Томас Бренън
Доʞтор Стъклен (12)

Дванадесет

Откритият огън обливаше с топли вълни кабинета на Форбс Патерсън. Лангтън протегна крака и длани към пламъците в опит да прогони стисналият го в здрава хватка студ. Съсипаният му вечерен костюм беше омазан в грес и кал, охрено червени петна от засъхнала кръв покриваха маншетите на ризата и обувките му.

Инспекторът се съсредоточи върху пламъците в камината. Зад себе си чуваше как чекмеджета се отварят и затварят, после тапа изскочи с тих пукот от бутилка, звънтене на чукнали се чаши.

— Изпий това — Патерсън му подаде чаша кехлибарено питие. — Запасът ми за спешни случаи.

Лангтън не отказа. Вдиша аромата на торф и лютичета, после отпи сериозна глътка от уискито и то опари гърлото му. Инспекторът протегна чашата да му долеят, после я положи на корема си.

Патерсън придърпа един разнебитен стол до огъня, седна и отпусна своята чаша на коляното си. След минута мълчание каза:

— Защо онзи не е направил опит да се спаси? Какво го е накарало да остане на релсите?

Без да отмества очи от пламъците, Лангтън отвърна:

— Страхът.

— А защо пак страхът не го е накарал да се дръпне? Знам, че аз бих се дръпнал, ако към мене летят два влака.

— На света има неща, по-лоши от смъртта — отвърна Лангтън. — Това бяха думите му. Боеше се от нещо толкова силно, че предпочете бързата смърт.

— От нещо? — попита Патерсън. — Или от някого?

Лангтън кимна. Мъжът, загинал на релсите в Едж Хил, беше само наемник, изпълняващ чужди заповеди — заповедите на човек, който му е вдъхвал страх, по-силен от всичко на света.

— Доʞтор Стъклен.

— Така трябва да е — отвърна Патерсън. — Как ще го докажем, е съвсем друг въпрос. Поне Мичман Джейк ни падна в ръчичките.

— Къде е?

— В килиите в мазето — Патерсън пресуши чашата си и стана. — Ще дойдеш ли на разпита?

Лангтън сведе поглед към мръсните си дрехи. Знаеше, че първо трябва да се прибере у дома и да се преоблече. Изобщо не се интересуваше от външния си вид, но продължаваше да усеща в ноздрите си миризмата на пушек, а петната от кръв непрекъснато му напомняха за прегазения.

Гаврътна последната си глътка уиски.

— Идвам.

Двамата инспектори слязоха в мазето. Толкова рано призори, тъкмо преди да удари пет сутринта, цялото управление принадлежеше на неколцината дежурни офицери и на чистачките. Приведените жени спираха за миг да бършат пода при стъпките на Лангтън и Форбс Патерсън, за да напомнят на инспекторите да внимават, за да не се подхлъзнат по мокрото.

— Защо му викат Мичман Джейк? — попита Лангтън.

— Преди е бил моряк и прякорът му е останал. Никога преди не съм говорил с него, въпреки че сме по петите му вече от година.

— И си сигурен, че работи за доʞтор Стъклен?

— Доколкото изобщо човек може да бъде сигурен в нещо, когато става дума за този тип — Форбс Патерсън стрелна Лангтън с поглед. — Информаторите веднага клякат, достатъчно е само да зърнат някоя и друга лира или да им припомниш колко са дълги коридорите в затвора. Такъв е сценарият обикновено. Спомени им само доʞтор Стъклен обаче и млъкват като риби.

Сержантът, охраняващ килиите в мазето, видя инспекторите и отключи решетъчната врата.

— Пратили сте ни някакво изчадие адово, сър, дума да няма.

— Проблеми ли ви създава? — отвърна Патерсън.

Сержантът потри стремително потъмняващата синина на брадичката си.

— Вече не. В карцера е, в дъното.

