Томас Бренън
Доʞтор Стъклен (4)

​Четири

Лангтън се събуди в собственото си легло и се наслади на миг абсолютна, вцепеняваща забрава. После, когато търсещата му ръка напипа в леглото до него само измачкани чаршафи, реалността се върна върху му заедно с целия си товар нови спомени. Инспекторът остана да лежи още секунда, взрян в мътната сива светлина, процеждаща се през дебелите завеси, после отхвърли усуканите завивки и облече халата си. Часовникът на нощното шкафче показваше седем сутринта.

След шока и вълненията от предния ден инспекторът си беше легнал, изпълнен със страх от предстоящия сън. Очакваше да го сполети все същият повтарящ се кошмар, само дето към него щеше да се е прибавил и ужасът на мисълта, че кошмарът може би е нещо повече от образи в съзнанието му. Изтощението обаче беше смълчало всички демони — тази сутрин инспекторът не си спомняше да е сънувал кошмари.

След разговора с професора беше взел решение: да намери начин да провери в подробности последните мигове от живота на Сара. Сам той беше пристигнал в Лечебницата твърде късно, но доктор Редфърс, техният семеен лекар, беше придружил Сара от дома им до спешното отделение. Елси се беше обадила на него за помощ, защото сложен случай беше задържал Лангтън в управлението.

В момента той дори не можеше да си спомни подробностите около този случай или пък просто не желаеше да мисли за онази нощ.

Не желаеше, но знаеше, че се налага. Пристъпи до бюрото си и драсна бележка до доктор Редфърс. Не молба, а уведомление: щеше да го посети тази вечер.

Долу Лангтън завари огъня стъкнат и масата — сервирана за закуска. Елси изтича да му поднесе кафето със свенлива усмивка.

— Добро утро, сър. Мъглата се е вдигнала. По-късно може дори да видим слънцето.

Все още сънен, Лангтън остави прислужничката да се суети около него като майка квачка. Едва след втората чаша силно кафе успя да продума:

— Елси, бих искал да те попитам нещо.

Момичето остави на масата чинията с препечени филийки и отпусна ръце отпред на престилката си.

— Сър?

— Някога чувала ли си за дѐлваджиите?

Доброто настроение изчезна от лицето на прислужничката.

— Чувала съм, сър.

— Разкажи ми, моля те.

Ръцете на момичето се сковаха.

— Когато най-малкото детенце на леля ми си отиваше, сър, съвсем на края при леля дойде един мъж. Хубаво облечен, да, и говорът му един такъв, отдалече, ама леля го изгони и заплаши, че ще викне пастора и фантетата… Прощавайте, сър. На десет годинки бях тогава, сър, ама веднага разбрах, че на оня не му е чиста работата. Мислех, че е от възкресителите и иска да докопа тялото. След като мъжът си отиде, леля ми разправи за дѐлваджиите, разправи ми как чакат като пиявици и отмъкват душата на човека. Чувала съм същото и от други места. Доколкото ми е по силите, сър, никога няма да позволя тия да ме доближат.

Лангтън сведе поглед към масата.

— Благодаря ти, че ми разправи всичко това, Елси.

Прислужничката понечи да каже още нещо, после просто направи реверанс и излезе от стаята.

Останал сам, инспекторът се зачуди какво ли беше очаквал да чуе от Елси. Може би отговор, продиктуван от практичния разум на едно здраво стъпило на земята момиче. Навярно му се беше искало тя да се засмее на въпроса му и да му каже, че дѐлваджиите са само фантасмагория, с която плашат децата в креватчетата им. Но Елси беше потвърдила думите на мисис Гриздейл и професора.

Горе в стаята си Лангтън се изми и облече, но съзнанието му все така отказваше да приеме, че дѐлваджиите наистина съществуват. Каза си, че му е необходима още информация. А и добре знаеше точно откъде да си я набави.

