Томас Бренън
Доʞтор Стъклен (13)

Тринадесет

След като Макбрайд си тръгна, Лангтън извади дневника на Редфърс и се зае да сравнява имената от списъка на сержанта с инициалите в дневника. Откри три възможни съвпадения: Артър Камерън, Дейвид Хемпълман и Стивън Пауъл. Ако те се криеха зад буквите АК, ДХ и СП в дневника, щеше да им се наложи да обяснят на Лангтън какво точно бяха получили от Редфърс срещу заплащането на вписаната срещу инициалите им сума. Щяха да обясняват, дори и ако се окажеха важни и влиятелни членове на ливърпулското общество.

Лангтън отново се замисли за деня на смъртта на Редфърс. Кой ли от управлението му се беше обадил? Би дал всичко, само и само да узнае съдържанието на онзи телефонен разговор. Каквото и предупреждение да бе получил, след него Редфърс отпраща секретарката си и изгонва пациентите. А после сяда да чака. Не е очаквал да умре обаче последният, изпълнен с удивен ужас израз на лицето му, доказваше това.

Инспекторът заключи обратно всички документи по случая и се заприготвя да се прибере у дома, а в главата си запрехвърля всички още недопроверени нишки: предстоеше да идентифицират нападателя на мисис Гриздейл и „доктора“, загинал на релсите в Едж Хил; все още чакаха вести за Дърам от екипа тунелджии, пратени от Фелоус; искаше му се още веднъж да разпита и Мичман Джейк. Трябваше да се види и с мистър Даудън, както и с мисис Баркър. Нея просто искаше да нагледа, да се увери, че се възстановява от снощния шок.

Толкова много за вършене. Толкова много възможни посоки и взаимовръзки.

Лангтън щракна лампите в кабинета си и заслиза по стълбите. Тогава чу името си, спря и погледна нагоре. По стъпалата подире му слизаше Пърсел, а лешовете на редингота му се развяваха.

— Исках да поговорим — началникът подмина инспектора и пое към кабинета си. Спря, когато си даде сметка, че Лангтън не го следва. — Какво има, човече?

— Сър, не съм се спрял цялата нощ, не съм спал, трябва да отида до вкъщи, най-малкото, за да се приведа в приличен вид. Кажете ми сега, какво мога да направя за вас?

Лицето на Пърсел поаленя.

— На ваше място бих преосмислил тона си, инспекторе.

Лангтън пое дълбоко дъх и овладя нетърпението си.

— Сър, много сме заети и…

— Твърде заети, за да държите в течение мен и майор Фелоус, така ли? — сряза го Пърсел. — Трупове падат наляво и надясно, обезобразени тела изплуват, граждани биват убивани в собствените си домове, а вие не ме информирате. Не става така, Лангтън. Какво имате да ми кажете?

— Разследването напредва, сър — Лангтън отстъпи встрани, за да пропусне хора по коридора. — Бихте желали да ви резюмирам резултатите ли?

— На стълбището? Едва ли. Не, ще идете да ги съобщите на майор Фелоус. Той е на Свода, надзирава подготовката по посрещането.

— Сър, аз…

— Към Свода, Лангтън. Няма да допусна Фелоус да ме обвинява — по-точно, да обвинява нас — че не му сътрудничим.

Лангтън преглътна отговора си. Тъкмо щеше да провери как напредва търсенето на Дърам из тунелите. Леко се поклони на Пърсел и заслиза по стълбите. Покрай отдела на Форбс Патерсън забави леко крачка, мислейки какво ли е открил колегата му из личните вещи на Мичман Джейк. Но можеше и да почака — щеше да попита Патерсън за това, когато отидеха да разпитват Джейк отново.

Вън Лангтън засенчи очи с длан срещу светлината. След нощния мрак в Уейвъртрий и Едж Хил, след часовете, прекарани в килиите и в кабинета, яркият ден беше направо болезнен. Инспекторът остана неподвижен на най-горното стъпало пред управлението, примигвайки, докато свикне със светлината. А после се гмурна в потока пешеходци, рукнал по Виктория Стрийт надолу към Пиър Хед.

Градът сякаш гореше от патриотичен плам в навечерието на кралското посещение. Много от магазините и офисите по Дейл Стрийт бяха украсени с вимпели в червено, бяло и синьо. Юнион Джак висеше от всички прозорци, общински служители, качени на високи стълби, окачаха ярки гирлянди между стълбовете на уличното осветление. Лангтън се зачуди какво ли от тази украса ще успее да види кралицата от каретата си, докато си проправя път през тълпите, които щяха да задръстят улиците. Вероятно много малко. Но навярно жителите на града приветстваха със същия, ако не и по-голям, жар самия Свод, а не толкова монарха. Сводът обещаваше свобода.

