Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doktor Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
art54
Корекция
WizardBGR (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Томас Бренън

Заглавие: Доʞтор Стъклен

Преводач: Златка Миронова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Ина Тодорова

Художник: Стоян Атанасов

ISBN: 978-619-193-001-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2855

История

  1. — Добавяне

Десет

Докато се преобличаше в дома си, готвейки се за приема у професора, Лангтън мислеше за Форбс Патерсън, който, без да спира да крачи като мечка в клетка, беше изложил плана си.

Явно някаква жена беше пуснала оплакване в полицията и случаят й беше стигнал до Патерсън. Мисис Баркър, вдовица, финансово добре обезпечена, живееща със семейството си в Уейвъртрий, имала седемнадесетгодишна племенница, страдаща от болестта на Брайт[1]: дегенеративно състояние с фатален край, причиняващо неимоверни страдания. Лекарите можели само да притъпяват болките на клетото момиче, а семейството чакало неизбежното.

Късно вечерта преди два дни при мисис Баркър дошъл някакъв мъж. Явно образован, умен и любезен, той й направил странно предложение: да прикрепи някакъв апарат към гаснещото тяло на племенницата й и чрез него едновременно да облекчи болките й и да спаси душата й. Обясненията му звучали убедително и разумно, той вече бил „спасил“ много хора по този начин. Срещу скромна сума.

Семейството, до последния човек ревностни католици, изхвърлили непознатия от дома си на секундата. Цялата му идея лъхала на богохулство. Едва съмнало на другия ден и мисис Баркър нахълтала в местния полицейски участък, пламнала от гняв и твърдо решена да подаде оплакване срещу нощния си гост.

— Разбира се, ние й обяснихме, че мъжът всъщност не е извършил никакво престъпление — продължаваше Патерсън. — Можехме да го обвиним в нападение само ако действително беше сторил нещо на клетата племенница.

Лангтън спря да се облича, спомнил си изписаното на лицето на Патерсън отвращение. Вдигна очи към образа си в голямото огледало — елегантен вечерен костюм, бяла копринена жилетка и изпити черти на лицето. Сестра Милн беше права: видът му беше като на болен. По нищо не приличаше на Форбс Патерсън с неговото яко тяло и алени бузи. Но и лицето на Патерсън беше потъмняло от гняв, докато разказваше за проблема на мисис Баркър.

— От мисълта за онзи мъж й се гадеше — беше казал Патерсън. — На мен също. Един Господ знае колко клети семейства са измамили той и бандата му. Или са вършили дори още по-големи злини. И всеки път са се измъквали сухи от водата. Тогава мисис Баркър сама предложи…

Патерсън се закле, че жената е предложила да заложат капан, а не той. Предложила да се свърже отново с мъжа на телефонния номер от картичката, която той оставил, и да уреди той да се върне заедно с апарата си. Полицията щяла да го чака в съседната стая или дори в стаята на болното момиче и когато мъжът и съучастниците му прикачат машината към тялото й, ще бъдат арестувани.

На Патерсън предложението никак не му се понравило, но толкова силно му се искало да залови тези разбойници, а знаел, че и Лангтън ги търси, така че приел. И сега искаше Лангтън да участва в акцията на място.

Инспекторът хвърли поглед върху оставеното на скрина листче. На него беше написан адресът на мисис Баркър и уговорката беше двамата с Форбс Патерсън да се срещнат там тази вечер в полунощ. Дѐлваджиите трябваше да пристигнат при болното момиче в един часа през нощта.

Как щеше да постъпи Лангтън, когато ги срещнеше? Да ги разпитва за Сара? Или за Редфърс? Или да се опита да намери следа, водеща към доʞтор Стъклен?

Тази част от акцията обаче не го притесняваше. Не, най-силно се боеше от срещата с болната племенница на мисис Баркър. Огледа спалнята. Съвсем до неотдавна той сам седеше от същата тази страна на леглото и държеше ръката на Сара, докато лекарствата се мъчеха да облекчат страданията й. Не знаеше до каква степен може да разчита на себе си в подобна ситуация. Чувстваше се така, сякаш беше един от носещите кабели на Свода, опънат прекалено силно. Съществува напрежение, под което се къса дори и стоманена оплетка.

Лангтън опря чело на студено огледало. Имаше задача, трябваше да се съсредоточи върху изпълнението й. Заради Сара.

Посегна за папийонката си и се опита да я завърже. Винаги Сара му помагаше за това, когато се приготвяха за вечеря или за прием. След като минути наред се бори с бялата копринена лента, Лангтън се предаде. Пъхна адреса на мисис Баркър в джоба си и прехвърли револвера от ежедневното си палто в официалното. Долу завари Елси да шета из гостната.

— Оставете на мен, сър — момичето изтри ръце в престилката си и вдигне ръце към папийонката на шията на инспектора. Само няколко бързи движения и после: — Готово, сър. Ако позволите, много сте елегантен.

— Вземи си тази вечер свободна, Елси. Ще се върна късно. Много късно.

— Благодаря ви, сър, но предпочитам да почакам. Просто в случай че някой се отбие — Елси се престори на заета, разбухвайки възглавничките и оправяйки разни дреболии, които нямаха нужда от оправяне. — Сержант Макбрайд ще излиза ли с вас тази вечер, сър?

Лангтън спря до вратата към антрето и се усмихна.

— Да. Всъщност, ето го…

Инспекторът чу, че отвън спират кон и кола — с тях щеше да стигне до дома на професора. На входната врата се позвъни. Елси отвори, а Лангтън отстъпи, за да може Макбрайд да влезе.

— Сержант, дайте ми две минутки. Забравих нещо горе.