Тъкмо се дообличаше, когато на входната врата се звънна. Инспекторът се провикна към антрето:

— Макбрайд ли е?

— Да, сър — отвърна му Елси.

Когато Лангтън излезе в антрето, момичето и сержантът рязко се дръпнаха един от друг. Макбрайд, цял червен, каза, въртейки смутено бомбето си в ръце:

— Кабриолетът ни чака, сър.

Лангтън скри усмивката си, като се обърна да си вземе палтото от закачалката.

— Тази вечер ще се прибера много късно, Елси.

После, вече на прага, се обърна и подаде на момичето пощенски плик.

— Моля те, погрижи се това да стигне до доктор Редфърс.

— Още сега ще пратя някое момче да го занесе, сър.

Вън Лангтън плъзна поглед надолу по стръмната улица към ширналия се град, мерна сребърната лента на сивата река. Тук-таме по покривите още имаше сняг, но мъглата наистина се беше вдигнала. Трансатлантическият свод се издигаше високо, колосален и смътно нереален, под него дори подредените край доковете стоманени корпуси на пътническите и товарните кораби изглеждаха като джуджета.

Полицаят кочияш на капрата докосна ръба на шапката си с бича.

— Към управлението ли, сър?

— Карай първо към Пиър Хед.

Докато се качваха в кабриолета, Лангтън попита сержанта:

— Форбс Патерсън върна ли се вече на служба?

— Вчера видях инспектор Патерсън в лавката, сър.

Форбс Патерсън беше началник на отдела за разследване на измами: финансови пирамиди, лъжливи адвокати, мамещи с вести за главозамайващи наследства, търговци, продаващи фалшиви или крадени произведения на изкуството — от последните се бяха навъдили безброй, особено с най-модерната мания по всичко египетско. В ресора на Патерсън влизаше и задълбочаващият се проблем с мнимите ясновидци, гадатели, врачки, гледачки на таро и медиуми. Ако имаше в управлението полицай, който да е наясно с дѐлваджиите, то това беше Форбс Патерсън.

В този ред на мисли Лангтън си спомни за мисис Гриздейл.

— Полицай, малко отклонение. Закарай ни на Хамлет Стрийт в Евертън.

Домът на мисис Гриздейл изглеждаше потънал в сън. Завесите на повечето прозорци бяха спуснати, по снега в предния двор нямаше пресни стъпки, но коминът димеше. Лангтън се обърна на площадката пред входната врата и видя, че Макбрайд го наблюдава през прозорчето на кабриолета.

След второто позвъняване зад стъклото на вратата се мерна лице. Тя се открехна само толкова, колкото инспекторът да зърне гневната гримаса на Мийра.

— Господарката Гриздейл не приема.

— Как е тя?

— Почива си, сър.

Лангтън се поколеба.

— Наистина трябва да я видя, Мийра. Само за минутка.

Очите на момичето блеснаха.

— Наранихте я много лошо.

После, сякаш дочула някакъв звук от вътрешността на къщата, Мийра се обърна и се заслуша. После отговори нещо, което Лангтън не долови, след това се обърна към инспектора и отвори вратата по-широко с такова изражение на лицето, сякаш пускаше в къщата кално улично псе.

— Господарката ще ви приеме.

Лангтън последва момичето до горния етаж и завари мисис Гриздейл отпусната в червен шезлонг. Одеяло я покриваше до гърдите, на раменете й беше наметнат шал. Изглеждаше бледа, само високо на скулите й горяха две алени петна.

— Инспекторе.

— Съжалявам, че ви събудих.

— Не спях. Просто си почивам — мисис Гриздейл се усмихна на Мийра и добави: — Всичко е наред, мила. Добре съм.

Прислужничката измери още веднъж инспектора с поглед и излезе.

— Надявам се, че се възстановявате.

— Скоро. Не е за пръв път да… — тя се усмихна насила и направи жест към близкия стол. — Няма ли да седнете?

