Томас Бренън
Доʞтор Стъклен (18)

Осемнадесет

Докато замръзналият сняг хрупаше под стъпките му по Док Роуд, Лангтън, прихванал яката на куртката си срещу студа, с всички сили се стараеше да мисли логично, да подреди потока от нова информация. Не можеше да проумее какви точно бяха плановете на сестра Райт. От една страна, тя се беше замесила в търговия с душѝ, а от друга твърдеше, че на тази търговия е сложен край. Защо тогава беше поръчала онази грамадна намотка в „Ървинг и Лонг“, сякаш се готви да конструира огромен атрактор? И защо беше предупредила Лангтън да стои далеч от Свода?

Малцината пешеходци по улиците — пияници, докери, работници за ранните смени в цеховете — заглеждаха Лангтън така странно, че той се зачуди дали пак не е почнал да си говори сам. Нищо чудно, предвид събитията от последните дни. Съвсем достатъчни, да извадят човек от релси. Само по дрехите в момента можеха спокойно да го вземат за избягал луд: изпокъсани и раздърпани, омазани с кал и още нещо, което силно напомняше кръв.

Пред погледа му се изпречи малка чайна, през шубера й се лееше топла светлина. Инспекторът прекоси улицата и се подпря на плота.

— Имате ли кафе?

— Италианско и холандско.

— Едно италианско, моля. Много силно.

Докато дебелата съдържателна гърбом се занимаваше с медната кафеварка, Лангтън хвърли бегъл поглед на работниците наоколо — дъвчеха сандвичи и отпиваха кафе или чай от нащърбени чашки. Беше ли пратила сестра Райт някого от своите хора да го следи? Възможно ли беше някой от тези мъже тук да работи за нея? Може би онзи работник там, под уличния стълб, онзи, дето надига шишето?

Лангтън пийна от кафето и се опита да укроти параноята си. В края на краищата, беше без значение. Той нямаше никакъв контрол над сестра Райт. Тъкмо напротив — тя го притежаваше, поне засега, докато изпълнят взаимните си уговорки. При тази мисъл в съзнанието му отново се надигна образът на Сара. Сама, пленена, чакаща го. Стои затворена, не знае къде е и защо никой не й се притичва на помощ. Лангтън затвори очи и стисна ръба на плота.

— Ей, приятел, добре ли си? Да не си пийнал повечко снощи?

Лангтън се насили да се усмихне.

— Просто съм уморен. Още едно кафе, моля.

Вече поразсънен, Лангтън започна да си дава по-ясна сметка за обстановката наоколо. Дори тук, на място, където кралската процесия изобщо нямаше да припари, вимпели и знамена се вееха на сутрешния ветрец. Улиците изглеждаха по-чисти от обикновено, по платното не се виждаха обичайните купчини конска тор. Днес, в деня на откриването, Фелоус навярно щеше да бъде на Свода, за да следи последните приготовления.

Пак Сводът. Нима мишената на сестра Райт, на доʞтор Стъклен, беше самата кралица? Със сигурност не. Сестрата беше говорила с омраза за бурите, белезите по гърдите й със сигурност оправдаваха чувствата й, но Лангтън не можеше да се сети за причина доʞтор Стъклен да мрази кралското семейство. Не, мишената беше Сводът. В джоба си Джейк имаше ключ, на който беше изрисуван символът на моста. Кеплер и Дърам също бяха свързани със Свода. Но защо сестра Райт беше вдигнала мерника на грамадния строеж, на тази конструкция от метал и камък?

Лангтън погледна на юг, където отвъд Док Роуд, над покривите на фабриките и складовете, Сводът светлееше в мрака, профилът му — обточен с електрически светлинки. На върха на всяка кула и по дължината на тръбите, носещи вертикалните стоманени кабели, светеха ярки червени точки — немигащите очи на лампите, поставени там за ориентир на капитаните на ниско прелитащите дирижабли. Комбинацията от светлини, стоманеният скелет на конструкцията и надигналата се мъгла придаваха на свода неземна аура.