Лангтън зави по Уотър Стрийт към Пиър Хед и пред очите му се разкри самият Свод, надвиснал като някакъв колос, като въплътен в стомана образ от някой древногръцки мит. Мостът се стесняваше в перспектива, докато към хоризонта се превръщаше в тънка ивица светлина някъде над Ирландия. Всяка друга конструкция пред него приличаше на джудже, дори гигантските вентилационни шахти на новия тунел под Мърси. Хората пък не бяха нищо повече от точици, не значителни петънца върху камъка и стоманата.

— Ей! Гледай къде ходиш!

При извиканото предупреждение инспекторът се закона на място и се върна обратно на тротоара. Вдигна ръка, за да поиска извинение от коларя, който насмалко не го беше прегазил. От двете страни на Лангтън пешеходци чакаха да пресекат Странд, те попоглеждаха към инспектора, сякаш беше някакъв окъснял пияница.

Пиян съм от умора, помисли си Лангтън. Ръката му напипа шишенцето с бензедринови таблетки в джоба. Още не.

Когато подмина будката за тютюн край железопътните релси, инспекторът си спомни за мъжа, който го беше проследил вън от лагера. Или поне така се беше сторило на Лангтън. В момента онази гонитба изглеждаше на инспектора като игра на въображението. Може би зловещата атмосфера на всички тези убийства беше започнала да му действа. Не трябваше да губи здравия си разум, без значение по какви странни пътеки щяха да го поведат дѐлваджиите.

Още при първата бариера на входа на Свода на Пиър Хед охраната спря инспектора. Помолиха го да почака. Само на стотина метра оттам той виждаше лагера, но кралицата при гостуването си нямаше да го види — екипи от работници на Свода бяха заети с издигането на висока дъсчена ограда по цялата дължина на Пиър Хед, за да скрият бедняшкия квартал. Кордон от полицаи пазеше работниците, защото жителите на лагера непрекъснато им пречеха и спореха с тях, заради енергичното им желание бързо-бързо да ги затворят зад високите дъски.

— Насам, сър.

Лангтън последва цивилния полицай през бариерата и през турникет — много такива бяха поставени, за да пропускат гостите на откриването. Видя, че с помощта на заграждения потокът от хора щеше да бъде пропускан през тесен проход, за да бъде придвижването им бавно и да могат разните полицаи, охранители и агентите на самата кралица да ги наблюдават отблизо и да забележат веднага евентуални нарушители на реда. Добър план, стига да сработеше.

— Въоръжен ли сте, сър?

— Да — отвърна Лангтън и бръкна за револвера.

Полицаят го спря.

— Днес можете да задържите пистолета, сър, но от утре на Свода ще бъдат забранени всякакви оръжия. Насам, моля.

Минаха през порти от формована стомана и край все още недовършени амфитеатрални редове от дървени седалки, покрити с тенти, по които още се суетяха работници с ризи без ръкави. Извън охраняемия периметър животът на доковете продължаваше с пълна сила. Лангтън виждаше крановете, които вдигаха товари, мъже, пъплещи по акостиралите кораби, каруци и натоварени е бали парни коли. Но тук, вътре, в района на предстоящото официално откриване на Свода, цареше сравнително спокойствие.

От едната страна се издигаха офисите на Компанията на Свода, където инспекторът беше разговарял с лорд Салисбъри. От другата страна — още редове от дървени седалки, предвидени да поберат около двеста-триста гости. А напред, при самото начало на грамадната рампа, извеждаща към Свода, бяха поставени два големи позлатени стола, тапицирани с червен плюш и покрити с богато украсен павилион. Мъжът пред павилиона проследи с очи приближаването на инспектора, после махна на придружаващата го охрана.

— Лангтън.

— Майор Фелоус — Лангтън не знаеше дали да козирува или да се ръкува, тъй като не му беше известно що за чин въобще имаше Фелоус. — Главният инспектор ме уведоми, че сте искали да говорите с мен.

Вместо да потвърди това, с дясната си ръка Фелоус описа широк кръг, обхващайки целия терен, подготвян за официалното откриване, както и самия Свод.

— Взели сме всички предпазни мерки, които са ни по силите, Лангтън. Всеки един гост ще бъде щателно претърсван, дори дамите. Екипи огледаха много внимателно доковете и каналите, но не откриха нито следа от взривни устройства или скрити наемни убийци. Мой човек ще стои на всеки прозорец на административната сграда на Свода. Самият Свод ще гъмжи от полиция, военни, охрана и снайперисти. Но всичко това може да се окаже напразно.

Лангтън замълча.

