Томас Бренън
Доʞтор Стъклен (11)

Единадесет

Още преди Плимсол Стрийт Лангтън поръча на кочияша да спре. Макар че не вярваше дѐлваджиите да наблюдават къщата на мисис Баркър, нямаше желание да поема дори минимален риск. Слезе на Мартенсен Стрийт — няколко пресечки западно от Плимсол — и проследи с поглед отдалечаващия се кабриолет. Мъглата погълна червената светлинка на колата, пламнала като самотно алено око.

Лангтън закрачи на изток, загледан напред по черно-бялата в нощта улица, стъпките му отекваха по тротоара и съзнанието му се смесваха с глъхнещото ехо от музиката на приема у професора. Мъглата го обгърна, влажна, студена и задушлива, с вкус на пушек от близката разпределителна гара в Едж Хил.

Сякаш беше единствената жива душа в целия град, нито звук от превозни средства или пешеходци не проникваше през мъглата, в нито един прозорец от терасираните съседни къщи не проблясваше светлинка. После инспекторът зави по Плимсол Стрийт и зърна бяло сияние сред жълтите лъчи на уличните лампи. Тук къщите бяха вече по-големи, двойно по-просторни от терасираните казионни жилища: всичките с високи прозорци, с красиви перила, с по три стъпала пред входната врата. Лангтън се отправи към запаления бял фенер и изкачи стъпалата пред дом номер четиридесет и две.

Вратата му отвори дребна женска фигурка, облечена от глава до пети в черно. Вътре — антре, осветено от бледите лъчи на старомодни маслени лампи със скъсен наполовина пламък. Меката им светлина се отразяваше в перлените нанизи на шията на жената.

Лангтън изчака, докато вратата зад гърба му се затвори с щракване и попита:

— Мисис Баркър?

— Вие трябва да сте инспектор Лангтън — домакинята стисна ръката му, след това вдигна една от лампите от масичката в антрето. Металното връхче на бастуна й затрака по паркета, когато жената пристъпи към стълбите. — Мистър Патерсън вече е при Едит.

По-нататък по коридора, току до най-долното стъпало на стълбището, се открехна друга врата. На инспектора му се стори, че от нея надничат още две лица — бледи и мълчаливи.

Преди светлината на лампата в ръката на мисис Баркър да ги докосне, двете фигури се дръпната обратно в тъмната стая сред шумолене на нощници. Вратата безшумно се затвори.

Докато следваше домакинята нагоре по покритите с пътека стъпала, Лангтън долови миризмата на дезинфектанти и застоял въздух, осезаемата тежка атмосфера на продължително боледуване. Мирисът върна инспектора шест месеца назад в собствения му дом, при Сара, легнала на двойното легло. Препъна се, малко остана да падне, но се вкопчи в парапета и продължи да се качва нагоре.

На първата площадка мисис Баркър спря и се обърна. Отпусна се върху бастуна си. Лампата осветяваше само половината от лицето й, а другата половина тънеше в синка.

Лангтън проговори тихо:

— Как е тя?

— Гасне, инспектора. Гасне — мисис Баркър се обърна към вратата и сведе глава. — Дано Бог я приеме в селенията си.

Жената пристъпи към вратата, а Лангтън се поколеба.

Цялостната атмосфера на къщата го притискаше и не му позволяваше да диша. Мисълта за умиращото момиче в стаята превърна нозете му в олово.

— Инспекторе?

Лангтън направи усилие и пристъпи към спалнята. Колко прави бяха модерните френски писатели — най-простичкият мирис можеше да отключи у човека могъща реакция. Миризмата в стаята предизвика у инспектора порив да се втурне надолу по стълбите, да излезе вън в нощта и да избяга от това задушаващо място.

Спомни си думите на мисис Гриздейл, спомни си увереността й, че Сара е затворена нейде, сама и уязвима. Лангтън прекрачи прага на спалнята.

Вътре други две лампи смътно светеха. В ъгъла зад решетка от черно олово грееше в алено жарта от догарящи въглени. Гигантското махагоново легло правеше сгушената в средата му мършава фигурка на момичето да изглежда почти детска. Цялата беше потънала сред одеяла и чаршафи. На едната нощна масичка стояха подредени шишета от кафяво стъкло — лекарства, разтвори, хапчета, прахове. Сладникав мирис на течен морфин.

Лангтън направи още две крачки и видя, че очите на болното момиче са затворени, устните — леко разтворени, кожата й изглеждаше жълтеникава и мазна на светлината на лампите. Шията й беше обгърната от къдричките на закопчана догоре нощница.

От едно кресло в ъгъла се надигна Форбс Патерсън.

— Сигурен ли си, че ще се справиш?

Лангтън погледна отново към болното момиче, после към мисис Баркър и отвърна:

— Трябва да се справя.

Патерсън го дръпна при себе си в ъгъла. Гласът му беше снишен до шепот.

