Томас Бренън
Доʞтор Стъклен (20)

Двадесет

Лангтън не можа да повярва колко студено е в тунелите под Пиър Хед. Само минути, след като се беше спуснал по стълбата, студът вече се беше просмукал до костите му, дланите и ходилата му бяха напълно безчувствени, сякаш чужди. Сега му се искаше да беше приел предложението на Джордж Сапьора да облече един от изолиращите гумени костюми. Вместо да се вслуша обаче, нетърпението го беше накарало да слезе в шахтата както си беше — в тънките си ежедневни дрехи. Докато джапаше из влажните тунели, вода капеше от извития таван, капките падаха във врата му и квасеха ризата и куртката му.

Лангтън си спомни, че като слезе в шахтата, беше погледнал за момент нагоре. Квадратният къс небе високо над главата му му се беше сторил така малък и далечен. Изведнъж го беше обзела твърдата увереност, че никога повече няма да види дневната светлина.

Сега виждаше пред себе фенера на Джордж — газова лампа, обливаща зидарията на тунела с мазна жълта светлина. Разкривената сянка на Сапьора се катереше по стените и се гърчеше, докато тунелджията газеше из вадата гъста зловонна гнус в нозете им. Свикнал с тесните тунели, Джордж беше придобил опитна, полуприклекнала стойка с отпуснати рамене и приведена глава, която го караше да прилича на дресирана маймуна от някой евтин роман на ужасите. Лангтън вече си беше изподрал главата в ниския таван и толкова пъти се беше удрял в стените, че кокалчетата на ръцете му и челото му кървяха.

Когато леденият поток, в който газеха, стигна до коленете им, на инспектора искрено му се прииска да беше изчакал Фелоус и неговите хора. Но какво щеше да им каже? Не беше сигурен дали машината в тунелите принадлежи на доʞтор Стъклен.

— Внимателно, сър — обади се Джордж. — Дупка.

На жълтата светлина от фенера Лангтън видя идеално кръглия отвор на шахта в пода пред краката си. Водата със съсък падаше в нея и от незнайна дълбочина долиташе ехото от плисъка й. Макар че беше завързан за Джордж със здраво конопено въже, инспекторът много внимателно заобиколи шахтата. Ботушите му се хлъзгаха по ронещите се, лъскаво-мазни тухли.

— Не сме далече, сър. Скоро ще излезем на сухо. Е, това, което минава за сухо тук, долу.

— Къде сме?

Джордж вдигна очи, сякаш можеше да види през тоновете пясъчник, пръст и тухли.

— Трябва да сме досами брега, сър. Още няколко метра и сме под самата Мърси.

Лангтън потрепери. Милиони кубически метри студена сива вода. Тонове тиня и боклуци. Удържани само от няколко метра остаряла зидария.

Мъчейки се да следва Джордж, а и да се разсейва от страшните мисли, Лангтън попита:

— Кой е построил тези тунели?

— Хубав въпрос, сър. Някои са ги прокарали контрабандистите, още преди векове. Внасяли са тютюн и пиячка, захар, а и роби също, дори след забраната — Джордж спря за момент и бръсна с ръка нападалите по рамото му хлебарки. — А има и още по-стари тунели и шахти. Много, много по-стари, построили са ги още римляните, ако вярваме на хрониките. По-точно, робите на римляните. Лесно ще повярвате, стига само да видите зидарията тук.

Той плесна с длан стената и под ръката му се разхвърчаха студени водни пръски.

— По-голямата част от тунелите са отходни канали или шахти за боклук. Но има и други, странни коридори, дето не се знае какво представляват. Вървят нагоре, надолу, настрани; пресичат се и се разклоняват. Вериги по стените, куки и стари човешки кости по пода. Някои казват, че монаси ги били прокарали, други — че били поклонниците на дявола.

Лангтън потрепери отново и съжали, че изобщо попита за тунелите. Мъчеше се да не мисли за река Мърси над главата си. Внезапен звук го накара да спре на място и да впие търсещ поглед отвъд осветения от фенера кръг.

— Чу ли това? Някой плаче. Там.

Джордж Сапьора поклати глава.

— Тук долу звукът се движи другояче, сър. Някои рече дума на километри от теб, а ти можеш да се закълнеш, че сте един до друг. Имаше по едно време един младеж, дето слизаше с нас тука да прави изследвания за една книга, дето я пишеше — изследване на звука, акустика му викаше. Очевидно акустиката в тия шахти е особена. Много материал събра.

Джордж стигна до кръстопътя на три тунела — единият водеше право напред, вторият се спускаше надолу, а третият свиваше вдясно. Водачът на Лангтън избра дясното разклонение и каза:

— Тук си е един различен свят, нали, сър?

Светлината на газовата лампа накара цял рояк лъскави хлебарки да се разбяга по стените наоколо и Лангтън се замисли как въобще е възможно някой да работи тук долу. Не просто да работи, ами откровено да му харесва тук. Джордж се усмихна насреща му, жълтата светлина се отрази в бялото на очите му и в малките му остри зъби и той наистина заприлича на създание от подземния свят.

За миг инспекторът се запита дали сестра Райт не се намесва и в момента? Дали и Джорж Сапьора не е под неин контрол? Дали няма в някакъв момент просто да пререже въжето и да изостави Лангтън сам в този изпълнен със страшно движение мрак? Ръката на инспектора погали дръжката на револвера.

Джордж се изкачи по няколко грубо изсечени стъпала и светна с фенера през една разкривена врата.

— Стигнахме, сър. Дано вие разберете нещо, ама…

Лангтън беше очаквал да попадне просто в помещение, но това, в което пристъпи сега, беше грамадна каверна, която се простираше далеч отвъд обхвата на фенера. Джордж усили светлината, но дори и тогава съскащият пламък едва успя да огрее до високия, извит като арка с кръстосани трегери таван и до по-далечните ъгли горе. Лангтън видя здрава, стабилна тухлена зидария. От тавана висяха оплетени вериги и ръждясали скрипци. Мрачната атмосфера ги караше да приличат на уреди за мъчение, а не на място за окачване на осветление или прости подемници за товари, каквито всъщност бяха.

А насред сухия, чисто преметен под на каверната, ред след ред стояха подредени глинени делви. Всичките с еднакъв размер и външен вид. Наредени, подобно на лъскави гланцирани семена, засети тук и чакащи слънцето, което никога нямаше да влезе в тази подземна дълбина.

— Кълна се, че преди два дена тия неща ги нямаше тука, сър — каза Джордж. Посочи вратата, през която току-що бяха влезли и спретнатата купчина тухли до нея. — От Компанията на Свода бяха зазидали тази стая, но някой е идвал и е избил зидарията. Само дето не мога да проумея защо.

С предпазливи стъпки Лангтън закрачи сред делвите. Всяка една от тях беше запечатана със зелен восък, обвит около гърловината и ръба на капака. От всеки капак излизаше снопче преплетени, изолирани с текстилни нишки електрически жици, като към тях бяха свързани и двата края на познатия меден проводник, усукан около капаците. Жиците се проточваха, старателно подредени по пода, и всичките водеха в една и съща посока — към друга врата на отсрещната стена на каверната. След всяка редица делви отделните жици се събираха в една обща оплетка, която от другата страна на редовете вече беше дебела колкото бедрото на Лангтън. Който и да беше свързвал жиците, беше свършил идеална работа, беше ги пресукал старателно и ги бе слепил с восък. Някои от по-външните жици в оплетката обаче бяха оголени там, където зъбите на плъховете бяха прегризали текстилната изолация.