По облицования с бели плочки коридор една след друга се редяха яки, боядисани в черно метални врати. Сержантът плъзна настрани капака на прозорчето на последната от тях и превъртя ключа в ключалката.

— Повикайте ме, ако имате нужда от нещо, сър.

В килията с неизмазани тухлени стени Лангтън видя двама едри полицаи с бичи вратове, седнали на еднокраки столчета от двете страни на каменна маса. На коленете им лежаха тъмни дървени палки, големи като бухалки за крикет. Двамата се изправиха и преместиха столчетата си до стената.

— Засега е кротък, господа инспектори.

Над масата светеше гола електрическа крушка, покрита с разкривена метална мрежа, и хвърляше светлина върху широките врат и рамене на Мичман Джейк. Мъжът повдигна бръснатата си глава и изгледа Лангтън и Форбс Патерсън с тъпите си подути очи. Кожата на челюстта и около скулите му вече се покриваше със синини. Засъхнала кръв багреше кокалчетата на грамадните му ръце, оковани към масата със стоманени белезници.

Глезените на Джейк също бяха приковани с верига към тухлените крака на масата. Между краката му беше оставена очукана метална кофа — застоялото зловоние сякаш полепна по гърлото на Лангтън.

След малко сержантът се върна и донесе два стола. Патерсън седна до масата точно срещу Джейк и направи знак на Лангтън да стори същото. Вратата на килията се затвори с трясък. Двамата полицаи застанаха на пост от двете страни на масата, отпуснали палките до бедрата си. Патерсън измъкна от джоба си изписан на машина лист и го повдигна към светлината.

— Джейкъб Самюъл Игнейшъс Конрой — прочете. — По-известен като Мичман Джейк. Постъпва в търговския флот на тринадесетгодишна възраст. На двадесет и пет е освободен от там заради физическо нападение над офицер по време на служба. След това плава на различни кораби, някои от тях са ни известни, други — без съмнение повечето — не. Излежава присъди в Макао, Алабама, Филаделфия, Буенос Айрес…

Патерсън пусна листа на масата и се усмихна на Джейк.

— Мога да продължа, но е безсмислено. Издирван си в половината свят, Джейк. Животът ти като волна птичка приключи.

Джейк се взираше в масата така съсредоточено, сякаш на камъка имаше написано нещо.

— Какво имаш да кажеш? — продължи Патерсън. — Нищо? Арестувах те за жестоко телесно нападение и опит за убийство. Помниш ли стария Сила Аштън? Ами Пиеро Тони? Ами дребната работа, дето я свърши в Рок Фери? Всичките тия истории сами по себе си са достатъчно лоши. Но снощната лудория… Да ти кажа, за нея вече ще намажеш въжето, Джейк. Това беше убийство.

Нищо. Джейк с нищо не показваше, че изобщо чува думите на инспектора.

— Съучастникът ти е мъртъв, Джейк — проговори Лангтън. — Сгази го влак на Едж Хил.

Тук Джейк погледна мръсотията по костюма на Лангтън, кръвта и греста. Думите на отговора се изтъркаляха с ръмжене от устата му, подобно на камъни в кариера.

— Негова си работа.

— Значи ти ще поемеш пълната вина — каза Патерсън. — Ще увиснеш заради смъртта на болното момиче.

— Нищо общо нямам — отвърна Джейк. — Той я бодна. Аз носих чантата.

Лангтън погледна Форбс Патерсън. Джейк имаше право и ако се придържаше неотстъпно към тази си версия, щеше да се размине с годинка-две зад решетките.

— Ами другите ти престъпления, Джейк? — продължи Патерсън. — Май съм събрал достатъчно материал да те държа на топло през остатъка от живота ти. А може дори да ми стигне да ти окача въжето за нещо друго, ако не за убийството на болното.

Гигантът сви рамене, веригите му издрънчаха.

— Квото щеш прави.

— От какво се страхуваш? — попита Лангтън. — Защо не ни разкажеш за хората, които те забъркаха във всичко това?

