Томас Бренън
Доʞтор Стъклен (15)

Петнадесет

Лангтън се събуди рязко с усещането, че от момента, в който беше затворил очи, до първите дневни лъчи е минала само секунда. Лежеше на широкото махагоново легло и всичките му мускули бяха пренапрегнати от страх. Не можеше да си спомни втория си кошмар, но чувстваше останалата след него утайка от неясен, аморфен ужас, подобно на бляскавия отпечатък върху ретината, когато погледнем право в слънцето и после затворим очи.

Направи усилие да успокои бясно биещото си сърце и седна в леглото сред усуканите чаршафи. Спомни си Дърам — или и него беше сънувал? Не, мъжът го беше посетил наистина. Миризмата на тунелите се усещаше навсякъде.

Фосфоресциращите стрелки на оставения на нощното шкафче швейцарски часовник показваха шест и двадесет. Лангтън се повлече към банята с все чаршафите, увити около тялото му като римска тога. Започна да се мие, но се обърна, когато на вратата на спалнята се потропа.

— Моля да ме извините, сър — Елси влезе, зърна усуканите чаршафи и веднага отвърна очи от Лангтън. — Имате гост.

— По това време?

Все така извърната настрани, Елси му подаде визитка: Професор Колдуел Чивърс.

— Настаних го в гостната, сър. Да слагам ли кафето?

— Дай ми десет минутки, Елси.

Докато несръчно се мъчеше да се измие и облече, Лангтън мислеше напрегнато какво ли иска професорът и как е редно самият той да се държи с него. Като със заподозрян? Като с главен заподозрян? Дали реакцията на Лангтън няма да подскаже на Чивърс, че е под подозрение?

Закопчавайки жилетката си и приглаждайки коса с ръка, инспекторът затрополи надолу по стълбите и влезе в гостната.

— Инспекторе. Простете, че ви се натрапвам така рано — професорът остави чашата с кафе, която държеше, стана на крака и подаде ръка.

След миг колебание, Лангтън я стисна.

— Професоре. Рано ставате.

— Винаги, инспекторе. Установил съм, че часовете на деня не ми стигат, за да свърша всичко, което бих желал. Но това не е извинение да нахълтам в дома ви по това време.

Професорът стоеше пред решетката на камината, където новият огън все още топлеше слабо. В стаята продължаваше да цари нощният хлад и във въздуха се носеше тежкият мирис на блатна вода от дрехите на Дърам.

— Трябва да ви кажа, че прислужничката ви отлично се погрижи за мен — отбеляза професорът. — Очевидно е много добро момиче.

— Елси ми е от голяма помощ.

— Друга прислуга имате ли?

— Само готвачката — отвърна Лангтън, чудейки се защо ли професорът се интересува от домакинството му.

— Само една домашна помощница? В такава голяма и уютна къща? — професорът сръбна още кафе и се усмихна. — Не знам какво щях аз лично да правя без прислугата у дома — без лакеите и прислужничките, без градинарите и готвачките. Свикваме да разчитаме на тях, нали?

— Предполагам, че да — Лангтън наля кафе и на себе си и огледа ранния си посетител от главата до петите. Макар с чисти дрехи и гладко обръснат, професорът излъчваше настроение на напрегнато нетърпение, сякаш се е отбил тук на път от една изключително важна задача към друга, не по-малко важна. Тялото му не можеше да си намери място. В искрящите му очи сякаш се мяркаха електрически искри.

Нима наистина това беше доʞтор Стъклен? Професорът определено отговаряше на описанието — със сигурност високоинтелигентен, с необходимата научна подготовка. А и еклектичната колекция в имението му потвърждаваше вечно мъчещото го страстно любопитство.

Дали професорът беше пресякъл границата между науката и убийството?

— Напуснахте внезапно приема онази вечер — каза професорът. — Чудех се дали не сме ви разстроили с нещо.

— Кои вие?

Професорът се усмихна.

— Моите приятели и познати си имат свои любими теми, свои, така да се каже, хобита, и понякога, когато говорят за тях, могат да бъдат доста… натрапчиви.