Това не беше стопроцентова лъжа. Освен че искаше да остави Елси и Макбрайд за минутка насаме, инспекторът се сети за дневника на Редфърс. Премести го от джоба на ежедневното палто в заключващото се чекмедже на бюрото. Вдигна много шум, докато слизаше обратно по стълбите и завари прислужничката и сержанта, застанали далеч един от друг в антрето, и двамата изчервили се като деца.

— Не ме чакай, Елси. И да заключиш хубаво.

Вън Лангтън установи, че над града се е спуснала тежка, лепкава мъгла. В устата тя оставяше вкус на въглищен дим, на солена вода и лек намек за бели цветя. Маслените лампи ма кабриолета горяха като възпалени очи. Лангтън се качи, изчака докато кабриолетът тръгне и после попита:

— Какво стана в редакцията на вестника?

— Ударих на камък, сър — отвърна Макбрайд. — Редакторът не каза откъде е получил статията. Не се огъна, каквото и да му приказвах. Закле се, че описаните факти са истина.

— Значи със сигурност източникът е вътрешен човек от полицията — Лангтън се взираше в мрака, прорязан от жълти и бели мътни петна светлина. — Някой, който знае за татуировките на Кеплер, а знае и значението им. Някой, който знае и за парите на Редфърс в чуждите сметки.

За момент Лангтън се зачуди дали този някой не е самият Макбрайд, но после сам се укори за това. Напълно вярваше на сержанта — човекът беше постъпил в полицията на четиринадесетгодишна възраст и работата беше целият му живот.

— Имам и други новини, сър — продължи сержантът. — Когато се върнах в управлението, заварих телеграма от Сейнт Мартине Банк на Виктория Стрийт — там бяхме поръчали да проверят серийните номера на банкнотите, които намерихме на Глочестър Роуд.

Скритите пари на Кеплер и Дърам.

— Е, проследили ли са ги?

— Някои от банкнотите да, сър. Банките не следят какво става с еднолировите купюри, но държат под око пет и десетлировите. Банкнотите, които намерихме, са емисия от Лондон, отпечатана преди седем месеца, и са част от паричен превод в брой към заместник-министъра на финансите.

В сумрака на кабриолета Лангтън цял се обърна към сержанта.

— Правителствени пари?

— Така изглежда, сър.

Кеплер и Дърам пращали много телеграми, все до Външно министерство. Заплащало им е пак правителството. Връзката беше очевидна, но дали са били на щат във Външно или наемници? Биографията на Кеплер подсказваше второто, но Лангтън лично познаваше бури, които по време на конфликта бяха напуснали своите и бяха станали редовни агенти на кралицата. Някои от тях пък впоследствие се бяха върнали към бурската кауза. Вън от бойното поле, далеч от истинските битки, където врагът е ясен и познат, войната ставаше по-сложна и някак изкривена.

Ако Дърам е работел за правителството на Нейно величество, защо продължаваше да бяга от полицията?

Прозорчето на тавана на кабриолета се отвори и кочияшът извика:

— Ъпър Парламънт Стрийт, сър.

Вън, през мъглата на запотеното прозорче, грееше съзвездие от запалени лампи. Светлина се лееше от всеки прозорец на имението на професора. Още и още светлини украсяваха железните перила на стълбите, както и вратите, създавайки атмосфера на вълшебен празник, напълно откъснат от скучното ежедневие. Самото имение сякаш плуваше в мрака. Докато наетият кабриолет криволичеше между наредените по чакълената алея карети и коли, Лангтън дочу далечна музика — цигулка и пиано.

— Разберете каквото можете от кочияшите и прислужничките — заръча инспекторът на Макбрайд, когато кабриолетът спря под арката пред главния вход. — Бъдете дискретен, но ги разпитайте дали Редфърс или Кеплер са посещавали професора.

— Лесна работа, сър, особено след като цялата история вече е във вестниците. Да ви изчакам ли после?

С ръка върху вратичката на кабриолета, Лангтън се поколеба. Не беше казал на Макбрайд нищо за Форбс Патерсън и за капана, готвен в Уейвъртрий.

— Не, сержант, след като узнаете, каквото можете, си идете направо у дома. Утре няма да ви чакам твърде рано в управлението.

Докато се качваше по стълбите към главния вход на имението, следван от хрущенето на железните лайсни на колелата на отдалечаващия се кабриолет, инспекторът знаеше, че на другата сутрин Макбрайд отново ще бъде в управлението преди всички. Лангтън вдигна очи и видя на вратата едър оплешивяващ иконом в черен фрак. Фигурата му ясно се очертаваше от грейналата зад гърба на човека жълта светлина от коридора.

Когато инспекторът стигна прага, икономът се поклони.

— Мога ли да видя поканата ви, сър?

— Сестра Райт ме покани.

— Разбирам. Бихте ли изчакали за момент, сър?

Лангтън остави на прислугата палтото и шапката си и зачака, а икономът изчезна нанякъде. През отворените врати наоколо се лееше музика. Кристален полилей хвърляше бяло-сини отблясъци. Въздухът, затоплен от централно отопление с най-модерните в момента радиатори, носеше аромат на дим от пури и цветен парфюм. Две дами във вечерни рокли, едната жълта, а другата — вишневочервена, слязоха по стълбите, като си шушукаха една на друга и се кикотеха. Подминаха Лангтън с любезно кимване. Инспекторът се поклони леко в отговор и с труд прикри острата болка, която прониза сърцето му — безгрижните млади жени така и никога нямаше да узнаят какви болезнени спомени бяха събудили.

Отвори се врата и в антрето се появи професор Колдуел Чивърс.

— Драги ми инспекторе! Добре дошли.

— Надявам се, че не се натрапвам.

— Ни най-малко, сър, ни най-малко — професорът разтърси енергично ръката на Лангтън и забеляза превързаните му длани. — Какво е това? Нищо сериозно, надявам се?