— Не, благодаря ви. Долу ме чака кабриолет. Просто исках да се уверя, че вече сте по-добре.

Мисис Гриздейл кимна:

— И?

— Моля?

— Колкото и да ценя загрижеността ви за мен, инспекторе, сигурна съм, че искате да ме попитате и още нещо.

Лангтън се поколеба и рече:

— Трудно ми е да повярвам в тези… тези дѐлваджии.

— Те съществуват — отвърна спиритистката.

— Но…

Жената се приведе напред, шалът се свлече от раменете й.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но на съпругата ви вече не може да се помогне.

Лангтън закрачи напред-назад.

— Няма ли как да я намерим? Да я освободим?

— Тя е една от стотиците, ако не и хилядите пленени душѝ, скрити от колекционерите на тайни места.

Инспекторът застина.

— Колекционери?

— Те сами се наричат така. Няма жив човек, на когото да е известно съдържанието на всички скрити делви, на всички тайни съдове.

— Ами доʞтор Стъклен?

Мисис Гриздейл се отпусна безсилно назад.

— Знаете за него?

— Знам само, че от него всички се боят.

— И с право — отвърна жената. — Стойте далеч от него. Дори другите колекционери не говорят за доʞтора.

— Защо? — Лангтън коленичи до нея. — Какво му е толкова особеното на този доʞтор Стъклен?

Вместо да отговори, мисис Гриздейл задиша тежко и накъсано. Не й достигаше въздух. Мийра се втурна в стаята и изблъска Лангтън.

— Вървете си!

— Но…

Момичето отвори малко шишенце, поднесе го под носа на спиритистката и изплю през зъби:

— Вървете си, преди да сте я убили!

Лангтън изтича надолу по стълбите и затвори плътно входната врата зад гърба си. Качи се в кабриолета и се свлече на седалката до Макбрайд. Колата затрополи по Хамлет Стрийт, а сержантът попита:

— Това част от разследването ли е, сър?

Лангтън преглътна първия отговор, който му дойде на езика и каза:

— Може би.

В този момент осъзна колко прав е Макбрайд: възможната трагична съдба на Сара беше отвлякла вниманието му от убийството на бура и го беше накарала да пренебрегне дълга си. Но нима беше възможно за него да постъпи другояче? Тя му беше съпруга. Той трябваше да узнае истината.

А може би в края на краищата между двата случая имаше връзка: дѐлваджиите. Лангтън беше длъжен да се увери в това.

Колкото повече наближаваха Пиър Хед, толкова по-натоварен ставаше трафикът и кочияшът трябваше да лавира ловко. Лангтън видя грамадни каруци и парни коли да превозват товари от и към доковете: дървен материал от двете Америки, мрамор от Италия и предназначени за колониите топове вълнен плат от манчестърските тъкачни фабрики.

Непрестанна глъчка изпълваше въздуха: дрънченето на железните оси на колелата по чакъла, ревът от двигателите, съсъкът на буталата, тласкащи вагонетките по намазаните с грес релси. И над всичко това се извисяваха виковете и псувните на шофьорите и кочияшите. Подобно на широк буен приток, движението течеше към река Мърси. На двата тротоара пешеходци чакаха да пресекат. Някои рискуваха и се гмурваха в блъсканицата от коли и каруци, за да се доберат до отсрещната страна. Други, най-често парцаливи улични деца, се стрелкаха край и под колелата и отмъкваха всякакви дреболии, падащи от тръскащите се товари.

Лангтън затаи дъх, когато видя как мръсно босоного дете на не повече от шест годинки се шмугна под корема на грамадна вагонетка. Свистене от изпусната пара, порой от псувни и детето изхвърча от другата страна, стиснало някакъв вързоп. Железните оси на колелата, по-високи от самия Лангтън, се разминаха на сантиметри с малкия скитник. От прозорчето на кабриолета инспекторът видя как детето занесе вързопа на една клекнала встрани жена, която в отговор го перна зад ухото.

