Томас Бренън
Доʞтор Стъклен (14)

Четиринадесет

Лангтън чакаше в дневната на голямата градска къща на Абъркромби Скуеър. Позлатеният часовник на полицата над камината удари шест. Огънят припукваше и хвърляше червено-златни отблясъци върху гръбчетата на книгите, полираното дърво, богатата дърворезба на столовете. Отвън, от площада, долиташе тропане на копита върху чакъл. Лангтън се размърда на мястото си, отпусна кръстосаните си крака, после отново ги прехвърли един върху друг. Подръпна стягащата го яка и отново погледна часовника. В следващия момент вратата се отвори и той скочи на крака.

Мисис Кавъл, майката на Сара, се поколеба за момент на прага, после пристъпи към Лангтън.

— Матю. Как си?

Инспекторът стисна ръката й и направи усилие да отговори. За толкова кратко време се бяха случили толкова много събития. Толкова въпроси бяха останали без отговор.

— Артър ще слезе след минутка — каза домакинята и покани с жест Лангтън да седне отново. — Той само… Няма да се бави.

После самата тя приседна на ръба на дивана и скръсти ръце в скута си, черната й траурна рокля се открои върху червения плюш. Със стройната си фигура, прибрана коса и елегантни нежни черти мисис Кавъл толкова приличаше на дъщеря си, че сърцето на Лангтън натежа от болка.

— Би ли желал малко чай? Или кафе? — мисис Кавъл посегна към звънчето на масичката, но отдръпна ръката си, когато Лангтън поклати отрицателно глава.

Инспекторът си пое дълбоко дъх.

— Изненадах се, като получих бележката ви.

— Надявам се, че не си приел поканата ни като някаква заповед. Знаем колко зает си в момента. Но трябва да говорим с теб.

Лангтън зачака жената да продължи, но напразно. Видя я как хвърли поглед към вратата и стисна ръцете си в скута толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

Следващите пет минути се влачиха като часове, докато вратата се отвори и Артър Кавъл влезе в стаята. От него лъхаше на уиски. Той кимна на инспектора, но не му протегна ръка.

— Лангтън. Радвам се, че дойде.

Вече изправен, Лангтън гледаше ту бащата, ту майката на Сара и се замисли какво ли ги е уплашило толкова силно. Зачервеното лице и влажните очи на Артър подсказваха, че е прекарал целия следобед в компанията на бутилката. Мисис Кавъл не вдигаше очи от килима пред краката си и изглеждаше напълно затворена в себе си.

— Искали сте да ме видите.

Съпрузите се спогледаха, после мисис Кавъл каза:

— Трябва да ти кажем нещо за Сара.

Не думай, помисли си остро Лангтън. Моля ви, не сега. Недейте, не мога да го понеса.

Мисис Кавъл продължи:

— Всички знаем през какво премина тя. Знаем колко страда. Колко страдахте и двамата.

Лангтън седна отново и затвори очи.

— Моля ви.

— Дори към края ние не се отказвахме, все още се надявахме. Всяка седмица науката откриваше някакво ново лечение или медикамент, някакво чудо, достъпно за всеки.

— Не само вие сте се надявали на чудо.

— Знам, Матю. Но…

— Кажи му, Луиз. Просто му кажи.

— Ще му кажа, Артър — мисис Кавъл се приведе към Лангтън и се вгледа в измъчените му очи. — Искахме да направим всичко, което е по силите ни. Ти беше заслепен от скръб, не виждаше нищо край себе си. Затова, когато доктор Редфърс дойде при нас…

— Редфърс? — Лангтън се втренчи в мисис Кавъл. Целият изстина, от главата до петите. — Какво ви каза Редфърс?

— Познавахме го от години — обади се Артър. — Баща му лекуваше моя баща, мен самия също и…

— Какво ви каза Редфърс?!

Мисис Кавъл положи длан на ръката на инспектора.

— Мислехме само за доброто на Сара, Матю. Искахме само да й помогнем.

— Какво ви каза Редфърс? — Лангтън полагаше нечовешки усилия да запази гласа си спокоен. — Кажете ми.

Мисис Кавъл погледна още веднъж съпруга си и отвърна:

— Редфърс ни се закле, че може да спаси душата й.