— Нищо нямам за разказване.

— Чувал ли си името Редфърс? Доктор Редфърс?

Никакъв отговор.

— Помогни ни и ще помислим за по-лека присъда — обади се Патерсън. — Не ставай глупак.

Лангтън и Форбс Патерсън бомбардираха великана с въпроси до момента, в който зората се показа в зарешетеното прозорче високо горе над каменната койка на арестанта. Джейк не се огъна. Така и не каза кой е пратил него и мъртвия доктор на адреса в Уейвъртрий.

Изтощен, Лангтън се отпусна на стола. Виждаше, че Патерсън е в същото състояние. Дори двамата полицаи клюмаха. Само Джейк изглеждаше несломим. Като статуя или като някой от египетските барелефи на професора, той просто седеше, сякаш чакаше нещо.

Най-сетне Патерсън се протегна и попита за петдесети или може би за стотен път:

— За кого работиш, Джейк? Хайде, човече. Кого толкова защитаваш?

Нищо.

Лангтън се обади:

— Доʞтор Стъклен наистина ли е толкова могъщ?

Бърз поглед изпод гъстите вежди на Джейк, но отново мълчание.

— Можем да те защитим — каза Патерсън. — Разкажи ни за доʞтор Стъклен и ще те пратим на някое безопасно място.

Никакъв отговор.

Лангтън погледна Патерсън, който поклати глава и се изправи с думите:

— Губим си времето, Лангтън. Да го обесят пък в крайна сметка. Бог знае, че си го е заслужил.

Лангтън опита да провери едно последно име:

— Ами професор Колдуел Чивърс, Джейк? Познаваш ли го?

Масивната глава само се поклати.

— Няма да говоря. Доʞтор Стъклен ще се погрижи за мене.

— Доʞтор Стъклен ще те убие при първи удобен случай. Ти си пречка, Джейк. Знаеш твърде много.

Джейк положи глава върху окованите си ръце и не каза и дума повече.

— Оковете го за койката до второ нареждане — рече Форбс Патерсън на двамата полицаи и заблъска по дебелата врата. Вече вън се обърна към Лангтън:

— За малко да изгубя търпение с тоя. Понякога е трудно да се сдържа човек.

— Не смятам, че агресията щеше да доведе до нещо повече — отвърна Лангтън. — Джейк няма да проговори. Видях как съучастникът му предпочете да умре на релсите, отколкото да предаде Стъклен.

— С какво Стъклен държи всички тези хора? Какво е по-лошо от смъртта?

В главата на Лангтън беше започнала да се оформя една идея в това отношение, но не му се искаше да я споделя с Патерсън. Още не.

При решетката на изхода сержантът подаде на Форбс Патерсън кафява книжна торба.

— Това намерихме по джобовете му, сър, освен колана и връзките за обувки.

— Хубаво. Никой да не влиза при него, сержант. Не и без мое разрешение.

Решетката се затръшна зад гърба им и Лангтън последва Патерсън обратно нагоре. В управлението вече кипеше живот: инспектори влизаха по кабинетите си, полицаи водеха арестанти с белезници, момчетата за всичко с прозявки търчаха напред-назад, стиснали бележи и телеграми.

Пред вратата на кабинета на Патерсън, Лангтън попита:

— Дали Джейк е в безопасност там долу?

— В карцера? Категорично. Дори великан като него няма да може да си пробие път навън.

— Повече се тревожа от това някой да не влезе при него.

Патерсън зяпна колегата си.

— Наистина ли смяташ, че Стъклен ще се опита да му затвори устата?

— Или да му затвори устата, или да го спаси.

— Не се тревожи. Джейк никъде няма да ходи.

Инспекторите си стиснаха ръце и Лангтън се обърна, за да се запъти към своя си кабинет, но гласът на Патерсън го спря:

— Защо спомена професора? Мислиш, че той е нашият човек ли?