— Колко ви дължа?

— Шилинг и два пенса, сър.

Правейки усилие да не се извръща, за да поглежда зад гърба си, Лангтън продължи по Док Роуд. Замисли се дали да не си спре кабриолет, но разходката и изпитото кафе проясняваха главата му. Продължи пеша към дома си.

В главата му кръжаха безброй въпроси. Защо беше умрял Кеплер? Беше се доближил твърде много до истината, така поне беше казала сестра Райт, но нищо не потвърждаваше хипотезата, че тази истина е засягала делвите. Кеплер и Дърам са разпитвали из докерските кръчми, търсели са улики за бурски заговор. Нима делвите бяха част от нещо подобно? Нима при разследването на смъртта на Кеплер, отново, макар и неволно, полицаите се бяха сблъскали с дейността на сестрата или — по-право — доʞтор Стъклен? Сестра Райт със сигурност никога не би помогнала на бури. Всичко изглеждаше напълно безсмислено.

Сестра Райт знаеше твърде много. Предварително й бяха известни всички ходове на Лангтън, всичките му разкрития и подозрения. Знаеше и за Фелоус. Очевидно някой вътрешен човек от управлението я информираше за всичко, но кой? Хари? Той нямаше достъп до документацията на Лангтън, освен до нещо, което е мернал, случайно оставено отворено на бюрото. Форбс Патерсън? Не. Невъзможно. Лангтън не се съмняваше в силното отвращение на Патерсън към дѐлваджиите.

Лангтън прехвърли на ум всички офицери, които в някакъв момент бяха имали достъп до документацията по неговите случаи, официално или случайно. Когато стигна до Уотърлу Роуд, в съзнанието му се беше избистрило името на един заподозрян: сержант Макбрайд.

Никой друг не беше имал достъп до всички факти. Никой друг не беше до Лангтън по време на всички важни обрати на това разследване. А и никой друг не се радваше на безусловното доверие на инспектора.

Гневът, лумнал у Лангтън, бързо угасна. Той спря пред перилата над Трафалгар Док и под нощното небе, вече просветляло до перлено на изток, загледа как параход от кралската флота бавно зае мястото си до кея. Нямаше право да вини Макбрайд. Може би сестра Райт му беше отправила подобно предложение като онова, което отправи на самия Лангтън. Може би и Макбрайд имаше обичан човек, затворен сред наредените по рафтовете делви.

Елси. Лангтън си спомни нареждането, което беше дал на сержанта: Вървѝ у нас и пази Елси. Но ако Макбрайд в действителност работеше за доʞтор Стъклен, то…

Лангтън затича. На кръстовището на Бат Стрийт и Ню Куей опита да спре кабриолет. Кочияшът обаче мерна мръсните му дрехи и лудешки размаханите ръце и отмина. Лангтън забърза на север по Лийдс Стрийт, право към дома си. Полуходеше, полутичаше, плъзгайки се по буците лед и снега по тротоара. Дробовете му горяха, дъхът му излизаше накъсано, на малки бели облачета.

Когато стигна познатите улици, стисна револвера и забави малко крачка, дишайки дълбоко. Вървеше из кишата по ръба на тротоара, тя заглушаваше шума от стъпките му. Размина се само с шепа пешеходци, предимно прислуга на път за работа. Лангтън не им обърна внимание. На ъгъла на своята улица спря и надникна иззад черните железни перила на първата къща. Пред вратата му нямаше спряла нито карета, нито кола, никакви полицаи или празноскитащи зяпачи.

Извадил револвера и отпуснал го ниско покрай крака си, инспекторът се прокрадна към собствената си къща. Никъде не светеше. От комина не се виеше дим. Когато изкачи стъпалата отпред, Лангтън видя, че входната врата е открехната.

