Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doktor Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
art54
Корекция
WizardBGR (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Томас Бренън

Заглавие: Доʞтор Стъклен

Преводач: Златка Миронова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Ина Тодорова

Художник: Стоян Атанасов

ISBN: 978-619-193-001-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2855

История

  1. — Добавяне

Три

Докато крачеше към дома си през сенки и мъгла, Лангтън прехвърляше през ума си всичко, което знаеше за така наречените дѐлваджии. От студения въздух лицето му беше станало безчувствено. Лъчи светлина, газова и електрическа, пронизваха сумрака, но Лангтън гледаше право напред и си припомняше истории, разказвани посред нощ край догарящите камини. Защото дѐлваджиите обитаваха онази смътна територия между истината и измислицата, между надеждата и страха.

Бедняците вярваха в съществуването им, но Лангтън беше слушал за тях и от стари полицаи и опитни сержанти, от улегнали ветерани с несъмнен здрав разум. Лекарите ги отричаха, точно както отричаха и възкресителите[1], но вестниците тръбяха за банди от дѐлваджии в Ливърпул, Лондон, Единбург и Нюкасъл, в Париж и във Франкфурт, в Америка дори. Доколкото беше известно на Лангтън, тия банди бяха и си оставаха просто едни сензационни истории.

Всички истории привеждаха едни и същи основни „факти“: дѐлваджиите крадели душите на умиращите. Със своите чудновати апарати те чакали край смъртния одър, улавяли душата в момента, в който напускала тялото, и я затваряли в специален съд от стъкло или глина. Бедните семейства, излъгани или подкупени с гвинея-две, пускали дѐлваджиите при умиращия си родственик.

Всичко това беше лудост. Трябва да беше лудост.

Ами ако беше вярно?

На кръстовището на Брайър Стрийт и Излингтън, Лангтън залитна. Вкопчи се в стълба на съскащия газов уличен фенер и притисна лице до лепкавата грапава стомана. Ами ако душата на Сара беше уловена? Пленена и сам-сама, тя можеше да е навсякъде, без Лангтън изобщо да е в състояние да й помогне. А той се беше клел да я закриля, да я пази. Винаги.

Не, това не можеше да е истина. Мисис Гриздейл сигурно грешеше. Припадъкът обаче не беше престорен, кръвта й все още беше по дрехите на Лангтън. А и пред очите му жената беше изплюла парче от счупен зъб. Гърчовете на спиритистката бяха истински, в това инспекторът беше напълно сигурен.

В мъглата се дочуха тежки стъпки, а после пред Лангтън изникна полицай с лъскава черна фуражка. Полицаят спря, залюля се на пети и пръсти и загледа инспектора.

Лангтън изопна рамене, кимна за поздрав и продължи пътя си. Тъй като не залиташе и не изглеждаше пиян, полицаят не го спря. Тази мисъл припомни на инспектора бутилките, наредени в барчето му у дома. Уиски и порто. Вино, бренди, коняк. Всичките стояха непипнати, събираха прах вече много дни. Зяносани. Лангтън ускори крачка.

Един въпрос не му излизаше от главата. Връщаше се пак и пак, подобно на молец, блъскащ се в електрическа крушка: защо изобщо някой би искал да плени нечия чужда душа?

А този въпрос водеше до втори: след като я плени, какво би правил с нея?

Младата прислужничка Елси отвори на Лангтън входната врата на дома му. Под газовата лампа в антрето високо на скулите й горяха две алени петна.

— Добър вечер, сър. Имате посетител.

Лангтън свали палтото си и попита:

— По това време на нощта? Кой е?

Елси пое палтото и отвърна поглед:

— Сержант Макбрайд, сър. Каза, че е спешно, затова си позволих да го поканя да ви почака в предната гостна, сър. Дано съм постъпила правилно.

Лангтън не успя да сдържи леката си усмивка.

— Всичко е наред, Елси.