След малко кабриолетът изтрополи през огромните порти от пясъчник и ковано желязо, водещи към доковете.

— Изчакай ни тук — обърна се инспекторът към кочияша.

Застанал рамо до рамо с Макбрайд, Лангтън плъзна поглед по трескавото движение, което ги заобикаляше. Колосалната входна рампа на Свода отстоеше на седемстотин метра, заела мястото на някогашните Кънинг Грейвинг Докс — бившите сухи докове, отдавна усвоени от КТС. Рампата се издигаше нагоре от Пиър Хед в огромна дъга от желязо, стомана и бетон, елегантна арка, съединяваща сушата с първата кула на моста, стъпила във водите на Мърси.

Под рампата беше изникнал цял нов бедняшки квартал. Димът от комините му се процеждаше през фините носещи въжета на моста и полека отиваше към високата сграда от стъкло и ковано желязо, в която се помещаваше самата Компания на Трансатлантическия свод. Лангтън се зачуди дали на директорите на Компанията им се нрави бедните, жалващи се маси да са струпани непосредствено под новопостроеното чудо на инженерната мисъл.

Лангтън хвърли поглед към близкия шестостенен обелиск с циферблат на всяка стена. Десет без двадесет. Имаха още двадесет минути до насрочената за тази сутрин среща. Инспекторът попита един преминаващ бригадир за посоката и поведе Макбрайд по Албърт Док. Друг човек им посочи ниската тухлена къща на самия каменен ръб, надвиснал над реката — домът на ръководителя на дока. Къщата с малката си градинка, извадена сякаш от някое китно градче или селце, изглеждаше съвсем не на място сред работния кипеж наоколо. Само на три метра от нея, подобно на покрити с ръжда скали, отвесно нагоре се извисяваха стоманените корпуси на закотвените кораби.

Лангтън се приведе към разделената на две входна врата и бутна навътре горната й половина:

— Мистър Пъркинс, моля.

Чиновникът до вратата се вмъкна в един от кабинетите встрани. След миг от там излезе Пъркинс, обличайки в движение сакото си.

— Инспекторе? Заловихте ли обирджиите?

— Не точно, мистър Пъркинс. Бих искал да ви задам един въпрос.

Пъркинс отвори и долната половина на врата.

— Ще се радвам да помогна, инспекторе.

Лангтън пристъпи през прага.

— Вие бяхте сред хората край намереното тяло вчера. Можете ли да си спомните другите, които бяха там, освен вас?

— Чакайте сега. Значи, Конъли, досадникът с голямата уста; вие и вашият сержант, разбира се; хората с носилката.

— Друг?

— О, да, и онзи моряк, онзи, дето едва се крепеше на краката си.

— Помните ли името му?

— Олсен, струва ми се.

— А помните ли към кой кораб се числеше той?

— Не съм сигурен, че…

— Корабът, мистър Пъркинс.

Пъркинс отвърна поглед.

— Асенсион.

Инспекторът кимна.

— Може би сте чули, че на пристанището е станало още едно убийство? Намушкване с нож?

Пъркинс промърмори нещо неразбрано.

— Какво казвате, мистър Пъркинс?

— Да, чух нещо такова, инспекторе.

Лангтън се наведе малко по-близо до помощник-управителя.

— Защо разправихте на всички за видяното вчера сутринта, Пъркинс?

Пъркинс изсумтя и се приготви да спори, но после погледна Лангтън в очите и се примири:

— Не съм искал да стане нищо лошо, инспекторе. Кълна се, не съм искал. Само се поразприказвах в кръчмата… Там пийвам само по половинка бира, най-много две, или чашка ром, ако вън е студено. Хората бяха чули, че сме извадили труп от реката и аз само така подхвърлих, че съм бил там и…

— Можете ли да си спомните кой ви е чул?