— Просто драскотина — Лангтън последва професора. — Домът ви е пълен с гости тази вечер.

— Така си е. Поканих най-важните членове на ливърпулското общество, за да отпразнуваме подобаващо откриването на Трансатлантическия свод — професорът с усмивка разтвори широко една грамадна двойна врата. — Макар че моето определение за „важен“ невинаги съвпада с това на хората от моето пряко обкръжение.

В главния салон Лангтън видя най-малко тридесетина ду̀ши, които бавно обикаляха сред тъмните мебели, възхищаваха се на модерното изкуство по стените или бъбреха на групички. Мъже в смокинги, дами във вечерни рокли в пастелни цветове и с шалове на раменете. Млади, възрастни, всякакви.

— Ще ви представя на някои от гостите — каза професорът и поведе Лангтън напред. — Не искам да ви затрупвам с имена. А, това е Джеферсън, един от нашите изтъкнати поети — може би сте чели поемата му за Свода. Джеферсън, инспектор Лангтън от ливърпулското полицейско управление.

Смъртнобледият мъж с монокъл кимна в отговор.

— А това е Макайвър, един от главните инженери на Свода.

Кокалчетата на инспектора изхрущяха в здравата хватка на набития инженер с остра червена коса и щръкнали мустаци.

— Това пък е…

Въпреки обещанието на професора, имената и лицата се сипеха като порой върху инспектора във вихър от поздрави и ръкостискания. Инженери, лекари, художници, академици, учени, писатели, физици, музиканти, актьори: вкусът за хора на професора беше повече от еклектичен.

Когато един от новопредставените гости заговори професора, Лангтън използва възможността да се отскубне и да си вземе чаша вино. Наблизо мина прислужничка с поднос в ръце.

— Шампанско, сър.

Лангтън едва беше отпил глътка, когато един глас проговори току зад гърба му.

— Виждам, че вече са ви развели да видите забележителностите.

Инспекторът се обърна.

— Сестра Райт.

Младата жена отвърна на усмивката му.

— Понякога професорът забравя, че ние, обикновените смъртни, не можем да мислим бързо като него. Ентусиазиран като дете, той иска да е навсякъде и да говори едновременно с всички.

Добро сравнение, рече си Лангтън, докато гледаше как професорът снове от групичка към групичка, от разговор към разговор. После очите на инспектора се върнаха върху сестра Райт, облечена в дълга, нежносиня рокля. На деликатните й ръце и шия нямаше други бижута, освен колието с разпятието и брошката на Гилдията на гърдите й. За разлика от тоалетите на останалите гостенки, роклята на сестрата покриваше кожата между гръдта и ключиците. Дългата й коса беше сплетена на сложна плитка.

Младата жена полека се покри с руменина.

— Прекалено е, нали?

— Моля?

— Не съм свикнала на… тоалети като този, но се постарах, заради професора — руменината стана още по-гъста. — Една приятелка в Лечебницата ми помогна, но май сме попрекалили.

— Няма такова нещо — каза Лангтън. — Прекрасна сте.

Осъзнавайки какво е казал току-що, инспекторът отпи вино и се закашля.

— Добре ли сте? — сестра Райт леко го потупа по гърба.

Лангтън преглътна с усилие.

— Отвикнал съм от алкохола.

— А аз — от комплименти — рече сестра Райт. После улови свободната му ръка и я обърна с дланта нагоре. — Кой ви превърза?

— Прислужничката ми, Елси.

— Добре се е справила.

За момент Лангтън остана безмълвен с ръка, притисната между дланите на младата жена.

Сестра Райт му помогна. Придърпа шала на раменете си и каза:

— Тук е малко топло. Да излезем ли за малко вън на терасата?

Инспекторът я последва през друга зала, още по-голяма от салона, но също така претъпкана с гости, а след това — на настланата с каменни плочи тераса. На светлината на окачените по високите дървени решетки фенери отвъд терасата се виждаше ръбът на затрупана със сняг идеално поддържана морава, както и храсти и дървета, които постепенно чезнеха в мрака и жълтата мъгла. Ухаеше на влажна пръст и дървесна кора.

— Професорът познава много хора — каза Лангтън.

— Той се радва на безброй интереси и неизчерпаемо любопитство. Копнее за познанието.

— Познанието на кое?

— На самия живот — отвърна сестра Райт и хвърли поглед назад към пълните с хора зали. — Толкова много гости — художници, учени, всякакви специалисти, а професорът може да води подробни разговори с всеки един от тях. Той е запален колекционер на хора и факти.

Определението притесни Лангтън.

— Колекционерите имат склонност да се съсредоточават върху една област. От опит знам, че понякога интересът им става маниакален.

— При професора не е така. Неговата специалност е… всичко на този свят — при тези думи сестра Райт протегна ръка, за да покаже градината, града, самия свят, смълчан от другата страна на кълбящата се мъгла. Сребърната брошка на гърдите й проблесна, уловила лъч от френските прозорци.

— Навярно посвещавате много от времето си на Гилдията — обади се Лангтън.

Сестрата погледна към брошката.

— Разпознахте я, значи?

— Видях същата на униформата на другиго — сестра Милн, срещнах я в лагера.

— Познавам я чудесно, тя е добро и трудолюбиво момиче — миг колебание, после: — Работата ви ли ви отведе в лагера?

— Докладваха ми, че там е забелязан беглец, когото издирваме.

— Свързан с Кеплер?

— Да, колегата му. Вероятно и съучастник.

— Надявам се, сте го открили.

Лангтън погледна настрани.

— За съжаление, не. Ще се изненадам, ако изобщо някога го мернем повторно.

— Изчезна, така ли?

