Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doktor Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)
Сканиране
art54
Корекция
WizardBGR (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Томас Бренън

Заглавие: Доʞтор Стъклен

Преводач: Златка Миронова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Ина Тодорова

Художник: Стоян Атанасов

ISBN: 978-619-193-001-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2855


На Мери и Албърт

Едно

Матю Лангтън коленичи до гроба на съпругата си и загледа как лъчите на изгряващото слънце позлатяват Трансатлантическия свод. Ниско долу, под хълмовете на гробището Евертън, под стъпаловидните редици от покрити със сняг покриви на евтини казионни жилища, основите на великия мост тънеха сред сенките и мъглите на река Мърси. Но сега утрото полека обля главозамайващите му кули и поддържащите го стоманени въжета първо в алено, а после в златно. Светлината плъзна надолу по искрящо чистата стомана и огря пътната платформа на моста; железопътните релси, подобни на сребърни нишки, се стапяха, събрани в някаква далечна точка, губеща се нейде в утринната омара над Ирландия.

Лангтън се опита да си представи как тези нови релси се простират все на запад над целия Атлантически океан, от Ливърпул чак до Ню Йорк. Не успя — разстоянието беше твърде голямо, Америка беше твърде далеч. Подобно на изпълнените с надежда хилядни тълпи, очакващи с трепет тържественото откриване на Свода, Лангтън също трябваше да изчака и сам да види чудото.

Сега ноемврийският студ го сграбчи, той стана от посипаната с чакъл пътека до гроба и за стотен път прочете ъгловатите златни букви на надгробния камък. Подобно на йероглифите от наскоро откритите в Египет гробници, тези букви криеха много по-дълбоко значение от простия смисъл на изписаните думи:

САРА ДЖЕЙН ЛАНГТЪН

Родена на 2 февруари 1872

Починала на 17 август 1899

Ще те помним винаги.

Лангтън свали ръкавицата си и положи ръка върху гладкия черен мрамор. Леденият вятър от реката смрази капчиците в ъглите на очите му, после го принуди да стисне клепачи. Три месеца. Само три месеца. Как само желаеше да почувства под дланта си меката топла кожа, да погали къдриците, които падаха върху тила на Сара в летните дни.

За момент Лангтън остана напълно неподвижен, подобно на скулптурите от околните надгробни камъни. Застинали херувими и ангели, устремили се към небесата, с черти, разкривени от свещен екстаз, с тела от нашарен с жилки мрамор, от гранит, от обсидиан. Колко силно екстазът им напомняше агония! Колко различни бяха лицата им от мъртвешкия покой на лицето на Сара, който беше заварил, когато, безнадеждно закъснял, беше пристигнал в болницата!

Той се обърна и пое към изхода, чакълът на пътеката захрущя под краката му. Освен неговите стъпки, само проскърцването на клоните на дърветата и подрънкването на малки звънчета нарушаваха тишината. Звънчета бяха окачени над много от гробовете, а движещата ги връвчица или тънка верижка потъваше дълбоко под земята и влизаше в ковчега. Много хора се страхуваха да не бъдат погребани живи, приети за мъртви от близките си без лекарско мнение, което веднага би разпознало нарколепсията или епилептичния припадък. Лангтън разбираше страховете им: в най-лошите му кошмари — а и най-скорошните — несломими стени го обграждаха, притискаха го, отнемаха му въздуха; опиташе ли се да крещи, не се чуваше нито звук; опиташе ли да помръдне, разбираше, че няма тяло.

Да, определено разбираше тези страхове. След три месеца ежедневни посещения на гробището беше виждал слуги, седнали край гробовете на богаташи в очакване на признаци на живот изпод земята; очакване, което винаги се оказваше напразно.

Надеждата, знаеше Лангтън, има най-различни форми.

— Инспектор Лангтън? — пазачът на гробището стоеше на вратата на малката си къщичка, трепкащата жълта светлина отвътре очертаваше мършавия му силует. — Дали можете да ми отделите няколко минути, сър?

Лангтън се поколеба, но после отвърна:

— Мога, мистър Хауърд.