 

 

Лангтън крачеше из гостната като тигър в клетка, скрил зад гърба си здраво стиснатите си юмруци.

— Позволили сте на този шарлатанин да се докосва до Сара? Този… измамник, крадец, насилник… Какво си мислехте, за Бога? Що за лудост?

Артър прекрачи несигурно напред, но ръката на съпругата му го спря. Мисис Кавъл продължи:

— Да, Матю, бяхме полудели. От скръб. Знам, че и ти страдаше, но само за момент помисли: Сара израсна пред очите ни, ние се грижехме за нея, обичахме я, копнеехме да чуем отново гласа й, смеха й. Имам толкова спомени с нея. Толкова много.

Тези думи спряха порива на Лангтън. Той видя как мисис Кавъл сякаш цяла се стопи, а ръката на Артър се отпусна на рамото й.

— Но да допуснете Редфърс да стори това с нея…

— Ние му вярвахме — намеси се Артър. — Той беше неин лекар и ние му вярвахме. Нямахме избор.

Много бавно стиснатите юмруци на Лангтън се отпуснаха. Толкова дълбоко беше потънал в собствената си болка, че не беше помислил колко са страдали родителите на Сара. Колко отчаяни трябва да са били.

— Разкажете ми какво точно стана. Моля ви.

Историята разказа Артър Кавъл. Редфърс се свързал с тях три седмици преди смъртта на Сара. Лекарствата вече не помагали, операция не била възможна. Трябвало да се изправят пред неизбежното. Но не всяка надежда била изгубена — Редфърс можел да им предложи една нова процедура. Научна процедура. Според убедителното му обяснение самата същност на Сара — нейният анимус — можел да оцелее, можел да живее, докато бъде намерен нов приемник за нея.

— Приемник? Тази думали употреби? — прекъсна го Лангтън.

Мисис Кавъл кимна.

— Каза още, че учените вече успешно прехвърляли затворени душѝ.

— В какво ги прехвърлят? В други тела? А с душите на тези тела какво е станало?

Артър сведе очи.

— Не попитахме.

Сигурен съм, че не сте попитали, помисли си Лангтън. Дори и подобна откровено ненормална процедура да работеше — в което той лично се съмняваше до дъното на душата си — за нея би бил необходим „бездушен“ приемник. След като беше станал свидетел на деловото убийство на Едит, Лангтън знаеше, че дѐлваджиите не се спират пред нищо.

— Продължете.

Всичко се сторило на Кавълови съвсем логично или може би те сами искали Редфърс да ги убеди. Научните му термини значели малко за тях, но самият принцип им се сторил разбираем и прост — напускащата умиращото тяло Са̀рина душа ще бъде уловена и прибрана в подходящ за това съд. Впоследствие ще бъде прехвърлена в друго тяло. Междувременно Редфърс ще пази душата на сигурно място в собствения си дом.

Лангтън си спомни какъв дълбок скептицизъм беше изпитал, когато за пръв път беше чул за дѐлваджиите и техните методи.

— Все още не мога да разбера как така сте му повярвали с такава готовност.

Артър се поколеба, после отвърна:

— Трябва да призная, че бях чувал за тази процедура и преди.

— Къде?

— В ложата. Носеха се слухове, приказки под сурдинка, за посещения в някои определени домове в Кенсингтън, Токстет и Бутъл.

— Какво точно гласяха слуховете?

Артър стрелна с очи жена си.

— Че човек може да изпита усещанията на друг човек, ако улови медната жица на гърловината на делвите с душите. Да мерне къс от сън или мигновен чужд спомен.

Лангтън се замисли дали самият Артър не е посещавал някой от тези домове. Нещо в думите на тъст му, в начина, по който беше погледнал съпругата си, подсказваше, че не просто повтаря дочути слухове. Дори и подозренията му да бяха верни, Лангтън нямаше намерение да излага Артър пред мисис Кавъл. Не искаше да причинява повече болка на родителите на Сара. Точно този въпрос можеше да почака.

— Колцина от членовете на ложата са пробвали това?

— Доста — отвърна Артър. — Мъже, отегчени и от пиенето, и от хазарта, и от повтарянето на все един и същи истории и анекдоти. Мъже, които търсят нови, свежи усещания. За известно време това с душите беше доста на мода.

— Беше?