Лангтън се поколеба.

— Дай ми още малко време.

Докато крачеше по коридора обаче си даде сметка, че времето е лукс, който не можеше да си позволи. Кралицата скоро пристигаше. Дърам, ако още беше жив, волно кръстосваше улиците на града. Убиецът на Кеплер, огняря Олсен и Редфърс продължаваше да се радва на свободата си. Ами самият Лангтън? Беше разкрил нишки и връзки, оплели цяла мрежа за незаконна търговия с душѝ, търговия, в която дълго не беше искал да повярва.

Когато през матираното стъкло на кабинета му се мерна разкривена фигура, Лангтън отначало помисли, че Пърсел е дошъл да иска поредния доклад по случая. Инспекторът приглади изпомачканите си мръсни дрехи, прокара пръсти през косата си и отвори вратата.

Хари, момчето за всичко, насмалко не изпусна чашата, която носеше.

— Ох, направо ми изкарахте акъла, сър!

— Какво правиш?

— Кафе ви нося, сър — отвърна момчето, вече заело се да налива в чаша от каната на подноса, който крепеше в другата си ръка. — Били, момчето на инспектор Патерсън, ми каза, че сте били заети цяла нощ, после сте висели до никое време в килиите, та си рекох да…

Лангтън се усмихна и взе чашата.

— Благодаря ти, Хари. Ти си добро момче.

После затвори очи, сръбна от кафето и попита:

— Някаква следа от сержант Макбрайд тази сутрин?

— Не, сър. Да ви го пратя ли като дойде на работа?

— Моля те. И ми донеси днешните вестници.

Хари спря на вратата.

— Кои точно, сър?

— Всичките местни ежедневници.

Лангтън седна на работното си място и отмести подноса на една страна. Май беше оставил неприбрани някои от вчерашните вестници, отразили убийството на Кеплер — страниците им лежаха пръснати по бюрото. Инспекторът ги прибра в папката с досието по случая, като дописа старателно към доклада си събитията в Едж Хил и Плимсол Стрийт. Докато пишеше, пред очите му отново се изправи образът на умиращото момиче, племенницата на мисис Баркър. Сумрачната спалня, миризмата на лекарства и болест. Светлината на лампите, трепкаща по стените с тапети на рози.

Когато стигна до момента, в който трябваше да опише самата смъртта на Едит и трансфера на душата, инспекторът се поколеба. Разказът му беше толкова необичаен, толкова различен от редовните, изпълнени с гадни подробности дописки в полицейските доклади. Как би могъл да опише нежната мъглица, която се издигна от тялото на клетото момиче? Точиците светлина, които бляскаха в нея, осезаемата промяна в състава на въздуха, сякаш странният апарат беше заредил с електричество всеки един атом в стаята…

Лангтън посегна към най-долното чекмедже на бюрото си и извади платнена торба, в която бяха събрани останките от машината, която Джейк беше внесъл в дома на Плимсол Стрийт. Тежкият бастун на мисис Баркър беше разбил на парчета дебелата бакелитова сфера и беше оставил върху металния куб вдлъбнатина. Медни жици висяха безпомощно от повредения цилиндър. Лангтън нареди отделните парчета от машината по бюрото си като куратор, разглеждащ странна музейна сбирка.

Някой беше конструирал тази машина. Опитни ръце бяха навили жиците около цилиндъра и бяха изработили стоманения куб. Дори дървената основа изглеждаше майсторски направена, лакирана и полирана като скъпа мебел. Дали апаратът е бил сглобен в определена работилница, или дори от един-единствен човек? Или доʞтор Стъклен и съучастниците му бяха създали този механизъм?