— Намерих гостите ви за изключително интригуващи — отвърна Лангтън, мислейки какъв е истинският мотив за посещението на професора. Със сигурност не беше дошъл да се извинява. — Щях да остана и по-дълго, но дългът на полицай ме зовеше другаде.

Професорът се поколеба, после попита:

— Дѐлваджиите?

— Същите.

Професорът пристъпи до огъня и остави чашата си на полицата над камината. За момент остана загледан в пламъците.

— Боя се, че доʞтор Стъклен присъстваше на приема ми.

Лангтън се втренчи в него.

— Какво ви кара да мислите така?

— Ето това — професорът бръкна в джоба на сакото си и извади от там сгънат лист цветна хартия.

Лангтън го взе и го огледа: дебела, скъпа хартия, върху която с черно мастило с изящна прецизност бяха изписани три символа. Един до друг бяха изобразени кучешка глава, нива със зряла пшеница или царевица и лодка.

— Египетски ли са?

Професорът кимна.

— Първият йероглиф е знакът на Озирис, богът на мъртвите и възкресените; вторият представлява готова за жътва нива; третият е барката на Амон Ра, символ на прераждането и новото начало.

Лангтън му върна листа.

— Какво свързва това с доʞтор Стъклен?

— Предполага се, че той също проявява силен интерес към египтологията.

— Никога не сте ми казвали това.

— Не мислех, че е важно. Но когато след приема намерих бележката в една от изложбените ми витрини…

— Някоя от витрините в египетската зала?

— Да — потвърди професорът. — Някой я беше оставил сред брошките скарабеи, на най-видно място. Очевидно, за да я намеря аз.

Но защо? — помисли Лангтън. Ако професорът беше доʞтор Стъклен, защо му е да съчинява подобна история? А ако не беше, защо му е на истинския Стъклен да оставя послания?

— Символите имат ли някакво значение? — попита инспекторът.

— Поотделно не, просто реферират отделните богове и отвъдния живот.

— А събрани заедно?

Професорът изведнъж цял се прегърби, сякаш всичките му години живот изведнъж се стовариха отгоре му с цялата си тежест.

— Силно се надявам да греша, но заедно йероглифите говорят за велика жътва. Жътва на душѝ.

 

 

Лангтън влезе в кабинета на управителя на фирмата „Ървинг и Лонг“ на Джамейка Стрийт. Още преди осем сутринта се беше отбил до управлението, беше дал на Макбрайд инструкции за деня, без да споменава късната визита на Дърам. После беше хванал кабриолет и беше тръгнал на юг, през най-бедняшките квартали на града, където въздухът постепенно ставаше все по-гъст от пушека, който бълваха хилядите комини на копторите. По дължината на Джамейка Стрийт се редяха фабрики. Тежки парни коли и каруци трополяха по чакъла на натоварената улица и шумът им се сливаше с думкането и рева от цеховете. Докато крачеше през главната работилница на „Ървинг и Лонг“ с нейните примигващи, пронизващи очите червени светлини, инспекторът си спомни картинките на ада в детската библия, която четяха в неделното училище, посещавано преди толкова много години.

Тук, в претъпкания с вещи кабинет, високо над цеховете, шумът на фабриката долиташе през напуканите стъкла на прозорците като приглушена смес от викове и блъскане, от виещото свистене на задвижваните с пара ремъци. Присъстваше и миризма на стопен метал и изгорели въглища. Докато чакаше, Лангтън мислеше с кого ли е започнал работа Макбрайд, кого от тримата мъже, посещавали Редфърс, е разпитал първо. А дали тези тримата щяха да признаят нещо?

— Ето ме и мен, сър, ето ме и мен — пълничкият управител на „Ървинг и Лонг“ се втурна в кабинета си с дебел журнал в ръка. Седна зад бюрото си и грейна срещу Лангтън. — Отне ми няколко минути, но го открих.

Лангтън погледна колоните по страниците: приети поръчки, платени суми, доставени стоки.

— Къде по-точно гледаме?

— Тук, сър — управителят забоде тлъст пръст в един от редовете. — Стори ми се, че разпознах намотката, още щом ми я показахте. Рядко искат от нас да произведем толкова специфичен уред.