— Ако не можете да откриете Дърам — продължи Фелоус, вторачен в инспектора — тогава всички наши приготовления нямат никакво значение.

— Не знаем дали Дърам изобщо е част от някакъв заговор.

— Но не можем и да отхвърлим тази възможност, Лангтън. А сега ми разкажете докъде сте стигнали във вашето разследване.

Инспекторът разказа за Редфърс и за нападателя на мисис Гриздейл, както и за резултатите от аутопсиите на двамата.

Фелоус го прекъсна с махване на ръка.

— Разправете ми за Дърам.

— За него нямам новини. Надявах се при първа възможност да мога да поговоря с ръководителя на издирвателния екип в тунелите.

Фелоус плъзна поглед по доковете отвъд временните заграждения.

— Значи той е все още някъде там, на свобода.

Лангтън се поколеба за момент, след това попита:

— Кой всъщност е Дърам?

За миг му се стори, че Фелоус ще му отговори. После лицето на майора се скри отново зад обичайната безстрастна маска.

— Имате задача, Лангтън. Аз не съм единственият заинтересован от това Дърам да бъде открит и заловен. Не желаете да отговаряте лично пред Нейно величество, нали?

При това Фелоус му обърна гръб, слагайки край на разговора. Но Лангтън настоя:

— Навярно работите вече години във Вътрешно министерство, майоре. Изненадах се, когато не срещнах името ви сред личния състав там.

Бавно Фелоус се извърна към инспектора.

— Прахосали сте част от безценното си време, за да ме проверявате?

— Нямате кабинет на Куин Ане Гейт — продължи Лангтън. Не намирам името ви сред служителите там. Затова пък открих един майор Фелоус на служба във Външно министерство.

Фелоус направи крачка назад. Очите му се бяха свили до искрящи точки.

— Съсредоточете се върху това да намерите Дърам, Лангтън.

Лангтън не отстъпи.

— Трябва да знам истината, майоре.

Още миг колебание, после Фелоус отвърна:

— Ако исках, можех да се нарека спокойно и капитан, и генерал, командир или лорд. Мога да бъда, който и какъвто изисква от мен дългът ми. И отговарям само пред един-единствен човек. Надявам се, разбирате това.

Лангтън кимна.

— Да, сега вече разбирам.

— Хубаво. Сега вървете и намерете Дърам. Преди да е станало твърде късно.

Фелоус се отдалечи с широка крачка към Свода, а инспекторът последва охраната обратно до портите. Поне един от въпросите му беше намерил своя отговор — Фелоус се числеше към една от тайните агенции на Нейно величество. Това обясняваше задълженията му, демонстрираната власт и факта, че си позволяваше да премълчава ключови факти. Освен това навярно можеше да бъде обяснение и за особения му интерес към Дърам.

Къде в цялата тази картинка се вписваше съучастникът и вероятен убиец — на Кеплер?

На север от входа на Свода работници бяха издигнали временна висока ограда около недовършения строеж на „Ливър Гаранти“ и сега бяха заети с трескавото й боядисване. Когато пристигнеше, кралицата щеше да види твърде малко от истинския вид на Пиър Хед. Навярно, където и да пътуваше, тя всъщност виждаше твърде малко от истинския вид на самата Англия, тъй като при всяко нейно посещение всичко беше старателно почиствано, пребоядисвано или скривано. Сгради, улици, цели градове дори, биваха подновявани преди нейно гостуване.

Пред недовършената сграда на „Ливър“, при издигнатите край отворените шахти предпазни железни ограждения, инспекторът откри полицейския екип за претърсване на тунелите. Наблизо беше паркиран бумтящ парен камион, от който се издигаше пушек и капеше вода. От помпите в камиона тръгваха тръби и потъваха в мрака на шахтите под морското равнище. На паважа на ръба на една от шахтите беше седнало слабичко момче и си клатеше краката в празното пространство отдолу. Зловонна кафява мръсотия го покриваше от глава до пети, но това не му пречеше да дъвче сандвич.

— Джордж Сапьора долу ли е? — попита го Лангтън, стараейки се да не стои на място, където вятърът да навява към него миризмата на момчето.

— Да, сър. А вие сте…

— Инспектор Лангтън.

— Ясно, сър. Минутка само — момчето хвърли остатъка от сандвича и изчезна в шахтата като плъх в отходна тръба.

Лангтън зачака — пет минути, десет. Помпите, задвижвани от парния двигател, туптяха, хриптяха и преглъщаха, подобно на мятащ се на верига звяр. Тъкмо когато Лангтън се канеше да се провикне надолу в шахтата, от нея изникнаха глава и кльощави рамене. Смрадта накара инспектора да се задави и да отстъпи.