Поради безсънните нощи и ранното ставане Лангтън разполагаше с още два часа преди да се яви по служба. Той остави палтото си в антрето и последва пазача в малка гостна, пълна с тъмни тежки мебели, прашни украшения и часовник с махало, който тиктакаше високо.

Хауърд се обърна към отрупаната с какво ли не маса.

— Стана необичайно студено вън, сър. Чака ни тежка зима.

Лангтън пристъпи към камината, за да се сгрее, и заразглежда вещите, наредени по полицата над нея. Жена със строго изражение го гледаше от избеляла фотография, сребърната рамка беше обвита с панделка от черно кадифе. Подложка с цял ред медали, някои изтрити и потъмнели от времето, стоеше облегната до фотографията.

— Толкова пъти сме разговаряли, мистър Хауърд, а аз така и не съм разбрал, че сте ветеран от Бурската война.

Раменете на пазача, застанал с гръб и зает с нещо по масата, се изопнаха леко.

— От Кралските стрелци, сър. Бил съм се в Тоголенд и Танганика, а после и в Трансваал, живият ад тук, на земята, сър.

Лангтън се загледа в огъня и си спомни вкуса на южноафриканската прах, остро бакърения вкус на прясната кръв, пролята под слънцето.

Хауърд продължи:

— Там заобичах кафето, сър, и то си остана моя слабост.

Скъп навик, знам, но пък аз не пуша и пийвам само от дъжд на вятър по една чашка за здравето на Нейно величество. Обзалагам се, че и вие сте любител на кафето, сър.

Лангтън седна на предложеното му място до огъня.

— Прав сте, мистър Хауърд.

После загледа как пазачът сипа зърна в мелничката, завъртя ръчката, а след това пресипа смляното кафе в шестоъгълна италианска кафеварка. Когато завинти двете й части, тя заприлича на артилерийски снаряд; пазачът сложи кафеварката в гнездото, прикрепено към въртяща се стойка, и я нагласи над пламъците.

Лангтън се заслуша в тиктакането на часовника и бълбукането на кафеварката. Две десетилетия младите синове на Англия бяха воювали с бурите и мнозина от тях бяха останали да лежат под сухата червена пръст и безмилостното слънце. Но редом с тях лежаха и много от африканерите, мъже, жени и деца. Лангтън беше открил, че страхът и отчаянието разкриват най-скритите дълбини не само на човешката душа, но и на душата на цяла империя.

Кафето зашумя, забълбука и изпълни гостната с плътен, парлив аромат. Хауърд извади две чашки от китайски порцелан. Лангтън пое с пълни гърди уханието на напитката, преди да отпие. После се усмихна.

— Истината е, сър… — започна Хауърд, прокашля се и обърна смутено поглед настрани. — Истината е, че исках да ви кажа нещо.

Лангтън зачака.

— Аз, сър, ви виждам всеки ден, откак ви е сполетяло… нещастието. Всяка сутрин по едно и също време. Не ви шпионирам, сър. Просто свикнах да ви поздравявам, а и такава е работата ми.

— Слушам ви.

Хауърд сръбна от кафето.

— Сър, аз постъпвах по същия начин, когато моята Мод почина, не можех да се сбогувам истински с нея. Бог ми е свидетел, нагледал съм се на толкова мъртви и умиращи, че да ми стигнат за десет живота напред. С Мод беше друго. Сякаш някой бръкна в мен и изтръгна парче от самата ми душа.

Лангтън затвори очи и се съсредоточи върху кафето в ръцете си и топлината, която на вълни го заливаше от огъня в камината.

— Сър, просто не можех да го преодолея. Спрях да спя, да ям, спрях да правя каквото и да било.

— Мистър Хауърд, аз…

— Изслушайте ме, сър. Моля ви — Хауърд доля кафе в чашките и рече: — Сестрата на Мод ми каза за една жена, която живее на Хамлет Стрийт, от другата страна на парка. Тя е спиритистка, от онези, които понякога се наричат медиуми.