Бавно, стъпка по стъпка, той се качи до вратата, застана зад касата вдясно и я отвори с крак. Не проехтяха изстрели. Никой не се втурна навън. Пълна тишина, като в пуста къща.

— Елси?

Мълчание. Лангтън се вмъкна в антрето и се заслуша. Само тиктакането на стенния часовник в гостната. После, откъм задното стълбище се дочу шумолене, сякаш рокля се влачеше по каменен под. Лангтън се отправи към шума. Всеки нерв в тялото му беше изопнат до крайност. Възприятията му се бяха изострили: свръхясно чувстваше студената, грапава дървена дръжка на револвера в дланта си, пронизителното скърцане на ботушите по паркета, миризмата на восък, на готвено и на барут.

Съвсем тихо Лангтън се промъкна по задните стълби към кухнята и миялното. Надникна в кухнята и видя натрошени чинии, пръснати по пода тенджери и тигани, тъмно петно засъхнало кафе или чай. А до чамовата маса в средата лежеше тяло.

Мъжът, пълен и тежък, лежеше възнак, с очи, вперени в тавана. Нож беше паднал близо до протегнатата му дясна ръка. Гърдите му бяха разкъсани от изстрел. Беше умрял, още преди да падне на пода.

Лангтън пристъпи по настлания с червени плочки под и изруга на ум, когато, без да иска закачи едно парче от счупена чиния и със звън го изрита чак в ъгъла. С две крачки стигна до вратата на миялното помещение и я отвори със замах. Едва успя да отскочи на една страна, преди куршумът да се забие в касата на вратата точно до главата му. Разхвърчаха се трески.

— Елси, не стреляй! Аз съм — Лангтън долепи гръб до кухненската стена, заслушан в бесните, безредни удари на сърцето си. Нещо пареше на бузата му, той посегна и измъкна полека от кожата си окървавена треска. — Не бой се, Елси.

От миялното се дочу немощен глас:

— Сър? Наистина ли сте вие?

Стиснала с треперещи ръце револвера на Макбрайд, Елси седеше на студения под на миялното, а тялото на сержанта лежеше в краката й. Отворила широко очи и цялата бяла от ужас и студ, тя гледа втренчено Лангтън цяла минута, преди да свали оръжието.

— Щяха да ме убият, сър, ако не беше той. Той ме спаси.

Лангтън коленичи до Елси и взе пистолета от ръцете й.

Притисна шията на Макбрайд и долови слаб пулс. Кръв, още топла, течеше от поне две огнестрелни рани, които инспекторът виждаше на гърдите на сержанта. Лицето на Макбрайд беше посивяло и отпуснато. Още кръв се стичаше от косата му.

Лицето на Елси беше покрито с драскотини и подутини, които скоро щяха да посинеят. Кичури коса висяха над кървясалите й очи.

— Елси, ще преместя малко Макбрайд. Готова ли си? Елси?

Момичето примигна, после кимна. Лангтън остави пистолетите и повдигна сержанта, за да може Елси да се измъкне изпод него. Боейки се да не нарани сержанта, ако го мести или вдига повече, инспекторът го положи обратно на студения под и помогна на Елси да стане на крака.

— Елси, слушай ме сега. Тичай у съседите и им кажи да повикат по телефона лекар и линейка. Елси? Бързо, момиче! Още не е късно.

С видимо усилие Елси се насили да се отърси от шока. Пристъпи една-две крачки, после хукна вън от кухнята. Нозете й затрополиха нагоре по стълбите.

Лангтън смъкна куртката си и покри Макбрайд с нея. Свлече се до него на пода и придърпа пистолетите по-близо. Не знаеше кой е нападнал дома му, нито дали нападателите ще се върнат, но за всеки случай си осигури видимост към задната врата. Заслуша се за бягащи стъпки или за шум от взлом. Вместо това чу стон и влажна кашлица. Наведе се над сержанта.