— Избяга и се скри в мрежата от тунели под Пиър Хед. Хората в лагера се съмняват, че може да оцелее долу.

Сестра Райт потръпна цяла.

— Сигурна съм, че са прави. Чувала съм истории — измислени, надявам се — за тези тунели. Зловонни и тъмни, дом за насекоми и гадини, но въпреки това притегателно място за хора, които предпочитат да избягват дневната светлина.

Лангтън се зачуди дали и сестрата не е дочула някои от разказите за духове, за които беше подхвърлил мистър Даудън. Не правеше впечатление на суеверна жена, а и работата в Лечебницата със сигурност я държеше здраво стъпила на земята.

Сестра Райт продължи:

— Самата мисъл за затвореното пространство, за всичките тези тонове пръст, които притискат ли, притискат надолу… Ненавиждам затворите, инспекторе. Не мога да гледам затворена жива душа.

— Затова ли държите празна клетка за птици в кабинета в Лечебницата?

— Забелязали сте и нея? — после, преди Лангтън да отговори, младата жена продължи:

— Принадлежеше на моята предшественичка, прекрасна медицинска сестра, която — при всичките си качества, настояваше да има затворена в кафез пойна птичка. Когато момичето напусна, аз незабавно освободих бедното създание и го видях как се издигна волно над покривите на града. После запазих клетката за спомен.

Във всичко, казано от сестра Райт, Лангтън долови чувствителност, съчувствие и милост, които го трогнаха и му напомниха за Сара.

— Сестра Милн спомена, че вие самата често помагате на хората от лагера.

— Когато мога, инспекторе. А те наистина се нуждаят от нашата помощ. Недохранени, премръзнали и отхвърлени, мнозина от тях разчитат на благотворителност, за да оцелеят.

Загледан през прозореца към щастливата привилегирована част на света, веселяща се в имението, Лангтън допълни:

— Положение, така различно от това тук.

— Не допусках, че ратувате за социални реформи, инспекторе.

Инспекторът се обърна и я погледна в очите.

— Няма такова нещо. Просто отчитам разликата между богатите семейства от каймака на обществото и онези на дъното му.

— Има хора, които дори не си дават сметка за тази разлика — отвърна сестрата. — Радвам се, че вие не сте от тях. Ние имаме дълг към по-бедните от нас, към нещастните и забравените.

— Професорът споделя ли тези мисли? — попита Лангтън, подбирайки внимателно думите си, защото усещаше, че стъпва върху много тънък лед. — Затова ли оперира някои от жителите на лагера?

Сестра Райт се замисли за момент, загледана към тъмата в градината.

— Вярвам, че днес той вече ясно вижда своя дълг и своята отговорност. Но преди не беше така. Медицинската професия прелива от арогантност, от множество богохулни грехове, извършвани от хора, произхождащи от богати и привилегировани семейства, от хора, които държат живота и смъртта в ръцете си всеки ден. Самата аз може би върша грях от гордост като ви казвам, че в това отношение навярно аз повлиях на професора за добро.

Лангтън лесно си представи как сестра Райт е оказала благотворно влияние върху професора. Едно вечно присъствие, спокойно и съчувствено, един непрекъснат добър пример. Следващите думи на младата жена потвърдиха скромността й:

— Признавам, че се чувствам като измамничка — рече тя и придърпа по-плътно шала върху раменете си.

— Как така?

— Ами с тази рокля, с прическата, с присъствието си тук въобще. Честно казано, по-удобно се чувствам в униформата си. Станала е като втора кожа.

Лангтън се съгласи. Собствените му дрехи също го определяха като човек, точно както сестринската униформа определяше личността на сестра Райт.

— Аз също никога не съм се чувствал на място на приеми или официални вечери — отвърна инспекторът — особено във вечерно облекло. Винаги се чувствам като актьор, който играе роля. Но Сара…

Настъпи моментна пауза, след това:

— Съпругата ви?

— Тя беше израсла вкъщи, точно като тази тук, с партита, балове, приеми. Семейството й очакваше тя да участва активно в подобен живот.

Сестра Райт докосна ръката му.

— Не исках да се натрапвам с въпроси.

— Не, не се натрапвате — отвърна Лангтън и с изненада установи колко му е леко в нейната компания. За пръв път от месеци всъщност му се искаше да разговаря.

— Сара ми разказваше истории за партита, на които е присъствала, за малките трикове, които тя и приятелките й прилагали, за да се измъкват от вечно бдителното око на гувернантките и компаньонките или как като малка си отмъквала глътчица вино от чашите. Винаги съм мислел за богатите семейства като за прекалено сериозни и тесногръди, но Сара ми отвори очите. В нея нямаше и капчица снобизъм или презрение към другите. Не се поколеба и за миг да се омъжи за мъж, който социално стоеше много под нея.

— Изобщо не вярвам да е имало хора, които са гледали с презрение на инспектор от полицията със забележителни военни заслуги за родината.

— Някои го правеха.

— Сигурна съм, че животът й е бил прекрасен — каза сестра Райт.

— Докато още живееше при родителите си ли? Да, прекрасен беше.

— Нямах предвид времето, когато е била при родителите си.

Лангтън се взря в откритото, усмихнато лице на сестра Райт, в искрените й очи. Почувства се така, сякаш я познаваше от години, а не от няколко дни. После понечи да й заговори.

— А, ето къде сте били — професор Колдуел Чивърс излезе с широка крачка на терасата.

Сестра Райт, все така усмихната, се дръпна от Лангтън и плътно се загърна в шала си.

Професорът подуши въздуха.

— Доста е хладничко тук вън, Лангтън. Исках да ви поразпитам още по случая на оня тип Кеплер.