Лангтън го загледа втренчено:

— Вярвате ли в подобни фантасмагории?

— Не, сър, дотогава не вярвах, но бях толкова отчаян, че реших да отида да се срещна с жената.

Превърнал се в нещо много по-мащабно от обикновена мода, спиритизмът беше избуял във всички градове в Англия, малки и големи. Докато науката напредваше, а войните и епидемиите бушуваха с пълна сила, хората жадно търсеха отговори, дори и неистинни. Лангтън беше чувал за лъжливи медиуми и спиритисти, измамили потънали в траур семейства със суми от стотици, дори хиляди лири. А колко страшна ли е измамата на бедни хорица като този пазач?

Лангтън остави чашката си на масата.

— Съжалявам, мистър Хауърд.

— Тя ми даде възможност да се сбогувам с моята Мод, сър — продължи Хауърд. — Помогна на мен, ще помогне и на вас, сър, сигурен съм. Може би прибързвам, но не мога да гледам как някой страда. Особено другар по оръжие.

Лангтън се вгледа в лицето на пазача, дълбоко набраздено от грижи, но с открити, все още изпълнени с надежда очи.

— Мистър Хауърд, мнозина от тези медиуми са шарлатани.

— Не и тази жена, сър. Не и мисис Гриздейл — Хауърд бръкна в джобчето на жилетката си и извади малка визитка. — Ако намерите сили, моля ви, потърсете я. Няма да съжалявате.

Лангтън кимна, взе картичката и я пъхна в джоба на сакото си.

— Може би ще я потърся.

Докато обличаше в антрето широкополото си палто и си слагаше ръкавиците, Лангтън мислеше дали спиритистката действително е помогнала на мистър Хауърд, или пазачът просто вярваше, че му е помогнала. Каквото и да беше истината обаче, явно резултатът беше един: самият Хауърд чувстваше, че случилото се е било от полза за него.

— Надявам се да ми простите, че повдигнах въпроса, сър. Че така прибързах.

На първото стъпало пред входната врата Лангтън вдигна яката на палтото, за да се предпази от студа, и стисна ръката на пазача.

— Оценявам загрижеността ви, мистър Хауърд. И благодаря за кафето.

При грамадните гробищни порти от ковано желязо Лангтън се обърна и видя Хауърд, застанал до входната си врата. Внезапен образ проряза съзнанието на инспектора: малка къщичка, сам-сама в снега, далеч от суетнята на града, и в нея мистър Хауърд, пазещ нещо, което нито той, нито Лангтън бяха в състояние да разберат, нещо много различно от несъмнената сигурност на изрядно подреденото гробище. Нещо първично. После леденият вятър разби образа на късове и върна Лангтън към действителността на очакващия го град, проснат в долината под краката му.

Инспекторът пресече Уолтън Лейн и закрачи на юг към центъра, без да обръща внимание на скрибуцащите колела на каруците и на пръхтящите коне, чийто дъх увисваше на облаци във въздуха. В много от прозорците, обърнати към улицата, блещукаха светлинките на свещи или газови лампи, от безбройните комини се виеше дим и се вливаше в неизменната плащеница от смог, обвила града.

Докато пресичаше Уолтър Брек Роуд, Лангтън чу енергичен рев и думкане, сякаш някакъв грамаден звяр се катереше с усилие по наклона на улицата. Нагоре с хрипове пъплеше парен автомобил с лъснат меден котел и бълващ черен пушек ауспух. Още преди колата да отбие до него, Лангтън позна знаците на ливърпулската полиция — институцията, към която той сам принадлежеше. Отстъпи крачка назад, когато тесните каучукови гуми на автомобила поднесоха по отъпкания сняг, и звярът спря, оригвайки още една порция синкаво-черен пушек.

Двамата мъже с кожени куртки в колата носеха запотени очила, прилични на авиаторски, но самият автомобил с извитите си дървени рамки и меден котел напомняше повече на корабче, извадено от естествената си среда. А и единият от мъжете стискаше тресящия се кормилен лост точно както кормчията държи руля. Вторият мъж вдигна очилата на челото си и отдаде чест на Лангтън.