— Да ви поднеса ли нещо за вечеря, сър? Готвачката приготви хубав пай, стек и бъбречета. В килера са.

Лангтън се замисли защо ли все още държи готвачката на работа, при положение че беше престанал напълно да се храни. Може би защото някога Сара я беше наела. А може би, защото чувстваше, че да освободи готвачката, щеше да означава да приеме, че в живота му наистина е настъпила безвъзвратна промяна.

— Благодаря ти, Елси. Не съм гладен. Това е всичко за тази вечер.

Момичето смутено отвърна поглед и се изчерви.

— О, сър, ще остана още малко, в случай че вие или сержантът имате нужда от нещо.

Лангтън завари Макбрайд пред камината в предната гостна.

— Аз помолих да ви почакам, сър. Идеята не беше на Елси.

Лангтън хвърли поглед към вратичката на барчето в ъгъла, припомняйки си строените в него бутилки, но после махна на Макбрайд да седне.

— Новини ли носите?

— Няколко, сър. Помните ли Олсен, огняря от Асенсион, онзи, дето видял малка лодка край дока тази сутрин, точно преди обезобразеното тяло да изплува от реката?

— Какво още каза той?

— Нищо, право да ви кажа, сър. Мъртъв е.

— Алкохолът?

Макбрайд поклати глава.

— Докато е спял, някой го е намушкал с нож в гърба, сър.

Лангтън се загледа в пламъците в камината. Съвпаденията никак не му допадаха. Просто не вярваше в тях.

— Имал ли е врагове? Някой от другите моряци?

— И така да е било, сър, всички си мълчат. Обаче убийството е изпипана работа: една-единствена рана през ребрата откъм гърба, право в сърцето.

— Оръжието?

— Занесох го в управлението, сър. Парче шефилдска стомана, тясно острие, дълго до лакътя ми.

Лангтън се опита да си припомни какво точно беше казал огнярят на Макбрайд. Ако безликият труп е бил изхвърлен до дока от малка лодка, тази лодка можеше да е доплавала от хиляди различни места нагоре и надолу по реката, ако приемем, че не е дошла от някой от стотиците закотвени наоколо кораби. Дори и Олсен да беше дал точно описание, търсенето пак щеше да отнеме седмици. Сега обаче тази част от случая тънеше в пълна мъгла.

— Непознати да са се качвали на борда на Асенсион?

Макбрайд се почеса по брадата.

— Странно, че го споменавате, сър. Както във всяко пристанище, капитанът сложил вахта на подвижния мост към кея — на пост бил третият помощник, трезвен и доверен човек. Изглежда по някое време днес той дочул викове за помощ, пляскане във водата и помислил, че нещо се е случило с някой пиян моряк. Затова се втурнал към десния борд със спасителен пояс в ръка.

— Но не видял никого във водата.

— Точно така, сър.

Отвличането на вниманието на вахтения е дало достатъчно време на някого да се качи на борда и да намери Олсен, който навярно, както огнярите на повечето кораби, спял близо до котлите и складовете за въглища. Или пък въображението играеше номера на Лангтън. Възможно ли беше между безликия труп и смъртта на огняря да има връзка? Ако такава връзка съществуваше, то убиецът на Олсен буквално часове след откриването на трупа на доковете трябва да е узнал самоличността на огняря и факта, че той е свидетел на престъплението. А след това да е взел мерки.

— Има и още нещо, сър — продължи Макбрайд, бръкна в джоба на куртката си и измъкна изпомачкан пощенски плик. — Това ви чакаше в управлението, та ви го донесох.

Калиграфски почерк, синьо мастило върху кремава хартия. В горния десен ъгъл на листа надпис, отпечатан релефно със златни букви: Професор Колдуел Чивърс.

— Викат ни, сержант.

— Сър?

Лангтън сгъна бележката и я прибра в собствения си джоб.

— Изглежда, че професорът държи да ни види още тази вечер.