— Всичко е уредено. Разположил съм полицаи в околните улици, чака ни и приготвена карета.

— Никого не видях вън.

— Така и трябва да бъде.

Момичето в леглото промърмори нещо. Мисис Баркър остави лампата и бръкна в емайлирано легенче, поставено удобно близо. Изстиска кърпата от водата и попи лицето на племенницата си с бавни, внимателни движения. Погледът на Лангтън се замъгли.

— Ще бъда в съседната стая — продължи Патерсън и кимна към вратата. — Не мога да рискувам някой от дѐлваджиите да ме познае.

— А аз къде ще чакам?

— Тук.

— Сам?

— С мисис Баркър.

— Вие ще бъдете моят брат Джордж от Лондон, инспекторе — извърна се от леглото мисис Баркър. — Това ще обясни елегантния ви костюм.

Лангтън се прокле на ум. Трябваше да съобрази и да си донесе дрехи за смяна. Мисис Баркър със сигурност си е помислила, че той идва в дома й направо от някой весел прием, което, всъщност, си беше чистата истина.

— Разполагате ли с нещо, което бихте могли да ми заемете, за да се преоблека?

— Боя се, че не, инспекторе. Дрехите на клетия ми Алфред, Бог да го прости, изобщо няма да са ви по мярка. А у дома, освен нас живеят само Мейзи и Лили.

— Няма да се усъмнят — обади се Форбс Патерсън. — Късно е за преобличане.

Дванадесет без десет по часовника на Лангтън.

— В един ли ще дойдат?

— Ако ни провърви.

Лангтън изгледа втренчено колегата си.

— Проблем ли има?

Патерсън погледна двете жени и се обърна към Лангтън:

— Толкова отдавна се опитвам се да заловя тези хора. Не точно тези, просто всички дѐлваджии. Едно песимистично гласче вътре в мене се чуди дали днес акцията ще се увенчае с успех. Надявам се да стане така.

— Аз също, инспекторе — проговори мисис Баркър, без да вдига поглед от племенницата си. — Паразити, ето това са тия гадове. Достатъчно страшно беше, когато се опитаха да се докопат до клетия Алфред, но само като си помисля за Едит…

Жената погали лицето на племенницата си с едно-единствено движение, но толкова естествено и трогателно, че Лангтън се извърна настрани.

— Вие сте съкровище, мисис Баркър — каза й Форбс Патерсън.

— Просто изпълнявам дълга си.

Времето напредваше и Лангтън се зае да помогне на Форбс Патерсън да нагласят декора за поставения капан. Придърпаха креслото по-далеч от вътрешната врата, за да има място Патерсън да нахълта бързо, когато го повикат. В креслото щеше да седи Лангтън — от мястото си можеше да наблюдава и Едит, и вратата, водеща към стълбищната площадка. Преместиха и двете лампи, като обърнаха леко абажурите им така, че да хвърлят светлина върху неподвижното, подобно на статуя лице на болното момиче.

Оставиха вътрешната врата леко открехната, а в съседната стаичка килер Патерсън приседна върху един сандък току до оставения процеп. Зад гърба му бяха натрупани прашни багажи, кутии и камари от пожълтели списания.

Лангтън седна в креслото и постави джобния си часовник върху подлакътника. Цялата къща проскърцваше в студената нощ. Водата в легенчето плискаше леко, докато мисис Баркър навлажняваше лицето на Едит.

Дали щяха да дойдат? Или някой — или нещо, щеше да ги предупреди за капана? Лангтън не беше казал на никого от подчинените си за схемата. От управлението вече беше изтекла твърде много информация. Първо, вестниците знаеха за действията им, но — което беше по-лошо — те бяха известни и на убиеца на Кеплер, Олсен и Редфърс. Налагаше се Лангтън сериозно да обмисли възможността за наличие на вътрешен информатор, но започнеше ли веднъж да подозира собствените си колеги, твърдата земя под краката му бързо щеше да се превърне в плаващи пясъци.

Дванадесет и половина. Клепачите на Лангтън започнаха да натежават. Той примигна, за да се разсъни, и се опита да се съсредоточи. Едит започна да стене от болка, отначало тихо, после по-силно. Всеки вик прерязваше Лангтън и го караше да се чувства така, сякаш от смъртта на Сара не беше изминал и ден.

— Няма, няма, обич моя. Всичко е наред. Наред — кроткият глас на мисис Баркър сякаш успокои Едит за няколко минути. — Всичко е наред, мила.

После момичето ахна и рязко седна в леглото, притиснала с ръце стомаха си. Втренчи се в Лангтън с израз на чист ужас, очите й бяха като на ранено животно.

При вика на Едит Лангтън скочи на крака. Искаше единствено да избяга, да напусне тази стая.

Мисис Баркър го спря с думите:

— Подайте ми кафявото шише. Бързо.