— Хубав аромат, няма що, нали, инспекторе, ама да ви кажа, човек свиква — Джордж Сапьора се плъзна вън от шахтата като змиорка, която се измъква изпод камък, и хвърли стиска мазни парцали върху купчинката до волана на камиона. Взе от кабината манерка, изплакна си устата и изхрачи върху паважа черна слуз. — Да-а-а, и други добри миризми има там долу.

Когато Джордж се изправи насреща му, Лангтън видя, че за раменете, кръста и прасците на гащеризона му са пришити дръжки от ивици плат, за които другарите му да го хващат и да го издърпват навън в случай на опасност. Електрически челник беше прихванат към плешивата му глава с кожена каишка и му придаваше вид на някакво странно еднооко подземно същество. Гъста кафяво-черна гнус капеше от ръцете и краката на мъжа.

Лангтън направи крачка назад. Как беше възможно някой изобщо да работи в такива условия? Тунелните екипи влизаха на места, където никой друг не можеше да стигне, а не би и посмял — езера, отходни канали, кладенци, каменни кариери. Претърсваха общи гробове и помийни ями. Точно те намираха труповете, които убийците се бяха надявали никой никога да не намери.

— Някаква следа от Дърам?

— Много следи е оставил, сър. Влязохме точно откъдето ни показахте, точно при изхода на канала над реката. От трудничките е, да ви кажа.

Лангтън си спомни прозрачните хлебарки.

— Продължавай.

Джордж Сапьора пийна още глътка вода.

— Ами отначало се е суетил насам-натам, както всеки в такава тъмница, после е поел към вътрешността на града. Стъпките му бяха лесни за проследяване, освен на местата, където и прегазвал потоците отходни води. Едно ще ви кажа, сър, упорит човек! Не се е отказал. Долу е същински лабиринт, с всичките тунели, прокопани от контрабандистите, сондажите, вентилационните шахти и отходните ями. Този Дърам обаче е продължавал все напред.

Лангтън надникна в мрака на дъното на шахтата и се опита да си представи плетеницата от тунели долу. Мокри, ронещи се тухлени стени. Никаква светлина. Притичват плъхове и Бог знае още какви гадини. Цял потръпна.

— Не мислех, че човек може да оцелее там долу.

Джордж Сапьора се усмихна.

— О, ще се изненадате какви работи мога да ви разкажа, сър. Намирали сме цели семейства да живеят долу. Пясъчникът под Ливърпул е надупчен като швейцарско сирене. Отдолу има втори град. Ами когато изкопчиите строяха тунела под Мърси, намираха долу спални и дневни, кухни и всякак ви други помещения. Дванадесет скелета седели около масата за вечеря на тридесет метра под църквата „Света Троица“. Стаи, пълни с човешки кости, подредени прегледно едни до други. Дяволски знаци и бездънни шахти, които стигат един Бог знае къде. Там долу живеят доста странни птици.

Макар че историите на Джордж сигурно бяха до голяма степен разкрасени, Лангтън все пак трябваше да затвори очи и да се подпре здраво от едната страна на камиона, за да не падне. Мисълта за пълната, смазваща тъмнина го дезориентира. Твърде много отгласи и спомени.

— Добре ли сте, сър? — попита Сапьора. — Не исках да ви разстроя с приказките си. Тя и госпожата все ми повтаря, че дрънкаме прекалено много.

Лангтън поклати глава.

— Просто съм уморен. Но никак не горя от желание да те последвам там долу.

— Надявам се да не ви се наложи, сър. Сега, за тоя вашия Дърам. Както казах, насочил се е към вътрешността на града, сигурно се е ориентирал по посоката, в която тече водата на каналите. Както и да е, явно е излязъл на повърхността някъде около Парламънт Стрийт.

— В Токстет? Стигнал е чак до там?

Джордж Сапьора се почеса по главата.

— Знам, че звучи странно, сър, под земята разстоянията са други. Понякога ти се струва, че лазиш с дни, а се оказва, че си минал едва стотина метра. Друг път си отдолу само час-два, а неочаквано изскачаш на повърхността в другия край на града, на километри далеч. Пътищата отдолу са по-преки изглежда.

Токстет. Лангтън си спомни, че луксозното имение на професор Колдуел Чивърс е недалеч от Ъпър Парламънт Стрийт.

— И сте сигурни, че става въпрос за Дърам?

— По-сигурни няма как да сме. Стъпките му бяха съвсем ясни, лесни за проследяване. А и си е оставил сакото до изхода на отходната шахта под криптата на катедралата — Джордж Самьора разрови мазните парцали, които беше изнесъл от тунела, и измъкна от тях мръсно сако. Бръсна настрани хлебарката албинос, която изпълзя от единия джоб, и посочи етикетите, обърнати по дължина на вътрешните шевове. — Собственост на Компанията на Трансатлантическия свод, сър.