— Случаят се усложнява с всеки изминал ден, професоре — инспекторът се поколеба, после добави: — Случи се най-малко още едно убийство, пряко свързано с първото, а още две смърти считаме за част от същата схема.

Професорът пристъпи крачка напред.

— А дѐлваджиите?

— И те имат своята роля във всичко това, сигурен съм — Лангтън не знаеше какво и колко може да сподели с професора, на когото можеше и да не се понрави идеята да го смятат за възможен заподозрян. От друга страна, може би щеше да погледне на това противоречиво отношение със същия ентусиазъм, с който гледаше на нещата по принцип.

Лангтън каза:

— Върху тялото на доктор Редфърс открихме същите странни следи от изгаряне, каквито имаше и върху тялото на Кеплер.

Професорът сключи ръце като за молитва.

— Ах, да. Бедният Редфърс.

— Познавахте ли го?

— Много добре. Срещали сме се често в Лечебницата, по симпозиуми или във връзка със сложни случаи, с които се сблъсквахме. Идвал е на вечеря в дома ми поне няколко пъти. Много общителен човек, сякаш познаваше всички.

Поредната връзка, макар може би съвсем невинна. Редфърс може да е използвал професора като начин да разшири кръга на контактите си и броя на мъжете, които биха се възползвали от специфичната стока, която е предлагал. Лангтън не можеше да допусне, че жени биха искали да колекционират съдържащото се в делвите на Редфърс. По-вероятно — както обикновено и в случаите с наркотици и проституция — мъжете бяха заинтересованите клиенти. Мъже с твърде много свободно време, твърде много пари и твърде малко самоконтрол.

При тази мисъл Лангтън си даде сметка колко отдавна беше отминал границата на неверието. В началото на разследването самата идея за човешки душѝ, затворени в глинени делви, му се беше струвала абсурдна, смехотворна, но вече бяха умрели твърде много хора, за да продължава да се съмнява в нея. Твърде много информация категорично подкрепяше съществуването на търговията с делви. А това означаваше, че Сара също беше някъде там, пленена. Сама. Беззащитна.

— Добре ли сте, инспекторе? — попита сестра Райт.

— Малко ми е студено — отвърна Лангтън, чудейки се дали някои от изисканите гости на професора не фигурират в дневника на Редфърс. Някои от тези чудесно облечени изтънчени мъже, които си бъбреха и се смееха. Дали някои от тях нямаха собствени тайни стаи, пълни с невинни наглед делви? Може би сред тях имаше човек, който вече се прибираше и си избираше делвата на Сара, опипваше я с лапите си, улавяше краищата на намазания с восък меден проводник…

Чашата на Лангтън се разби с трясък на плочите.

— Съжалявам.

Професорът махна към една от прислужничките.

— Не го мислете, инспекторе. Мисля, че е време да се връщаме при другите.

Сестра Райт улови Лангтън за ръката и го погледна в очите. Не каза нито дума. За секунда инспекторът почувства, че собствената му душа е разголена докрай и подложена на преглед, сякаш сестра Райт можеше да види всяка подробност от живота му, сякаш знаеше спомените му. Тази мисъл не го уплаши — вместо това почувства странно успокоение.

Последваха професора през френските прозорци, влязоха в гостната и Лангтън каза:

— Чувствам се виновен, че така узурпирах компанията ви.

Младата жена отдръпна дланта си от ръката му.

— Бихте желали вместо мен да притеснявате някого другиго?

Лангтън се изчерви:

— Не, съвсем не. Просто…

— Не се притеснявайте, инспекторе — отвърна сестрата с усмивка. — Ще се върна при вас по-късно. Сигурна съм, че желаете да разговаряте с възможно най-много от гостите на професора. В края на краищата, затова сте дошли, нали?

Лангтън проследи с поглед как сестра Райт си проправя път сред групичките хора в салона. За какво ли още се беше досетила? А може би не ставаше дума за досещане — навярно тя знаеше с положителност, че някои от присъстващите са колекционери. При богатия й опит и с работата в Лечебницата със сигурност бе ставала свидетелка на много смърти, срещала беше много страдание. И беше виждала онези, които проявяват твърде силен интерес към страданието, точно както възкресителите проявяват нездрав интерес към телата на умиращите.

В отсрещния край на салона усмихнатият професор преминаваше от групичка към групичка, от едно ръкостискане към следващото. Уважението на сестра Райт към нейния ментор беше безпрекословно, Лангтън знаеше това. Ами ако професор Колдуел Чивърс всъщност наистина беше доʞтор Стъклен? Щеше ли сестра Райт да го предаде?

Инспекторът се надяваше младата жена никога да не трябва да се изправя пред тази дилема.

Все повече гости прииждаха в салона и Лангтън се оказа изтикан в ъгъла. Подобно на парче плавей, понесено от прилива, той се установи току до стената, между огромна палма в каче и един библиотечен шкаф. Взе си втора чаша вино от поредния преминаващ поднос и загледа движението на хората, черно-белите смокинги, пастелните вечерни рокли. Цялата сцена напомняше на една от модерните картини на професора, наредени по стените — дело на Манѐ или пък на Дега̀.

— Критична маса.

Лангтън се обърна към високия прегърбен мъж, който беше изникнал до рамото му.

— Моля?

Мъжът махна с ръка към гостите.

— Наблюдавайте ги: групичката от трима става от четирима, после от петима, после от шестима и така нататък. В крайна сметка групата — вече неспособна да се самоподдържа — достига критичната си маса, експлодира и индивидите от нея се пръскат, подобно на атоми, които на свой ред започват да образуват около себе си свои нови групички.

Лангтън се вторачи в странния си събеседник. Предницата на вечерния му костюм беше обилно изпъстрена с лекета от храна. Връзката му висеше накриво и беше обръснат безобразно, под брадата му бяха останали кичурчета посивяла брада.