Лангтън прочете името на поръчителя — мосю Де Вер — помисли за миг, после усмивка плъзна по устните му. Verre: френската дума за „стъклен“.

Адресът до името беше на Фокнър Скуеър в Ливърпул — изискан район точно над Гроув Стрийт в Токстет. Недалеч от имението на професора. Инспекторът кимна, когато видя и посочения телефон за връзка: оператор, пет, седем.

Управителят продължи:

— Ние специализираме в производството на корабно оборудване и въжени системи за повдигане на тежки товари, но напоследък се разширяваме и в областта на електрическите мотори, соленоидите и прочие. Наше производство са част от трафопостите на Свода. Изключително висок атестат за нас, право да ви кажа.

Лангтън вдигна очи от журнала:

— Доставяте на Свода?

— Да, сър. Дори оттам обаче не настояваха за толкова високо качество на жицата на намотките, нито за толкова точен процент на отклонението като мосю Де Вер. Всъщност той не настоя за тях, направо ги изиска. Постарахме се с всички сили, за да изпълним последната му поръчка.

— Каква последна поръчка?

Управителят изпуфтя и се усмихна:

— Най-голямата индукционна намотка, която сме изработвали до този момент, сър. Доколкото ми е известно, най-голямата в цял Ливърпул.

Почти уплашен от отговора, Лангтън попита:

— Колко голяма?

— Висока е колкото вас и мен, сър, и тежи като двама ни. Един Господ знае за какво планира да я използва мосю Де Вер.

Лангтън хвърли поглед към намотката върху бюрото на управителя. Част от унищожения от мисис Баркър апарат, тя не беше по-висока от десет сантиметра. Ако новопоръчаната намотка беше по-голям вариант на тази, а и останалите части на предвидената за нея машина мащабно повтаряха малките части на счупения на Плимсол Стрийт апарат, то…

Но може би още имаше време.

— Мога ли да я видя? Голямата намотка?

— Боя се, че не, сър — отвърна управителят. — Мосю Де Вер си я прибра още преди седмица. Типът на каруцата, която дойде да я вземе, беше едър като мечка, но дори и той едва успя да я повдигне, за да я натовари.

Това трябваше да е бил Джейк.

— Де Вер поръчвал ли ви е друго?

Управителят се зачете в журнала.

— Стои петдесет метра тройно преплетена медна жица… десет от най-големите ни медни клеми… и двадесет медни пръчки за заземяване, всяка по метър и двадесет. Всичката тази стока е платена и господинът си я е взел.

— Не ви поръчвал повече намотки обаче?

— Не, сър — управителят затвори журнала с прашно „туп“. — В последното си писмо мосю Де Вер ни написа, че няма да има нужда повече от услугите ни.

 

 

Тръскащият се кабриолет пое с Лангтън към управлението и по пътя той гледаше през прозорчето и се питаше какво ли се кани да прави Стъклен със замислената гигантска машина. Ако нейната миниатюрна версия — тази, която инспекторът беше видял в къщата на Редфърс и в дома на мисис Баркър — прехвърляше в делва душата на един-единствен човек, то логиката сочеше, че новият, грамаден апарат трябва да е предвиден за улавянето на множество душѝ наведнъж. За жътва на душѝ.

Кабриолетът излезе от Джамейка Стрийт и, минавайки напряко под железопътния надлез, се вля в натовареното движение по Док Роуд. От водите на Мърси изникна Трансатлантическият свод. По всичките му кули бяха издигнати знамена, които чакаха порива на бриза. Дори от това разстояние мостът изглеждаше някак не на място, някак невъзможно голям. Лангтън се опита да си представи тълпите, които щяха да гъмжат по него утре. Хиляди и хиляди хора. Струпани заедно.

После си спомни ключа на Мичман Джейк, гравирания на него сложен стилизиран символ на мост. Ако доʞтор Стъклен наистина замисляше нещо срещу Свода, как точно се канеше да осъществи плана си? Според майор Фелоус бяха взети всички възможни предпазни мерки: екипите му бяха претърсили навсякъде за експлозиви, по време на церемонията по откриването трафикът по реката щеше да бъде спрян. Дори рекламните дирижабли щяха да останат на земята. Хората на Фелоус щяха щателно да проверяват всеки гост, да следят всяко движение.