— Е, може би все още е, поне за някои хора.

Лангтън си представи как преситени възрастни мъже, членове на ложата, уважавани стълбове на ливърпулското общество, се промъкват през тъмни коридори, за да вкусят от незаконното удоволствие. Но дали това действително е удоволствие? Според Форбс Патерсън дѐлваджиите улавят душите на умиращи хора. Лангтън сам бе видял това с гаснещата Едит, племенницата на мисис Баркър. Какво удоволствие би могло да донесе преживяването на последните мигове от живота на някое клето измъчено същество? Нима тези мъже — така наречените колекционери и техните клиенти — бяха станали толкова цинични, че наистина да се наслаждават на това да изпитват подобни усещания?

Лангтън цял потръпна от погнуса при тази мисъл, която — сигурен беше — се беше загнездила в съзнанието му завинаги. Закле се да зададе този въпрос на доʞтор Стъклен, когато го залови.

— Значи, вие уредихте доктор Редфърс да е до леглото на Сара в последните й мигове.

— Нищо не сме уреждали — отвърна мисис Кавъл. — Редфърс си имаше свои си връзки в Лечебницата. Каза да оставим всичко на него. Така и направихме.

Лангтън отново закрачи из стаята.

— А защо не е дошъл при мен да ми каже, да ме попита?

— Защото ти си полицай — рече Артър — а Редфърс знаеше, че процедурата е незаконна. А и ние бяхме сигурни, че ще се възпротивиш.

Дали? — запита се сам Лангтън. — Ако тогава някой ми беше предложил някакъв шанс, дори най-малкия, да удължа живота на Сара…?

Не. Изкуственото съществуване в някаква студена глинена делва не е живот. То беше ни повече, ни по-малко чиста жестокост. Но съмнението в самия себе си все пак захапа Лангтън и му попречи да обвини твърде тежко родителите на Сара.

— А след смъртта й посещавахте ли я? Опитахте ли да установите връзка с нея?

Мисис Кавъл вдигна очи към съпруга си, който отвърна:

— Три пъти се канех. Ходих у Редфърс…

— В мазето?

— Именно. Той слагаше на масата една делва и… — Артър затвори очи и стисна полицата над камината, за да се задържи на крака. — Не можах. Всеки път изпадах в паника и побягвах. Боях се, че Сара няма да е вътре, но още повече се боях, че ще е вътре.

— Значи всъщност вие не знаете дали Редфърс не ви е измамил?

— Не, Матю, не знаем — този път отговори мисис Кавъл.

Мисис Гриздейл знае, помисли си Лангтън. Тя вярва, че Сара все още съществува някъде. За момент се поколеба дали да каже на семейство Кавъл за медиума и виденията й за Сара. После реши да изчака, докато се сдобие с твърдо доказателство.

— Сега знаеш всичко — каза мисис Кавъл и се изправи. Приглади траурната си рокля и сплете пръсти. — Готови сме да поемем вината си. Знаем, че нарушихме закона. В момента, в който узнахме за смъртта на Редфърс, осъзнахме, че трябва да ти разкажем за случилото се. И така.

Лангтън погледна родителите на Сара, изправили се пред него, очакващи наказанието си. Навярно то щеше да им помогне да понесат бремето на вината, под което те явно страдаха. Дали съдебното преследване би им донесло пречистване и покой? Лангтън силно се съмняваше.

— Трябва да вървя — каза той и се отправи към вратата.

— Но…

— Аз бих сторил същото — каза инспекторът. — Ако Редфърс беше дошъл при мен в някоя от най-тежките нощи на Сара преди края, бих могъл лесно да… Щях да го послушам. Сега знам достатъчно, че да се радвам, че тогава той не е дошъл при мен, но отлично разбирам как е успял да ви убеди. Колко лесно е човек да се хване за последната надежда като удавник за сламка. Колкото и абсурдна да е тази надежда.

Мисис Кавъл пристъпи напред и улови ръката на зет си в своите. Очите й блестяха.

— Тя толкова ни липсва.

Лангтън склони глава и пое дълбоко дъх. После се обърна и напусна топлата тиха гостна и посегна към палтото си в антрето. Вече на вратата се обърна и попита тъст си:

— Артър, къде точно се намират тези домове, които приятелите ти от ложата са посещавали, за да докосват чужди душѝ?