— Вие сте учен?

— Физик, сър. И с радост празнувам откриването на Свода.

— Съжалявам, не виждам връзката.

Физикът загледа Лангтън така, както учител гледа рядко тъп ученик.

— Не виждате връзка? Не виждате връзка ли, сър?

— Аз просто…

— И как според вас ще пътуват влаковете чак до Америка, сър?

— Имах предвид, че…

— Откъде си представяте, че се появява електричеството? С магия, може би?

— Ако ми позволите да…

— Със силата на атома, сър — ученият изопна рамене. — Без електроцентралата в Ландудно, без мощните турбини, задвижвани от прецизния атомен разпад, влакове до Америка не може да има. Ами да, защото ако локомотивите са парни, във влака няма да остане място за пътници — вагоните до един трябва да бъдат натоварени с въглища, за да стигнат за цялото пътуване. Не виждал връзка, ама ха.

Лангтън проследи с поглед физика, който се отдалечи сред тълпата. Поклати глава и се зачуди дали всички учени са толкова докачливи.

Още и още хора влизаха в салона, телата наоколо станаха твърде нагъсто. Лангтън се плъзна покрай стената и се измъкна през вратата вън в тесен коридор. Хладен и мрачен, осветен от електрически глобуси, окачени на куки по стените, коридорът под лек наклон водеше надолу. Лангтън тръгна по него, по пътя чуваше разговори и музика зад стените и затворените врати. За миг спря и подуши въздуха. Горещ прах и бели цветя.

Някъде зад него се отвори врата, смях и звуци на пиано нахлуха в коридора, после вратата отново се затръшна. Лангтън остави празната си чаша на една масичка встрани и продължи по коридора. Пред него — златна светлина, процеждаща се под друга врата. Инспекторът се поколеба, вслуша се отново, но долови само отгласите от партито, останало зад гърба му. Месинговата брава, хладна и лъскава, се превъртя в ръката му. Лангтън отвори вратата широко.

Порой от ослепителни цветове: червено, синьо, жълто, но най-вече златно. Злато в короните на фараоните, върху предметите, изложени в музейните витрини, по столовете и статуите, върху церемониалните саркофази. Полилеят на тавана хвърляше отблясъци върху скъпоценния метал и караше самия въздух да искри.

Мъжът, застанал в средата на залата, вдигна очи от витрината, която разглеждаше, обърна се към инспектора и се усмихна.

— Виждам, че сте разкрили древноегипетската мания на професора.

Лангтън пристъпи напред. Залата се простираше най-малко на половината от общата дължина на имението. Тухлени колони и стоманени подпори крепяха горните етажи и отваряха огромно пространство под тавана. На едната стена стояха подпрени дървените капаци на саркофазите, богато изрисувани, украсени със строгите лица на древните фараони. До другата — музейни стъклени витрини, същите като тази в средата на залата. Третата стена беше изписана с бляскави йероглифи, още влажни и очевидно недовършени.

Четвъртата стена обаче наистина привлече вниманието на Лангтън. Дълбоки рафтове, отрупани ред след ред с тумбести глинени делвички: някои нашарени с избледнели бои, други — украсени с ъгловати барелефи, трети — изчистени и простички.

— Колекцията му е изключителна — продължи непознатият. — Не съм виждал толкова запазени експонати извън британския музей.

Лангтън пристъпи към мъжа, преценявайки възрастта му — някъде около четиридесетгодишен, доста нисък, но с широки рамене, дълбоко хлътнали очи и изпъкнала челюст. Основно правеше впечатление на много, много уморен човек.

Непознатият протегна ръка:

— Хенри Марк Брунел.

Името обясняваше очевидната умора. Партньорите Бруней — дядото Марк, бащата Исъмбърд Кингдъм и синът му Хенри Марк — бяха проектирали Свода и работеха по него от първия ден. Семейството на практика беше построило моста и беше изобретило гигантските плаващи кораби градове, които правеха строежа насред океана изобщо възможен.

Лангтън стисна ръката на мъжа.

— За мен е чест да се запознаем.

Брунел се усмихна на комплимента и махна с ръка. После се обърна отново към експонатите.

— Забележителни са, нали? Само като помисли човек, че ръцете на занаятчиите са работили по тези предмети преди хилядолетия. Погледнете само детайлите върху тези брошки.

На Лангтън черно-златните брошки скарабеи във витрината приличаха точно на хлебарките, които беше намерил на Глочестър Роуд или на прозрачните създания, които бяха плъпнали вън от каналните тунели под лагера.

Брунел се приведе над стъклото, за да види артефактите отблизо.

— Представям си как маслена лампа блещука в хоросанената колиба на някой работник край реката Нил, а тези златни украшения са греели в чертога на фараона или са хвърляли отблясъци върху свещената книга на някой жрец в карнакския храм.

Артефакт до артефакт, подредени върху кадифени подложки. Предмети от глина, злато, дърво, кост. Някои изглеждаха едва ли не нови, други — толкова стари, че Лангтън очакваше да се разпаднат буквално пред очите му.

Лангтън осъзна, че семейство Брунел също споделя масовото увлечение по всичко египетско. След като професор Масперо, младият Хауърд Картър и колегите му бяха открили Долината на царете, великия храм в Карнак, Тива и Долината на Горен Нил, Египет стабилно се беше настанил във фантазиите на обществото. Групови посещения на експозициите, публични четения, движещи се картини и много популярни книги — всичко това беше провокирало интерес, граничещ с психоза, който не даваше признаци скоро да отшуми.

Когато Брунел замълча, Лангтън отбеляза:

— Май не трябва да се изненадвам на интереса ви — цялостният дизайн на Свода го издава.