Лангтън кимна в отговор.

— Макбрайд. Много шумно другарче сте си избрали тази сутрин.

— Добра си е колата, сър. А и всички кабриолети вече бяха излезли по задачи, когато помолих да ми отпуснат превоз от управлението.

Това едва ли беше истината, тъй като сержант Макбрайд беше пръв любител на всякакви нови машини и последни постижения на технологичната епоха, разцъфтяла под царственото ръководство на кралица Виктория, и се стараеше да ги използва непрекъснато. Всяка седмица, ококорен от удивление, сержантът разказваше нови и нови истории за цепелини и жироплани, за военни машини и атоми, за сухопътни кораби и карети без коне.

— Отбих се първо у вас, сър, и Елси ми каза къде да ви намеря — при името на прислужничката Макбрайд обърна смутено поглед встрани.

— Защо е цялото бързане, сержант?

— Лоша работа е станала при доковете, сър, работа за нас.

Лангтън вече се качваше в парния автомобил, но все пак попита:

— Каква работа?

Свистене, рев, хрущене на зъбни предавки и колата подскочи напред. Макбрайд се обърна и надвика глъчката:

— Убийство, сър. Убийство, извършено от луд човек.

 

 

Мъртвецът лежеше по очи върху чакъла, посипан по самия ръб на Албърт Док. Край местопрестъплението докери и надзиратели все така се суетяха по своите си задачи, парните лебедки съскаха и стенеха, крановете вдигаха и местеха товари, мъже висяха върху балите стока, закачени на метални куки.

Лангтън коленичи до убития. Мъжът беше обут в тъмни вълнени панталони с кръпки и нови ботуши с протрити носове; сако нямаше, беше облечен само с бяла риза без яка и черна жилетка. Златната верижка, закачена на джобчето й, висеше на мястото си, но без прикрепен за нея джобен часовник. Последната брънка на верижката не беше скъсана, както обикновено става, когато крадец дръпне часовника от собственика.

Ръцете на мъжа бяха усукани под особени ъгли и караха тялото да прилича на съборено бостанско плашило. Лангтън потръпна, като видя поразените кости: лявата ръка беше счупена малко над лакътя, а дясната — над китката. Разкопчаните ръкави на ризата разкриваха кожа, мургава като тиково дърво, с плъзнали по нея белезникави сини татуировки.

Лангтън се приведе към татуираните на лявата ръка знаци, а после се съсредоточи върху главата на мъжа: късо остригана, лъскавочерна коса с бледа плешивина в средата. Лявото ухо беше пробито на няколко места и по него бяха наредени пет златни обеци с щифтове с различна големина. Главата лежеше на лявата си буза, така че нагоре беше обърната дясната й страна.

Лицето на мъжа беше одрано. На негово място вместо мургава кожа се виждаха червени кости, нарязани сухожилия и висящи парченца плът. Прецизен разрез започваше от челото, минаваше надолу точно пред двете уши и завършваше под челюстта и брадичката. От едната страна на разреза бяха вратът и гърлото — мръсна помургавяла кожа. От другата му страна — страшна картина.

Докато се изправяше на крака, Лангтън се помъчи да си спомни кога за последен път беше виждал подобни наранявания. Не и след Южна Африка и със сигурност никога в Англия, не и до днес. Плъзна поглед по тухлените стени на складовете, заобикалящи сивата вода до дока. Животът продължаваше, сякаш нищо не се беше случило. От всеки етаж на складовете, от тридесет и повече метра височина, мъже се надвесваха от откритите платформи и изтегляха с въжета товарите от кейовете долу. Край всеки кей плътно един до друг стояха кораби, парни и ветроходни; други чакаха до входовете на доковете, нетърпеливи да бъдат разтоварени и да се върнат в морето или в реката.

А над всички тях, надвиснал над суетнята, се издигаше Трансатлантическият свод. До него дори гигантските докове и параходите приличаха на детски играчки.

Лангтън се обърна към хората, наобиколили трупа:

— Кой намери тялото?