— Благодаря ти.

— Значи, да продължаваме да търсим, а, сър?

— Не, отзови хората си. Сигурен съм, че майор Фелоус ще ви възложи някоя друга задача.

Джордж се ухили, откривайки цял ред златни зъби.

— Е, бас ловя, че ще ни възложи, сър.

Лангтън пое към чакащите по Гори кабриолети, но в последния момент се обърна към Сапьора:

— Тези тунели стигат ли до под основите на Свода?

Вече спуснал се до половината на шахтата, Джордж се върна, подаде глава над уличното платно и каза:

— Да, сър, някои от тях, но Компанията отдавна ги зазида. Щото не искат някой да заложи бомби там отдолу, нали?

Не, определено не искат, помисли си инспекторът. Ако заговорници срещу Свода — бури или не — наистина съществуваха, къде щяха да ударят те? И по какъв начин?

 

 

На път за вкъщи Лангтън заспа в кабриолета. Събуди се, когато колата тръсна на някаква бабуна на пътя, в първия момент не успя да разбере къде се намира, нито кой е той самият. После зърна познатите улици и градини, и собствената си спретната къща.

— До тук сме, кочияш.

Още докато слизаше от кабриолета видя, че входната врата се отвори. Елси пое шапката и палтото му.

— Разтревожихме се за вас, сър.

— Кои вие?

— Аз и сержант Макбрайд, сър — Елси се извърна настрани и нежна руменина покри страните и шията й. — Той намина да провери дали всичко е наред тук.

Лангтън се усмихна, но не направи никакъв коментар. Представяше си Елси и Макбрайд като щастлива двойка. Желаеше им го от все сърце.

— Това пристигна за вас, сър. Снощи.

Лангтън счупи печата на пощенския плик и прочете трите кратки изречения, изписани с бронзово мастило и прецизен почерк. Усмивката му помръкна. Сгъна писмото, прибра го в джоба си и се загледа някъде в пространството.

Елси почака за момент, после се обади:

— Да ви донеса ли кафе, сър? А нещо за ядене?

— Не съм гладен, Елси.

— Моля ви, сър, трябва да се храните. Готвачката рече, че ще ви направи яйца с бекон или препечени филийки, или каквото си поискате. Или истинска хубава вечеря.

Лангтън знаеше, че момичето е право. Трябваше му гориво, за да продължи напред.

— Благодаря ти, Елси. Дай ми половин час. За ядене — само нещо леко. И много кафе.

Докато се събличаше и миеше набързо в спалнята, инспекторът не сваляше очи от полученото писмо, изправено на масичката с тоалетните принадлежности. Защо родителите на Сара искаха да го видят, при това точно сега? Защо точно в този момент? В краткия текст се изразяваше искане — едва ли не настояване — той да им се обади, но не се съдържаше и намек за причината.

Студената вода разсъни Лангтън и му напомни за дъжда на гробището и за последния път, когато беше срещал Са̀рините родители — баща й с копринен цилиндър, впил в зет си очи изпод ръба на широк черен чадър; майка й, взряна в невероятните криволици, които дъждовните капки описваха, когато се стичаха по махагоновия ковчег, сякаш можеше да разчете скрито в тях послание. Този ден те двамата бяха разменили с Лангтън само няколко думи. След това — ни вест, ни кост.

Защо сега? Какво искаха от него?

Обръснат и с чисти дрехи, Лангтън влезе в гостната и завари накладен в камината нов огън. Слаба слънчева светлина се промъкваше през завесите, блестеше върху полираната маса, на която беше сервирано за един човек. Елси наистина се грижеше отлично за къщата. И за Лангтън.

— Ето, сър. Бекон с яйца и хубави, дебели препечени филийки. Внимавайте, чиниите са горещи — Елси сложи пред инспектора чиния с изрисувани върху нея плачещи върби и му наля кафе от сребърен кафеник. — Ще ви зареди за днес, нищо, че е малко късничко за закуска.

Лангтън се усмихна, уютната домашна атмосфера го отпусна. Може би времето вече беше започнало да лекува раните му. Но беше достатъчно да погледне към масата, към празния стол до неговия, за да разбере, че това не е така. Насили се да яде, докато Елси се суетеше из стаята. Бъбренето й го заливаше подобно на вълните топлина от камината.