Докато домакинята помагаше на момичето да се отпусне отново сред завивките, Лангтън ровеше в лекарствата на мощното шкафче. Високото шише от кафяво стъкло беше наполовина празно. Инспекторът изтегли тапата и усети миризмата на морфина.

— Хайде, мила, изпий това — мисис Баркър наля малко от течността в чиста чаша и я поднесе до устните на Едит.

Момичето потъна обратно в леглото. Тялото й се отпусна. Очите й се затвориха и пръстите й спряха да стискат конвулсивно завивките.

Мисис Баркър се изправи, навела ниско глава.

— Не мога повече. Бог да ми е на помощ, не издържам вече.

Лангтън остави шишето на място и прегърна мисис Баркър през раменете. Жената се облегна на него, подобно на атлет, изтощен след твърде дълго бягане.

— Много я обичам — чу се заглушеният й от сакото на инспектора глас — но понякога се чувствам толкова… гневна, че трябва да се грижа за нея. Това е лошо, нали?

Лангтън отлично я разбираше. Спомни си как кръстосваше спалнята напред-назад с часове, роптаейки срещу живота, срещу съдбата и Господ, понякога дори срещу самата Сара, заради това, че го изоставя. Спомни си и вината, която го изпълваше при тези мисли.

— Всеки човек си има граница, мисис Баркър, и след нея се пречупва.

Жената се отдръпна от него и на лицето й се мерна сянка от усмивка, която не се отрази в очите й.

— Бог ни праща изпитания, нали, инспекторе?

Какво би могъл да й отговори? Погледна към Форбс Патерсън, надничащ през процепа на вратата, после отново погледна домакинята. Не беше в състояние да й повтаря изтърканите сладникавости и баналните фрази, които поднасяха на него самия след смъртта на Сара, нищо че тези думи винаги бяха казвани с добро. Просто не можеше да лъже жената.

Мисис Баркър и не искаше това от него. Тя се обърна отново към Едит и улови тъничката й ръка в своите.

Лангтън вдигна от килима съборения си часовник и видя, че и Форбс Патерсън поглежда своя. Дванадесет и четиридесет и седем. Инспекторът седна отново в креслото, усещайки в джоба си стабилната тежест на револвера. Дали щеше да го използва, ако се наложеше? Помисли си за обезобразеното тяло на Кеплер, за чертите на лицето, изрязани от костите. После погледна към изтощеното телце на Едит в леглото.

Да, щеше да използва оръжието си.

Мисис Баркър стана за момент, гребна нови въглища от медна кофа и ги сипа върху умиращия огън. Облак бляскави искри литна нагоре в комина. Жената се върна на мястото си и хвърли поглед към Лангтън, но не каза нищо. Нямаше нужда — и двамата знаеха, че времето беше твърде напреднало.

Дванадесет и петдесет и пет. Лангтън се напрягаше да чуе конски копита или човешки стъпки вън на студената улица. Нищо не нарушаваше нощния покой. Силом потисна порива си да стане и да надникне през завесите. Чакането опъваше нервите му, както макарата опъва кабела все по-силно и по-силно. Всяка изминала минута се струваше на инспектора като пореден оборот.

Един часът стана, един и пет, после един и десет. Лангтън погледна Патерсън, който също го гледаше мълчаливо. Никакъв звук от улицата, никакво почукване на входната врата. Огънят припукваше в камината. Едит се въртеше на махагоновото легло.

Един и петнадесет. Един и двадесет и пет. Напрежението се трупаше в Лангтън и го караше да усеща всеки удар на сърцето си като стоварващ се парен чук. Дѐлваджиите нямаше да дойдат, не и толкова късно през нощта. Бяха заподозрели капана. Или някой ги беше осведомил.

Но ето. Конски копита, далечни, но несъмнено приближаващи. Спряха на улицата отпред.

Форбс Патерсън кимна на Лангтън и затвори вътрешната врата. Мисис Баркър се изправи, опъна роклята си и се отправи към стълбите. Останал за момент сам с Едит, инспекторът застана до вратата към площадката и напрегна слух.

Тихо почукване на външната врата. Мърморене на гласове, после отново стъпки нагоре по стълбите. С мисис Баркър имаше още поне двама ду̀ши, прецени инспекторът. Седна обратно в креслото и се опита да прикрие напрежението си.

Мисис Баркър отвори вратата на спалнята.

— … а това е моят брат Джордж, сър, пристигна от Лондон по-рано тази вечер, за да е с Едит в последните й часове.

Първият мъж зад гърба на домакинята се поколеба за момент, огледа внимателно стаята, но после пристъпи напред с протегната към инспектора ръка.

— Твърде тъжен повод за среща, сър. Моите съболезнования.

Лангтън се насили да стисне ръката на мъжа, но не отговори на поздрава. Лицето му се беше вкаменило.

— А това трябва да е скъпата ви племенница, госпожо — мъжът се приведе над леглото. — Много, много тъжно.