Лангтън проследи грамадната оплетка, просната през целия под. На отсрещната стена имаше врата с метална каса, а самата врата приличаше на вратите, които се монтираха в подводните кораби на Левалие — тежка, метална, обкована с нитове и с кръстосващи се стоманени резета, задвижвани с централен винт.

— Това е един от най-новите люкове, сър, пак хората на Компанията го монтираха тука. Предполага се, че е херметически — не пропуска вода и трябва да е затворен през цялото време.

Вратата не можеше изобщо да се затвори, защото през уплътнения с каучук праг беше прехвърлена грамадната оплетка кабели. Лангтън зърна отвора на ключалка и пъхна в нея ключа на Мичман Джейк. Превъртя го, заключващият механизъм се задейства, осемте радиално разположени цилиндрични резета се показаха от ръбовете на вратата, лъснали от греста. Лангтън с прищракване ги прибра обратно на място, прибра ключа в джоба си и отвори тежката врата докрай.

Трепкащо бяло сияние огря инспектора, от следващото помещение лъхна аромат на мокра пръст и бели цветя, подправен с леката, но остра миризма на изгоряла гума. Но нещо друго спря Лангтън да прекрачи високия праг на херметическата врата — някакво усещане в дъното на съзнанието му, осезаем шепот, вещаещ страшна заплаха. Извърна се да види дали Джордж е доловил същото. Тунелджията разтриваше слепоочията си, сякаш да прогони прииждащо главоболие.

Преди да прекрачи в следващото помещение, Лангтън измъкна револвера си, бутна Джордж зад прикритието на стената до вратата, взе фенера от ръката му и го мушна най-напред през вратата, за да освети пътя си. Очите на куп плъхове се вторачиха в него, после животинчетата се разбягаха и изчезнаха из сенките. Друга жива душа вътре нямаше. Само поставеният в центъра на помещението гигантски апарат показваше, че наскоро тук са работили хора.

Лангтън добре помнеше атрактора, намерен у Редфърс, както и по-модерния му вариант, който беше видял у дѐлваджиите на Плимсол Стрийт — тежък, но преносим от един човек, и достатъчно малък, за да се постави на масата.

Грамадната машина пред очите му беше по-висока от него самия. Лъскави цилиндри от мед и стомана. Спираловидно усукани тръби, по-дебели от ръката му. Медната намотка на „Ървинг и Лонг“ жужеше и просветваше леко — през нея преминаваше сериозен електрически заряд. Но онова, което привлече погледна на Лангтън, беше огромното ядро в центъра на машината: фантастични спирали и кълба от прозрачно чисто стъкло, свързани с източени тръбички, подобни на елегантно извити артерии. Душите, пулсиращи в стъкления лабиринт, не спираха нито за секунда; всяка тяхна частица се намираше в непрекъснато, мълчаливо движение. Душите се вихреха из прозрачните камери като изпълнена с живот бяла мъгла, а фосфоресциращото им сияние пълнеше цялото помещение с трепкащо бледо сияние.

Образът на душата на младата Едит, напускаща тялото и политаща към атрактора на дѐлваджиите, се мерна в съзнанието на инспектора. Той си представи душите от всички онези делви в широката каверна, представи си как електрически заредените им частици протичат по кабелната оплетка и влизат в грамадната машина. Стотици душѝ в бесен водовъртеж в стъкления си затвор. Какво щеше да прави с тях сестра Райт?

Лангтън прескочи преплетените кабели, които потъваха във вътрешността на апарата. Пристъпи още няколко крачки напред, въздухът сякаш се сгъсти и го блъсна назад като ръка, опряна в гърдите му. Гърлото му се сви, когато шепотът в главата му се усили и стана по-напрегнат.

— Какво е това според вас, сър? — обади се Джордж Сапьора. — На мен ми прилича на някакъв двигател.

— Двигател е — отвърна инспекторът. Двигател, който катализира преминаването на душата от едно състояние на живота в следващото? Или създаден, за да използва силата им? Как хората на сестра Райт бяха свалили цялата машина тук?

После инспекторът осъзна, че размерът на нито една от отделните части на машината не надхвърля метър и осемдесет, дори медната намотка — частите бяха достатъчно малки, за да ги носи сам човек и да преминат през вратите, тесните коридори и шахтите. Дори различните стъклени съдове бяха явно отделни и едва впоследствие свързани заедно, за да образуват едно цяло. В ъгъла на помещението бяха натрупани дървени палети и рамки, явно използвани за пренасяне на отделните части. Планирането и изпълнението сигурно бяха отнели месеци. А производството на частите — години. Колко дълго сестра Райт и съучастниците й бяха работили върху машината?

Лангтън трябваше да я унищожи, преди сестра Райт да я задейства. Трябваше да освободи пленените вътре душѝ, макар че част от него се противеше на мисълта да им причини още болка, освен тази, която вече бяха преживели. Помисли за хилядите гости горе, за Нейно величество, извади револвера си и направи още крачка напред.

Скръбният шепот в дъното на съзнанието му се издигна до писък. Сякаш усетил намерението му, облакът от душѝ се скупчи до стъклото точно пред него. Лангтън можеше да се закълне, че долавя как нещо, подобно на гъста течност, се плиска вътре в стъклената плетеница.

Още крачка напред. Белият облак се замята бясно в затвора си. Емоции заляха Лангтън: страх, болка, скръб, завист, омраза, любов. Като късчета в детски калейдоскоп, емоциите се натрошаваха и пръскаха, после се сливаха отново, за да оформят случайни, нови, безименни чувства, хибриди със сила, по-голяма от силата на съставящите ги части.

Револверът потрепери в дланта на инспектора. Той го стисна с две ръце и се опита да се съсредоточи върху крехката стъклена конструкция. Писъкът в черепа му премина и рев, във физически осезаемо туптене. И от целия бял шум в главата му изкристализира едно чувство: страх.

— Не мога да го направя — Лангтън свали пистолета и отстъпи назад. Изтри потта от челото си с ръкав и загълта тежко влажния въздух. — Не мога.

— Искате ли аз да го прострелям, сър? — обади се Джордж. — Отдръпнете се само там, до вратата.

Лангтън погледна вихрещия се облак и долови ехото от движението му зад стъклото. Макар пленени и безпомощни, душите се страхуваха да бъдат освободени. Инспекторът не можеше да ги нарани, но навярно имаше и друг начин да деактивира машината.

— Докъде води този кабел?

Джордж насочи лъча на фенера към кабел, дебел може би пет сантиметра, обвит в текстил и каучук. Той влизаше в машината от противоположната страна през лъскав меден контакт с ширината на лопата, пристегнат за него с корабен винт. Лангтън закрачи в мрака, следвайки кабела, а Джордж пое по петите му.