Когато избута настрани празната чиния, инспекторът отново попипа прибраното в джоба писмо. Трябваше да се обади на родителите на Сара и да уговори ден за посещение, без значение, че в момента най-много му се искаше да се върне в управлението и да продължи с разпита на Мичман Джейк. А имаше и още толкова други задачи.

— Мисля, че и тази нощ ще закъснея, Елси.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

— Само с едно — Лангтън допи кафето и остави чашата на масата. Спомни си нападателя на мисис Гриздейл, спомни си мъртвия Редфърс. Доʞтор Стъклен явно не обичаше недовършени работи. Или пък просто беше отмъстителен. — Елси, искам да бъдеш много внимателна.

— Сър?

— Заключи тази вечер здраво цялата къща. Ако някой дойде, първо разбери кой е и тогава го пусни. А най-добре ще направиш изобщо да не пускаш никого у дома. Ако някой се опита да влезе с взлом, викай с всички сили. Като тръгна сега за работа, ще помоля портиера на съседите да наглежда и нас.

Очите на Елси се бяха разтворили широко.

— Но защо, сър, защо? Нали не мислите, че…

— Просто искам да съм сигурен — Лангтън си взе шапката и палтото и се обърна към входната врата. — Помни, Елси: бъди внимателна!

— Обещавам, сър, но за мен се грижи сержант Макбрайд — момичето отново се изчерви. — Искам да кажа, когато не е твърде зает. Не искам да си мислите, че пренебрегва работата си с вас…

— Знам, Елси. Той е добър човек.

При тези думи лицето на Елси стана още по-червено. Лангтън й помогна, като веднага излезе и се зае да закопчава палтото си вече вън на стълбите. Изчака, докато чу как резето щракна зад гърба му, после вдигна очи, огледа солидната фасада и се замисли дали доʞтор Стъклен би искал да стори нещо на Елси. Може би не, но ако беше нарочил Лангтън, момичето можеше просто да се окаже пречка.

Лангтън не желаеше и това да тежи на съвестта му. В живота си човек може да понесе само определено количество вина и нито капка повече.

 

 

Лангтън изкачи стълбите до кабинета на Форбс Патерсън към два часа следобед и отново го завари празен. Допусна, че колегата му е слязъл в мазето да продължи с разпита сам, Лангтън се обърна и се сблъска с Патерсън на стълбището.

— Тебе търсех — рече Патерсън. В ръка държеше кафяв книжен плик, в който бяха прибрани личните вещи на Джейк.

— Извинявай, закъснях.

Патерсън се ухили.

— Не смятам, че нашият общ приятел Джейк има нещо против. Не, просто исках да разгледаме вещите му, преди да отидем пак да го поразпитаме.

В кабинета си Патерсън извади предметите от плика: глинена лула, кожена кесия с тъмен тютюн, няколко монети с различна големина и джобно ножче с дръжка от слонова кост. Последната вещ обаче привлече погледа на Лангтън: чисто нов ключ с изобразен на него стилизиран мост. Лангтън беше виждал същия знак и преди — върху ключа, намерен в дрехите на обезобразеното Кеплерово тяло.

— Ключът има нещо общо със Свода, нали? — попита Патерсън.

— Така е — Лангтън вдигна ключа до светлината. Сложен нарез, комбинация от разнообразни зъби и вдлъбнатини. — Какво общо има Джейк със Свода?

— Виждаш ли някаква връзка между него и някое от твоите убийства?

— Да идем направо да го попитаме — Лангтън прибра ключа в джоба си и последва Форбс Патерсън надолу по стъпалата към мазето.

Друг дежурен сержант им отключи голямата решетъчна врата.

— Дошли сте да видите великана ли, сър?

— Създавал ли ви е още проблеми?

— Не и след като го оковахме за койката. Кротък е като агне.

Лангтън усети как го прободе някакво притеснение. Попипа прибрания в джоба на жилетката си ключ.

Сержантът отвори широко пред тях и тежката врата на самата килия и се провикна:

— Ей, ти! Стига спа, ставай!

През мръсното стъкло на зарешетеното прозорче високо горе се процеждаше достатъчно светлина, за да се види легналото на каменната койка тяло. Сержантът щракна ключа на осветлението. Лангтън долови някакъв лек аромат, толкова не на място в килията, че отначало не успя да го познае. Бели цветя.

— Хайде! Имаш гости — сержантът сръга Джейк в корема с връзката ключове.

Гигантът не помръдна. Нито отвори очи.

Тогава Лангтън видя, че от стъклото на прозорчето горе липсва малко парче. Ветрецът внасяше студ отвън. Инспекторът изведнъж усети, че в килията е студено като в гроб.

— Доведете доктор Фрай — нареди инспекторът и коленичи до койката. Притисна пръсти до масивния врат на затворника, но беше твърде късно. Под хладнеещата сива кожа не се долавяше никакъв пулс. Лангтън вдигна очи към Патерсън и поклати глава.