Едър небръснат мъж в скъсана риза се изплю във водата.

— Аз. Тая заран. Хубав късмет, няма що.

Друг от мъжете, по-възрастен, с износени кафяви костюм и шапка, се обади:

— Покажи малко уважение, Конъли.

Докерът скръсти могъщите си ръце.

— За к’во? Плащат ми, ако работя. Колкото повече вися тука, толкова по-малък надник ще изкарам днеска.

— Мери си приказките или ще изхвърчиш на улицата за нула време.

— Достатъчно, господа — Лангтън вдигна ръка, за да накара по-възрастния мъж да замълчи и се обърна към докера:

— Разкажи ми как точно стана всичко.

Конъли кимна към сивата вода.

— Вървях към кантората да проверя дали ще има работа днес. Миналата седмица главен бригадир беше Хийли и не изкарах и петак, нищо че работя дваж повече от неговите мутри.

Лангтън знаеше, че докерите получават работа от бригадири, назначени от Компанията. Трябваше да се явяват всяка сутрин в централния офис и да се надяват да попаднат на свестен човек, който да ги наеме за съответния ден. Ако това не станеше, не работеха — така стояха нещата още от времето на Лангтъновия дядо.

— Хубаво, по-нататък?

— Та, вървях си, значи, аз покрай рампата — по нея понякогаж изтеглят лодките на сухо — и видях нещо във водата. Реших, че е брезент или изхвърлена стока, но колкото повече се приближавах, толкова повече ми заприличваше на човек. Затова взех една от куките, с които издърпват лодките, и го измъкнах. Червата ми се обърнаха като го видях, не ме е срам да си призная.

Лангтън хвърли поглед към лицето на мъртвеца там, където плътта преминаваше в кървави кости.

— Явно грабеж — обади се мъжът с кафявия костюм. — Всеки месец вадим от реката неколцина с прерязани гърла или разбити глави.

— А друг път виждали ли сте нещо подобно?

Мъжът се поколеба.

— Доколкото знам, не.

— А вие сте…?

— Пъркинс, инспекторе. Помощник-ръководител на дока.

Конъли отново се изплю ловко в реката, но не каза нищо.

Пъркинс се вторачи в него.

— Разбира се, може да е работа на някой от докерите. Човек никога не знае на какво са способни тия безделници.

Лангтън не желаеше да го разсейват повече, затова каза на Конъли:

— Дай адреса си на сержант Макбрайд и си свободен да се връщаш на работа. Мистър Пъркинс, имате ли някаква представа кой може да е убитият?

Пъркинс дори не погледна към тялото.

— Откъде да знам? Със сигурност не е от нашите работници, не и с тия дрехи.

— Какво имате предвид?

— Ами ботушите, панталона и жилетката — това са казионните дрехи, които КТС раздават на своите.

Лангтън вдигна очи към чудовищния мост.

— Компанията на Трансатлантическия свод?

— Сигурен съм, инспекторе. Човек не може да не забележи ония, които са на служба при тях — перчат се с джобове, пълни със сребро, макар че най-добрите от тия, които се навъртат наоколо, не са повече от изкопчии. Затова съм уверен, че става дума за грабеж.

Сякаш на себе си, Лангтън промълви:

— Но верижката на часовника и пръстените му не са пипани.

— Моля?

Лангтън вдигна очи.

— Къде мога да ви намеря, ако имаме отново нужда от вас?

— В тухлената сграда до входа на доковете, но…

— Благодаря ви, мистър Пъркинс. Ще гледаме да свършим тук възможно най-бързо.

Пъркинс си тръгна, а Лангтън се зае да провери джобовете на убития. Не откри нищо, което да сочи самоличността му, само един ключ, прихванат с фина стоманена верижка към колана на мъжа. Ключът беше триъгълен, с гравиран отгоре му стилизиран мост — приличаше на ключовете, които пазачите използват, за да докажат, че са направили обиколките си по поверените им сгради или маршрути: ключът се пъхаше в уникална ключалка на специално пригоден часовник, който маркираше момента, в който пазачът се отчита.