— Не мърдай, човече. Лекарят идва.

— Студено… — прошепна Макбрайд.

Лангтън придърпа престилки и кърпи от рафтовете в миялното и ги струпа около тялото на Макбрайд.

— Не говори. Пази си силите.

— Няма време — едно кървясало око се втренчи в инспектора. — Те нахлуха… три часът… твърде много…

— Пази си силите, Макбрайд — повтори Лангтън, макар че една част от него копнееше да чуе разказа, а друга винеше сержанта за случилото се.

Макбрайд не искаше да се успокои.

— Беше бандата на Спрингхийл Боб, сър. Взеха ме за вас… Гърч от влажна червена кашлица го прекъсна. Лангтън се огледа, безпомощен, но без да изпуска нишката на чутото.

— Свалих един, сър, но ме нападнаха от всички страни. Двамата с Елси се скрихме тук, намерихме прикритие. Кораво момиче си е тя, Елси. Добро момиче…

Лангтън искаше да го пита толкова много неща: защо останките от другите банди дѐлваджии бяха нарочили дома му? Защо Макбрайд се е съюзил с доʞтор Стъклен? Макбрайд обаче бездруго нямаше сила да отговаря. По челото му изби пот, а прясна кръв намокри кърпите.

Вместо да пита, Лангтън каза:

— Знам за доʞтор Стъклен.

Очите на Макбрайд се отвориха широко.

— Знам, че си издавал информация за мен и разследването — продължи инспекторът. — Радвам се, че си се оказал тук навреме и си спасил живота на Елси, но ти ме предаде.

— Така е, сър, предадох ви. И… съжалявам.

Лангтън се приведе още по-близо.

— Защо, човече? Защо го направи?

Крива усмивка.

— Той ми обеща повишение, сър.

Той? Не тя?

— Но… ти си работил за доʞтор Стъклен.

— Никога не съм виждал доʞтор Стъклен, сър. Никога.

От антрето горе долетяха гласове, стъпки по полирания под.

— На кого тогава си ме докладвал? — попита инспекторът, а лицето му почти докосваше това на Макбрайд. — На кого?

Когато двама облечени в бяло санитари, се втурнаха в кухнята, следвани от лекаря, Макбрайд прошепна:

— На началника, сър… На Пърсел…

 

 

Студ скова къщата. Сам в гостната, Лангтън седеше, взрян в изстиналата пепел в камината. Санитарите бяха отнесли Макбрайд, а лекарят ги беше последвал вън, клатейки угрижено глава. Лангтън беше поверил Елси на съседската прислужничка и я беше изпратил у дома при майка й. Лекарят й беше дал успокоително заради шока, но Лангтън знаеше, че ще мине много време, преди момичето да се върне към нормалното си аз. Ако изобщо някога се върнеше.

Изтощението беше сломило волята на инспектора. Не искаше нищо друго, освен да заспи. Не можеше да се накара да се разгневи на Пърсел, не и след първия мигновен гняв след признанието на Макбрайд, но и тогава реакцията му беше само по рефлекс.

Възможно ли беше да е истина? Донякъде имаше логика: Макбрайд докладва всички ходове и открития на Лангтън на Пърсел, който, от своя страна, след това ги съобщава на доʞтор Стъклен или на сестра Райт, както я знаеха официално. Пърсел имаше достъп и до Фелоус, и до всички аспекти на живота в полицейското управление. Той знаеше къде държат Джейк, къде след това ще бъде прехвърлено мъртвото му тяло. Не можеше да има по-полезен информатор от самия главен инспектор.

Но защо изобщо е извършил предателството си? С какво доʞтор Стъклен е държал Пърсел?