Артър хвърли поглед към съпругата си, после бръкна в едно от чекмеджетата на малкия скрин в антрето. Подаде на Лангтън малка визитка, изписана с елегантни златни букви.

— Някой звъни на този номер и уговаря среща в една къща в Токстет. Мисля, че към момента само тя е действаща.

Лангтън погледна телефонния номер на картичката и я прибра в джоба на жилетката си.

— В клуба някой някога да е споменавал името на доʞтор Стъклен?

— Не, поне аз не си спомням.

Лангтън отвори входната врата и се обърна за последен път.

— Ами името Колдуел Чивърс? Професор Колдуел Чивърс?

— Ами разбира се — вече изненадано го погледна Артър. — Професор Чивърс е един от най-уважаваните майстори на ложата.

 

 

Пустите кънтящи улици дадоха на Лангтън възможност да премисли, да претегли информацията от признанията на семейство Кавъл. Крачеше по заледения тротоар под газовите фенери, а над главата му се беше ширнало безоблачно небе, обсипано с блестящи звезди. Дъхът му се превръщаше в пара на секундата — бледото издишано облаче приличаше на мъглицата, която беше напуснала тялото на Едит в спалнята на Плимсол Стрийт и беше полетяла към делвата, насочвана от странния апарат на дѐлваджиите.

Лангтън крачеше към дома си, без да обръща внимание на кабриолетите, и съзнанието му трудно обработваше току-що наученото. Семейство Кавъл винаги бяха правили впечатление на разумни, уважавани хора — редовно се черкуваха, филантропи, членове на училищни настоятелства и благотворителни комитети. След като хора като тях се бяха замесили в подобни съмнителни окултни схеми, на кого въобще можеше да се довери Лангтън?

Вдигна очи към потъналите в мълчание сгради от двете страни на Брюстър Стрийт. Зад щори и завеси в прозорците блещукаха топли светлинки. Отнейде долиташе колеблива фраза на Шопен, изпълнена на семейното пиано. Какво обаче всъщност се случваше зад всички тези спретнати фасади? Какви ли тайни криеха те от света?

Подобни мисли можеха да доведат само до параноя. Сигурно всяка улица имаше свои тайни. Няма на света нищо по-сложно от човешкото сърце, без значение какво говорят учените. Докато наближаваше дома си, Лангтън почувства странно спокойствие при тази мисъл. После се сети за Сара. Артър Кавъл беше потвърдил онова, което инспекторът вече знаеше: Редфърс беше водил „гостите“ си в мазето, за да им демонстрира съдържанието на подредените там делви. Артър твърдеше, че не е докосвал делвата на Сара, но дали това важеше и за останалите клиенти? Колко ли мъже бяха осъществявали връзка с пленената душа на съпругата му?

Лангтън се насили да диша дълбоко, за да забави ударите на бясно тупкащото си сърце. Съсредоточен върху собственото си тяло, за пръв път чу отчетливо зад гърба си други стъпки. Не се огледа, не се обърна през рамо. Продължи да крачи отмерено и да се вслушва в стъпките зад себе си.

Другият човек крачеше в почти пълен синхрон с инспектора, но разминаването в крачките им беше достатъчно, че Лангтън да може да долови присъствието на преследвача. Разкопча палтото си, пъхна ръка в джоба и стисна грапавата дръжка на револвера. Внимателно търсеше с очи подходящо място за атака. А може би човекът зад него изобщо не беше преследвач, просто гражданин, излязъл на късна разходка. Но едва ли.

Отпред уличката се раздвояваше. Нощен трамвай прекоси кръстовището, сипейки искри от лирата си. Под синкаво-белия им блясък се мерна висока черна метална ограда, потънали в сянка дървета и храсти. Инспекторът рязко свърна встрани през оставената открехната порта на парка. Приклекна на настланата с тухли алея, с готов револвер в ръка.

Шумът от втория чифт стъпки на тъмната улица стихна.

Мълчание. Лангтън чуваше собствения си дъх, лудо биещото си сърце. Въобразил ли си беше?