Но Лангтън продължаваше да се тревожи. Ако доʞтор Стъклен беше замесен, обичайните предпазни мерки можеха да се окажат недостатъчни. Плановете на един луд с отлични познания върху най-модерните постижения на съвременната наука със сигурност бяха изключително находчиви. Сигурно обаче Стъклен е бил принуден да постави огромната си машина някъде в непосредствена близост до предполагаемите си жертви? Значи, близо до Свода? А подобно нещо не би могло да стане незабелязано.

Лангтън поръча на кочияша да побърза. Ключът със сигурност беше в къщата на Фокнър Скуеър. Можеше да телефонира на Форбс Патерсън още от Джамейка Стрийт, но се сети колко лесно изтичаше информацията от управлението. Обаждане от там беше предупредило Редфърс. Пак от управлението някой захранваше със сведения вестниците. Не, трябваше да се види лично с Форбс Патерсън, за да организират акция срещу Фокнър Скуеър.

Кабриолетът най-сетне си проправи път през наводнените с хора улици, покрай знамена, вимпели и фонтани от ленти в червено, бяло и синьо, Лангтън изтича в кабинета си и завари там Макбрайд. Сержантът вдигна очи от бележката, която пишеше.

— Тъкмо ви оставях съобщение, сър. Нямах много късмет с тия тримата от списъка.

— Ще ми кажете след минута — отвърна Лангтън и хвърли палтото си на закачалката. — Хайде с мен.

Намериха Форбс Патерсън на долния етаж. Лангтън обясни възможно най-сбито всичко, което беше научил за къщата на Фокнър Скуеър.

— Не ме бройте — отвърна Патерсън. — Пърсел командирова всичките ми свободни хора на откриването.

— Тогава да отидем още сега, ние тримата — Лангтън бутна Макбрайд пред себе си и пое към вратата.

— Чакай. Познавам Фокнър Скуеър. В тия големи стари къщи можеш да скриеш цял полк. Ще ни трябват хора на задните изходи, в околните улички, по целия площад.

— Но нали казваш, че…

— Дай ми един час — Патерсън посегна към телефона. — Някои хора имат да ми връщат услуги.

Лангтън се поколеба. Просто чувстваше как губят ценни минути. Всеки пропуснат от тях миг даваше на доʞтор Стъклен нова възможност за действие.

Сякаш прочел мислите му, Форбс Патерсън отпусна ръка върху слушалката на телефона и каза:

— Имай ми доверие, Лангтън. Ако сега отидеш на място, само ще прогониш Стъклен от бърлогата му. Не искам да поемаме този риск. Твърде много пъти се изправяме неподготвени срещу него.

Лангтън кимна в знак на съгласие и двамата с Макбрайд се измъкнаха в коридора. Инспекторът знаеше, че колегата му е прав, но тревогата и лошите предчувствия го изгаряха отвътре.

— Сега накъде, сър?

Лангтън премисли вариантите.

— Към Лечебницата. Надявам се да открием нещо за линейката, отнесла тялото на Джейк.

— Ще ми дадете ли само минутка, сър?

— Среща долу — Лангтън прибра палтото си от кабинета и тръгна да търси Хари, за да провери дали не го чакат неполучени съобщения. Не можа да намери момчето, затова просто отиде до бюрото на дежурния във фоайето и зачака сержанта.

— Съжалявам, че се забавих, сър — Макбрайд пристигна цял зачервен, изтича да спре кабриолет пред управлението и задържа вратичката отворена за Лангтън.

— Лечебницата! — извика инспекторът на кочияша и се обърна към сержанта. — Така. Та, разкажете ми за тримата мъже, посещавали Редфърс.

— Не бяха много разговорливи, сър — Макбрайд отвори бележника си и се насили да прочете написаното при силното тръскане на кабриолета по Дейл Стрийт. — Първо отидох у Артър Камерън: адвокат, има кантора на Харъп Чеймбърс. Ерген. Прислужничката му каза, че заминал внезапно, вчера хванал парахода за Канада. Нямаше представа кога ще се върне.