Патерсън вдигна очи към счупения прозорец, после ги сведе обратно към безжизненото тяло.

— Как? Как са се добрали до него?

— Той сам ги е оставил да си свършат работата — отвърна Лангтън. — Можел е да повика дежурния, можел е да се бори. Погледни само тялото — не е оказал никаква съпротива.

Гигантският труп на Джейк лежеше на койката — той сякаш спеше, сключил ръце върху корема си, лицето му беше напълно спокойно. Лангтън провери шията на мъжа, точно зад ушите. На острата електрическа светлина ясно се открояваха двете малки квадратни изгаряния. Бяха точно там, където инспекторът очакваше да ги види.

Доктор Фрай се втурна в килията с развята от бързане бяла престилка, ръцете му отваряха лекарската чанта в движение. Лангтън и Патерсън отстъпиха и патологът се зае да прегледа Джейк. Отне му само миг. Фрай отпусна стетоскопа и затвори чантата си с металическо щракване.

— Мъртъв е от не повече от тридесет минути, господа.

— Причина за смъртта? — попита Лангтън.

— Ето това — Фрай посочи малка червена точка от вътрешната страна на една от китките на Джейк. — Вероятно са му инжектирали нещо, което е спряло сърцето, но мога да бъда по-точен само след аутопсия. Благодарение на вашето разследване ставам страшно опитен в диагнозите постмортем.

Форбс Патерсън се обърна към сержанта, който продължаваше да стои на прага на килията.

— Искам пълен оглед на терена под този прозорец отвън. Навярно са се прехвърлили през зида към Виктория Стрийт или откъм Кросхол Стрийт. Полицаи да разпитат всички колеги, чиито прозорци гледат към тези улици…

Патерсън продължаваше да дава инструкции на сержанта, а Лангтън с труд се бореше с надигналото се у него усещане за пълна безпомощност. Не се съмняваше, че смъртта на арестанта е планирана от доʞтор Стъклен, а самият Джейк доброволно е съучаствал в собственото си убийство, но пък никак не му се вярваше в килията да бъдат открити каквито и да било доказателства за това. В очите на инспектора докторът вече започваше да придобива свръхестествени качества. Как би могла полицията да противодейства на подобно сложно и отлично организирано съзнание?

— Ще пратя О’Нийл с една носилка да прибере тялото — обади се Фрай, вече крачейки към вратата. — Предполагам, че искаш резултатите възможно най-скоро?

Лангтън се насили да отговори:

— Когато успееш, Фрай. Събитията от последните дни са достатъчни да смажат всекиго.

Патерсън очевидно също изгаряше от желание да говори, но изчака, докато двамата с Лангтън се качиха на горния етаж.

— Какво има, Лангтън? Какво става, човече?

Лангтън поклати глава.

— Известна му е всяка наша крачка. Този доʞтор Стъклен не изостава и на косъм от разследването ни, а през повечето време направо ни изпреварва.

— Мислиш, че разполага с информатори в управлението?

— Не знам. Вероятно.

Това беше логичното обяснение. Колцина бяха онези, които имаха достъп до най-важната информация, до поверителната документация на Лангтън? Макбрайд и Пърсел. Както и Хари, момчето за всичко, но едва ли той беше виновникът. Беше смешно да подозира, когото и да било от тримата.

— Прекалено се уморяваш — каза Форбс Патерсън. — Понякога приемаме някой случай твърде лично. Трябва да се отдръпнеш малко от събитията, за да ги видиш ясно.

Как? Лангтън чувстваше предстоящото посещение на кралицата като бреме, което го смазваше. Пърсел и Фелоус чакаха отговори. Отговори, които той не беше в състояние да им осигури.

Инспекторът поблагодари на Патерсън, качи се по стълбите до собствения си кабинет, потънал дълбоко в размисли, без въобще да вижда сновящите край него полицаи и чиновници. Извади досието на случая и вписа подробностите около смъртта на Мичман Джейк. Вече не можеше да го попитат за ключа от Свода, намерен в джоба му. Нито за Сара.

Лангтън извади ключа от джоба си и прокара пръст по релефния знак отгоре му. Същият като ключа на Кеплер. Що за ключалка е отварял с него Джейк? Каква връзка е имал със Свода?

На вратата се почука и при звука Лангтън затвори досието и пъхна бързо ключа обратно в джоба си. Махна на Макбрайд да седне и попита:

— Какво каза мисис Дън?