Лангтън огледа подробно мъжа и прецени, че е около петдесетинагодишен. Ниско подрязани сива брада и коса, тъмни, добре скроени дрехи, леко старомодни. Спокойно можеше да мине за лекар на визита при пациент. Без съмнение целият му външен вид целеше точно това впечатление.

Вторият мъж можеше да мине за асистент на първия, ако не бяха могъщите му рамене и безстрастните гранитни черти на лицето му. Носеше тъмен костюм, който не му беше по мярка, висока бяла яка и вратовръзка, усукана на въже — като цяло приличаше на рецидивист, готов за поредна среща със закона. Широките му като лопати ръце стигаха до коленете му.

Едната от тези ръце носеше широка кожена лекарска чанта. Кимване от страна на първия мъж и гигантът остави чантата до леглото и отвори закопчалките. Светлината на лампите се отрази от металните части.

— Сигурен ли сте, че това ще й помогне? — попита мисис Баркър, играеща ролята си без грешка.

— Абсолютно вярвам в процедурата, госпожо. Ако не спазвахме стриктна конфиденциалност, бих ви посочил много семейства, които биха могли да ви уверят в нейната ефективност.

Чувайки гласа на мъжа и умелите му, убедителни думи, Лангтън ясно разпозна ловкия измамник — човек от типа, който би отмъкнал пари от вдовица или би продал фалшиви акции на някой наивен бизнесмен. Мъжът се усмихваше спокойно и докато говореше, гледаше напрегнато мисис Баркър, сякаш я хипнотизираше.

После мъжът се обърна към Лангтън.

— Може би вашият брат, незапознат с процедурата, би желал да получи някои обяснения?

— Да, моля.

Мъжът се впусна в очевидно отлично отработена реч.

— Всъщност, сър, всичко е доста просто и изумително красиво. Нашият апарат ще привлече към себе си и ще съхрани съкровената същност на клетото страдащо момиче в момента, в който тя напуска земния свят. Вместо да се разтвори в етера и да се слее с пръснатите частици на всички изгубени душѝ, вместо да се мята сред зловредната атмосфера на този грешен свят, тя ще бъде запазена в този съд.

При тези думи вторият мъж бръкна отново в чантата и извади от там цилиндрична делва от кафява глазирана глина с усукана около гърлото й медна тел, покрита с ивица зелен восък. Видът й беше съвсем обикновен. Съвсем ежедневен. Но Лангтън си спомни погребаните съдове в египетската зала на професора. Канопите не се различаваха кой знае колко от делвата, която в момента стоеше пред очите му.

— Не изглежда като кой знае какво — обади се мисис Баркър.

— Така се, госпожо, но тези делви са като хората — външността не е от значение. Най-важно е онова, което лежи вътре.

Мисис Баркър не откъсваше очи от делвата.

— Не знам… Само като си помисля за бедната Едит, да стои затворена в това нещо…

— Вместо за „затворена“ — отвърна мъжът — ние предпочитаме да мислим за душата като за „защитена“. В безопасност.

Пленена, помисли Лангтън. Затворници. Ни повече, ни по-малко.

— Остави я тук, Джейк — каза представителният мъж и посочи малка масичка в другия ъгъл на стаята.

Грамадният Джейк понесе делвата с две ръце, сякаш се боеше да не я изпусне. Сложи я върху масичката и се върна при кожената чанта.

Въпросът се откъсна от устните на Лангтън, преди той да успее да го спре:

— Какво ще правите с нея?

— О, сър, ще я съхраним в пълна безопасност. В делвата тя няма да страда, няма да чувства болка. А когато настъпи подходящото време…

— Да? Тогава какво?

Мъжът с брадата хвърли поглед към мисис Баркър и продължи:

— Когато настъпи подходящото време и науката ни научи как да прехвърляме съхранената душа отново в живо, здраво тяло, тогава вашето мъртво дете отново ще оживее. Нищо не обещавам, сър, но вие само си помислете какви огромни крачки напред направи науката през последните години. Кой знае какво ще ни донесе новото хилядолетие.

С огромно усилие Лангтън овладя гнева си и удържа лицето си напълно безизразно. Колко ли семейства бяха измамили дѐлваджиите по този начин? Колцина ли разстроени родители, братя и сестри бяха изслушали тази лукава реч и бяха повярвали на думите на този шарлатанин?

Нов живот. Такава надежда значи продаваха измамниците. Нов живот в ново тяло, Боже опази.

Лангтън се зачуди какво ли мисли Патерсън за цялата тая теория. Без съмнение я беше чувал и преди. Нищо чудно, че така силно желаеше да залови тези хора.

— А сега, сър, да продължим, ако позволите — каза брадатият мъж и направи знак на помощника си. — Генераторът.

