпознал тялото по фигурата или по татуировките. Сне ли отпечатъци от пръстите му?

Фрай посочи изцапаните с мастило пръсти на трупа.

— Джонсън ги прати за проверка в Скотланд Ярд. Но не тая големи надежди.

— Аз също — в Лондон Лангтън беше присъствал на лекция върху теорията на съдия Хършел за пръстовите отпечатъци. Беше осъзнал ценността на подхода, дори факта, че той вероятно ще се превърне в необходимост за полицейската работа, но ефективността на системата зависеше от количеството вложена в нея информация. А към момента базата данни с отпечатъци на Скотланд Ярд не наброяваше повече от две хиляди имена. — Откри ли нещо друго, което да ни помогне да го идентифицираме? Освен татуировките.

Все така взрян в тялото, Фрай отвърна:

— Джобовете му бяха празни, нямаше нито документи, нито писма. Само пари — единадесет лири и пет и половина шилинга.

Както Лангтън беше установил, явно престъплението не беше извършено с цел грабеж.

— Шивашки етикети по дрехите?

— Само със знака на Компанията — Фрай завъртя газовата лампа и застина на място. — Е, такова нещо никога преди не съм виждал.

После наклони главата на мъртвия върху мраморната маса и попита:

— Какво мислиш за това тук?

Лангтън се вгледа, отначало не можа да види нищо особено върху мургавата кожа, но после зърна малък червен квадратен белег високо на врата, на практика почти скрит в косата.

— Следа от удар?

— Повече ми прилича на белег от изгаряне — Фрай наклони главата на мъжа на другата страна. — Има същия от другата страна на главата, разположен симетрично на този.

Лангтън се опита да си представи реда, по който са се развили събитията: два бързи удара отзад по главата биха съборили всекиго. Но дали пълна с пясък торбичка или кожена палка биха могли да оставят подобни квадратни отпечатъци?

Докато асистентът нагласяше фотоапарата до главата на мъртвеца, Фрай дръпна Лангтън настрани, далеч от светлината:

— С твое позволение, бих ти предложил да потърсиш и второ мнение по този случай. Познавам един професор, който специализира в областта на реконструктивната хирургия. Може би си спомняш името му от вестниците във връзка с инцидента с корабния котел при Гладстоун Док.

— Когато всичките пътници изгоряха?

— Точно така. Професор Колдуел Чивърс успя да възстанови лицата на повечето от жертвите. Смятам, че може да помогне и при нашия случай.

Лангтън стрелна с поглед одраното лице.

— Добре, щом смяташ, че ще е от полза.

— Със сигурност ще е от полза. Освен това смятам, че ще може да даде адекватно обяснение и за тези натъртвания или изгаряния на тила на трупа.

— Например?

Фрай погледна към мраморната маса и каза:

— Остави на мен, Лангтън. Щом приключа тук, ще пратя тялото в Лечебницата при Колдуел Чивърс, стига да го сваря в подходящо настроение.

Споменаването на Лечебницата върна Лангтън към случилото се преди три месеца. Той с усилие овладя гласа си:

— Може ли да използвам телефона ти?

— Разбира се.

Той автоматично посегна да стисне ръката на Фрай, но се спря при вида на окървавените гумени ръкавици. Инспекторът понечи да излезе от дисекционната зала, но в последния момент се обърна и отбеляза:

— Забрави да ми кажеш нещо.

— Какво?

— Причината за смъртта.

— Бих искал да изследвам стомашното съдържимо и да взема кръвни проби, за да съм напълно сигурен, но сега-засега ми се струва, че е бил отровен. Свитите зеници го подсказват.

Лангтън се втренчи в доктора.

— Но нараняванията по лицето…

— Безумно болезнени, съгласен съм, но не и задължително смъртоносни. Виждал съм хора да оцеляват и след по-лоши рани.

Аз също, помисли си инспекторът.

В кабинета на Фрай той седна зад претрупаното с хартии бюро и посегна към висящия телефон. Извади визитката от джоба си, прочете я и отново я прибра. Бутна стола назад. После си спомни пристъпа на стълбището. Ами ако същото му се случеше пред сержанта или пред някой друг от инспекторите…

Би могъл да се види с лекаря си, доктор Редфърс, но какво ли би могъл да му препоръча той? Лекарства? Почивка? Не, работата е най-доброто лекарство — когато биваше зает, се разсейваше от тежките мисли. Всички Божии създания се нуждаеха от сън и Лангтън отлично знаеше, че няма да издържи още дълго без почивка, без някакво облекчение от кошмарите. Хауърд, пазачът на гробището, се беше заклел, че мисис Гриздейл му е помогнала. Лангтън нямаше какво друго да губи, освен скептицизма си.