Кабелът се проточваше по пода от другата страна на машината, излизаше през друга херметическа стоманена врата на отсрещната стена, минаваше по къс коридор след нея и после поемаше нагоре по тясна шахта, от която дъхтеше на застояло. Лангтън понечи да пристъпи в шахтата, за да погледне нагоре, но Джордж го дръпна в последния момент.

— Внимавайте, инспекторе. Гледайте и слушайте.

Тунелджията взе парче тухла от пода и го пусна надолу в шахтата — под завоя на кабела подът липсваше. Лангтън започна да брои. Когато стигна до двадесет, се отказа. След това се дочу далечен плясък.

— Това е шахта, останала от предварителните сондажи за Свода — каза Джордж. — От Компанията трябваше да са ги запълнили, но това струва пари. Пък кой има работа да се завира тук долу?

От оронените ръбове на шахтата вееше студено течение. На светлината на газения фенер Лангтън видя, че изолираният кабел поема нагоре — беше здраво прикрепен към рушащите се стени на шахтата с чисто нови стоманени скоби.

— Какво има над нас?

— Понтонът, инспекторе, основите на първата кула на Свода.

Лангтън се загледа нагоре в мрака отвъд лъча на фенера. Какво замисляше сестра Райт? Всичките тези душѝ, събрани в грамадната машина, всичката тази енергия, концентрирана и дебнеща. Чакаща да разруши Свода.

Инспекторът погледна часовника си: един и десет. Високо над него, в дневния свят, тържествената процесия на кралицата сигурно преминаваше по ливърпулските улици. Скоро нейно величество щеше да стигне до Пиър Хед и да заеме мястото си сред гостите. Под сянката на елегантната входна рампа на Свода и извисяващата се първа кула.

— Трябва да се кача горе — каза Лангтън, наведе се да се пъхне в шахтата и затърси удобни места за захващане, за да може да се изкатери.

— Дори не си го и помисляйте, инспекторе.

Лангтън не отговори. Мислеше дали по ронещите се стени ще успее да намери достатъчно удобни пролуки, за които да се залавя и да стъпва. Струваше му се, че дори вижда по стените спираловидните следи от бургията на сондата, с която хората на Свода бяха пробили шахтата. Може би те щяха да му осигурят достатъчна опора.

— Моля ви, инспекторе. Аз работя тук долу от двадесет години и не бих се пробвал. Самоубийство е, казвам ви.

Лангтън погледна Джордж, поколеба се и после кимна.

— Прав си. Да се връщаме.

Но докато се връщаха по стъпките си към помещението с жужащата машина, инспекторът каза:

— Би ли се върнал обратно горе да провериш защо се бавят майор Фелоус и хората му? Аз ще те чакам тук.

Джордж Сапьора спря насред коридора и изгледа инспектора, а очите му блестяха черни на светлината на фенера. Повече от всякога източените черти на лицето му му придаваха вид на някакво странно ровещо под земята животно.

— Нали няма да решите да се качвате нагоре по оная шахта, сър? Кажете ми, че няма.

— Губим време, Джордж. Фелоус има нужда от водач.

Джордж сложи мръсната си длан на ръката на Лангтън.

— Има един друг начин да унищожим машината, сър. Кромуеловите шлюзове.

Той повлече Лангтън по лабиринт от други коридори, после се качиха на ниво, което се намираше три стъпала по-горе. Стените тук изглеждаха още по-стари, иззидани от ронещи се, различни по големина тухли. Дървената врата, до която стигнаха, приличаше да извадена от древен боен кораб: дебели греди, набити с ръждясали гвоздеи с широки пет сантиметра глави. Цялата бе почерняла от десетилетия измазване с битум и дзифт. Долната част на вратата се криеше зад изпъкнала метална пластина, застопорена за пода с вертикални метални водачи.

Джордж вдигна фенера към вратата.

— Някои твърдят, че шлюзовете са отпреди времето на Кромуел. Не знам колко са стари, но знам какво има от другата им страна: Мърси.

Лангтън премести поглед от вратата към спътника си.

— Само вратата стои между нас и реката?

— О, достатъчно здрава е, сър, не бойте се. Погледнете гредите, дето я кръстосват, и сглобките. Ще издържи. Издържала е векове.

Лангтън коленичи до металната пластина. Стори му се, че чува водата от другата й страна, но го отдаде на въображението си.

— Това ли е шлюзът?

— Един от шлюзовете, сър — Джордж също коленичи и прехвърли фенера в другата си ръка, за да не изгори Лангтън. — Преди кабели в стоманени тръби минаваха по дължината на целия Пиър Хед. Достатъчно е човек да завърти лоста тук и кабелът ще отвори всички шлюзове надолу по реката, дълбоко в тунелите. Мърси ще нахлуе в коридорите, ще наводни всичко. Поне така беше преди Свода.

— Защо някой би искал да наводнява тунелите?

Дращене от коридора зад гърба им накара и двамата мъже рязко да се обърнат. Джордж заговори много тихо:

— Вещици, сър. Сатанисти. Обичали дълбокото и тъмното. Тъмно и тайно, пък и по-близо до господаря, на когото се кланяли. Хората чували писъци и пеене от дълбоките шахти, намирали кости и други неща, няма да повярвате какви. Хората разправят, че самият Кромуел поискал да се отърве от злите и поръчал да монтират тия врати. „Нека ледената вода угаси огньовете на ада“, тъй, викат, казал той тогава. А може би и е изпълнил заканата си.

Лангтън, сгърчен и треперещ, се изправи на крака.

— Радвам се, че в наше време тия работи вече не съществуват.

Джордж понечи да отвърне нещо, но само поклати мълчаливо глава.

Лангтън сграбчи дръжките на ръждясалия метален рул до вратата.

— Смяташ ли, че системата още работи?

— Не мога да кажа, сър. А и нямам намерение да проверявам.

Докато се връщаха обратно по коридора, Лангтън хвърли още един поглед към вратата на шлюза. Последно средство, и то без гаранции за успех. Но ако сработеше, Мърси щеше да превърне атрактора в куп смачкани ламарини. Можеше да се стигне дотам, че Лангтън да няма друг избор, освен да използва реката.

В помещението машината все така жужеше и излъчваше непостоянното си полупрозрачно сияние. Лангтън я погледа за момент и каза:

— Разкажи на Фелоус какво сме намерили, Джордж. Предупреди го.

Джордж Сапьора протегна ръка на инспектора:

— Късмет, сър. И бъдете внимателен.

Лангтън стисна ръката на Джордж, а когато се отдръпна, усети малък продълговат предмет в ръката си.

— Вземете резервния ми фенер, сър. Ще ви свети само половин час, но е по-добре от нищо. Ето, от тук се включва.

— Благодаря ти. За цялата помощ.

Джордж се заизмъква към голямата каверна, придържайки се близо до стената и заобикаляйки машината отдалеч. Гласът му отново отекна:

— Младият Ерик сигурно се е изгубил. Добро момче е, ама главата му е пълна с толкоз глупости, не е като нас, каквито бяхме едно време…

Лангтън изчака, докато гласът на Джордж заглъхна и жълтият лъч на газовия фенер се стопи в мрака. После включи електрическия резервен фенер. Той имаше сили да освети кръг едва на метър от краката му. Достатъчно за инспектора, който отиде, избра две дървени дъски от купчината с палети в ъгъла и ги отнесе право при сондьорската шахта, по която кабелът излизаше на повърхността. Остави фенера на пода и кръстоса дъските над отвора на шахтата. Едва ли щяха да го спасят, ако паднеше, но поне бяха някакво успокоение. Защипа фенера за куртката си, пое дълбока глътка от зловонния въздух и се закатери нагоре по шахтата.