 

 

Седнал до Макбрайд в раздрънкания закрит кабриолет, Лангтън мислеше точно колко човека знаеха, че огнярят Олсен е разполагал с информация по убийството на бура. Припомни си ясно групичката, наобиколила безликото тяло на Албърт Док, представи си лицата на всички: докерът Конъли, Пъркинс, помощник-ръководител на дока, Олсен, стиснал стълба на уличния фенер, за да се задържи на крака. И Макбрайд, разбира се.

С лакътя си Лангтън изтри едно местенце на запотеното стъкло на кабриолета. Фенерите светеха като подути очи в мрака, вече сгъстил се и задръстил всяка улица, притиснал града подобно на парцал с хлороформ, долепен до устата на пациента. Лангтън завиждаше на спящите по домовете си. Завиждаше на безгрижното невежество на дрямката им.

Кочияшът спря кабриолета на ъгъла на Хоуп Стрийт и Хоуп Плейс, Лангтън му плати, изправи се на покрития с хрущяща корица сняг тротоар и вдигна очи към Лечебницата. Висока и широка сграда от червени тухли и пясъчник от местните кариери, един-единствен електрически глобус, който светеше над страничния вход. Мътна жълта светлина се процеждаше през съседния прозорец, без съмнение от стаичката на портиера.

С нежелание Лангтън си припомни последното си идване тук. Как тичаше през горещината на душните улици, как не можеше да намери кабриолет, как се препъваше нагоре по стълбите към спешното отделение. Всичко напразно.

— Сър? Добре ли сте?

Лангтън отпусна стиснатите в джобовете на куртката си юмруци и пое към предните стълби.

— Хайде, сержант.

В кънтящото мраморно фоайе възрастният портиер се прозя и плъзна настрани стъкления панел на прозорчето си.

— Спешен случай?

— Не, тук сме да…

— След десет часа вечер приемаме само спешни случаи, господа. Работното време е от седем сутринта до десет вечерта.

Лангтън извади служебната си карта и каза:

— Професор Колдуел Чивърс ни уведоми, че ще ни чака тази вечер.

— О! Ясно, сър — портиерът бутна на носа си очилата с полукръгли стъкълца и погледна в графика. — Господин професорът още не си е тръгнал. Ще го намерите в хирургията, сър. По тези стълби вляво, на третия етаж. А може и да е в манипулационната.

Лангтън и Макбрайд последваха указанията на портиера. Стъпките на ботушите им отекваха от облицованите с бели плочки стени. По дългите студени коридори на отделенията подминаваха отворени врати на болнични стаи, в които пациентите бяха само неясни фигури под сивите си одеяла. Млади сестри в бели униформи вдигаха очи от бюрата си, сякаш да смъмрят полицаите, че тревожат болните с шума от стъпките си. Смрад на дезинфектант пълнеше всяко кътче на сградата.

На третия етаж двукрила дървена врата с прозорчета от матово стъкло се отвори, за да ги пропусне в хирургичното отделение с редици операционни зали. Вътре Лангтън видя къс коридор, който водеше до помещение с няколко легла, всяко скрито зад бял параван със седнала до него дежурна сестра. Вляво — кабинет с картотеки от тъмно дърво, бюра, шишета в заключени стъклени шкафове. В ъгъла висеше празен кафез за птички.

Под ярка лампа от зелено стъкло Лангтън видя най-напред ръцете на жената: малки и деликатни, те се движеха в осветения ромб върху бюрото, прелистваха страниците на масивна материална книга и нанасяха бележки в отделните графи. После инспекторът видя тъмносинята рокля, бялата престилка и колосаната касинка. А когато жената, наполовина скрита в мрака на стаята, вдигна поглед от мястото си, очите й блеснаха като звезди.

— Мога ли да ви помогна?

Лангтън пристъпи в кабинета и представи себе си и Макбрайд.

— Професор Колдуел Чивърс желае да ни види.