Джейк отново бръкна в чантата и извади апарат от месинг, дърво и бакелит. Постави го на нощното шкафче току до главата на Едит. Светлината на лампите се отразяваше от металния куб на машината, от цилиндричната гъста медна намотка, от полираната сфера, от дървената поставка.

Джейк размота навит черен кабел и го остави съвсем близо до Едит, без да докосва тялото й. От сферичното тяло на апарата излизаха още две жици, които завършваха с две малки медни квадратчета.

На Лангтън апаратът много му заприлича на видения в кабинета на Редфърс, но този тук беше по-нов, може би по-модерен.

— Няма да я заболи, нали? — попита мисис Баркър, приведена ниско над Едит.

— Госпожо, като лекар ви уверявам, че племенницата ви няма да почувства никаква болка.

Сърцето на Лангтън подскочи.

— Вие сте лекар?

— Да, сър.

— Мога ли да науча името ви?

Мъжът загледа мълчаливо Лангтън, после каза:

— То не е от значение.

Възможно ли беше този мъж да е доʞтор Стъклен? Едва ли. Най-вероятно тези двамата бяха подчинени на Стъклен, негови работници на терен, които просто изпълняваха заповеди.

Лангтън проследи с поглед как Джейк разви трета жица и я проточи от апарата. Просна я по пода на стаята и свърза другия й край с медната тел, увита около гърлото на делвата. После гигантът извади от чантата последната необходима за процедурата част: тънка, извита тел, която образуваше ветрилообразна форма. Долната й част Джейк отново постави в гърлото на делвата, като се увери, че телта е свързана с медния проводник под восъка.

— Виждате антената, монтирана и готова да приема — обясни докторът, докато прикрепяше малките медни квадратчета към шията на Едит и оправяше свързаните към тях жици. — Няма да ви натоварвам с точните научни принципи, които управляват процедурата, но в общи линии апаратът зарежда с определен тип заряд напускащата тялото същност, а антената я улавя и я насочва навътре в делвата. Така клетата душа не се губи сред хаоса на природните елементи. Джейк.

Джейк протегна ръка и щракна един ключ върху апарата. Нищо не се случи. Лангтън погледна мисис Баркър, след това премести очи към вътрешната врата.

— Отнема известно време — обади се докторът.

Започна леко жужене, сякаш някъде в стаята се блъскаше досадна муха. Жуженето се усили постепенно, докато Лангтън се започна да усеща вибрациите му дълбоко в тила си. Замириса леко на изгоряло.

Докторът се наведе над Едит.

— О, тя гасне. Гасне бързо.

Лангтън не забелязваше никаква промяна в състоянието на момичето. Хвърли поглед към мисис Баркър, която не откъсваше очи от лицето на племенницата си. Цялата сцена с приглушената светлина на лампите и четирите фигури, приведени над болната, наподобяваше композиция на картина.

Докторът бръкна в джоба на сакото си и извади от там плоска сребриста кутия. Вътре, върху подложка от зелено кадифе, лежеше стъклена спринцовка.

— Какво правите? — попита мисис Баркър.

— Само малко ще облекча последните й мигове — каза докторът и преди Лангтън да успее да се хвърли напред и да му попречи, заби иглата в артерията на шията на Едит.

Мисис Баркър изпищя. Лангтън изби спринцовката от ръката на доктора, после опря дулото на револвера в гърдите му.

— Полиция. Арестувани сте.

Джейк направи крачка към Лангтън, после видя Форбс Патерсън, който излетя от съседната стая с насочено оръжие. Гигантът замръзна на място.

— О, Едит, Едит — мисис Баркър галеше лицето на племенницата си, но в очите й нямаше сълзи.

— Какво е извършил този? — попита Патерсън.

Лангтън погледна доктора в очите.

— Убийство.

Брадатият облиза устни, погледът му се местеше между двамата инспектори.

— Кълна се, нищо не знаех. Беше ми наредено да инжектирам лекарството.

— Наредено от кого?

Докторът само поклати глава.

— Лангтън, гледай — Патерсън загледа момичето в леглото.

Мисис Баркър се дръпна назад.

— Едит?

— Започва — каза докторът.

Пред очите на Лангтън от тялото на Едит се заиздига нежна мъглица. Всъщност това не беше най-точното определение. Частиците във въздуха бяха толкова малки, толкова деликатни, сякаш само намек за облаче, подобно на последната сутрешна омара, отстъпваща пред изгряващото слънце. Мъглицата струеше от полуотворената уста на умиращото момиче, от очите й, от самата й кожа.

После мъглицата се сгъсти. Изви се на ленива спирала над главата на Едит. Все така прозрачна, но изпъстрена с виолетови и розови нюанси. Странната машина на нощното шкафче засвистя силно, движението на мъглицата се поколеба, после се понесе към ветрилообразната антена. В облачето проблясваха ярки точици светлина, златни и сребърни.