Сондата на Компанията на Свода се оказа малко по-широка от раменете на инспектора. Той установи, че като подпира гръб о едната стена на шахтата, може да намира опора за стъпалата си по спираловидните оронени нарези, оставени от бургията. Катереше се и се стараеше да не мисли за бездънното пропадане надолу, нито за водата над главата си и навсякъде наоколо. Облекчение носеше постоянното течение надолу по тръбата, което охлаждаше пламналото му, от изтощение тяло.

Постепенно движенията му станаха рутинни. Първо запъваше левия си крак, после — десния, избутваше се десетина сантиметра, плъзгайки гръб по стената, после се подпираше и спираше преди следващия ход. После повтаряше всичко отначало. После пак. Скоро мускулите на бедрата му направо горяха. Грубите прорези в стените се впиваха в гръбнака му. Лангтън беше съсредоточил цялото си внимание в гладкия кабел, усукан нагоре по стената, като някаква лъскава черна змия, която се катереше едновременно с него.

Ляв крак, десен крак, избутване, приплъзване. Колко ли дълга беше шахтата? Сигурно се катереше вече час. Електрическият фенер все още светеше ярко. Ляв, десен, избутване, приплъзване, дрезгавият му дъх отекваше в тръбата.

А после левият му крак стъпи на оронен ръб: парче тухла се откърти под него. Лангтън започна да пада, извъртя се наляво, като при това удари глава в стената и бяла болка прониза черепа му. Дланите му се изподраха по стените, търсейки отчаяно къде да се заловят върху влажния камък. Подобно на кофа в кладенец, инспекторът полетя стремглаво надолу.

Спаси го кабелът. Дясната му ръка стисна хлабавата примка, образувала се на едно отпуснато място, където кабелът стърчеше свободно в тръбата. Лангтън увисна, напълно изтощен, малко остана да си извади рамото. Фенерът увисна на късата си щипка и се замята, карайки разкривени сенки да пълзят нагоре по стените. Далече под себе си Лангтън дочу тупване и малко по-късно — плясък. Стисна кабела и с лявата си ръка и продължи да виси, борейки се за въздух. После, съвсем бавно, усука тялото си и запъна крака о стените на шахтата. Все така здраво стискаше кабела.

Колко ли надолу беше пропаднал? Колко ли ценно време беше изгубил? Погледна под себе си, но не видя нищо, освен пълен мрак. Същият мрак цареше и над главата му.

Когато бавно и внимателно отново започна да се изкачва, инспекторът изведнъж беше обзет от убеждението, че сънува. Шахтата, жалката светлинка на фенера, мракът и миризмите: всичко това е плод на въображението му. Скоро ще се събуди в собственото си легло. Но изтощението беше истинско, болката беше истинска. Кървящите кокалчета на ръцете, пулсиращото му ляво слепоочие, челюстта и пламналите мускули. Всичко това доказваше, че случващото се не е сън. После инспекторът погледна нагоре и зърна отразена светлинка. Отначало беше само точица, която постепенно нарасна и се превърна в метален капак, затворил шахтата над главата му. Една мисъл го парализира за миг: ами ако Компанията беше затворила шахтата?

Ляв крак, десен крак, избутване и приплъзване. Още малко. Още малко.

Шахтата не беше преградена с решетка. Над главата на Лангтън имаше само кръгъл, изпъкнал навън метален капак с рул в центъра, отново подобен на онези, които се монтираха по подводниците. Лангтън усещаше миризмата на греста в прясно смазания механизъм. Черният кабел се издигаше отдолу по стената и изчезваше в наскоро пробита в зидарията около капака дупка. Лангтън цял се стегна, завърта руля, бутна силно и отвори капака.

Горе го чакаше малка стая, чиста, с изключение на обърнатите по гръб мумифицирани трупове на куп хлебарки. Пресен тухлен прах заобикаляше дупката в зидарията на шахтата, през която излизаше кабелът, а още такъв прах, фин и червен, показваше накъде същият този кабел продължава и преминава през зидарията, заобиколила поредната масивна херметическа стоманена врата на отсрещната стена. Лангтън се набра на ръба на капака и се измъкна от шахтата, отиде до вратата и надникна през малкия отвор, оставен в нея и покрит с дебел кварц. Отвъд вратата имаше само мрак. Лангтън вдигна високо фенера на Джордж към една от стените с редица електрически ключове. Щракна ги всичките до един.

Покритите с мрежа електрически крушки светнаха и го заслепиха. Видя, че малката стая, в която се намираше, е нещо като сервизно помещение, иззидано от тухли, подобно на камера за декомпенсация до херметическата врата. През покритата с кварцово стъкло шпионка все пак влизаше малко светлина и когато Лангтън надникна отново през нея и се вгледа както трябва, видя вътрешността на понтона, върху който беше стъпила първата кула на Свода.

Красиво и съвършено като кораб на катедрала, иззидано от редуващи се ивици червени и жълти тухли, шестоъгълното ядро на понтона се издигаше от самото дъно на Мърси и чезнеше някъде далеч над извития нагоре врат на Лангтън. Широчината на понтона беше около двадесет метра, зидарията беше кръстосана със стоманени напречни греди, широки по тридесетина сантиметра и боядисани с червена оловна боя. Инспекторът се зачуди колцина ли живи хора са виждали това завършено чудо на викторианското инженерство, създадено — подобно на невидимите от земята статуи по стрехите на средновековните катедрали — само за Божиите очи.

Някой с далеч по-практични мисли в главата беше идвал тук наскоро. По-голямата част от настлания с бели плочки под на понтона беше заета от странно метално устройство, прилично на широко разтворило се метално цвете. Сините му венчелистчета от тънки стоманени листове се редяха около ядро от медна намотка. Лангтън виждаше, че преминалият през стената кабел свършва в основата на устройството. Виждаше дори как венчелистчетата на особеното цвете потрепват от някакво невидимо течение.

Инспекторът си представи как всички душѝ в машината долу преминават по кабела и влизат в странното устройство. Възможно ли беше атракторът, или каквото и там чудо да представляваше апаратът в подземията, действително да накара Свода да затанцува? Да се люлее и усуква, да се деформира, докато се разпадне? Тежките стоманени греди и солидните тухлени стени пред него му казваха „не“. Въпреки това Лангтън направи опит да отвори херметическата врата, да влезе в понтона и да разгледа устройството цвете. Рулят на вратата обаче не помръдна. Инспекторът опита да отключи механизма с ключа на Джейк, но безуспешно.

Прибра ключа в джоба си и ръката му инстинктивно потърси револвера. Нямаше го. Лангтън си спомни падането в шахтата и далечният шум от нещо тежко, ударило палетите, които беше оставил долу. Не губи повече време да съжалява за изгубеното оръжие.