— Нима? — жената остави писалката, стана от стола си и прибра кичурче непокорна тъмна коса зад ухото си. — Той тъкмо приключи с една операция и ми е крайно неприятно да го безпокоя. През последното денонощие едва ли е почивал повече от четири-пет часа.

Лангтън се зачуди дали сестрата е спала повече, умората очевидно надделяваше над силите й.

— Мисля, че работата ни с професора е важна. Госпожице…

— Райт. Сестра Райт — тя стисна ръката на Лангтън и кимна на Макбрайд. — Доколкото разбирам, става дума за нещо действително важно?

— Помощ при разследване на убийство.

— А, мъжът без лице, когото донесоха днес…

— Точно така.

— Моля, последвайте ме, господа.

Сестрата ги поведе по пустите коридори, по които бяха дошли, отвори една врата без никаква табела на нея и ги покани. Стаята зад вратата сякаш беше извадена от някой елитен мъжки клуб: кожени кресла, дървена ламперия, вестници и списания, пръснати по ниски масички. Уханен дим от пури.

Възрастен мъж лежеше, отпуснат на едно от широките кресла, протегнал дългите си нозе към запалената камина. Позата му, измачканата бяла риза и разкопчаната жилетка — всичко говореше, ако не за дълбок сън, то за дрямка, но когато сестра Райт го доближи, мъжът отвори очи.

— Професоре, инспектор Лангтън ви търси, твърди, че сте пожелали да го видите.

— Разбира се, мила моя. Благодаря ти — професор Колдуел Чивърс се изправи, поприглади изпомачканите си дрехи и прокара длан през рядката си бяла коса. — Простете вида ми, инспекторе. Тежък ден имахме днес, нали, сестра?

Сестра Райт се усмихна, но не отвърна нищо.

— Благодаря ви, че ни приехте — отговори Лангтън. — Доколкото разбирам, сте открили нещо по нашия въпрос?

Колдуел Чивърс закопча жилетката си и посегна към сакото.

— Може би е най-добре да отидем заедно да хвърлим един поглед на нашия общ познат.

Сестра Райт изтупа раменете на професора и последва тримата мъже:

— Нали помните, че трябва да почивате, професоре.

— Ще имам достатъчно време за почивка, когато се пенсионирам — отвърна с усмивка Колдуел Чивърс.

— Позволете поне да ви поръчам нещо от кухнята.

— Мила, обещавам, че ще си тръгна за вкъщи в момента, в който приключа работата си с добрия инспектор.

Лангтън погледна сестрата и видя как тя вдигна очи към тавана и поклати глава. Явно двамата с професора работеха заедно отдавна — връзката помежду им беше несъмнена, приличаха на малко раздразнителна, но любяща женена двойка. Съжаление, граничещо с ревност, жилна инспектора.

Няколко крачки ги отведоха в студена стая, точно до операционните. Професорът включи електрическите крушки, светлината обля помещението. Мъжът без лице лежеше на дълга поцинкована маса с подвити нагоре високи ръбове и прикрепени отдолу тръби, водещи до канал на пода.

От инструментите, подредени в шкафове край стените, професорът взе тънък скалпел от хирургическа стомана и пристъпи към тялото:

— Вашият доктор Фрай е бил изключително точен в диагнозата си: имаме мъж на средна възраст с увреден черен дроб, на крачка от смъртоносния стадий на цирозата. Бял, но очевидно прекарал голяма част от живота си на открито, под слънчеви лъчи. Бур, съдим по татуировките.

— Наемниците от Оранжевата свободна държава — вметна сестра Райт.

Лангтън я зяпна. Без дори да мигне, тя го загледа в отговор, но не обясни откъде е така информирана.

Професорът продължи:

— Причина за смъртта е отравяне, отровата представлява смес от хиосцин и някакъв опиат. Бавнодействаща. Отначало е настъпила парализа, последвана от постепенна загуба на съзнание, а след това — задушаване.

— Значи човекът е бил в съзнание, но не е можел да помръдне? — поясни Лангтън.

— По мое мнение, да. За кратко.

