Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doktor Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
art54
Корекция
WizardBGR (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Томас Бренън

Заглавие: Доʞтор Стъклен

Преводач: Златка Миронова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Ина Тодорова

Художник: Стоян Атанасов

ISBN: 978-619-193-001-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2855

История

  1. — Добавяне

​Двадесет и едно

Лангтън се измъкна от Пиър Хед и от въпросите на майор Фелоус чак към шест часа сутринта на следващия ден. Изтощен, облечен във взети назаем дрехи, които не му ставаха, инспекторът махна на кабриолет и поръча на кочияша да кара надолу по Док Роуд. Хвърли един последен поглед назад, към пъплещите по Свода хора. Газовите фенери огряваха лицата на инженерите, изкопчиите, електротехниците и ордите от чиновници от Компанията. Хенри Марк Брунел се беше заклел, че Сводът ще бъде отворен до седмици. Хилядите хора, които чакаха да емигрират, му бяха повярвали.

Лангтън се отпусна назад на износената седалка на кабриолета. Всеки мускул го болеше; всяка фибра от тялото му плачеше за отдих, но инспекторът знаеше, че има още много работа за вършене. Макбрайд все още го чакаше в Лечебницата с Елси, бдяща до леглото му. Фелоус и Пърсел бяха настояли остро за пълен доклад, въпреки че Лангтън се съмняваше, че началникът му щеше да се зарадва от онова, което му предстоеше да прочете. Все още трябваше официално да закрие случая с Кеплер и изчезналия — вероятно мъртъв — Дърам. А и самата кралица Виктория беше настояла да се срещне с Лангтън, за да му благодари лично.

Всичко това щеше да почака.

При вика на инспектора кабриолетът спря пред входа на Гладстоун Док. Лангтън слезе по пустите стъпала до самия док и закрачи сред високите стени на тъмните складове. Чуваше как Мърси се плиска о дървените колове и каменните вълноломи под краката му. Колко мек и приятен беше този звук сега. Колко измамен.

Складът на сестра Райт изникна от дясната му страна. Инспекторът завари тежката дървена врата леко открехната. Вътре беше тъмно и очевидно напълно пусто. Лангтън щракна електрическия фенер, който беше взел назаем от камиона на Джордж Сапьора. Белият лъч освети прашен, празен коридор и по-тъмните очертания на отворени врати по дължината му. В първата стая Лангтън намери празни походни легла и преобърнати столове. Мозайка от пъстри карти за игра се беше посипала от масата на пода.

Навътре в сградата Лангтън откри странната дневна, в която го беше довела сестрата — стаята беше тиха и студена. В камината нямаше и едно живо въгленче. Само тиктакането на стенния часовник нарушаваше тишината. Лъчът на фенера се плъзна по лакираното дърво, по копринената дамаска, по блестящата гарафа за вино. Стаята очакваше стопанката си, която никога нямаше да се завърне.

Лангтън се изправи пред вратата на помещението с рафтовете и няколко пъти пое дълбоко дъх. Извади ключа, който беше взел от стиснатите пръсти на сестра Райт и го превъртя в ключалката. Масивната врата се отвори безшумно. Лангтън напипа ключа на електричеството и го щракна.

Покритите с мрежа крушки окъпаха помещението в светлина. Редици и редици празни рафтове. Всички делви, които сестра Райт беше придобила, купила или „спасила“ от другите банди, бяха изчезнали, бяха отишли да захранят машината, погребана дълбоко в тунелите под Свода. Всички, освен една.

Делвата на Сара стоеше в средата на помещението, оставена самотна върху поцинкованата маса. Медната тел на пръстена на гърловината и запечаталият капака зелен восък проблясваха. Мъничка на фона на гигантската зала, делвата изглеждаше загубена и не на място. Сама. Уязвима. Лангтън заобиколи масата и прокара длан по студената метална повърхност. После посегна и вдигна делвата с две ръце. Трепет на близост пробяга по тялото му и очите му се напълниха със сълзи.

Подобно на свещеник, понесъл бокал с причастие, Лангтън изнесе делвата с душата на съпругата си вън от склада и пое с нея по ръба на кея, точно над водата. После полека остави делвата на каменните плочи и коленичи до нея. Счупи зеления восък с джобното си ножче и го изчопли, докато оголи лъскавия меден проводник отдолу. Пусна восъчния печат на земята и се спря колебливо. Дали сестра Райт беше сдържала думата си? Дали и след смъртта си в тунелите беше подсигурила възнесението на Сара?

Дори и сега, ако запазеше делвата при себе си, Лангтън можеше да осъществява контакт със съпругата си всеки път, когато пожелаеше. Никой нямаше да знае тайната му. Можеше да отложи сбогуването, нямаше да се чувства така самотен, така изоставен. Можеше да поддържа връзка с нея до деня, в който изхабената й същност избледнееше и се стопеше в нищото.

Колко ли дълго можеше да продължи това? Дни? Седмици? Месеци? В които Сара щеше да е все така пленена в този тесен затвор.

Лангтън наведе глава за момент, после отвори капака на делвата.

Блестящата мъглица излезе от съда, изви се нагоре във въздуха и го обгърна. Мека и топла, загъделичка кожата му. Инспекторът затвори очи и хиляди застъпващи се спомени бликнаха като поток през него: Сара се смее, преди устните им да се допрат в целувка; танцува на тиха музика; тича под дъжда, очите й, приковани в неговите над пламъка на самотна свещ. Усещането на ръката й, почиваща в неговата; кожата й, така гладка под пръстите му; топлината на устните й върху шията му; гласът й, шепнещ нежни думи в ухото му; уханието на парфюма й…

А после тя изчезна. Лангтън се изправи на ръба на кея и проследи с очи как блестящата мъглица се издига, издига и се разтваря в розовата светлина на зората, изгряваща над Мърси. Той протегна ръка и погали отдалеч всяка частичка от любимата душа̀, докато се стопиха до една в слънчевата светлина. Лангтън пое дълбоко студения утринен въздух и остави този момент да попие дълбоко в тялото му, да попие като дъжд. После се усмихна за сбогом и се обърна отново към улицата и пробуждащия се град.

Зад него, златни под лъчите на новия ден, се възвисяваха неподвижните кули и стоманените въжета на Трансатлантическия свод. А отвъд Свода беше Америка.

Край