Вместо това заоглежда сервизното помещение, търсейки нещо, с което да повреди или прекъсне кабела, след като не можеше да се добере до самата машина в понтона. Намери само няколко къси парчета дърво, а те не можеха да оставят върху тежкия меден кабел нищо повече от няколко вдлъбнатинки. Металната кутия на фенера свърши малко по-добра работа.

Лангтън изтри лицето си с ръкав и си погледна часовника — три без шест минути. Кралицата вече е заела мястото си. Без съмнение военният оркестър огласяше Пиър Хед с тържествени потпури. А хиляди хора седяха и чакаха в сянката на Свода.

Лангтън вдигна капака над шахтата, вече уверен, че трябва да строши стъкленото сърце на машината долу в каверната, без значение какви неконтролируеми останки от емоции изпълваха съзнанието му в присъствието на развълнуваните душѝ. Последната му възможност бяха Кромуеловите шлюзове — инспекторът не се боеше за собствения си живот, но се тревожеше за Джордж, за Фелоус и хората му, които щяха да бъдат връхлетени от водите на Мърси, нахлули в тунелите.

Някакво далечно трептене спря ръката му. Инспекторът, застанал на ръба на отворената шахта, усети как подът затрепери под нозете му и пръстите му стиснаха студения метал на капака. Сякаш туптеше сърцето на гигант или се долавяха поривите на самия Господен двигател в центъра на земята. Лангтън се втурна към шпионката на херметическата врата и видя венчелистчетата на странната машина цвете да потръпват при всяка следваща вибрация. Свиваха се и трепкаха като живи.

Инспекторът осъзна, че долавя едва малка част от предавания сигнал. Други тонове и кънтящи отгласи трептяха някъде зад основната, по-груба вибрация. На косъм отвъд границата на слуха му се вихреха странни хармонии — ноти ту съвпадащи, ту изпадащи от идеалния синхрон. Какво ли щеше да стане, когато тези разнообразни вълни се насложеха една върху друга и постигнеха интерференция? Когато се комбинираха една с друга така, както се бяха комбинирали душите долу в атрактора?

Лангтън изтича до отворената шахта и се хвърли обратно в тунела надолу. Увисна, поколеба се за миг, след това придърпа херметическия капак обратно над главата си и го затвори. Той тежко падна върху гумените си уплътнения. Лангтън завъртя руля, заключи го, погледна надолу и му се прииска да не беше поглеждал — зловонната паст на шахтата го чакаше под увисналите, протегнати нозе. На отслабващата светлина на фенера инспекторът погледна към стената пред себе си и сграбчи кабела. В същия миг в главата му избухна взрив от натрошени късове от спомени и чувства — стотици гласове запищяха вътре в него, бяла светлина го заслепи.

Той рязко отдръпна ръка от вибриращия кабел и насмалко не падна в шахтата. Съвсем бавно, все още чуващ отекващите в главата си гласове, Лангтън полека се заспуска надолу. Въпреки многократните подхлъзвания и изненадващи драскотини, той се стараеше да избягва кабела, сякаш беше жив. Когато стигна до кръстосаните палети при входа на тунела към каверните, кръв течеше от изподраните му кокалчета, от лактите и коленете му. Инспекторът изпълзя от шахтата и рухна на пода, потърси револвера си, но видя само изронени тухли и кал. И в този момент фенерът му угасна.

Когато мракът го погълна, Лангтън затаи дъх. Ритмичното туптене от близкия атрактор заличаваше всички други звуци, освен биенето на сърцето на инспектора. Той полека се изправи на крака и се опита да се овладее. Една грешна стъпка и можеше да пропадне в друга шахта или да кривне по непознат коридор и да се изгуби завинаги.

Помогна му кабелът. Когато очите на Лангтън забравиха електрическата светлина на фенера, те доловиха смътното бяло сияние, излъчвано от самия кабел. Полуприклекнал, инспекторът проследи ефимерната му нишка обратно по коридора и скоро зърна по-силното сияние зад високия праг на херметическата врата, водеща към каверната с машината.

Сестра Райт стоеше до стъкленото ядро на апарата. Бледата бяла светлина, която то излъчваше, обливаше протегнатата ръка на младата жена и лицето й, озарено от нежна усмивка. Сестрата се взираше във вихрещия се зад стъклото облак като хипнотизирана, като малко дете, зърнало първата в живота си дъга.

С колебливите, извинителни стъпки на натрапник, Лангтън се приближи до нея.

— Сестра Райт. Сестра?

Жената се обърна към него и отдръпна ръката си. Усмивката й помръкна.

— О, Матю. Нямаш представа колко ме натъжаваш с това, че те срещам тук.

Сякаш оправдавайки се, инспекторът каза:

— Нямах избор. Осъзнах, че планирате нападение срещу Свода.

— Трябваше да мислиш повече като съпруг и по-малко като полицай — отвърна сестра Райт и препречи с тялото си пътя му към машината. — Помолих те да стоиш настрана. Помолих те. Спомняш ли си?

— Спомням си — Лангтън огледа каверната, но видя само сенки. Единствената бледа светлина идваше от затворения зад стъклото водовъртеж, но тя не беше достатъчно силна, за да достигне до стените и ъглите. Приглушеното бумтене на вибрациите на машината заглушаваше всеки звук от евентуални приближаващи се стъпки.

Пристъпвайки настрани, малко по-близо до машината, Лангтън продължи:

— Наистина ли смятате, че можете да разрушите Свода?

Сестра Райт кимна.

— Да, наистина. Професорът разказа ли ти за Галопиращия Джордж, мостът в Америка, който сам се разбил на парчета? Именно професорът ми даде и идеята, и научните познания за конструирането на резонатора.

— Съмнявам се, че професорът би приел с чест подобна съмнителна заслуга — Лангтън се мъчеше да я накара да продължи да говори, докато той сам бавно пристъпваше към една извита дъска на пода до машината. — Дали би искал да носи на съвестта си вината за смъртта на толкова хора? Всички тези хора над нас?

Сестра Райт за миг отвърна очи.

— Искаше се ми се всичко да можеше да стане по друг начин, Матю. Искаше ми се, наистина. Но нямам избор.

При тези думи Лангтън спря на място. Много му се искаше да се добере до дъската и машината, но буквално копнееше да узнае какви мотиви всъщност движат замисъла на сестра Райт.

— Толкова ли силно мразите бурите, че сте готова да унищожите Свода и да избиете стотици, може би и хиляди, само за да го припишете на африканерите и да ги опозорите?

— Презирам бурите и всичко, което сториха, но те не са моята цел и никога не са били. Просто представляват удобна изкупителна жертва.

Лангтън се втренчи в младата жена.

— Сводът ще краде човешки душѝ — продължи сестрата с грейнали очи. — Какво представлява той, ако не гигантска антена, заземена при всяка кула, непрекъснато заредена с електричество от железницата — чист магнит за душите на умиращите. Вместо да получат покой, те ще се тълпят към грамадната антена и по нея ще потъват в мъртвата земя. Вместо свобода, ще получат затвор. Вместо мир — болка. Когато осъзнах реалния ужас от този факт, вече знаех, че трябва да разруша Свода.

Лангтън отново си спомни празния кафез в кабинета на сестра Райт в Лечебницата и историята й за освободеното птиче. Сега инспекторът се вгледа дълбоко в трескавите й очи и видя в тях лудостта. Случилото се в Южна Африка може и да беше посяло у сестрата семената на безумието, но едва през следващите години те бяха избуяли отвъд всякакъв контрол.