— Кръчмата беше пълна, инспекторе, не мога да кажа кой е бил там и кой не.

Лангтън си представи Пъркинс в кръчмата, с чаша в ръка, как разказва за намирането на безликото тяло на всеки, който има желание да слуша. Горял е от нетърпение да впечатли другарите по чашка, да им покаже колко добре е осведомен.

— Нека да ви дам един съвет, мистър Пъркинс: дръжте си езика зад зъбите. Не споделяйте повече подробности с приятелите си в кръчмата или където и да било. Нямам желание да разследвам и вашето убийство.

След като загърбиха протестите и извиненията на Пъркинс, Лангтън и Макбрайд се отправиха към административната сграда на Компанията на Свода. Макбрайд попита:

— Откъде знаехте, че информацията е излязла от него, сър?

— Не знаех — отвърна Лангтън. — Най-малкото, изобщо не бях сигурен. Само двама ду̀ши извън полицията заеха за Олсен: Конъли и Пъркинс. Само Пъркинс обаче знаеше на кой кораб плава огнярят. И аз се зачудих дали пък Пъркинс не е точно от онези хора, които жадуват за внимание.

Избягвайки ловко една люшнала се във въздуха мрежа с пълни със зърно чували, Макбрайд отбеляза:

— Значи, в онази кръчма или е имало някой, който е искал да накара Олсен да си мълчи, или пък такъв, който е донесъл информацията на трети човек, решен да не оставя след себе си свидетели.

— Точно така — Лангтън не продължи мисълта на сержанта: който и да е искал да затвори устата на Олсен — най-вероятно убиецът на бура — не е можел да знае, че Пъркинс ще отиде в една точно определена кръчма и ще издаде там важни сведения. Тоест или на убиеца страшно му е провървяло, или разполага с мрежа от информатори. Подобна мрежа говореше за организираност. Говореше за опасен професионализъм.

Лангтън и Макбрайд почакаха в мраморното фоайе на сградата на Компанията, докато рецепционистката ги пусна в позлатен лъскав асансьор. Униформеното пиколо в кабината знаеше кои са и ги качи до последния етаж, където мъж във фрак им се поклони и ги въведе в просторен кабинет.

— Лорд Салисбъри, сър? Инспектор Лангтън и неговият… ъм, помощник.

— Господа — мъжът зад грамадното бюро се изправи, но не протегна ръка за поздрав. Кимна към столовете за посетители и добави: — Как бих могъл да ви помогна?

Още докато сядаше, Лангтън усети, че столовете са поставени малко по-ниско от нивото на бюрото, така че лорд Салисбъри имаше привилегията да гледа всички свои гости отвисоко.

— Сигурно е станала някаква грешка, милорд. Ние имахме среща с началника на „Личен състав“.

Салисбъри махна с ръка.

— Този трагичен инцидент засяга цялата Компания, инспекторе, както и множеството нейни акционери. Всичко, което може да подрони общественото доверие в нашето начинание, трябва да бъде елиминирано бързо и дискретно. Така и обясних на вашия началник тази сутрин. Надявам се личното ми участие да ускори процеса по разкриването на престъплението.

Чутото накара Лангтън да се замисли за много неща едновременно. Защо директорът на Компанията на Трансатлантическия свод иска да потули разследването? Не ще да е само заради акционерите.

— Простете ми, милорд, но в случая не става дума за обикновен инцидент. Това е убийство. Раните по тялото на жертвата го доказват.

Салисбъри сви вежди:

— Модерен пропелер би могъл да причини същите разкъсвания. С очите си съм виждал какви ужасни рани нанасят корабните перки.

Лангтън усети, че стъпва по много тънък лед.

— Сигурен съм, че сте прав, милорд, но в конкретния случай лицето на жертвата е било отстранено внимателно и прецизно. А някои други… улики сочат, че мъжът е умрял от насилствена и болезнена смърт.

Салисбъри се втренчи в инспектора.