Ужасна картина се мерна в съзнанието на инспектора.

— Смятате ли… Дали е бил в съзнание, когато са му причинили това?

Професорът сведе поглед към одраното лице.

— Възможно е. Освен лудост, не виждам друг мотив за подобно дело, но то е напълно възможно.

Лангтън поклати глава. С що за хора си имаха работа?

— Това е най-интригуващата част от случая — с острието на дългия скалпел професорът посочи тъмните квадратни белези на тила на мъртвеца. — Явно изгаряния. Нисковолтови електрически изгаряния, ако не греша.

— Защо им е притрябвало да го изтезават още?

Професорът се поколеба, после отвърна:

— Не мисля, че това са белези от мъчения. Не мога да съм сигурен, но… Инспекторе, някога чували ли сте за дѐлваджиите?

* * *

Лангтън все още не можеше да повярва на думите на професора. Дори сега, седнал в трапезарията на разкошната къща на Чивърс на Ъпър Парламънт Стрийт, той отказваше да приеме съвпадението. Защото това беше единственото обяснение на факта, че за един ден беше чул два пъти за апокрифните крадци на душѝ — странно съвпадение и нищо повече. Невъзможно беше да съществува връзка между Сара и убийството.

Инспекторът хвърли поглед към богато украсения часовник на полицата над камината: три без десет през нощта. Беше пуснал Макбрайд да се прибира, сестра Райт беше останала в Лечебницата. В момента за Лангтън светът се беше свил до луксозната, издържана в еклектичен стил трапезария на професора. Египетски фрески надничаха от сенките, позлатени орнаменти отразяваха светлината на огъня.

Въпреки че тръпнеше от нетърпение да задава въпроси, Лангтън изчака първо професорът да довърши сандвича си и да налее по чаша кларет и на двама им. Най-сетне Чивърс се облегна назад и отмести чинията.

— Отлично говеждо. Бил съм по-гладен, отколкото си мислех. Работата по случаите днес така ме увлече, че съм забравил всичко друго. Без съмнение при вашата професия често се случва същото.

— Така е — отвърна Лангтън, едва потискайки нетърпението си.

— Суеверен ли сте, инспекторе?

Прогонвайки спомена за мисис Гриздейл, Лангтън каза:

— По принцип не.

— Нито пък аз — професорът сръбна от кларета и отпусна глава на облегалката на стола. — Живял съм дълго и навярно в момента съзнанието ми е открито за повече неща, отколкото беше в младите ми години. С времето изгубих голяма част от вродения си цинизъм.

Лангтън чакаше. Часовникът тиктакаше.

Професорът продължи:

— За пръв път чух за дѐлваджиите преди около тридесет години. Спомняте ли си работата на Тѐсла, Маркони и Херц в полето на радиокомуникациите?

— Днес корабите, с които пътуваме, използват откритията им.

— Именно. По онова време малко се знаеше за електромагнитните полета. Едисън, американецът, поддържаше своите дръзки твърдения, Фарадей демонстрира някои обещаващи експерименти, но много хора тогава погрешно приеха научните им постижения за магия или фокуси. Някои все още мислят така.

Лангтън си спомни посещението в Кристъл Палас, когато двамата със Сара се дивиха на най-новите изобретения и чудеса на инженерната мисъл, едно, от които беше и самата палата, в която всички те бяха изложени. Някои от посетителите се бяха подигравали открито на демонстрациите, провеждани от служителите на компанията на Маркони, бяха ги наричали „улични фокусници“, че и с други, по-лоши имена.

— Наясно ли сте как работи изобретението на Маркони? — попита професорът.

— В известна степен. Една част от апарата излъчва някакъв тип съобщение, а друга част го приема.

Професорът кимна.

— Да, с две думи. Речта или телеграфската информация биват редуцирани до електрически импулси и след това излъчени от трансмитер. Приемащата станция използва така наречената антена, за да улови излъчените вълни, които след това отново превръща в телеграфично съобщение или реч. Това е, в общи линии, принципът на работа на радиоапарата.