Теренен пазач или човек от охраната със сигурност би имал пълен достъп до Свода. Би могъл да огледа и да определи най-слабите му места, уязвимите точки, подходящи за саботаж. А и би бил подробно осведомен за факта, че самата кралица ще присъства на тържественото откриване след пет дни.

Лангтън махна на застаналите отстрани с носилка в ръце мъже. Те претърколиха тялото върху брезента и тогава инспекторът за пръв път видя изцяло осакатеното му лице. То му се ухили зловещо. Лангтън затвори очи и пое дълбоко въздух. Когато отново погледна, носачите вече бяха натоварили трупа на черната си, теглена от един кон кола.

— Добре ли сте, сър?

— Отлично, сержант. Отлично.

Макбрайд кимна към последния останал до тях човек — брадат гигант с грамадни плещи.

— А него какво да го правя, сър?

— Кой е това?

— Олсен, сър, огняр на парната бригантина Асенсион. Казва, че към четири часа тая сутрин видял малка лодка да излиза от Канинг Халфтайд Док. Имайте предвид обаче, че е бил мъртвопиян.

Чорлавият моряк се беше вкопчил за стълба на уличната лампа, както оцелял от потънал кораб се държи за случайна дъска сред вълните.

— Записахте ли показанията му?

— Тъй вярно, сър, в основни линии.

— Пратете го тогава на кораба му. Ще говорим с него довечера, като поизтрезнее.

Огнярят се повлече на юг, към изхода на Кингс Док, а Лангтън огледа за последен път мястото. Мъжът можеше да е убит къде ли не, а след това донесен с лодка или карета и изхвърлен във водата. Или просто бутнат от ръба на кея.

А мотивът? Лангтън беше срещал много различни мотиви при работата си: алчност, омраза (предизвикана от разни причини, истински и въображаеми, защото човешката фантазия е неизчерпаема, когато става въпрос за омраза), любов и страх. Или лудост, която беше най-трудна за разгадаване, тъй като се подчиняваше на своя, перверзна логика. Грабежът, най-простото обяснение, не вършеше работа, защото в такъв случай дебелата златна верижка на жертвата, обеците и пръстените му щяха да липсват.

А и крадците нямаха никаква причина да обезобразяват лицето на мъжа.

— Има ли друго, сър? — Макбрайд се беше обърнал към висящия мост, водещ към Гоуър Стрийт.

— Върнете се в управлението — отвърна Лангтън — и помолете доктор Фрай да провери тялото за други татуировки и белези, особено по гърдите и корема. Това не е обикновено убийство, сержант.

Макбрайд сякаш се канеше да попита още нещо, но после само кимна и тръгна към парния автомобил, паркиран на Гоуър Стрийт, встрани от платното, по което преминаваха коне и каруци.

— Само още нещо, сержант — повика го Лангтън и сержантът се обърна. — Защо ние поемаме този случай? Тази седмица не сме дежурни.

Макбрайд поклати глава.

— Така и не попитах, сър. Постъпих, както поръча началникът, и дойдох да ви взема. Сгрешил ли съм?

— Не. Сигурен съм, че началникът си има причини — отговори Лангтън, но все така напрегнато мислеше защо ли главен инспектор Пърсел е възложил случая точно на него. Може би началникът иска да го разсее от скръбта му, въпреки че Лангтън никога не беше забелязвал у Пърсел никакви следи от състрадание към другите. Но може и да беше сгрешил в преценката си.

Лангтън остави един полицай на местопрестъплението, пое към Солтхаус Док, прекоси източния подвижен мост, повървя още малко, докато излезе от територията на дока и стъпи на натоварената Уапинг Роуд. Студеният ноемврийски въздух щеше да прочисти главата му и да му помогне да мисли по-ясно. Може би щеше и да му припомни точното значение на татуировките, които беше видял върху трупа на убития. В Трансваал имаше момент, в който беше станал истински експерт по разчитането на сложните знаци, които враговете им изписваха по телата си. Излишни фигури в бурските татуировки нямаше — всяка носеше специално значение. Лангтън изобщо не се съмняваше, че мъжът беше бур. Татуировките му потвърждаваха това.