— Противоречите ли ми, сър?

Лангтън отвърна със същия втренчен поглед.

— Боя се, че нямам друг избор.

Макбрайд рязко си пое дъх, но очите на Лангтън гледаха право в очите на лорд Салисбъри. Сякаш след цяла вечност лордът кимна, седна зад бюрото и пръстите му се сключиха на колибка върху жилетката на корема му.

— Какво ви кара да мислите, че убитият е работел за нас, инспекторе?

— Дрехите му, милорд, както и фактът, че носеше в себе си ключ с особена форма, вероятно ключ за отчитане на времето на всяка смяна, от онези, които носят пазачите. Върху ключа е гравиран силует на мост.

Лорд Салисбъри кимна и посегна към една от тежките червени материални книги, струпани върху бюрото.

— Както обикновено, и днес поне десет-дванадесет работници отсъстват. Все хора, които считат за нормално да се излежават цял ден, вместо да си изкарват хляба с честен труд.

Лордът разлисти страниците и измъкна от тях изписан на ръка лист.

— Ето на: навигатори, дърводелци, шлосери и електротехници. И един нощен пазач: Ейбъл Кеплер.

— Без съмнение той би носил такъв ключ, какъвто ви описах? — попита Лангтън.

— Да, смятам, че да.

Това трябва да беше техният човек.

— Разполагате ли с адреса на Кеплер, милорд?

Салисбъри бутна листа към Макбрайд и го освободи с думите:

— Ще намерите началника на „Личен състав“ на третия етаж. Кажете му, че ви пращам аз.

След като сержантът излезе, лорд Салисбъри повика Лангтън да се приближи до прозореца.

— Погледнете го, инспекторе: инженерното чудо на века. Компанията притежава всички тези докове, всички кейове, складовете, цялото пристанище, но той… Той е перлата в короната ни.

От тапицирания с плюш кабинет на Салисбъри се разкриваше великолепна гледка към Свода. Слънчевите лъчи играеха по желязото и стоманата, по издигащите се право нагоре поддържащи конструкцията мачти, наредени между отделните гигантски кули, по елегантните вертикални стоманени кабели, крепящи платформата с пътните платна и железопътните линии. Полираните релси на електрическата железница блещукаха като сребърни нишки.

За пръв път Лангтън се озоваваше толкова близо до моста. Ъгловатите барелефи по фризовете на първата, издържана изцяло в египетски стил кула, го караха да се чувства направо джудже. От мястото, на което беше застанал, кулата, скрила чело в облаците, приличаше на митична колона, подпираща небето.

— Много впечатляващо, милорд.

— Повече от впечатляващо, инспекторе, направо поразително — Салисбъри сложи длан върху стъклото, сякаш протягайки ръка да докосне творението си. — Тридесет години съм мечтал за това. Тридесет години. Инженери след инженери се проваляха, докато най-сетне се появи Брунелс. Цели държави бяха разорани, за да се добие камъкът за основите и облицовката на тези кули. В кабелите и въжетата е вложена стомана от всяка леярна в империята. Сводът е нещо повече от мост, Лангтън, той е емблема. Символ. Нищо не е невъзможно за нас. Природата е под наша власт.

После, тъкмо когато Лангтън се канеше да попита къде в цялата картинка се вписват многото лишени от дом и собственост семейства в квартала под моста, Салисбъри се обърна към него и каза:

— Но всичко това може да рухне. Тези основи са стъпили върху планина от банкноти и ценни книжа, върху вложенията на стотици хиляди инвеститори. Ако един — дори само един — от тези инвеститори изгуби търпение, цялата ни постройка може да се срине. Дори при най-малкия намек за скандал. Няма да позволя това да се случи, инспекторе.

Лордът пристъпи крачка напред. Очите му горяха.

— След четири дни Нейно величество кралицата ще открие официално Свода. Нищо няма да попречи на събитието. Нищо.