Той прочете още веднъж адреса от визитката и набра операторката:

— Евертън пет дванадесет, моля.

* * *

Когато се върна в офиса късно следобед, Лангтън завари Макбрайд да го чака в кабинета му.

— Новини ли има, сержант?

Макбрайд застана свободно с ръце зад гърба.

— Сър. По собствена инициатива се поослушах около доковете, за да проверя дали някой не е мяркал там нашия човек приживе. Дано съм постъпил правилно, сър.

Лангтън кимна утвърдително и посегна към запечатаната телеграма, която явно Хари беше оставил на бюрото му.

— Отлично сте постъпили. Какво открихте?

— Ами, сър, далеч не толкова, на колкото се надявах. Докерите са потайна сбирщина, не обичат да отговорят на въпроси, особено при положение че, както ми се стори, аз съвсем не съм първият, който е обикалял да ги разпитва.

Лангтън вдигна очи от телеграмата.

Макбрайд се приведе заговорнически над бюрото.

— Двама типове се навъртали по доковете и из кръчмите, питали все за Свода и за хората, дето работят на него. Черпят например някого една бира и му задават някои въпроси, така, съвсем небрежно ги задават, и после се местят в следващата кръчма. Докерите са винаги нащрек за шпиони от управата на доковете и за други от тоя сорт, затова се предупредили един друг да не отговарят на никого нищо.

Лангтън кимна:

— Единият от двамата мъже, които са разпитвали из кръчмите, е бил около метър и осемдесет висок, с мургава кожа и говорел с някакъв чуждестранен акцент.

Макбрайд придоби някак си разочарован вид.

— Да, така ми казаха, сър. Помислили го за германец.

Лангтън се зачуди защо му е било на мъртвеца да рови из кръчмите за информация. Един бур би се старал да се слее с хората, не би искал да привлича вниманието, особено ако планира някакъв удар, някаква атака срещу Свода. Нещата все още не се връзваха.

Лангтън знаеше, че и двамата с Макбрайд имат много работа: да разпитат хора, работещи на Свода, да проследят самоличността на мъртвеца, да опишат действията, непосредствено предшестващи смъртта му. Имаше толкова много хора, които можеха да се окажат свързани с жертвата — не само работници от Свода, но и сред хилядите, обитаващи разрастващия се бедняшки квартал, изникнал под платформата и опорните арки на гигантския мост: там живееха емигранти от почти всички европейски страни. „Понтонните вдовици“, протестиращите съпруги на навигационните инженери или „изкопчиите“, както ги наричаха, загинали при строежа на основите на Свода, улични деца и скитници, прехранващи се от онова, което река Мърси изхвърляше, най-различни други мародери, клошари и други опасни хора.

— Макбрайд, искам да разпиташ моряка, който смята, че тази сутрин е видял лодка, от която изхвърлили тяло в реката.

— Огнярят Олсен, сър.

— Ако е изтрезнял, опитай се да вземеш максимално подробно описание: каква лодка е видял, що за хора са били в нея и прочие, всичко, което успееш да изкопчиш — Лангтън отново прочете телеграмата от отдел „Личен състав“ на КТС, които изразяваха съгласието си „да окажат пълно сътрудничество на разследването“. — Утре ще посетим Компанията на Свода да разберем дали пък те не знаят нещо за нашия приятел без лице.

— Да ви хвърля ли донякъде с колата, сър?

Лангтън погледна стенния часовник: четири и двадесет следобед. Стана и посегна към палтото си.

— Благодаря ви, но ще откажа, сержант. Имам работа в Евертън.

Тухлената къща на Хамлет Стрийт 33 по нищо не се различаваше от всички други къщи на улицата, нито пък от стотиците подобни в квартала. С облицованата си в жълти тухли фасада и трегери от жълт пясъчник тя сякаш се стапяше в пепелявия вечерен смог, който бавно се спускаше над Ливърпул. Малки локвички жълта светлина бяха нашарили двата тротоара. Редиците газови улични фенери постепенно отстъпваха пред по-силната бяла електрическа светлина на близката главна улица.