Лангтън се зачуди откъде ли професорът е така добре осведомен по въпроса. Но професорът едва започваше. Нищо в поведението му не подсказваше умора. Всъщност, в очите му гореше напрегнат интерес.

— Бих могъл да навляза и в детайли — каза той — и да ви разкажа за формите на вълните, за честотите, за амплитудите и прочие, но това не е необходимо. Единственото, което към момента ви трябва да знаете, е, че определени хора са убедени, че тази технология може да бъде съотнесена към така наречения анимус, към най-съкровената същност на човешкото. Към самата душа.

Лангтън се приведе напред.

— Как? Как го правят?

— Вземат съд от стъкло или глина, какъвто и да е материал, който не провежда електричество, и го поставят близо до субекта. После през капака на съда се прокарва антена, която да провежда отрицателен електрически заряд. Субектът се свързва към източник на положителен заряд.

Лангтън си спомни човека без лице.

— И той оставя изгорените следи на тила на жертвата.

— Точно така.

— Не разбирам…

— Гледайте — професорът се пресегна през масата и придърпа електрическата лампа към себе си. Изключи я, така че сега единствено огънят в камината осветяваше стаята и багреше дясната страна на лицето на лекаря в алено. — Представете си, че тази лампа е умиращият субект. Краят му наближава. Душата е светлината, затворена в него, задържана вътре само от гаснещата външна черупка, която скоро ще се пропука окончателно.

Лангтън гледаше, хипнотизиран от думите, а някъде дълбоко в него се надигна писък. Сара беше преминала през това. Сара беше угаснала, а той беше стоял отстрани и беше гледал, както гледаше сега.

— Краят настъпва — каза професорът. — Душата се освобождава.

Електрическата светлина заслепи Лангтън и обля стаята.

— Виждате ли как светлината се озовава едновременно във всеки ъгъл, как пътува във всички посоки. Експериментаторите трябва да я насочат към определена точка — професорът премести абажура така, че от светлината на лампата остана да се вижда само един тесен лъч. Лъчът докосна гарафата с виното и накара кларета да засвети в плътно червено.

— Вълната, която душата на субекта представлява, е заредена положително и гравитира към отрицателно заредената антена в предварително подготвения съд. Така, твърдят експериментаторите, те са открили начин, по който да уловят самата същност на умиращия субект. Да я уловят и да я задържат жива.

Лангтън се преви одве, борейки се да си поеме въздух. Професорът на секундата включи лампата и коленичи до него.

— Какво ви стана, човече?

— Жена ми… Сара… — промълви Лангтън с треперещ глас.

— Господи, простете ми — професорът сведе глава. — Простете ми това евтино представление. Нямах представа.

Лангтън сграбчи чашата с кларета и я изпи на един дъх. Виното парна гърлото му и му помогна да задиша по-спокойно.

— Нямаше как да знаете, професоре.

— И въпреки това — професорът се надигна и залитна леко. — Може би сестрата е права: имам нужда от сън.

— Преди да ме оставите, моля ви, кажете ми още нещо.

— Разбира се.

— Те съществуват ли? Дѐлваджиите. Или са само измислица?

Професорът седна на мястото си и си наля още вино.

— Като хирург и учен би трябвало да ви кажа, че са измислица, при това лоша измислица. Но ако го сторя, ще ви излъжа. Виждал съм апарата, който ви описах, в действие. Преди много години за кратко асистирах на професор Клаустус във Франкфурт. В известен период от време той експериментираше с умиращи пациенти.

— И вие сте видели такъв апарат да работи?

— Видях нещо — отвърна професорът. — Поле с електрически заряд напусна тялото в момента на смъртта. Клаустус го улови в тежък съд, подобен на глинена делва. После по всичко изглеждаше, че в съда настъпи някакъв вид Брауново движение. Обаче всички такива съдове на Клаустус, заедно с цялата му лаборатория, бяха погълнати от големия пожар през зимата на осемдесет и втора година, макар че самият професор вероятно е оцелял.