Делвите. Лангтън си спомни рафтовете в онова помещение в склада на доковете. Всички делви, които преди са пълнели лавиците в мазето на Редфърс. Най-уважаваните членове на обществото — и мъже, и жени — са плащали добри пари, за да се наслаждават вторично на чувствата на мъртвите и умиращите. Най-големите в Ливърпул са участвали в тази незаконна търговия. У някои преживяването сигурно се е превърнало в навик.

При тази мисъл на Лангтън му се догади. Виждаше как Пърсел хваща проводниците с тлъстите си пръсти, как ченето му леко увисва, докато той плячкосва спомените на някоя бедна, пленена душа. Може би дори на душата на Сара.

Тук Лангтън скочи и изтича до входната врата. Там застина. Сестра Райт го беше помолила да не предприема нищо. Да се опълчи на Пърсел би означавало да разклати самите основи на управлението. Всички щяха да научат истината за дѐлваджиите и доʞтор Стъклен.

За пръв път, откак беше напуснал армията, Лангтън се почувства истински и напълно безпомощен, почувства, че не е господар на собствените си действия. Сега сестра Райт го притежаваше. Тя го контролираше. Осъзна колко дълбоко е затънал. Но пък наградата за мълчанието му…

Сара. О, Господи Боже, Сара.

Застанал в антрето, Лангтън разтри очи и се насили да се съсредоточи. Подобно на човек, който се учи наново да ходи след осакатяващ инцидент, той заподрежда внимателно мислите си една след друга. Само работата можеше да го преведе през този ад. Нуждаеше се от задачи за изпълнение.

Първо, да се изкъпе и преоблече. Включи бойлера в кухнята и докато го чакаше да се затопли, си свари прясно кафе. След хладка баня и гладко обръснат, Лангтън си извади чисти дрехи и се погледна в огледалото. Приличаше на жив труп, пепеляв и изпит, но положението беше поне донякъде приемливо. Днес, в деня на откриването на Свода, трябваше да изиграе ролята си убедително. Не можеше да си позволи да предизвиква никакви подозрения, особено сред колегите от управлението.

Овладяната му решителност рухна още в кабриолета, който го караше към Виктория Стрийт. Инспекторът потропа по тавана и каза на кочияша:

— Закарайте ме на Пиър Хед.

— Не знам дали ще мога, сър — отвърна кочияшът, без да сваля поглед от пътя напред. — Полицията е заградила района.

— Закарайте ме колкото е възможно по-близо до лагера.

— До лагера? Ще се постарая, сър.

Докато кочияшът ругаеше и кабриолетът пълзеше през задръстените със знамена и украса улици, Лангтън обмисляше доколко беше разумно това, което се канеше да направи. Мисис Гриздейл може би беше напуснала лагера. Или пък можеше и да не желае да му помага повече. Даже последното беше почти сигурно. Но Лангтън се нуждаеше от отговори, най-малкото имаше отчаяна нужда от окуражаване. Само ако му беше стигнал куражът да улови краищата на проводниците в помещението с делвите в склада на доʞтор Стъклен, сега щеше да е значително по-уверен.

Кабриолетът стигна до Излингтън и оттам нататък Лангтън трябваше да продължи пеш. Още отсега, едва осем часа сутринта, хората вече се тълпяха към Пиър Хед и към Свода. Млади, стари, бедни и добре облечени. Безделници се мотаеха с ръце в джобовете и бутнати на тила кепета. Дечица в тънки дрешки. Матрони от средната класа, понесли плетени кошници за пикник. Микрокосмосът на ливърпулския живот. Всички, привлечени от церемонията по откриването, като метални стружки, привлечени от магнит.

Разбутвайки тълпата, Лангтън пое към лагера. Сега подстъпите към бреговете на Мърси бяха блокирани с тежки дървени бариери. Инспекторът показа служебната си карта на лостовите полицаи и продължи нататък през множеството. Сергии за закуски и сувенири бяха разпънати пред недовършената сграда на „Ливър Гаранти“, сега скрита зад боядисаните за празника тараби на оградата. Откъм сградата на Компанията на Свода се носеше музика. Пиър Хед се беше превърнал в някакъв своеобразен панаир, очакващ клиентела.