— Сводът е просто мост — каза инспекторът. — Нищо повече.

Жената поклати глава.

— А нима делвите оттатък не са просто гланцирани буркани? Не. Науката ни доведе до днешния ден, Матю, а науката е прекрасен слуга, но и опасен господар. Дойде времето да си върнем властта над нея.

Сякаш в отговор на думите й, вихрещите се в стъкления лабиринт душѝ се замятаха още по-бързо. Трептящите вибрации заглъхнаха, заменени от една-едничка скръбна нота, Лангтън я улови като остро жужене в дъното на съзнанието си. Самият въздух в каверната сякаш се сгъсти и натежа, всяко вдишване изискваше усилие.

Лангтън се замисли дали предавателят, който му беше дал Фелоус, е достатъчно тежък, че да разбие стъклото. Напипа четвъртитата му форма в джоба на куртката си. И си спомни обяснението на майора: еднаква честота.

— Отлична работа, Матю — продума сестра Райт, загледана във водовъртежа. — При уловената обща енергия на всички тези клети пленени жертви, мембраната на резонатора ще започне да трепти с точната честота и ще я предаде нагоре през понтона по дължината на целия Свод. Всяка тухла, всяка греда и всеки кабел ще повторят трептенето и ще го усилят. Сводът няма да има друг избор, освен да се подчини на законите на физиката, постановени от самия Господ Бог. Египетските облицовки на професора ще попречат на всяка външна интерференция. Вярната вълна — кристалночиста… Скоро Сводът ще се разпадне на парчета. Заклех се, че ще пусна на свобода всяка една от пленените душѝ, но преди това те трябва да изпълнят една последна задача — сестра Райт се приведе по-близо до стъклото, но без да го докосва. Устните й се движеха, но на звука от думите й му беше необходимо повече време, за да стигне до слуха на Лангтън. — Скоро. Ще получите отмъщението си, а и свободата си. И ще спасите мнозина други.

Борейки се с лепкавия въздух, Лангтън пристъпи напред, грабна дъската и я вдигна над главата си. Но преди да я стовари върху стъкленото сърце на машината, усети как някой я изтръгва от хватката му. Обърна се и видя бледи ръце да изникват от сенките. Бледи ръце, грамадни като лопати. А после и лице, лице без цвят, без емоции.

— Прости ми, Матю — каза сестра Райт. — Джейк.

Мичман Джейк строши дъската като кибритена клечка и захвърли парчетата в мрака. Лангтън се гмурна под посягащата мечешка прегръдка, но Джейк го улови за яка̀та и го дръпна назад. Вдигна го от пода и го загледа с безстрастните си очи. Вдигна десния си юмрук и замахна, сякаш умишлено бавно.

Лангтън сипеше удари по лицето и гърдите на гиганта, но напразно. Яка̀та се впиваше в гърлото му и го лишаваше от въздух. Дори и докато риташе, удряше и се мяташе, Лангтън не можеше да откъсне очи от юмрука на Джейк, отдръпващ се, но могъщ като локомотивно бутало.

Лангтън се съсредоточи върху последната си мисъл. Сара.

Юмрукът на Джейк стигна най-далечната възможна точка на замаха. Лангтън вдигна ръце в отчаян опит да се предпази от титаничния удар, но изведнъж видя как лицето на Джейк все пак се промени и на него се изписа изненада. Очите на моряка се отвориха широко, ченето му увисна. После, без да изпуска инспектора от стиснатата си лява ръка, Джейк рухна напред върху него.

Лангтън се опита да изпълзи, но тежестта на мъртвия го приковаваше към пода. Докато дращеше отчаяно по злокобните пръсти, стиснали яката му, инспекторът видя, че от тила на Джейк стърчи нож, забит до дръжката. От сенките излезе още един мъж. Дърам.

Последните два дни му се бяха отразили много зле. От изпокъсаните му дрехи капеше кал и зловонна вода, мръсното му лице беше нашарено с кървави драскотини. Той докуцука до тялото на Джейк, хвана ножа си и го измъкна. Не обърна никакво внимание на Лангтън и тръгна към сестра Райт.

— Машината! — викна инспекторът, борейки се да се измъкне. — За Бога, Дърам! Машината!

Агентът на Фелоус не се обърна, нито пък изобщо показа да го е чул. Той куцаше напред през гъстия въздух, отпуснал ножа до дясното си бедро. Не откъсваше очи от сестрата, а лявата му ръка измъкна нещо от джоба.

— Оставила си до възглавницата ми малък спомен. Дойдох да ти върна любезността.

Сестра Райт заотстъпва от Дърам, но все така препречваше пътя на мъжете до машината.

— Истински брат бур, както виждам.

Лангтън се дръпна назад като видя какво държеше Дърам в протегнатата си ръка — нещо кожено, мургаво, хирургически одрано от Кеплер само преди дни.

— Трябваше да се вслушаш в предупреждението ми — отвърна сестра Райт, като продължаваше да отстъпва. След това премести поглед от Дърам към Лангтън и после — към машината, обърна се и побягна по коридора, водещ към шахтата, издигаща се нагоре до понтона. Дърам забърза след нея, от усилието куцането му се превърна в почти комично подскачане. Нищо комично обаче нямаше в израза на лицето му, нито в ножа, който стискаше в ръка.

Беглец и преследвач изчезнаха в коридора, а Лангтън най-сетне се изскубна от хватката на Джейк. Изправи се със залитане, гълтайки жадно гъстия въздух и вдигна от пода друго парче дърво. Земята се разтърси под нозете му като палуба на презокеански лайнер. Жуженето в главата му се усили до степен, заплашваща да убие всяка мисъл. Преди това да стане, Лангтън замахна и стовари дървото с един див удар.

Времето сякаш забави ход. Инспекторът усещаше треските, забиващи се в дланите му. Видя как нащърбеният ръб на дървото се забива в стъклото. Паяжина от пукнатини плъзна по съда като скреж по дървесна кора. После съдът избухна.

Експлозията захвърли Лангтън към стената на каверната. Болката го прониза. Той падна на пода и се сви на топка, докато звуковите вълни се стелеха над главата му. Вцепенен и натъртен, той зачака писъците и смехът, и откъслечните думи да заглъхнат. Едва когато околните коридори и кухини ги погълнаха, инспекторът бавно стана на крака.

Земята все още трепереше. Жуженето в черепа му беше поотслабнало, но не изчезваше. Лангтън докосна отново кабела, водещ до странния апарат в понтона и почувства енергията, която все така течеше по него. Машината продължаваше да работи.

Лангтън беше действал твърде късно. Душите в стъкления лабиринт сигурно вече бяха отдали енергията си. Под светлината на захвърления от сестра Райт фенер, инспекторът видя тухлен прах да се сипе от тавана на каверната. Щом ефектът на разрушителния резонанс се усещаше толкова дълбоко под земята, какъв ли щеше да е ефектът му върху Свода горе?