Защо ли бурски ветеран, който дори и след примирието от Бломфонтейн със сигурност е враг на Британската империя и на всичките й доминиони, би работил на Трансатлантическия свод?

* * *

Лангтън се върна в управлението след девет часа и окачи палтото си до печката. Затопли ръце над въглищната жар, а после надникна през прозореца надолу, към суетнята и шумния трафик по Виктория Стрийт. Трамвай си проправяше с труд път сред каруци и коне, сини искри се сипеха от лирата му, опряна в опънатите кабели. Звуците от уличната симфония долитаха приглушени през замъглените стъкла на прозореца.

Грамадна купчина от документи чакаше обработка върху бюрото на Лангтън, но инспекторът не им обърна внимание, а отвори нова папка, в която се зае да описва случая с мъртвеца без лице. Ровейки в чекмеджето за писалка, намери черно-бяла фотография на Сара, усмихваща му се от кадъра, снет през лятото преди три години. Лангтън леко докосна хладната повърхност на снимката и плъзна върха на пръста си по лицето на съпругата си. После прибра фотографията обратно и затвори чекмеджето внимателно, сякаш беше от кристал.

След десет минути старателен опис на случая, по матовото стъкло на вратата се почука и инспекторът вдигна очи. Хари, момчето за всичко, открехна и надникна.

— Моля за извинение, сър. Началникът желае да говори с вас.

Момчето се обърна да си върви, но Лангтън го повика обратно:

— Момент, Хари.

Намери на бюрото кочана с бланките за телеграми и надраска няколко реда.

— Изпрати това до отдел „Личен състав“ в Компанията на Трансатлантическия свод на Пиър Хед. Спешно.

Хари пъхна телеграмата и половин шилинг в джоба си и закуцука надолу по стълбите, докато Лангтън пое нагоре.

На третия етаж личната секретарка на главен инспектор Пърсел му махна и го пусна в светая светих — кабинетът на началника на полицията. Пърсел стоеше прав, загледан през прозореца с ръце зад гърба. Маслени портрети на предишни началници гледаха към Лангтън от стените.

— Искали сте да ме видите, сър?

Пърсел се извърна и с пурата в ръката си посочи стола за посетители.

— Особена риба сте уловили тази сутрин в реката.

— Така е, сър — Лангтън се зачуди откъде ли началникът е разбрал за мъртвеца на доковете. И защо изобщо му е притрябвало да знае за него?

Пърсел се настани в коженото си кресло.

— Какво открихте?

Лангтън сподели първоначалните си впечатления по случая. След миг колебание, спомена̀ и бурската връзка.

Пърсел се приведе напред.

— Сигурен ли сте?

— Кръстосаните меч и рало, татуирани на лявата ръка на мъртвеца, доказват, че е бур, сър. Мелницата на дясната ръка пък означава, че е бил войник в южните батальони, най-вероятно — ако си спомням добре — от частите в Грааф-Рейнет или в Уйтенхаг. Уверен съм, че съдебният лекар ще открие по тялото още татуировки.

Пърсел загаси пурата си.

— Така значи. Бур на Свода. Възможно ли е този факт да има някакво невинно обяснение?

Лангтън се замисли за момент.

— Възможно е, но се съмнявам, сър. След примирието някои от взводовете в Трансваал се заклеха да отмъстят, а Сводът е нашето най-велико инженерно постижение. Би било страхотен удар за тях.

— Да провалят тържественото откриване?

— Или да сторят нещо още по-лошо.

— Прав сте — Пърсел въздъхна и посегна към телефона. — Не обичам да моля за помощ, но въпросът е изключително деликатен. Ще осведомя Министерството на вътрешните работи, че имаме съмнения за пуснат в ход бурски заговор.

— Налага ли се, сър? Разследването е едва в началото си.

— Нямаме избор, Лангтън, не и при положение че на риск е изложена безопасността на Нейно величество. Дръжте ме в течение.