Полицейски кордон охраняваше входа на лагера.

— Никой не може нито да влиза, нито да излиза, сър.

Лангтън отново показа служебната си карта, но този път се наложи да почака, докато сержантът я провери подробно. Под студената сянка на издигащата се високо рампа на Свода портите на главния вход на лагера тънеха в сумрак. Първата кула беше надвиснала над главата на инспектора като древен монумент. Мъгла или ниски облаци криеха върха й.

Сержантът се върна от проверката.

— Майор Фелоус заръча да ви пуснем, сър, и помоли да се явите пред него възможно най-скоро. Той е ей там, при основната група, отговаряща за подготовката.

Лангтън се мушна през кордона и се отправи към портите на лагера. Заоглежда лицата на вътрешните пазачи, но не видя мистър Лойд. Един от другите охранители се съгласи да отиде да го повика, но междувременно демонстративно се мота и бави прилично дълго. Десет болезнено бавни минути по-късно Лойд се появи.

— Инспекторе. Дошли сте да ни нагледате?

— Трябва да се срещна с един човек в лагера.

Лойд вирна брадичка.

— По работа?

— По личен въпрос.

Видял колебанието на Лойд, Лангтън настоя:

— Моля ви. Важно е.

Лойд го погледа мълчаливо още миг, после се обърна към пазачите:

— Пуснете го, момчета.

Вътре инспекторът се опита да се ориентира. Разпозна главната улица и тесните преки, които водеха надолу към каменните основи на първата кула на Свода — мястото, където почти беше заловил Дърам.

— Кой е човекът, когото търсите? — обади се Лойд.

Лангтън описа накратко мисис Гриздейл, после пое надолу по главната улица на лагера, търсейки с очи прозореца, на който беше мернал лицето на Мийра.

До него Лойд се прокашля и рече:

— Мистър Даудън ми каза за жена ви, сър. Съжалявам, че ви е сполетяло такова нещастие.

Нещо болезнено се усука под ребрата на Лангтън.

— Благодаря ви.

— Тъжен век беше тоя, нашият — продължи Лойд, сякаш на себе си. — Радвам се, че ще му видим края.

Внезапен висок, остър стон накара инспектора да спре и да се огледа. Звучеше като предсмъртните мъки на гигантски железен звяр.

— Това е Сводът, инспекторе. Слушайте.

Леден вятър бръсна лицето на Лангтън. Секунда по-късно от колосалната конструкция над главата му долетя вой и скърцане. А после протяжен, смразяващ кръвта вой, който инспекторът усети в корените на зъбите си. Изглеждаше невъзможно нещо толкова огромно да се движи и усуква.

— Страшничко, а, сър? — рече Лойд. — Само ако знаете при буря какво става! Нищо чудно, че децата сънуват кошмари.

Малко по-надолу по главната улица Лангтън разпозна къщурката, на чийто прозорец беше видял Мийра. Вратата му отвори слаба, жилеста жена, загърната в опърпан червен шал. Тя кимна на Лойд, после измери Лангтън от главата до петите, а той попита за мисис Гриздейл.

Жената сви устни.

— Какво е направила?

— Нищо. Просто трябва да я попитам…

Някакво движение и иззад рамото на хазяйката надникна умореното лице на медиума.

— Познах ви по гласа, инспекторе. Всичко е наред, мисис Милър. Познавам господина.

— Ще ви чакам отвън — рече Лойд и Лангтън влезе.

Последва мисис Гриздейл нагоре по разклатеното дървено стълбище. Влязоха в стая с наклонен под и толкова разкривени стени, че приличаше на залите с криви огледала по провинциалните панаири. До едната стена бяха опрени две койки, явно изнесени от кораб. В малка камина гореше огън и коминът връщаше половината от пушека обратно в стаята.