Лангтън, хипнотизиран, не можеше да откъсне поглед от нежното явление. Мъглицата притежаваше своя, неземна красота. Дори движението, което извършваше, елегантната дъга, на която се изви, поела към делвата, бяха идеални. Първите частички докоснаха антената, подобно на цветен прашец, полепнал по листенцата на цвете.

Делвата се пръсна на парчета под удара на тежкия бастун в ръката на мисис Баркър. Тя замахна втори път и превърна съда в куп отломки. Преди някой от мъжете да успее да мръдне, жената издигна бастуна над главата си и го стовари върху жужащия апарат, сякаш удряше с брадва.

Облак искри блъвна от машината. Миризма на горещ метал и изгоряла изолация.

Джейк избра момента и се задейства. Хвърли се върху Лангтън и го събори на пода. Докторът за секунда прескочи двамата борещи се мъже, дръпна вратата на спалнята и затрополи по стълбището.

Под порой от удари, Лангтън халоса Джейк в слепоочието с дръжката на револвера и се опита да се изтърколи изпод него. Грамадната тежест на бияча го притискаше неспасяемо към пода.

После Форбс Патерсън изрита грамадния мъж встрани и заби дръжката на своя револвер в гърлото му.

— След доктора, Лангтън! Аз ще се оправям с тоя!

Лангтън скочи на крака и се втурна надолу по стълбите.

Входната врата зееше. Инспекторът изскочи на тротоара, към него хукнаха двама полицаи. Единият сочеше нанякъде.

— Чухме някой да тича, сър!

Лангтън ги поведе бегом в указаната посока. Гъстата мъгла унищожаваше всяко чувство за посока и ориентация. Под газовите фенери се образуваха езерца от мътножълта светлина. Само трополенето на мъжки ботуши по тротоара нарушаваше нощната тишина. Отвъд кръстовището, след края на Плимсол Стрийт, започваше значително по-широката и оживена Дърнинг Роуд. Лангтън стигна до там, спря се и се заслуша. Тишина. Мъглата се стелеше на талази.

— Какво има натам? — попита инспекторът и посочи.

— Уейвъртрий Роуд, сър. Там чакат в засада още колеги.

— А натам?

— Едж Хил Роуд, сър. Инспектор Патерсън разположи пост и на онова кръстовище.

Значи докторът трябва да беше тръгнал право напред.

— Насам.

Лангтън и двамата полицаи тъкмо пресякоха пустата Дърнинг Роуд, когато полицейска свирка разкъса тишината. След нея откънтя втора. Право напред. Лангтън затича през лабиринта от тесни улички отвъд Дърнинг Роуд, бързайки към подадената тревога. До единия уличен стълб полицай беше клекнал над проснатото тяло на свой колега.

Лангтън коленичи до падналия на тротоара. Един от полицаите му подаде малък фенер. На светлината инспекторът видя кървава резка, минаваща диагонално от рамото на падналия полицай чак до бедрото му.

Лангтън напипа пулса му, а раненият отвори очи и се помъчи да седне.

— Не мърдайте — каза Лангтън.

— Изскочи срещу ми от мъглата — каза мъжът. — Видях острието чак когато вече беше късно.

Лангтън си спомни, че докторът носеше къс бастун. Много мъже, дори високоуважавани, носеха бастуни със скрит вътре кинжал.

— Спокойно, човече. Помощта скоро ще бъде тук.

— Знам, сър. Но е толкова студено!

Лангтън смъкна палтото си и го уви около ранения, после се обърна към полицаите наоколо:

— Един от вас — бързо за лекар. Другите двама, пренесете колегата в най-близката къща и го затоплете. Раната не ми се вижда дълбока, но трябва да й се обърне внимание.

Полицаите заблъскаха по вратите наоколо, а Лангтън затича нататък по улицата. Беглецът беше нападнал полицая и така беше спечелил ценна преднина. Можеше вече да се отдалечил и на километър. След това сигурно щеше да потърси кабриолет.

За момент студеният вятър отвя мъглата настрани. Инспекторът спря в началото на следващата улица и се поколеба накъде да поеме. На отсрещния тротоар, отвъд платното на Ботаник Роуд, надвисваше двуметрова стена от пясъчник. Отдясно и отляво долетяха още полицейски свирки. Друго свирене, по-дълбоко и мощно, откънтя някъде право напред. Земята потрепери под нозете на инспектора, черен дим на кълба се заиздига иззад стената отсреща и се смеси с жълтата мъгла. Лангтън чу трясъка на вагоните на ранния влак, който премина по релсите отдолу.

Затича към стената. Все още носеше фенера, който му беше дал единият от полицаите. Плъзна лъча по стената и забеляза пресни следи. Петно от черен лак, останало по камъка от ожулена кожена обувка.

Лангтън прибра фенера в джоба си и се покатери на стената, следвайки пътя на бягащия доктор. Отгоре се поколеба, но после възседна широкия горен ръб. Под него зейна лабиринтът на релсите на разпределителната гара Едж Хил — езеро от мрак, изпъстрено с червените и зелени светлини на семафорите, подобни на животински очи.