Лангтън внимателно заоглежда парчетата в търсене на някакви идентификационни белези. Нащърбеният куб беше покрит отвътре с подобен на кехлибар бакелит, предпазващ херметически съдържанието на куба, от едната му страна с немски готически шрифт бяха изписани буквите А и Ф, както и цифрите 174, но знак за това кой е производителят липсваше. Остатъците от сферата също с нищо не подсказваха произхода си. Дървената основа на медния цилиндър обаче се оказа находка. Когато Лангтън повдигна към светлината тежките намотки, зърна малка елипсовидна медна табелка, прикрепена към метала на цилиндъра. Гспд Ървинг и Лонг, прзвд.

Инспекторът си записа името и заключи обратно парчетата в бюрото си. Цехът на Ървинг и Лонг сигурно беше произвел стотици или хиляди подобни намотки и ги беше разпратил при клиенти по целия свят, но следата задължително трябваше да бъде проверена.

Кратко почукване, вратата на кабинета се отвори и пропусна доктор Фрай.

— Прекъсвам ли те?

— Ни най-малко — отвърна Лангтън. — Влез.

Фрай тупна върху бюрото две жълти папки. Огледа дрехите и физиономията на Лангтън:

— Тежка нощ?

— Изключително тежка. Какво ми носиш?

— Докладите от аутопсиите на Редфърс и на крадеца от Хамлет Стрийт. Съжалявам за закъснението — през последните дни само ти ми осигури работа за цял месец.

— Не е по мое желание, повярвай ми — Лангтън отвори първия доклад и зачете заключенията. Нападателят на мисис Гриздейл, известен още като крадецът от Хамлет Стрийт, беше починал вследствие от една-единствена огнестрелна рана в гърдите. Мъж на около петдесет години, с развита мускулатура и мазоли по дланите, подсказващи редовен тежък физически труд.

— Няма татуировки?

— Само една котва на ръката — отвърна патологът — вероятно е правена, докато е служил в търговския флот. Няма нищо подобно на интригуващите плетеници по тялото на Кеплер.

— Нищо в джобовете?

— Няколко монети, молив, верижка за часовник без часовник на нея. Нищо интересно.

— И нищо, което да подсказва самоличността му?

— Боя се, че да, Лангтън, нищо.

Разочарован, инспекторът остави доклада за крадеца и отвори папката на Редфърс. Единична прободна рана през трахеята и гръбнака. Оръжие на убийството — хирургическо стоманено острие, сходно с онова, което носел нападателят на мисис Гриздейл. От двете страни на врата — белези от слабо изгаряне.

— А това какво означава? Rigor extremis?

— Контракция на мускулите — отвърна Фрай. — Нещо като трупното вкочанясване, само че възниква преди смъртта, а не постфактум. Почти всеки мускул в тялото му се беше напрегнал до крайност.

Лангтън си спомни зловещо разкривената ухилена физиономия на мъртвия доктор.

— Какво би го причинило?

Фрай се поколеба.

— Честно казано, не съм сигурен. Отначало реших, че е отровен. Затова и докладът ми се забави — исках първо да имам резултати от кръвните и тъканните проби. Но те се оказаха чисти. Никакъв арсеник или производни. Никакъв стрихнин.

— И си сигурен, че явлението е настъпило пред смъртта?

— Или непосредствено преди, или в самия момент на смъртта.

Лангтън се зачуди какво ли е сполетяло Редфърс в самия край. Изразът на абсолютен ужас, изписан на лицето. Електрическите жици, прикрепени към врата му. Машината, чакаща да улови душата на умиращия, точно както беше станало с племенницата на мисис Баркър в Уейвъртрий. А у кого беше гази пленена душа сега? Със сигурност у доʞтор Стъклен.

Вратата зад гърба на Фрай се отвори. Хари остави наръч вестници върху бюрото и протегна към Лангтън запечатана телеграма.

— Тъкмо пристигна, сър.

— Благодаря ти, Хари. А, да, и още нещо — Лангтън измъкна бележката, на която беше записал името на цеха, произвел намотките на машината на Джейк. — Намерѝ ми адреса на тази фирма.

Хари изкуцука навън, Фрай прелисти набързо вестниците и каза:

— Много добри източници имат тия пусти журналисти.