— Мисис Гриздейл, не искам да ви притеснявам отново, но…

— Толкова се радвам, че дойдохте, инспекторе. Чувствам облекчение.

Лангтън, все така застанал до вратата, я изгледа.

— Облекчение?

Мисис Гриздейл седна до разклатената маса.

— Тя не ми дава и миг покой.

— Сара?

Жената кимна.

— Сънувам все едно и също: уловена съм в капан, не ми стига въздух, тясно е, стените ме притискат от всички страни. Ужасно е. Ужасно.

Лангтън си спомни делвата, оставена на поцинкованата маса.

Мисис Гриздейл се загърна по-плътно с шала си и каза:

— Никога преди не съм страдала от подобни видения. Никога. Съпругата ви трябва да е била жена с изключително силна воля. Изключително силна.

— Такава беше — отвърна инспекторът. — Съжалявам. Не исках да стане така, не очаквах, че…

Мисис Гриздейл вдигна ръка и го спря.

— Рискът беше изцяло мой. Знаех с какво си имам работа, но преживяването никога преди не е било толкова мощно. Тя просто не иска да си отиде.

Жената погледна Лангтън право в очите и каза с почти обвинителен тон:

— Вие двамата сигурно много сте се обичали.

Лангтън се отпусна и се подпря на рамката на вратата.

Затвори очи и видя как Сара се смее, как тича по зелената морава в жълтата си рокля. Сара в прегръдките му. Сара, бледа и изнурена, мъничка като кукла в грамадното легло.

После инспекторът отвори отново очи и видя мисис Гриздейл, прегърбена на мястото си, отпуснала рамене, уморена, изтощена. Нямаше право да я подлага на ново изпитание. Не можеше да я моли отново да се свърже със Сара.

Обърна се да си върви.

— Простете ми. Не трябваше да идвам.

— Чакайте — жената прекоси стаята и положи длан на лакътя му. — Знайте — тя е объркана като малко дете. Не смятам, че знае какво й се е случило. А и духът й вече не е чист.

— Как така?

— Всеки път, когато някой се свързва с нея чрез проводниците на делвата, отнема по малко от енергията й, но едновременно с това й оставя част от своята енергия. Преносът е двупосочен.

Колко ли „клиенти“ бяха „пробвали“ пленената същност на Сара, бяха разглеждали спомените й? Дали самата сестра Райт се бе свързвала с нея?

— Разкажете ми какво виждате — рече Лангтън. — Моля ви. Нещо, което ви се е сторило особено, странно, не на място.

Мисис Гриздейл се засмя.

— Странно? Кое в цялата тази история не е странно?

— Моля ви.

— Ще опитам — жената затвори очи, после заизброява разни разбъркани откъслеци от спомени, подобни на картинки от детска книжка с апликации: разходки в гората и партита на свещи; рокля, издута от летния бриз; мързеливи неделни закуски; жилещите удари на студени дъждовни капки. Всички тези определено принадлежаха на Сара. Други фрагменти обаче бяха явно чужди: стаи, изпълнени с дим от пури; червени и черни фигури на карти за игра върху покрита със зелено сукно маса; шумна кафанска музика и приеми в ложата.

И най-странният спомен от всички:

— Виждам как един висок мост танцува, заедно с всичките си кули.

— Танцува?

Мисис Гриздейл, все така със затворени очи, се замъчи да намери точните думи:

— Мостът се мести… някак си се люлее като вълна, усуква се и настрани, и нагоре-надолу. Танцува.

— Какъв мост? Сводът?

— Не съм сигурна… възможно е, но… — жената отвори уморените си, кървясали очи. — Помогнах ли ви?

Лангтън не знаеше дали му е помогнала, но все пак й поблагодари. На излизане от вехтата къщурка напрегнато мислеше кой ли от „клиентите“ на Сара й е прехвърлил образа на движещия се мост. Изправи се на улицата и вдигна очи към Свода. Трудно беше да си го представи да танцува.