— Но… делва?

Професорът сви рамене.

— Това не е новост, инспекторе. Спомнете си Свещения Граал, който най-вероятно не е бил нищо повече от глинен бокал. Или процеса на мумифициране при египтяните, по време на който органите на починалия са били поставяни в специални делвички с капаци. Други древни цивилизации също са използвали подобни съдове за сходни цели.

Историята звучеше на Лангтън като извадена от страниците на най-жълтите сред евтините вестници. Но когато му я разказваше световноизвестен професор…

— И вие действително вярвате във всичко това?

— Помислете в какви времена живеем, инспекторе. За петдесет години постигнахме повече, отколкото през последните пет или дори десет века. Стигнахме дотук след деня, в който Томас Уилис и кръжецът на оксфордските реформатори обявиха човешкия мозък за извор както на здравия разум, така и на всяка страст и лудост. Разширихме границите във всяка област: наука, техника, медицина, производство, изкуство. Защо да не ги разширим и в областта, която ние с вас коментираме? А защо да съществуват граници изобщо? Ами ако всички дисциплини на човешкото познание са взаимно свързани? Тогава не би имало разлика между медицина и суеверие, между наука и религия.

Жарът в гласа на професора разтревожи Лангтън. Стори му се, че долавя в думите на лекаря намек за грях, за арогантна гордост.

— И каква е ползата от това да уловиш нечия душа?

— Освен факта, че доказваш изобщо нейното съществуване? Добър въпрос — професорът потъна в стола си и изведнъж придоби вид на уморен старец. — В експеримента си Клаустус откри един особен страничен ефект: гърлата на съдовете бяха запечатани с медна тел и восък и когато професорът докоснеше металната скоба на капака, за кратко виждаше в съзнанието си късче от живота на починалия. За няколко секунди преживяваше някои от спомените на клетия напуснал ни човек.

Лангтън нямаше желание да продължи тази мисъл, но професорът му помогна:

— Някои хора, инспекторе, обичат да преживяват отново и отново тези чужди пленени животи като свои. Наслаждават се на усещането да бъдат някой друг, да плячкосат нечие чуждо съзнание. Някои считат това за изключително… изтънчен деликатес.

Лангтън огледа луксозната стая и втренчените в него египетски изображения. Сториха му се нереални, нереален му се стори и самият град, който със сигурност лежеше отвъд стените на трапезарията.

— И всичко това се случва тук? В Ливърпул?

Професор Колдуел Чивърс кимна.

— Случва се в цяла Англия, инспекторе. А когато Сводът бъде открит, без съмнение ще започне да се случва и в Америка.

Лангтън си спомни думите на мисис Гриздейл, нейната увереност, че Сара е пленена. Той несъзнателно стисна ръката на професора над лакътя.

— Кой? Кой се занимава с тези делви? Кой?

— Инспекторе, моля ви — професорът се дръпна. — Знам само слухове. Нямам доказателства…

— Кой?

Възрастният професор се поколеба.

— Знам за бандата на Спрингфийлд Боб, за бандата от Карибите, но знам и едно име, което мои пациенти и техните семейства в страх повтарят отново и отново, дори не име, а псевдоним, зад който стои Господ знае кой.

— Кое е това име, професоре? Моля ви.

Професорът погледна Лангтън в очите и каза:

— Доʞтор Стъклен[2].

Бележки

[1] Възкресители (англ. resurrectionist), известни още като „крадци на тела“ — банди, упражняващи широко разпространена в Англия през XIX век практика: кражба на тела на наскоро погребани и продажбата им на лекари за анатомични и други медицински изследвания. — Б.пр.

[2] В оригинала думата доктор е изписана съзнателно погрешно: doktor вместо doctor. За да запазим авторовата идея, ние обърнахме буквата к. — Artline Studios