Лангтън спря пред портичката на двора и се заслуша в звука от пиано, който долиташе от някоя от съседските къщи. Все една и съща колеблива поредица от ноти, явно някой начинаещ, може би дете, изпълняваше възложените упражнения. Кварталът привличаше амбициозни семейства, изпълнени с желание да пробият в обществото. Семейства, не по-различни от онова, от което произхождаше и самият той.

Инспекторът позвъни и зад цветните стъкла на входната врата се мерна смътна фигура. Прислужничката, която миг по-късно отвори, беше или от Индия, или от някоя от съседните й колонии — червената точка на челото й рязко контрастираше с бялото боне на униформата.

— Добър вечер, сър.

— Матю Лангтън — представи се инспекторът. — Имам уговорен час за посещение в шест часа тази вечер.

Прислужничката отстъпи встрани.

— Влезте, моля.

Лангтън й подаде палтото, шапката и ръкавиците си и момичето го остави сам в голяма гостна, давайки му достатъчно време да огледа добре разкривените мебели от сандалово и тиково дърво, гоблените и пискюлите, пъстрите, нахвърляни едно връз друго килимчета. Африкански племенни маски му се хилеха от стените. Силен аромат давеше гърлото: жасмин, лилии, орхидеи.

Лангтън разбра, че е направил грешка. Прислужничката чуждоземна, подобната на кичозен сценичен декор гостна, задушаващите парфюми — всичко намекваше за шарлатанство, ако не и за откровена измама. Той отвори вратата към антрето с намерението направо да си тръгне, но на прага се сблъска очи в очи с прислужничката, която тъкмо се канеше да влезе при него. Тя му препречи пътя.

— Моля, сър. Оттук.

Лангтън последва момичето по къс коридор. Просто щеше да се извини на спиритистката, задето й е изгубил времето, може би дори щеше да й даде някой и друг шилинг за труда, а после щеше да си тръгне. Очевидно мястото му не беше тук. Сърцето му се сви от жал за гробищния пазач Хауърд, който явно беше намерил утеха в цялата тази позьорщина.

Прислужничката почука на една врата и въведе Лангтън. Зад вратата инспекторът очакваше да види още пищна и благоуханна мебелировка. Вместо това се озова в гола стая, подобна едва ли не на монашеска килия: проста маса за карти с два твърди стола, единият свободен, другият — зает; самотна електрическа настолна лампа; голи дъски по пода, чийто лак отразяваше светлината на огъня в камината.

Жената до масата пое протегнатата му ръка.

— Инспектор Лангтън? Аз съм Жени Гриздейл.

— Мисис Гриздейл — Лангтън стисна ръката й, но не седна на стола. — Боя се, че съм направил грешка.

Жената се усмихна.

— Съжалявам, че Мийра ви е въвела отначало в гостната. Сигурна съм, че сте си създали погрешно впечатление. Разбирате ли, повечето от моите посетители очакват да попаднат в определена… атмосфера. Очакват някакъв спектакъл. Биха се разочаровали, ако още отначало видят тази стая, където аз всъщност работя. Седнете, моля. Поне за момент.

Лангтън се опита да определи на колко години е жената пред него. Пълното й тяло и плътните черни дрехи и боне, така подобни на вечния траур на самата кралица Виктория, подсказваха края на средната възраст, но никакви уморени бръчки не личаха по младото й лице.

Спиритистката се усмихна:

— Скептичен сте към занятието ми.

— Как познахте?

— Издават ви изразът на лицето и жестовете ви, не само думите.

— Не съм убеден, че можете да ми помогнете.

— Може и да сте прав — отвърна мисис Гриздейл. — Дали да не проверим?

Втора врата се отвори и влезе прислужничката с поднос, който крепеше с две ръце. Зад гърба й Лангтън мерна модерна, блестящо чиста, обляна в електрическа светлина кухня.

— Благодаря ти, Мийра — мисис Гриздейл се зае да сервира: всички съдове за чая — чашките, чинийките, купичките, чайничето и подложката му, бяха украсени със сини върби в китайски стил.

Лангтън се прокашля и попита:

— Отдавна ли практикувате… спиритизъм?

Жената наклони глава на една страна.

— Може да се каже. Още като дете виждах неща, които убягваха на всички останали, правех връзки, които околните трудно прозираха.