Не можеше да прецени колко високо над релсите се издигаше стената. Семафорите изглеждаха на около два и половина или три метра под нивото на Ботаник Роуд. Знаеше и че отправилите се към Ливърпул влакове влизат в тунели, потъващи дълбоко под земята тук наблизо, за да излязат отново на повърхността километри по-нататък, чак на Лайм Стрийт. Докторът обаче беше побягнал към релсите.

Лангтън потрепери под пронизващия вятър и полека заспуска крака към мрака под себе си от отвъдната страна на стената. Увисна на ръце, които веднага го заболяха. Потърси опора под себе си, но под нозете му нямаше нищо. Отпусна се постепенно в пълния си ръст и, дращейки отначало по камъка, протегнатите пръсти на краката му най-сетне докоснаха земята долу. Инспекторът се пусна и падна.

Земята обаче рухна под тежестта. Той залитна, опитвайки се да се задържи. Невидими в тъмното бодли и остри камъчета се забиха в дланите му, но Лангтън продължи да пада, затъркаля се, запремята се все надолу и надолу по стръмен чакълен скат. Замръзнали клонки пращяха под него. Камъните го блъскаха и изкарваха въздуха от дробовете му. Сви се на кълбо и притисна глава към гърдите си. Падането продължи сякаш минути.

А после, с един последен зашеметяващ сблъсък, Лангтън падна на дъното и се просна по очи до склона. Остана неподвижен, замаян и натъртен. Усети вкус на кръв в устата си, но май нямаше счупени кости. Счупен беше само фенерът в джоба му. Опипа другите си джобове за револвера. Стисна пистолета в дясната си ръка, извади го и полека се изправи на крака и се огледа.

Стоеше досами лъскавите влакови релси. Стената и улицата се издигаха на метри над главата му. Полюляващ се и изпускащ пара влак изплува от мъглата на двадесетина метра от инспектора, надвесил отгоре му единственото си фенерно око. После неочаквано зави и потъна в тунел, а облакът издишан от локомотива пушек от изгорелите в пещта въглища полегна върху товарните вагони.

Шумът от влака затихна и инспекторът пое напряко през релсите. Докторът можеше да е навсякъде. Ако беше паднал от стената по същия начин, накъде би се отправил? Какъв шанс за бягство би имал тук?

Лангтън прекрачваше релсите, стъпвайки на дървените, напоени с грес траверси. Чакълът хрущеше под краката му. Тук долу, в дълбочината на изкопаната под нивото на града разпределителна гара, беше доста по-студено. С окървавената си лява ръка инспекторът се загърна по-плътно в тънкото официално сако. Дясната стискаше револвера в готовност.

Още релси. Още траверси. Колко ли линии се пресичаха тук? Колко ли семафори, посоки и стрелки се срещаха на това място? И по коя ли линия беше поел беглецът?

Лангтън застана под дървения стълб на един семафор и се заслуша. В далечината се чу влакова свирка. Вятърът свистеше. Някъде отгоре — жуженето и прещракването на падащото сигнално рамо на семафора, сменил светлината си от червена на зелена. Напред — жуженето и прещракването на следващите семафори по линията.

А после, съвсем наблизо, хрущене по чакъла.

Може би беше плъх. Без съмнение, в тунелите ги имаше с хиляди. Но плъх не би вдигнал толкова силен шум.

Лангтън пристъпи напред, стараейки се да стъпва само върху траверсите, но не и върху чакъла. Стъпките се зачуха по-силно. Мъглата се виеше на кълба, но не навсякъде беше еднакво гъста: понякога бе съвсем плътна, понякога — само омара. Лангтън се втренчи в посоката, от която му се стори, че дойде шумът. Насочи пистолета и се стегна в готовност.

Порив на вятъра разкъса мъглата. Докторът стоеше само на десет метра от инспектора с голия кинжал в ръката си. Втренчи се изненадано в Лангтън. После побягна.

— Спри или ще стрелям! — викна инспекторът и вдигна оръжието. — Спрете, докторе!

Мъжът продължаваше да тича. Над релсите, над траверсите, размахвайки острието в ръката си.

Лангтън стреля във въздуха. Мъжът се препъна, но не спря. Лангтън изруга и го последва.

Зад гърба му долетяха ревът и писъкът на приближаващ влак, който изскочи от един от тунелите. Земята се разтресе. Облаци пара се смесиха с мъглата. Лангтън се съсредоточи върху бягащия мъж. Отпред докторът се препъна отново и се подхлъзна на мазните траверси. Хвърли поглед към Лангтън и затича още по-бързо.