Лангтън грабна фенера и хукна по коридора. Опита се да си спомни пътя до Кромуеловите шлюзове, който Джордж Сапьора му беше показал, но всички тунели му изглеждаха еднакви, всеки завой — същият като предишния. Паниката, подсилена от ритмичните трептения на машината, събуди някаква дълбоко скрита част от личността на Лангтън, нещо атавистично и примитивно. То го накара да поиска да избяга, да избяга възможно най-бързо и възможно най-далеч. Инспекторът се опълчи на ужаса и се съсредоточи върху това да си припомни тунелите.

Ето, овалният тунел с дълбоката до глезените кална вода. В дъното му — дебелата дървена врата с металния рул до нея.

Лангтън доджапа до дъното на тунела и сложи фенера на един ръб на стената. Сграбчи железния рул с две ръце, пое дълбоко въздух и завъртя. Рулят не помръдна. Инспекторът опита отново. Механизмът пак му се опря. Лангтън се хвърли срещу вратата на шлюза, заудря я, зарита я, закрещя, сипейки псувни. Тя остана непоклатима.

И тогава инспекторът видя металния щифт, който блокираше колелото на руля. Изрита ръждясалото парче метал вън от дупката му и пак опита руля. Този път го помести. Скърцайки и пищейки с неохота, рулят направи четвърт оборот, после половин. Зъбците му захванаха и вратата на шлюза се повдигна около сантиметър.

Лангтън увисна на руля с цялата си тежест. Чувстваше вибрациите на атрактора навсякъде около себе си — в руля, във вратата, в пода. Помисли за енергията на всички тези събрани заедно душѝ, настроени да трептят с една нота, която ще резонира по целия Свод. Помисли и натисна още по-силно.

Нещо изпука и задра вътре в механизма. Рулят рязко се завъртя в ръцете на инспектора и го запрати на земята. Вратата на шлюза се стрелна нагоре по водачите си и остана широко отворена.

На ръце и колене, Лангтън вдигна очи към отворения шлюз и видя само черна тиня. Трупана векове, сега тя приличаше на камък. Твърда и непробиваема.

Лангтън отпусна глава и остави вибрациите на машината да преминат през него. Не можеше да стори нищо повече. Нищо.

— Матю…

Инспекторът вдигна глава и видя сестра Райт, облегната на стената на коридора. Бавно газеше през плитката вада на пода, притиснала лявата страна на тялото си с ръка. На отслабващата светлина на фенера лицето й лъщеше мазно и бледо. Младата жена залитна и усмивката на лицето й се изкриви в гримаса от болка.

Лангтън скочи и я улови, преди да падне. Видя, че лявата й ръка се отдели от роклята и под нея се откри голямо кърваво петно.

— О, Господи. Съжалявам.

— Заслужих си го — промълви сестра Райт, а думите й едва се чуваха през пулсациите на машината. — Убих партньора му… Въпреки че… Въпреки че аз…

Лангтън притисна сестра Райт до гърдите си, докато пристъпът на влажна кашлица я отпусна. После я вдигна на ръце, грабна и фенера и се повлече обратно към изхода на шахтата, извеждащ на Пиър Хед.

— Остави ме тук, Матю…

— Пазете си силите.

Сестра Райт го погледна в очите.

— Моля те… Остави ме тук, с другите.

Лангтън прекрачи мъртвото тяло на Джейк в помещението с машината и влезе в каверната с делвите. Тук те, макар и все така свързани помежду си с кабели, вече не бяха нищо повече от глинени съдове. Грънци, изпразнени от всяко съдържание. Лангтън им хвърли разсеян поглед, докато носеше сестра Райт над тях. Беше се съсредоточил върху задачата да си спомни пътя, по който Джордж Сапьора го беше довел тук.

— Матю… Исках само да ги освободя.

Инспекторът отново си спомни празния кафез в Лечебницата.

— Никога не съм искала друго…

Нов пристъп на кашлица разтърси тялото в ръцете на Лангтън. Той забави крачка за момент, после продължи по някакъв непознат коридор.

Сестра Райт промърмори, заровила лице в гърдите му:

— Още щом видях Редфърс, разбрах… Погледът му беше един такъв… Не пролях и сълза за смъртта му… Но поне ми помогна да разруша Свода.

Значи душата на Редфърс е била сред захранилите машината. Дали Лангтън не беше доловил отглас от мислите на доктора сред вихъра на общите откъслечни спомени? Нямаше никакво значение.

А и защо да спори със сестра Райт? Тя, като всички фанатици, искрено вярваше, че постъпва по най-правилния начин. За нея Сводът беше въплътено зло. А и вече беше твърде късно за каквото и да било.

Лангтън се изправи пред поредното сложно кръстовище от коридори и си наложи да признае пред себе си, че се е изгубил. Сестра Райт лежеше в ръцете му, тежка и студена. Инспекторът се покачи на малка площадка над нивото на водата, свали куртката си, уви младата жена с нея и я притисна към гърдите си.

— Ще поседим малко тук. Имаме много време.

Светлината на фенера напълно избледня, а инспекторът затвори очи и облегна гръб на стената на тунела. Вибрациите на машината се усещаха някак приглушено, но не преставаха нито за миг. Гласът на увитата в дрехата му жена, отпусната в прегръдките му, долетя до слуха му сякаш от километри. Думите й го унасяха, приспиваха го.

— … Всички тези клети хора, пленени, в капан… Дори и аз нямах ясна представа за нещата, докато не намерихме първата колекция… Такава жестокост, Матю. Такава жестокост…

Лангтън си спомни мазето в дома на Редфърс, с рафтовете, по които са били държани стотици делви, докато сестра Райт — в ролята на доʞтор Стъклен — не ги беше преместила. Дали всички тези душѝ бяха свободни сега?

Изведнъж Лангтън рязко отвори очи.

— Какво казахте? За Сара?

— Тя е в безопасност, Матю — отвърна сестра Райт. — Обещах ти, че ще я пазя… И сдържах думата си. Тя е в единствената делва, която остана в склада.

Огромното помещение в склада на сестра Райт се ширна пред очите на инспектора, сякаш и в момента беше застанал на прага му. Една-единствена делва, поставена върху поцинкованата маса. Сара.

Преди да зададе въпросите, които напираха на устните му, друг шум се смеси с цикличните вибрации на резонаторната машина. Дълбок рев и тътен, сякаш стадо слонове препускаха тежко през тунелите и каверните. Подът и стените се затресоха — не заради машината, а в някакъв друг, техен собствен неравен ритъм. Ревът на хаоса.

Лангтън си спомни тапата от тиня и кал, която задържаше водите на Мърси зад отворения шлюз.

Пъхна натежалите си като олово ръце под сестра Райт, надигна се с олюляване на крака и заджапа напред през мътните потоци по пода на тунела, сляп в мрака, объркан, с единствената мисъл да избяга от ревящата разруха, която се надигаше зад гърба му. Залиташе и се блъскаше в стените, подмятан сред невидимите ъгли и трегери. Ревът се усили и силен вихър блъсна Лангтън в гърба и донесе до обонянието му мирис на тиня и речна вода.

И тогава, право напред — светлина и човешки гласове. Тропот на ботуши по тухлените подове и стъпала. Начело на групата — Джордж Сапьора, с изопнато от страх лице.

— Инспекторе? Господи, смятах, че никога вече…

Фелоус избута Джордж и насочи револвера си към Лангтън.