— Моля да ме извините за забележката, но ми се струва, че сте си избрали доста странно занимание.

Усмивката на жената помръкна.

— То никога не е било въпрос на избор, инспекторе. Колкото до странностите, тях ги има в живота на всички ни. По телефона споменахте мистър Хауърд. Добри познати ли сте с него?

— Не, познавам го само от няколко месеца.

Мисис Гриздейл наклони чайничето, за да налее.

— Но имате нещо общо — и двамата сте изгубили някого.

Сякаш някой заби нож в стомаха на Лангтън.

— Преди три месеца. Съпругата ми. Сара.

Мисис Гриздейл кимна и сплете ръце в скута си. Зачака.

В топлата тиха стая цареше атмосфера на спокойствие и пълно откъсване от ежедневието, сякаш външният свят съществуваше някъде далеч навън. Лангтън установи, че разказва обстоятелствено за изтощителното боледуване на Сара, за Лечебницата, за това как беше пристигнал твърде късно, за да се сбогува със съпругата си. Призна, че не намира покой, призна за кошмарите, които го нападаха всеки път, когато затвореше очи за сън. Дали спиритистката някак му влияеше или просто изминалите месеци след смъртта на Сара си казваха думата, но инспекторът с изненада усети, че остава напълно спокоен, гласът му дори не трепваше.

Мисис Гриздейл го слушаше, доливаше чай в чашите и го чакаше да завърши. После каза:

— Съжалявам за загубата ви.

И когато чу от жената тези думи, Лангтън искрено й повярва. Това не беше заучена баналност.

— Казвате, че не можете да спите.

— Така е — отвърна инспекторът. — Всъщност, почти се боя от съня.

— А кошмарите? Разкажете ми за тях.

Лангтън се загледа в огъня.

— Не мога да дишам. Сякаш цялата тежест на света притиска гърдите и гърлото ми, а устата ми се изпълва с нещо меко и лепкаво. Когато успея да издам някакъв звук — съвсем тих, само скимтене — чувствам, че атмосферата край мен — не въздухът, а нещо друго, по-гъсто и смазващо — поглъща вика ми.

При спомена за сънищата ефектът им постепенно отново започна да се проявява. Инспекторът затвори очи за момент, пое дълбоко въздух и продължи:

— Това не е най-лошото. Обхваща ме и чувство на тотално отчаяние. Чувствам се напълно съкрушен, така самотен и безпомощен.

Лангтън усети надежда, че сега, след като ги беше признал на глас, страховете му ще отслабнат. За миг се замисли защо му беше толкова лесно да разговаря с мисис Гриздейл за тези неща, при положение че не беше в състояние да ги сподели нито с родителите на Сара, нито със собствения си лекар. Може би помагаше фактът, че спиритистката беше напълно непознат човек. Но това едва ли това беше единствената причина.

Изневиделица мисис Гриздейл отбеляза:

— Ходите на гробището всяка сутрин.

Кой ли й беше казал? Мистър Хауърд?

— Така е.

— Това помага ли ви да се чувствате по-добре?

— Не е въпрос дали ми помага — отвърна Лангтън. — Нямам избор. Чувствам се привлечен… Привлечен към гроба й.

Мисис Гриздейл кимна.

— Не можете да оставите съпругата си да си отиде, нито пък тя може да остави вас.

Лангтън погледна право в спокойните очи на спиритистката.

— А трябва ли да я оставям да си отиде?

— Ако искате да продължите напред със собствения си живот, тогава да, боя се, че трябва да я оставите.

Инспекторът понечи да отговори, но преглътна думите си.

Мисис Грийздейл продължи:

— Живеем така близо до смъртта, инспекторе. Така крехки сме и едновременно с това такива оптимисти. Носим се напред през вълните на живота всеки ден, без да мислим за скритите опасности, за подводните скали и плитчините, за приливите и бурите. Ако мислехме за тях твърде често, никога нямаше да постигнем каквото и да е. Може би дори нямаше да напускаме домовете си.

Лангтън сведе очи.

— А може би пък така би било по-добре за нас.

Мисис Гриздейл улови ръката му.

— Не, инспекторе. Това не би било живот, а само бледа имитация на живота. Не може да се крием. Но това сега са просто думи, а думите не могат да облекчат мъката ви. Така че…

Спиритистката улови и другата ръка на Лангтън и я притекли върху масата сред съдовете за чай. Сега ръцете му лежаха една до друга с дланите нагоре, ръцете на мисис Гриздейл почиваха отгоре им с дланите надолу, кожата й беше мека, но студена.