 

 

Докато чакаше Макбрайд във фоайето, Лангтън мислеше защо ли лорд Салисбъри отдели толкова време и положи такива усилия да го предупреди, по-точно да го заплаши. Оттук нататък Лангтън трябваше да стъпва изключително предпазливо. Салисбъри можеше да се окаже могъщ враг.

— Дадоха ми адреса, сър — каза Макбрайд още докато слизаше по мраморните стъпала, а след това последва Лангтън навън. Измъкна написан на машина лист, подаде го на инспектора и добави:

— Ейбъл Самюъл Джон Кеплер. На четиридесет и седем години, неженен. Постъпил е на работа в Компанията преди почти шест месеца. В момента живее на Глочестър Роуд в Бутъл.

Листът потвърди думите на сержанта, но добави и нещо ново към тях.

— Този пък кой е? Питър Дърам?

— Още един работник на Свода, сър, дневна охрана, живее на същия адрес като Кеплер. По всичко изглежда, че двамата са постъпили на работа в Компанията в един и същи ден.

Още съвпадения.

— Дърам не беше в списъка на лорд Салисбъри с неявилите се днес, така че вероятно е дошъл на работа както обикновено…

Макбрайд се ухили.

— Излиза, че е дошъл, сър. Чиновникът ми каза, че мястото му на е на трети кей в Кингс Док. Изглежда, че Сводът притежава много обширни терени по брега на Мърси.

Лангтън последва табелите, сочещи към долепения до Албърт Док Кингс Док и по пътя се замисли какво ли е отношението на корабособствениците и компаниите за корабни превози към лорд Салисбъри и към самия Трансатлантически свод. В края на краищата, мостът щеше ги лиши от милиони лири печалба от превоз на товари и пътници по море. Мнозина навярно окончателно щяха да фалират. Възможно ли е Кеплер да е работел за тях?

Инспекторът реши, че това е малко вероятно. Двамата с Макбрайд лавираха сред търкалящите се напред-назад каруци, натоварени с чували, дървен материал и бали, завиваха край опасно наклонени камари от щайги и палети. Ежедневната лудница на дока ги притискаше отвсякъде: викове, псувни, думкането на парните лебедки, пронизващият вой на корабните свирки и сирени. Дори, странно, отнякъде долиташе песен.

Полицаите пресякоха яката дървена конструкция на тесния подвижен мост над шлюза между двата дока и си запроправяха път към трети кей. Лангтън спря един сбръчкан човечец с папка в ръка и му зададе въпрос. Човекът посочи към пътеката, свързваща кейовете един с друг.

— Ето го Дърам, онзи, дето проверява балите на излизане.

Лангтън видя висок, добре сложен мъж с широки рамене, мургава кожа и неподдържани мустаци. Мъжът обаче също видя инспектора. Преди полицаите да могат да стигнат до гъмжащия от хора кей, пазачът, който държеше материална книга с описи, я захвърли. Ръката му потъна в джоба и измъкна черен пистолет. Изстрелът разцепи въздуха и накара всички наоколо да се хвърлят на земята.

Лангтън инстинктивно потърси прикритие зад купчина щайги. Зачака втори изстрел, но вместо това чу топуркане на ботуши по чакъла. После зърна Дърам да бяга към Албърт Док — точно в посоката, от която бяха дошли полицаите.

Инспекторът се втурна след беглеца и викна на Макбрайд:

— Въоръжен ли сте?

Сержантът поклати отрицателно глава. Лангтън изруга и насочи отново вниманието си към бягащия мъж. Пред очите му се мерна собственият му, останал още от армейската служба револвер марка „Уебли“, прибран в чекмеджето на нощното шкафче у дома.

Почти до подвижния мост Дърам се обърна, прицели се и стреля. Лангтън продължи да тича, държейки главата си наведена възможно най-ниско, като не преставаше да се ругае за глупостта си. Изтрещя втори изстрел. Инспекторът не спря.