Обърна се да се сбогува с мисис Гриздейл, но тя заговори първа:

— Надявам се, да намерите покой. И двамата.

— Аз също — отвърна Лангтън, чудейки се как ли би реагирала мисис Гриздейл, ако знаеше плановете на сестра Райт да върне Сара сред живите. Надяваше се медиумът никога да не узнае за това.

Инспекторът пристъпи към Лойд. В този миг иззад гърба си дочу гневно ръмжене. Обърна се и веднага отстъпи, като на косъм се размина със съскащата и плюеща вбесена Мийра. Преди да му се нахвърли отново, мистър Лойд я хвана отзад през кръста.

— Защо не я оставите на мира? — кресна Мийра, борейки се да се отскубне от Лойд и налитайки на Лангтън с протегнати ръце. — Достатъчно я наранихте!

— Мийра, моля те — обади се мисис Гриздейл. — Всичко е наред.

Но Мийра не се успокои. Ръката й се плъзна под елека й и измъкна къс, широк, лъскав нож.

Лойд го изби от пръстите й и я притисна плътно към себе си.

— Хайде сега, момичето ми, стига вече. Нали не искаш всичките ченгета в тоя град да ни се изсипят на главата? Точно така.

После се обърна към Лангтън.

— Най-добре да си вървите, инспекторе. Виждате какъв таралеж в гащите е това момиче.

Лангтън забърза отново към главната порта. Зад себе си чуваше Мийра, която не спираше да бълва ругатни и клетви, някои дори не на английски, но въпреки това смисълът им си оставаше пределно ясен. Инспекторът спря пред портата и плъзна поглед по очакващите клиенти сергии, по полицейския кордон, по тълпите, наредили се на опашка, за да приближат до Свода. Кралицата щеше да получи великолепно посрещане.

Инспекторът разтърка очи и се опита да се съсредоточи, но шумът от репетиращите духови оркестри, от виковете на продавачите и на хората от тълпата, от рева на уличното движение напълно го дезориентираха. Може би просто трябваше да се прибере у дома. Да си легне в грамадното дървено легло и да остави сънят да заличи всички грижи. Сестра Райт би одобрила това решение. Така инспекторът би изпълнил точно това, което тя беше поискала от него. Да не прави нищо.

Но какво щеше да открие на сутринта, когато отново отвореше очи? Ако сестра Райт изпълнеше обещанието си, дали нямаше да завари някоя непозната, легнала до него? Млада жена с чуждо лице, но с душа, която Лангтън познаваше от толкова години? Бог да му е на помощ.

Не. Престанѝ да мислиш за това. Лангтън знаеше, че му предстои още много работа. Да провери как е Макбрайд, да се стикова с Фелоус, да провери още веднъж всички ходове, през които беше минало разследването на смъртта на Кеплер. Какво предстоеше утре, беше един съвсем отделен въпрос.

Лангтън се отправи обратно към управлението и се замисли защо ли сестра Райт толкова настояваше случаят Кеплер да потъне в забвение. Макбрайд беше казал, че контактът, комуто е докладвал, е Пърсел. Ако сестра Райт държеше Пърсел, то нямаше никаква причина да иска да затвори устата на Лангтън. Достатъчно беше да заповяда на Пърсел да прекрати случая. Освен ако не Пърсел беше проблемът.

Лангтън се обърна отново към Свода. Майор Фелоус? За него ли ставаше въпрос?

Колебаейки се накъде да поеме — към управлението или обратно към Свода, — инспекторът тръгна към центъра. Бяха го предупредили да стои далеч от моста. Ако искаше отново да прегърне жена си, не трябваше да престъпва заповедите на сестра Райт. Просто трябваше да се преструва и всъщност да не предприема нищо. Но Лангтън не беше сигурен докога ще издържи да се придържа към това нареждане.