— Имате предвид барелефите? — Брунел се усмихна. — Вдъхновени са от храма на Амон Ра в Тива. Надявам се Сводът да съществува толкова векове, колкото и древните храмове. Допада ни да мислим как нашите наследници ще си блъскат главите над украсата на моста така, както ние си блъскаме главите над работата на древните.

Докато говореха, Лангтън незабелязано отведе Брунел до четвъртата стена. Спря пред рафтовете с делвички и попита:

— Чудя се какво ли е било предназначението на тези предмети.

Брунел посегна да докосне един от глинените съдове, но спря ръката си в последния момент.

— Канопи: най-свещените съдове. По време на процеса на мумификация лекарите изваждали червата, стомаха и черния дроб и ги поставяли в тези делвички, а после запълвали телесната кухина с ленено платно и памук. Странното е, че не отстранявали сърцето, където вярвали, че се помещава душата. Пъхали в носа кука и с нея изваждали мозъка на мъртвия, който също бил поставян в каноп. По-нататък помощниците обвивали тялото с ленти от ленено платно, напоени с мумифицираща течност, а запечатаните делвички поставяли в гробницата до саркофага. Смятали, че чрез този процес в отвъдния живот тялото ще се прероди в своята цялост.

Видял изражението на лицето на инспектора, Брунел продължи:

— Нима описаното е толкова по-брутално от сегашните погребения? Египтяните използвали течен каучук, а ние — формалдехид. Точно като тях, ние също отстраняваме вътрешните органи, но вече в името на научното изследване. Те са се отнасяли към своите мъртви със същото, ако не и с по-дълбоко уважение, от онова, което им оказваме ние.

Инспекторът затвори очи и потисна крясъка, който се надигна дълбоко в него. Брунел не можеше да знае колко дълбока рана бяха нанесли думите му.

— Питам ви, добре ли сте?

— Извинете — Лангтън се насили да се усмихне. — Малко съм… уморен. Твърде много работа.

Брунел го изгледа втренчено.

— Трябва да се пазите, приятелю. Човек не бива да потъва в работата дотолкова, че да забравя всичко друго. Достатъчно е да ви дам за пример моите баща и дядо. Малко остана страстта им към делото да ги довърши.

В ума на Лангтън се мерна къс от вестникарско заглавие и преди да успее да се спре, той каза:

— Тунелите под Темза.

Брунел отвърна поглед.

— Точно така. Баща ми и дядо ми за малко не умряха по време на прокарването на тунела в Родърхайт. Но работата им с кесоните и защитата от падаща пръст, която дядо изобрети по време на земекопни дейности, ни даде знанията и опита, необходими за строежа на Свода. Понякога се чудя дали жертвата си заслужава.

Лангтън знаеше, че не само страната, но и целият свят гледа на Трансатлантическия свод като на велик паметник на човешката мисъл. Поиска да окуражи Брунел, но в този момент някъде зад подпрените на едната стена саркофази се отвори друга врата. Влезе професор Колдуел Чивърс, следващ по петите две кикотещи се девойки в тафтени рокли. Щом видях Брунел и Лангтън, момичетата млъкнаха и се усмихнаха предпазливо.

Професорът пристъпи напред.

— Брунел. Чудех се къде сте се скрил. Вие също, Лангтън. Открили сте тайния ми порок.

Лангтън умишлено се обърна с гръб към рафтовете с канопи.

— Притежавате изключителна колекция, професоре.

— Мимолетно увлечение — отвърна професорът, но все пак се усмихна на комплимента. — Макар че, трябва да призная, Древен Египет ме привличаше още преди интересът към него да дойде на мода. Само като помисли човек, че древните са имали така идеално устроено общество хиляди години преди нашето.

— Те са ни дали прекрасен пример, професоре — обади се Брунел — но за барелефите върху Свода трябва да благодарим само на вас.

Професорът леко се поклони.

— Няма за какво, сър. За мен беше удоволствие. Чест е, че съм допринесъл за великия строеж дори и с такъв миниатюрен дял.

Лангтън се обърна към Брунел.

— Професорът ви е помогнал при архитектурния дизайн?

— При строежа от британска страна за няколко кули, в това число и първата, използвахме за украсата египетски мотиви, скицирани от професора. Бяха впечатляващи.

— Какво изобразяват?

Pet Та Tuat — намеси се професорът, произнасяйки отсечено думите. — Египетският рай, земно царство и ад. Всъщност, кръговратът на живота. Паната показват работата на полето, после смъртта и церемонията по мумифицирането — без твърде много подробности, естествено — а след това и възраждането на ежедневието в отвъдния живот. Всичко е само алегория, разбира се.

После, усетил, че младите гостенки нервничат, професорът добави:

— А сега, господа, моля да ме извините, но обещах на дамите да им покажа съкровищата тук.

Лангтън и Брунел се поклониха и оставиха професора да развежда момичетата из египетската зала. Върнаха се по коридора, по който беше дошъл професорът, и се озоваха в задната част на имението, също обърната към градините вън. Мъглата се беше сгъстила, скрила дори листата на близките дървета.

Брунел отвърна на поздравите на неколцина от гостите и се обърна към Лангтън.

— Вярвате ли със силата на изображенията?

— В смисъл?

— Вярвате ли например че на определени образи са присъщи значение и сила? — без да чака отговор, Брунел продължи: — Забелязваме забележително сходни повтарящи се теми в архитектурата на древните гърци, на римляните, инките, ацтеките и минойците, както и на египтяните. Не толкова в конструкцията на самите сгради, колкото в орнаментите на украсата, която ги пази, която бди над тях.

— Как така ги пази? От какво?

Брунел се усмихна.

— О, не знам. От съдбата, най-вероятно. От хаоса и от вечната ентропия.