— Планирано пътуване?

— Не, всичко станало в последния момент, така рече момичето.

Лангтън кимна. Нещо беше уплашило адвоката. Или някой го беше предупредил.

— Нататък?

— След това се отбих при Дейвид Хемпълман — рече сержантът, взрян напрегнато в собствените си писания. — Бизнесмен, занимава се с внос-износ, такива работи. Много хубава къща. Женен, с две деца. Съпругата му е огромно женище, носи се като кораб. Както и да е, той отказа да говори. Дори не призна, че познава Редфърс. Ясно се виждаше колко е уплашен, сър. Все си потриваше ръцете една в друга, като че иска да измие нещо от тях. Блед като призрак.

— Ами третият?

— Стивън Пауъл, сър — Макбрайд се ухили. — Изхвърли ме от дома си, все едно съм прост търговски пътник. Рече, че си знаел правата, не бил длъжен да говори с полицията, щял да се обади на адвоката си, дрън-дрън… Но беше уплашен точно като Хемпълман, сър. Може би дори повече. В антрето зад него мернах два големи пътни сандъка.

Значи, разбра Лангтън, някой друг също разполагаше с пълните данни за „клиентите“ на Редфърс. Доʞтор Стъклен. Може би Редфърс дори е работел за Стъклен, бил е връзката между каймака на уважаваното общество и дѐлваджиите. Също така е събирал душите на умиращите. И е държал Сара в мазето си.

Лангтън стисна силно очи и сплете здраво пръсти.

Кабриолетът спря пред стъпалата на Лечебницата. Лангтън задържа входната врата на болницата отворена, за да пропусне прегърбена възрастна женица, която, влачейки крака, влезе във фоайето. После инспекторът пристъпи до будката на портиера и попита кой отговаря за линейките.

— Ами хората в администрацията, сър. Левият коридор, един етаж по-долу, търсите стая номер шест. Не, прощавайте, номер седем.

Лангтън дръпна Макбрайд настрани от множеството пациенти и близки на болни, стълпили се във фоайето.

— Вървете да разпитате в администрацията за линейката, отнесла Джейк. Разберете какво правят със старите си коли, ако ги продават, може би записват някъде кои са купувачите.

— Ясно, сър. Къде да ви търся като приключа?

Лангтън отвърна очи, почувствал странен прилив на вина, който го хвана неподготвен.

— В кабинета на сестра Райт.

 

 

Седнала зад бюрото си, сестра Райт го изслуша, без да го прекъсва. Лангтън й разказа за мъжа, загинал на релсите в Едж Хил, за убийството и кражбата на тялото на Мичман Джейк, за оцелелия Дърам. Въздържа се обаче да й сподели за планираното нападение над къщата на Фокнър Скуеър, както и за подозренията си относно професор Колдуел Чивърс.

Докато обясняваше, част от съзнанието му оставаше неангажирана с разказа и не спираше да се удивлява колко леко му беше да разговаря със сестрата. Тя излъчваше спокойно и безкрайно търпение. Без съмнение част от него беше култивирала при многогодишната си работа с болните, от бдението край леглата им. Но навярно друга част извираше от самата й природа. Точно както и Сара, сестра Райт притежаваше естествена, вродена способност да съчувства.

Когато Лангтън приключи, сестрата поклати глава:

— Трудно е да се повярва, че всичко това се е случило за толкова кратко време. И че вие сте успели да разкриете толкова много. Добре сте се справили.

— Аз? Нищо подобно. Дърам е още на свобода, както и убийците на Кеплер. А доʞтор Стъклен може преспокойно да влезе в самото управление на полицията и да отнесе от там тялото на съучастника си.

После извади от джоба си сребърната кутийка със спринцовката, намерена у прегазения, и я плъзна към сестра Райт.

— Чудя се, дали сте виждали някога това?