— Ами, сър, двамата с нея прегледахме картотеката на Редфърс и стана ясно, че нито един от тримата господа, съвпадащи с инициалите в дневника, не е бил пациент. Жената е доста педантична, така че грешка няма.

Лангтън отново прехвърли страниците в бележника на Макбрайд. Артър Камерън, Дейвид Хемпълман, Стивън Пауъл. Сега и тримата щяха да обяснят на Лангтън какво точно са получавали от Редфърс срещу парите си. Не гореше от нетърпение да ги разпитва, но и тази работа трябваше да бъде свършена. Хвърли поглед към часовника — три и половина. Трябваше да посети и родителите на Сара.

Инспекторът се облегна на стола и отпусна глава назад. Толкова много нишки за проследяване. Нишките на Джейк и Кеплер го водеха към Свода, както и тази на Дърам. Редфърс пък водеше към дѐлваджиите и вероятно към професор Колдуел Чивърс и Лечебницата. Мъжът, загинал на релсите в Едж Хил, водеше към доʞтор Стъклен, а може би и отново към Лечебницата? Нали сам беше заявил, че е лекар?

— Хайде Макбрайд — рече Лангтън и заключи досието по случая. — Да видим какво ще намерим сред вещите на самоубиеца.

В моргата инспекторът видя две тела, покрити с бели чаршафи. Кабинетът на Фрай зееше празен, а О’Нийл, вторият му асистент, работеше край дървената лабораторна маса, боравейки с епруветки и шишенца, пълни с разноцветни течности.

— Доктор Фрай излезе за малко, сър. Обадиха му се от вкъщи.

— При вас ли са вещите на мъжа, който снощи загина на железопътните релси?

— Там са, сър. Третата кутия отляво надясно.

Лангтън намери картонената кутия и изсипа съдържанието й на една свободна маса. Скъп часовник на верижка, писалка, почти сто лири в банкноти и монети, кутия за пури, кибрит, джобно ножче и носни кърпи. На дъното на кутията за пури откри сребърната кутийка със спринцовката и останалото в нея лекарство, убило Едит, племенницата на мисис Баркър. На дъното на кутийката в метала беше гравирано пределно ясно: Собственост на Лечебницата на град Ливърпул.

— Открихте ли нещо, сър? — попита Макбрайд.

— Нашият човек е имал връзка с Лечебницата.

Макбрайд също прочете написаното.

— Може да я е откраднал, сър. Или да я е взел от някого, който работи там.

— Възможно е — отвърна Лангтън с известно съмнение. Съвпаденията бяха станали твърде много. Твърде много нишки вече водеха към Лечебницата и вероятно към професора.

Вратата към моргата се затръшна силно и накара Лангтън, Макбрайд и О’Нийл да вдигнат очи. Лангтън откри доктор Фрай с поаленяло от гняв лице да си мърмори под нос в претъпкания си с вещи кабинет.

— Какво е станало?

— Някой идиот си направи някаква тъпа шега — отвърна Фрай. — Гадна шега при това. В пожарната се получило обаждане, че къщата ми гори. Тичах като луд до нас и установих, че от пожар няма и помен. Избрали са момент, в който имам толкова много работа, че…

— Къде е Мичман Джейк? — прекъсна го Лангтън, вече обърнат към вратата.

— Чакай, Лангтън!

Инспекторът се хвърли към О’Нийл.

— Къде е тялото на Джейк?

— Великанът? Онзи, дето го докараха от килиите?

— Къде е?

— Ами, инспекторе, дойдоха и го отнесоха. Казаха, че доктор Фрай ги праща.

— Никого не съм пращал — обади се Фрай.

Лангтън кимна.

— Пратили са те за зелен хайвер, за да те отдалечат от тук. Дебнали са и са чакали да дойдат и да приберат тялото. Как изглеждаха?

— Ами обикновени хора, сър — отвърна О’Нийл. — Колкото мен на ръст, гладко избръснати, слаби… Точно като всички останали санитари, които идват за телата. С бели престилки, с носилка, отвън беше паркирана частна линейка. Всичко ми се стори наред, така че…

— Спомняш ли си нещо, по което бихме могли да ги идентифицираме? — настоя Лангтън. — Каквото и да е. Акцент, татуировки, белези. Мислѝ, човече!

О’Нийл закърши ръце.

— Съжалявам, сър, бях много зает… Говорът им беше ливърпулски, мек и тих. Боравиха с тялото много професионално. Спомням си обаче нещо за линейката.

— Какво?

— Когато се обърнах към двора, видях, че на гърба й, до червената лампа, бяха написани буквите БКГЛ. Стори ми се необичайно.

Лангтън се обърна към Фрай, който го превари:

— Болница на Корпорацията на град Ливърпул. Това е старото име на Лечебницата.