— Имате предвид така, както водоливниците гаргойли пазят катедралите?

— Примерът ви е примитивен, но да, предполагам, че става въпрос за същото. Много инженери и архитекти днес продължават да използват фолклорни орнаменти, гаргойли и средновековни мотиви, преследвайки някакъв романтичен модел, по-уместен за времето на крал Артур. Не става дума за архитектура в пълния смисъл на думата, разбира се, по-скоро за полето между строителството и скулптурата, изкуството… — Брунел разтърка очи. — Простете. Навярно ви отегчавам. Боя се, че умората вече ме надвива.

Брунел понечи да си отиде, но Лангтън го спря:

— Затова ли избрахте древноегипетски мотиви за украсата на Свода? За да го пазят?

— В някакъв смисъл да. Разбира се, скиците на професора бяха сами по себе си красиви, но ние сметнахме, че няма да навреди и известен елемент на позитивна натовареност.

Ако най-великото постижение на викторианската инженерна мисъл приема древните суеверия толкова присърце, помисли си Лангтън, каква надежда ни остава за днешното общество въобще? Дори твърдоглави инженери като семейство Брунел, мъже, свикнали да работят с точни цифри, мерни единици и природните закони, си бяха паднали по митологията. Нима всичко беше изгубено?

— Мисля — рече инспекторът — че изображенията имат сила, само ако хората вярват, че това е така.

Брунел помисли за момент, после кимна.

— Добро обобщение.

— Надявам се украсата на Свода да му донесе само добро.

— Аз също — отвърна Брунел и разтърси ръката на инспектора. — В него са съсредоточени надеждите и мечтите на милиони хора.

Лангтън проследи с поглед как Брунел се сля с тълпата гости и си даде сметка, че Сводът, макар и още неоткрит, пече се беше превърнал в символ. Символ на свободата? Може би. Повече в символ на оптимизма. На обещанието за нов живот. За ново начало.

Погледна джобния си часовник. Малко преди единадесет часа. Не искаше да пристига в Уейвъртрий твърде късно. Доброто възпитание изискваше да се сбогува с професора и да му благодари за поканата, но същото това добро възпитание май не важеше, ако домакинът е и главен заподозрян в разследването ти. Имаше обаче един човек, с когото Лангтън искаше да се сбогува. Той се запровира сред хората, сред ароматите на парфюми, на френско вино, на пури и цигари, докато видя сестра Райт, застанала пред една от картините на професора, окачена на стената в гостната.

— Сестра? Бих желал да ви пожелая „лека нощ“.

Младата жена се обърна и му се усмихна.

— Толкова късно ли стана?

Лангтън се поколеба. Вгледа се в спокойните й очи и малко остана да й сподели плана си.

— Имам работа, която не търпи отлагане.

— Вашата и моята работа никога не търпят отлагане, инспекторе. Твърде много се вживяваме и аз, и вие — тя го улови за лакътя и го притегли към себе си, а после кимна към картината пред тях. — Не съм първа любителка на някои от придобивките на професора — вкусът му е твърде модерен за мен — но от тази не мога да откъсна поглед.

Картината беше маслена, висока около деветдесет сантиметра, широка четиридесет и пет и изобразяваше изтощен пътник, влачещ се с последни сили през дълбок сняг и готов всеки момент да рухне в изпречилата се пред него горичка от редки дървета. В далечината се издигаха сребристите кули на град, който клетият пътник никога нямаше да успее да достигне. Всяка мазка, всеки нюанс подсилваха студената атмосфера, която творбата излъчваше.

— Направо те всмуква — забеляза Лангтън. — Макар че ми се струва леко меланхолична.

— Мислите ли? — сестра Райт не отмести поглед от картината. — На мен ми се струва окуражаваща.

Лангтън замълча.

— Пътникът има цел — продължи сестра Райт. — Не цел на земята, която той вече напуска, а друга цел. Скоро ще я достигне. Скоро ще е свободен и ще намери покой.

Може би сестрата беше права и Лангтън се зачуди колко ли от картините и ценните артефакти, притежание на професора, имаха за своя тема смъртта. Нима това беше нормално за човек, посветил се на спасяването на човешки животи?

— Трябва да тръгвам — рече инспекторът. — Исках да ви благодаря, задето ме поканихте тук тази вечер.

— Открихте ли каквото търсехте?

Какво можеше да й отговори? Тя уважаваше професора твърде много.

— Научих много.

— Ако има нещо, което мога да направя за вас, инспекторе, само кажете.

Вече в коридора Лангтън се обърна и видя, че сестра Райт все така стои пред заснежената картина и я гледа, подобно на дете, взряно навън през прозореца.

Инспекторът си взе шапката и палтото, даде бакшиш на лакея, който махна с ръка да му повика някой от чакащите кабриолети. Вече в колата Лангтън освободи мислите си и ги остави да се реят над наученото тази вечер. Образи и разговори се смесваха, застъпваха се: египетските предмети, Брунел, професорът, сестра Райт. Как ли щеше да реагира тя, ако знаеше за подозренията му? С гняв? С тъга? С недоверие?

А може би тези подозрения бяха безпочвени, може би странните интереси и вкусове на професора си бяха само едни интереси и вкусове, нищо повече. Ако обаче наистина подсказваха за зловещото му обсебване от идеята за смъртта и прераждането, може би го разконспирираха като доʞтор Стъклен. Доказването на подобен факт щеше да изисква много смелост.

На мътната светлина на уличните газови фенери инспекторът погледна часовника си отново: единадесет и половина. При мисълта какво го чака в следващите часове, стомахът му се сви на възел. Знаеше обаче, че се налага да стори необходимото. Заради Сара.

Бележки

[1] Болест на Брайт — вид бъбречно заболяване. — Б.пр.