Чу се предупредителното звънене — кораб приближаваше подвижния мост откъм река Мърси и се готвеше да влезе в доковете. Водата закипя в бяла пяна около отварящия се шлюз. Когато крилата му се разделиха, двете половини на подвижния мост също започнаха да се раздалечават. Процепът между тях растеше: тридесет сантиметра, метър и половина.

Дърам се затича по лявата половина на моста и скочи над зейналия отвор, замахвайки с ръце във въздуха, за да набере инерция. Хлъзна се по дъските на отсрещния ръб, но в последния момент се хвана за перилата и, залитайки, стъпи на дясната половина на моста.

Лангтън виждаше как процепът между двете половини продължава да се разширява. Затича още по-бързо по хлъзгавия чакъл и се засили към отдалечаващата се дясна платформа. После скочи — един последен скок, с протегнати напред ръце, напрегнал всеки мускул. Под него: котел от кипяща вода и бяла пяна.

Времето сякаш забави хода си. Инспекторът видя как дясната платформа продължава да се плъзга назад, нямаше начин да успее да я достигне. След това износеният ръб на дясното крило на шлюза го удари в стомаха и му изкара въздуха. Пръстите му задраскаха по мокрото дърво. Трески се забиваха в дланите му, докато търсеше опора. Сантиметър по сантиметър Лангтън се издърпа върху дъските на дясната платформа на моста и с усилие се надигна на колене и длани.

Жадно пое въздух и погледа зад гърба си: катраненочерното дърво и ръждясалите метални части на корпуса на влизащия в доковете кораб се плъзнаха на по-малко от тридесет сантиметра от тялото му. Имаше време да види моряците чужденци, зяпнали от удивление. После стана и отново затича. Стори му се, че зърна Дърам на по-малко от сто метра напред, после тълпата скри беглеца. Инспекторът разблъска докерите и се покатери върху шестостенната часовникова кула.

Обърна се във всички посоки, но не видя и следа от Дърам. Свлече се долу и седна на земята, облегнал гръб на тухлите на кулата и притиснал с ръце болката в ударения си корем. После чу, че някой вика името му, и се обади:

— Тук съм!

Макбрайд, задъхан и потен, се наведе, подпрял длани на коленете си, и едва продума:

— Изгубихме ли го?

Лангтън поклати глава.

— Извадихте късмет, сър — сержантът се свлече до него, без да обръща внимание на любопитните погледи на докерите. — Две секунди по-късно и корабът щеше да ви повлече.

Лангтън не отговори цяла минута. Съсредоточи се и се опита да успокои бясно биещото си сърце, както и да облекчи малко болката в корема. После попита:

— Записахте ли адреса му?

Макбрайд потупа джоба на куртката си.

— Когато се върнем, вземете от управлението кабриолет и още двама ду̀ши — продължи инспекторът. — И не забравяйте, че окото няма да му мигне да стреля по полицаи.

— О, ще отида подготвен, сър — Макбрайд се изправи на крака. — Наистина ли смятате, че той би се върнал в дома си?

— Навярно не, но огледайте, вижте какво ще намерите там. Мисля, че Дърам и убития ги свързва нещо много повече от обикновено съвпадение. Предайте описанието на Дърам на дежурния за разпространение: искам всеки полицай в този град да се оглежда за този тип.

— Разчитайте на мен, сър — отвърна Макбрайд и помогна на Лангтън да се изправи.

Докато се качваха в полицейския кабриолет, който ги чакаше до входа към доковете, Лангтън се зачуди защо ли Дърам беше побягнал така. Какво ли го беше уплашило толкова?

Против волята си инспекторът плъзна още веднъж поглед към трансатлантическия мост. Предупрежденията на Салисбъри отекнаха отново в ума му, но не можаха да спрат посоката на мисълта му: в дъното на цялата тази история лежеше именно Сводът.