— Дишайте спокойно, инспекторе. Затворете очи и забравете за света извън тази стая. Отпуснете се.

Лангтън се заслуша в припукването на въглените в камината. Край него се носеха аромати: чай, изгорели въглища и някакъв лек парфюм с ухание на бели цветя.

— А сега, инспекторе, мислете за съпругата си. Представете си я, макар че, знам, това ще ви причини болка. Съсредоточете се върху представата.

Образът на Сара се възправи в съзнанието на Лангтън и от това сърцето му заби силно, а гърлото му се сви. Сара. Летен ден сред множеството по улиците на Ню Брайтън, топлият бриз подухва в полите на светлата й памучна рокля. Блясъкът на нейните сини, толкова сини очи. Луничките по кожата й. Смехът. Сара.

— Виждам… — прошепна мисис Гриздейл и стисна ръцете на Лангтън малко по-силно. — Сара. Сара. В безопасност си. Ела при мен. Ела при мен…

Лангтън отвори очи. Спиритистката леко се поклащаше на стола, очите й бяха плътно затворени, по кожата й пълзеше руменина. Тя стисна ръцете му още по-здраво.

— Мрак. Леден мрак. И натиск, нещо притиска от всички страни. И страх. Страхът. Говори, Сара. В безопасност си. Говори чрез…

Лангтън трепна, когато ноктите на мисис Гриздейл внезапно се забиха дълбоко в дланите му и от раните потече кръв. Тялото й рязко се скова, сякаш всичките й мускули се стегнаха едновременно. Чашки и чинийки полетяха към пода.

Инспекторът се опита да издърпа ръцете си, но хватката на мисис Гриздейл не желаеше или не беше в състояние да го освободи. Лангтън извика:

— Мийра, бързо!

Прислужницата се втурна в стаята, тялото на мисис Гриздейл започна да се тресе, петите й затропаха по голия дъсчен под, от устата й бликна кръв.

— Подхвани я — каза Лангтън на момичето — преди да е паднала.

Мийра подхвана раменете на жената, а Лангтън изтегли окървавените си длани изпод впитите й ръце. После сам пое тялото на спиритистката, положи я полека на пода и се опита да пъхне лъжичка между зъбите й. Не успя — челюстта на жената остана здраво сключена, сякаш прикована със стоманена скоба.

— Господарке, о, господарке — сълзите се търкаляха по бузите на Мийра, докато придържаше главата на мисис Гриздейл.

— Това случвало ли се е преди?

— Да, сър, но много отдавна. И никога не е било толкова страшно — Мийра се втренчи в Лангтън. — Какво й сторихте?

Преди инспекторът да успее да отговори, от гърдите на мисис Гриздейл се откърти ужасяващ гърлен звук. Очите й се отвориха и разкриха разширените й зеници и израза на безизходен страх. После, пак така рязко, както бяха започнали, гърчовете, разтърсващи тялото й, спряха. Лангтън усети как жената цяла се отпусна, главата й се люшна на една страна.

Уплашен дали изобщо ще долови пулс, инспекторът притисна пръсти отстрани на шията й. Сърцето й все още биеше, макар и неравномерно. Още докато отброяваше ударите, Лангтън почувства как ритъмът се нормализира и постепенно се успокоява почти напълно. После очите на спиритистката полека се фокусираха върху Мийра и устните й прошепнаха:

— Бренди.

Момичето изтича в кухнята, а Лангтън помогна на мисис Гриздейл да седне на пода. Сложи я да се подпре на коляното му и изтри устните й с кърпичката си. С усилие сдържа въпросите, които напираха на езика му, и зачака жената да се съвземе.

Спиритистката сръбна глътка бренди и погледна инспектора.

— Никога повече… Надявах се никога повече да не…

— Не говорете — отвърна Лангтън, макар че изгаряше от желание да узнае какво беше причинило пристъпа и какво беше узнала мисис Гриздейл за Сара. — Починете си.

Жената поклати глава.

— Съжалявам. Толкова съжалявам.

— За какво?

— Съпругата ви е изгубена — мисис Гриздейл обърна към инспектора окървавеното си уплашено лице. — Тя е в ръцете на дѐлваджиите.