— Арестуван сте, Лангтън. Ти и съучастницата ти.

— Разполагаме само с минути да излезем от тунелите, а може и минути да нямаме — отвърна му инспекторът и се обърна към Джордж: — Отворих един от Кромуеловите шлюзове.

Лицето на Джордж стана бяло като тебешир. Той се обърна и замаха като някакъв полудял овчар, подкарвайки колоната агенти и полицаи обратно към стълбата на шахтата.

— Назад! Всички, връщайте се обратно горе! Бягайте, за Бога!

В първия момент мъжете се поколебаха, местеха погледи от Джордж към Фелоус, а после чуха тътена от долните тунели. Почти едновременно се обърнаха и се втурнаха обратно към изхода.

— Ще даваш обяснения — каза Фелоус, все така насочил револвера си към Лангтън.

Вместо инспектора, отговори Джордж:

— Мърси идва насам, сър. Ако не вярвате на ушите си, то не я ли подушвате?

Лангтън се втурна покрай майора и понесе напред сестра Райт, воден от светлината на фенера на Джордж. Шумът на реката се чуваше точно зад тях, сякаш никога нямаше да успеят да излязат на повърхността. Инспекторът силно се надяваше Джордж да е бил прав за странната акустика на подземните коридори.

Докато тичаше, все така полуприведен, Лангтън погледна лицето на младата жена в прегръдките си. Вече в безсъзнание, тя се беше отпуснала напълно в ръцете му, главата й тежеше назад, устата й беше полуотворена. Изтощеното тяло на инспектора му повтаряше да я сложи на земята и да продължи, да изостави сестра Райт тук, в тунелите. В края на кран щата, доʞтор Стъклен беше избил много хора и не всички от тях бяха членове на криминалните банди от дѐлваджии.

Но Лангтън не можеше да я остави. Част от него искаше да я види изправена пред правосъдието, искаше сестрата да осъзнае щетата, която е нанесла с разрушаването на Свода. Друга част мислеше за нея просто като за една ранена жена, която се нуждае от помощ. При никакви положения не можеше да я изостави.

Джордж Сапьора му помагаше да качват тялото на сестрата по стълбите, чак до последните оронени стъпала. И тогава Лангтън видя пред себе си едно забравено сияние — дневната светлина. Младият Ерик стоеше на дъното, до стълбата под отвора на шахтата, с разширени от паника очи. Последният от полицаите с Фелоус вече се катереше нагоре. Лангтън видя как калните му ботуши изчезват по стъпалата.

— Качвай се, Ерик! — изкрещя Джордж и плесна момчето по гърба. — Живо, момче!

Ревът на водата нахлу в тунела зад тях. Лангтън подкани Фелоус да бяга с енергично кимване.

— Вървете!

Фелоус изтича до стълбата и затрополи по металните пречки. Джордж се изкатери донякъде, после се наведе да поеме сестра Райт. Подхвана я под отпуснатите рамене, а Лангтън крепеше тежестта на тялото й отдолу. Ръцете на инспектора се изплъзваха от хлъзгавите окаляни метални скоби на стълбата, той напрегна всички сили да принуди крайно изтощеното си тяло да не го изоставя. Избута сестра Райт нагоре в последния момент, а ревът на водата изпълваше ушите му и тътенът завибрира в костите му. Не можеше вече да отличи пулсациите на машината от грохота на Мърси. Но не беше възможно машината да е оцеляла, нали?

— Държа я, сър! — извика Джордж, седнал на ръба на шахтата горе, прегърнал увисналото тяло на сестра Райт. — Ерик! Помагай, момче!

Лангтън се увери, че е избутал сестра Райт на безопасно място, вдигна очи и видя дневната светлина, оградена от ръба на шахтата. Трябваше само да изкачи още няколко стъпала. Надушваше чистия въздух.

Зад него и отдолу засвистя бесен вихър, блъсна го с всички сили нагоре и го изхвърли вън от шахтата. Лангтън се преметна вън до Джордж и сестра Райт, после се изтърколи встрани от тях, когато гейзер от речна вода блъвна нагоре от отвора на шахтата. Водният стълб се издигна най-малко на тридесет метра във въздуха, докато гравитацията не го дръпна обратно. Сивата вода, поръбена с мръснобяла пяна, се изви в яростна дъга и с трясък се стовари върху плочите на улицата.

Лангтън прикри сестра Райт с тялото си. Водата блъсна гърба му, тежка като олово, и заглуши всеки звук. Устата му се напълни със зловонна тиня и речна вода. Когато грохотът позатихна, инспекторът вдигна очи и видя Фелоус и хората му, пръснати край шахтата като разхвърляни от някое дете войници играчки. Потоци кална сива вода се стичаха обратно в шахтата като след тежък порой.

А после Лангтън видя Свода: мостът танцуваше. Кулите от тухли и стомана се тресяха и извиваха в такт с пулсациите на машината. Пътната платформа и железопътните линии се гънеха като въже за скачане в ръцете на малко момиченце или като камшик на кочияш. Лангтън виждаше как идеалните трептения пробягват по крепежите от стомана и бетон. Носещите кабели и тръби звънтяха като струните на арфа, някои от тях се накъсаха и шибнаха въздуха със смъртоносните си разплетени нишки.

Хората бягаха от Свода, писъците им се давеха под острите стонове на съпротивляващата се на напрежението стомана. Тухли и парчета зидария падаха с плясък в Мърси. Колко ли още оставаше, преди Сводът да се разпадне?

Лангтън се беше провалил. Беше закъснял.

Сестра Райт отвори очи и погледна инспектора. Устните й помръднаха, но не се чуха думи. Лангтън отметна мръсната коса от лицето на младата жена и се замисли дали в момента тя разбира, че е победила.

Звукът от усукващата се стомана стана по-нисък и Лангтън отново вдигна очи. Като след лък, прокаран до края по струните на цигулката, вибрациите на метала започнаха да затихват. Треперенето на кулите полека се забави, докато най-сетне те се отпуснаха обратно неподвижни на основите си, подобно на снимка, дошла отново на фокус. Неестественото движение на пътната платформа и железопътните линии започна да отмира, вълнообразните трептения отслабваха, амплитудата им беше изчерпала енергията си. Като стихващи вълнички по повърхността на езеро, осцилацията престана.

Още няколко къса зидария паднаха във водата отдолу, пътната платформа се полюля още известно време по инерция. Но Сводът оцеля. Тишината, която настъпи след вибрациите, беше оглушителна.

Навсякъде край Лангтън хората се надигаха от земята и се обръщаха към Свода. Отдалече долетяха звънците на пожарните коли и линейките. От близките трибуни за публиката, сега килнати настрани като пияни, се носеха плач и ругатни. Хората се изправяха с усилие на крака, изтърсваха тухления прах и боклуците от дрехите си. Дори подплашените коне се бяха укротили.

Лангтън посегна и нежно затвори клепачите над пустите очи на сестра Райт. Скръсти ръцете й на корема и посегна да покрие лицето й. Когато обаче пусна лявата й длан, нещо метално звънна на плочника. Ключ. Лангтън безмълвно го прибра в джоба си и придърпа куртката си върху безизразното, спокойно лице на младата жена.