— Твърде добри — Лангтън посегна към ножа за писма.

— Подозираш ли някого конкретно? Някой колега?

Преди Лангтън да отговори, вратата отново се отвори и в кабинета надникна Макбрайд.

— Зает ли сте, сър?

Лангтън махна на сержанта да влиза и отвори телеграмата. Вътре черни печатни букви бяха написани на машина върху жълтата бланка. Инспекторът прочете съобщението и го подаде на Макбрайд.

Фрай се обърна към вратата.

— Ако нямаш нужда повече от мен…

— Благодаря ти за докладите — отвърна Лангтън. — Боя се, че имаме още два трупа за преглед.

— Младото момиче и прегазеният от влака? Знам. Вече са долу, видях ги — Фрай за миг спря на вратата и попита:

— Какво става, Лангтън? Всички тези смъртни случаи са свързани, така ли?

— Свързани са, но имаме още работа. Доста работа — Лангтън изчака вратата да се затвори и се обърна към Макбрайд. — Какво мислите?

Макбрайд му върна телеграмата.

— Странна работа, сър. Много странна.

Питър Дорън, бившият колега на Лангтън, който сега работеше във Вътрешно министерство, твърдеше в телеграмата си, че при тях няма на служба никакъв майор Фелоус. Чрез връзките си обаче Дорън беше узнал, че във Външно министерство има високопоставен офицер с това име. Но не успял да разбере с какво точно се занимава той.

— Защо му е на Фелоус да лъже в кое ведомство служи? — попита Лангтън, отпусна се назад и пийна от кафето. — Защо да крие, че работи за Външно?

— Може би е секретно, сър — предположи Макбрайд. — Ето, и посещението на кралицата предстои. Може би не иска никой да знае кой е.

— Дори и полицията? Или началникът ни? — Лангтън прикри една прозявка и продължи — Извадихте ли някакъв късмет снощи на приема?

Макбрайд измъкна бележника си от джоба.

— Нищо особено за докладване, сър. Повечето от кочияшите и лакеите знаеха имената на Кеплер и Редфърс от вестниците. Петима от тях обаче си спомниха Редфърс, защото са придружавали господарите си, когато са му ходили на гости.

Лангтън изчете бележките на сержанта, но не видя нито едно познато име. Може би тези хора са били просто пациенти на доктора. Или пък са имали някой по-подозрителен мотив да го посещават? Инспекторът преписа имената в досието по случая и заръча:

— Сравнете имената с дневника на Редфърс. Питайте секретарката му, как й беше името…

— Мисис Дън, сър.

— Питайте я за фамилните имена на семействата, които докторът е консултирал, и разпитайте прислужничката Агнес дали хора от тези семейства са посещавали Редфърс като частни гости. Възможностите са две — пациенти или приятели.

— Ами ако не са били нито едното, нито другото, сър?

— Тогава има реална възможност причината да гостуват на добрия доктор Редфърс съвсем да не е благовидна. А това пък означава, че ние трябва да им отидем на гости.

Макбрайд си прибра бележника и хвърли поглед на съсипания костюм на Лангтън.

— Искате ли да мина през вас, сър? Ще ви донеса чисти дрехи…

Лангтън се замисли за момент. Имаше много за вършене, но може би наистина първо трябваше да се прибере, да се изкъпе и да се преоблече.

— Благодаря ви, сержант. Сам ще се погрижа.

Макбрайд се обърна към вратата, но се върна.

— За малко да забравя, сър. Помните ли, мисис Дън каза, че точно преди да я отпрати, Редфърс говорил по телефона? Е, колегата, когото оставихме в телефонната централа, е проверил журналите и операторите са открили откъде са позвънили на доктора точно преди смъртта му. Не знам дали точно това сме се надявали да открием, но…

— Откъде са му се обадили?

Макбрайд се усмихна.

— От тук, сър. От управлението.