Лангтън пое към вратата, но после се поколеба.

— Сър, мога ли да попитам нещо?

Пърсел, с ръка върху слушалката на телефона, вдигна очи.

— Кажете.

— Как узнахте за тазсутрешното убийство? И защо пратихте мен да го поема?

Пърсел се свъси.

— Вече отчет ли трябва да ви давам, Лангтън?

— Разбира се, че не, сър — Лангтън отвори вратата на кабинета и вече беше с единия крак вън, когато началникът го повика обратно.

— Секретарката ми ежедневно ми изготвя сводки за всички случаи от последните дванадесет часа — обясни Пърсел — и аз реших, че това убийство е отлична възможност да докажете, че вече сте се… възстановил. Не съм сгрешил, надявам се.

— Сър — Лангтън затвори вратата на кабинета, но на излизане от преддверието на секретарката беше на косъм да се върне и да зададе на началника още един въпрос. Не че отговорът би променил нещо. Дори и случаят наистина да е бил включен в сводката за тазнощните престъпления, защо именно той е привлякъл вниманието на главен инспектор Пърсел? За съжаление, убийствата не бяха рядкост: както в пристанищния, така и в централния район на Ливърпул средният им брой беше по четири-пет на седмица, понякога и повече в моментите, когато хиляди току-що получили възнаграждението си моряци наводняваха доковете, готови да станат плячка на крадците.

Лангтън сам строго си напомни да се съсредоточи върху случая. Подмина желязната решетка на раздрънкания асансьор и заслиза по стълбите към мазето. Съдебният лекар сигурно беше започнал аутопсията на тялото.

Не можеше да вини Пърсел, че се кани да уведоми Вътрешното министерство за убийството, главният инспектор чисто и просто си измиваше ръцете, ако, не дай си Боже, се случеше нещо лошо по време на откриването на Свода в присъствието на кралицата и всички други знатни особи. Не, Пърсел просто постъпваше така, както би постъпил всеки друг далновиден началник. Дори и ако това пречеше на разследването на Лангтън.

На средата на последното стълбище, Лангтън залитна, подпря се на облицованата с плочки стена и насмалко не падна. В последния момент стисна парапета и се насили да остане прав, когато внезапна слепота го накара да изгуби равновесие.

Мрак, гъст и мазен мрак, затисна лицето и устата му, обви езика и нахлу надолу в гърлото му. Гърдите му се бореха с невидимите каиши, които ги стягаха все по-силно след всеки следващ накъсан дъх. Всички звуци изчезнаха, чуваше само собственото си давене и някакво дисонансно звънтене, подобно на звънчетата от гробището Евертън. Лангтън се люшна цял и потъна някъде дълбоко, дълбоко.

После се върна. Коленичил на стълбището, стиснал парапета, както увиснал на скала катерач стиска спасителното въже. Инспекторът примигна и се помъчи да фокусира погледа си. С усилие се надигна на крака, но веднага се преви отново и повърна — стомахът му изхвърли само отровно кисела жлъчка. Лангтън задиша дълбоко напоения с миризма на дезинфектанти въздух и остана неподвижен на стълбището с пепеляво лице, чакайки вкусът на гадния мрак да изчезне от устата му.

Огледа се, благодарен, че никой не е станал свидетел на поредния му пристъп, един от най-лошите досега. Слезе по последните няколко стъпала, вкопчен в парапета, подобно на старец или на прохождащо бебе.

Под светлината на мъждукащата газова лампа в мазето, Лангтън извади визитката, която му беше дал Хауърд, гробищният пазач. Обикновено картонено квадратче с подвити ъгълчета и отпечатан калиграфски надпис: Мисис Южени Гриздейл, Хамлет Стрийт 33, Евертън 512. Прием само след предварителна уговорка.

Лангтън плъзна картичката обратно в джоба си, попи уста с носната си кърпичка и приглади униформената си куртка, преди да последва надписа от налепени върху белите плочки и вече поолющени черни букви, който гласеше: Зала за аутопсии и морга.