Докато сестрата оглеждаше кутийката, инспекторът хвърли поглед надясно — матовото стъкло изкривяваше гротескно фигурите на сестрите, работещи във вътрешното отделение, и ги караше да приличат на някакви особени риби, носещи се под водата. От време на време отвътре долиташе по някое прозвънтяване на метал, пуснат върху порцелан или стъкло.

— Такива не се срещат много често — обади се сестра Райт и върна на Лангтън кутийката със спринцовката. — Произвеждат ги по-големите медицински компании — онези, които доставят хирургически консумативи и оборудване — и те ги подаряват на по-влиятелните лекари сред клиентите си.

— Например…

— На консултантите си, предполагам. И на хирурзите.

Лангтън се поколеба.

— Биха ли подарили на професор Чивърс такава кутийка?

— Вероятно. Не съм виждала подобна у него.

— Той къде е сега?

Сестра Райт погледна обърнатото часовниче, закачено на престилката й.

— В операция е. Искате ли да го попитам за кутийката, когато излезе?

Това би издало Лангтън пред професора.

— Не, благодаря ви. Въпросът изобщо не е важен.

Сякаш в защита на професора, сестра Райт добави:

— Не искам да мислите, че професорът приема подкупи. Мнозина от екипа тук получават подаръци от медицинските производители и доставчици. Това е разпространена практика.

За да отвлече вниманието й, Лангтън отвърна:

— Няма съмнение, че загиналият на Едж Хил е получил тази кутийка точно по начина, по който вие предположихте — като подарък. Възможно е този подарък да е дошъл индиректно дори от самия доʞтор Стъклен.

Сестра Райт се приведе напред:

— Вие сигурен ли сте, че изобщо си имате работа с този „доʞтор Стъклен“?

— Така мисля. Той сякаш е навсякъде, манипулира, организира, контролира. Като някакъв ловък кукловод, който управлява живи хора, а не марионетки. Един много умен и безмилостен кукловод.

— Звучите така, сякаш му се възхищавате…

— Да му се възхищавам? Не, ни най-малко. Но не мога да си позволя да подценявам способностите му. Без значение кой всъщност се крие зад псевдонима.

При тези си думи Лангтън се зачуди дали сестра Райт ще реагира по някакъв начин, ако е вярна хипотезата му, че професор Колдуел Чивърс е Стъклен и тя знае това. Сестрата очевидно боготвореше професора. Дори при положение че беше оцеляла в Трансваал, въпреки очевидната си вътрешна сила, със сигурност би понесла подобна вест тежко. Лангтън не искаше да разрушава последната й илюзия за професора като човек достоен, изпълнен с алтруизъм и хуманност. Но знаеше, че може би няма друг избор.

И тогава, втренчила се в него от упор, сестрата каза:

— Вие знаете кой е Стъклен, нали?

— Още не съм напълно сигурен.

— Но…

— Моля ви. Скоро ще имаме достатъчно доказателства — Лангтън се изправи и хвърли отново поглед към празния кафез в ъгъла. Стисна ръката на сестра Райт и допълни: — Може би утре ще мога да ви кажа повече.

Тя изглеждаше така, сякаш се канеше да го разпитва още, но вместо това просто кимна и отвърна:

— Нямам търпение да ви видя отново. Пазете се.

Лангтън остави сестрата и завари Макбрайд да го чака във външния коридор. Стърчеше съвсем не на място сред колосаните униформи, халатите на болните и лъснатите бели плочки.

— Нещо ново?

Сержантът поклати глава.

— Съжалявам, сър, но не. Не записват никъде на кого продават старите линейки и каруци. Понякога ги вземали дори вехтошари, така ми казаха. Или пътуващи търговци.

На Лангтън не му се понрави мисълта, че храната, която слагаше на масата си, може да е пренасяна с кола, в която преди са прекарвали човешки тела. Но все едно, онова, което не знаеш…

В главното фоайе инспекторът показа служебната си карта и получи позволение от портиера да ползва служебния му телефон. Свърза се с Форбс Патерсън и се заслуша, кимайки от време на време, в онова, което имаше да му каже колегата. Когато остави слушалката, очите му горяха.

— Готово, сержант. Атакуваме довечера.