Инспекторът погледна над главата му и видя накъде тичаше измамникът: към превключвателя на стрелките. Спираловидно метално стълбище се издигаше над релсите и стигаше до дървена барака, залепена направо до плочите на високата стена, ограждаща гарата. Още стъпала започваха от бараката и стигаха до улицата високо горе. Път за бягство.

Преди мъглата отново да му попречи, Лангтън видя светлинката вътре в бараката — осветяваше редове от лъскави метални превключвателни лостове. Пред очите му бягащият мъж стигна до мястото, сграбчи един лост и го вдигна. После мъглата отново скри всичко.

Лангтън обаче различаваше фигурата на доктора. Мъжът беше на не повече от десетина метра, точно на място, където релсите образуваха сложен възел от разклоняващи се линии.

— Докторе, спрете!

Лангтън се прицели и отново стреля. Куршумът с писък рикошира от релсите на два метра от краката на беглеца. Мъжът замръзна на място.

— Пуснете кинжала — каза Лангтън и направи крачка напред. — Веднага.

Пуснатото острие издрънча върху релсите. Докторът се обърна и застана с лице към Лангтън. Предницата на разкъсания му костюм беше омърляна с кал, точно както и смокингът на инспектора. Яката му се беше откопчала и сега плющеше свободно на вятъра. Беше изгубил едната си обувка.

— Тръгнете към мен — нареди Лангтън.

Докторът поклати отрицателно глава.

Лангтън повтори заповедта, но беглецът отново отказа да се подчини. Инспекторът плъзна поглед по плетеницата от релси, която го делеше от мъжа. Над главите им с жужене и прещракване семафорът отново смени сигнала си.

— Докторе, всичко свърши. Елате при мен.

Мъжът за трети път поклати глава:

— Не мога.

— Нямате избор — инспекторът забеляза как още един семафор премина от червено към зелено. Релсите под краката му завибрираха. — Моля ви.

Отляво на Лангтън, от изток, късо изпищя влакова свирка. Самотното жълто око на локомотива се появи в мъглата.

— За Бога, човече! Не стойте там.

Докторът сведе поглед към релсите, после отново погледна Лангтън.

— Съжалявам.

Нов вой от друга свирка, този път дълбок и безкомпромисен. Втори челен фенер светна в мъглата и забърза успоредно с първия. Лангтън понечи да извика на доктора. Прекрачи сред преплетените релси, после се дръпна обратно. По кои ли линии щяха да поемал влаковете?

Земята затрепери под нозете му и инспекторът се провикна:

— Бягайте, човече, бягайте, преди да е станало късно!

Докторът се обърна с лице към приближаващите локомотиви. Трябваше да крещи, за да надвика дрезгавото бумтене на парните бутала.

— На света има неща, по-лоши от смъртта, сър.

Стрелките прещракаха и се преместиха. Релсите застенаха под натиска на бързащия товар. Земята се разтресе.

Лангтън хвърли последен поглед на двата влака, приближаващи с грохот от изток, с фенери, грейнали един до друг. Пъхна револвера в джоба си, пое си дълбоко дъх и се втурна през релсите право към доктора.

Твърде късно. Трети влак, експрес, изникна от тунел някъде зад гърба на инспектора. С писък избра средната линия, лъскавото му черно тяло беше влажно под облаците пара от машината. Фенерът удари доктора в кръста и го разкъса като парцалена кукла. Едно след друго, грамадните колела сдъвкаха тялото: първо го прегази локомотивът, после премина тендерът, след това — облените в светлина пътнически вагони.

Лангтън беше отстъпил само на сантиметри от влака. Успя да види зяпналия машинист с черно мазно лице, огряно в алено от пламъка на пещта. После експресът с рев отмина.

Лангтън погледна наляво. Двата насрещни влака буквално бяха надвиснали над него. Той се дръпна от релсите и стъпи на чакъления насип. Притиснал ушите си с длани, видя хвърлящите искри колела, които огънаха под натиска си релсите буквално до главата му. Свирепият вихър от движението на влака изду дрехите му. Очите и дробовете му се изпълниха с черен въглищен пушек.

Не можеше да помръдне. Остана да лежи като замаяно животно на чакъла, докато тунелите не погълнаха и двата влака. Фенерите в задната част на последните вагони светиха още известно време в мъгливия мрак, след това и те изчезнаха.

Бавно, съвсем бавно Лангтън се надигна и седна. Ревът на влаковете още изпълваше ушите му. Примигна през лютивия пушек в очите и току до крака си видя откъснато парче черен плат. От окървавения маншет в единия му край стърчеше човешка ръка, откъсната от китката. Пет метра по-нататък лежеше втора ръка, а до нея — стъпало, още парчета плат, колосаната яка, сгърчена и червена като сухо есенно листо.

Лангтън се изправи на крака и се загледа в останките от доктора беглец. Вдигна очи към бараката на стрелочниците, откъдето го гледаха две лица, притиснати до стъклото на прозореца. После Лангтън се преви и повърна върху студения мазен чакъл.