Не. Преследвачът се обърна и се отдалечи по пътя, по който беше дошъл, стъпките му бяха тежки, но отмерени, без бързане. Лангтън се прокрадна сантиметър напред и рискува да надникне иззад едната колона на парковата порта. Преследвачът, обвит в сивотата на нощта, преминаваше през редуващите се осветени кръгове под уличните лампи. На тяхната светлина, преди сенките да го погълнат окончателно, с масивната си прегърбена фигура преследвачът лесно можеше да бъде сбъркан с покойния Мичман Джейк.

 

 

Лангтън изкачи стъпалата пред входа на собствената си къща и хвърли поглед на пустата улица зад гърба си. Умората и тревожните новини със сигурност разстройваха съзнанието му. Можеха да доведат до параноя или дори до откровени халюцинации. Лангтън знаеше, че трябва да вземе мерки.

Пъхна ключа си в ключалката, но вратата не се отвори. Лангтън се увери, че пробва с правилния ключ и опита повторно, не се справи, хвърли поглед към тъмните прозорци и натисна звънеца. След малко позвъни отново. А след това паниката го накара да заблъска по дървото на вратата.

Отвътре долетя слаб гласец:

— Кой е?

— Аз съм, Елси. Наред ли е всичко?

Звук от дърпането на резетата. Щракването на ключалката. После — лъч жълта светлина през отворената от Елси врата.

— Рекохте да бъда внимателна, сър, та…

— Добре ли си? Нещо случило ли се е? — пъхнал едната си ръка в джоба с пистолета, инспекторът провери набързо антрето, стълбите, отворените врати на стаите.

— Всичко е наред, сър — Елси затвори вратата, заключи и подпря гръб на нея. — Рекохте да заключа и аз така и сторих.

Лангтън изпусна затаения си досега дъх. Почувства се леко смешен. Колко лесно те завладява параноята.

— Извинявай, Елси. Много съм уморен.

— Искате ли нещо, сър? Нещо за хапване? Не ме бива колкото готвачката, но…

— Благодаря ти, не. Скоро ще си лягам.

— Ами лека нощ тогава, сър.

— Лека нощ, Елси — Лангтън отвори вратата към гостната, после се върна. — Сержант Макбрайд да е идвал тази вечер?

— Не, сър. Днес не.

Стори му се, че долови нотка на разочарование в гласа на момичето. Но може би отново си въобразяваше. Каквато и да беше истината, тя не му влизаше в работата. Застана до топлината на гаснещия огън и извади от джоба на жилетката си визитката, която Артър Кавъл беше пъхнал в ръката му в антрето на Абъркромби Скуеър.

На нея нямаше адрес, само телефонен номер: оператор, пет, седем. Инспекторът се изкушаваше да се обади още на секундата, но знаеше, че трябва да почака. Не искаше отново да предупреждава дѐлваджиите за опасността. Освен това Макбрайд можеше да открие адреса, на който принадлежеше този телефон. И тогава Форбс Патерсън и Лангтън щяха да връхлетят върху доʞтор Стъклен напълно неочаквано.

Лангтън се отпусна в коженото кресло и се замисли отново дали доʞтор Стъклен и професор Колдуел Чивърс не са едно и също лице. Обстоятелствата го подсказваха, името на професора изскачаше на най-различни места, промълвяваха го устните на много свидетели, но инспекторът имаше нужда от повече от хипотези и предположения. Трябваха му неоспорими доказателства.

Може би професорът имаше своя тайна стая, точно като онази на Редфърс? Рафтове и рафтове с наредени по тях здраво запечатани делви. Медните жици на обвитите с восък капаци блестят под електрическата светлина. Мирис на прах и електричество…

Сънят обори Лангтън. Той потъна в състояние на полусъзнание, в което знаеше, че сънува и можеше донякъде да контролира мислите си и полека-лека някак си се издигна над собственото си тяло. Виждаше мъждукащия огън, но не усещаше топлината му.

Големият стенен часовник тиктакаше. После стаята се завъртя по оста си и се преобрази от дневната в спалнята му. В леглото — човешка фигура под завивките. Не той, друг лежеше там.

Ужасът сграбчи Лангтън. Той искаше с всички сили да се събуди, но сънуващото му тяло го приближи към леглото и фигурата в него. Тя лежеше на една страна. Завивките се издигаха и спускаха, лежащият вдишваше и издишваше. Глас повика името на инспектора.

И после аромат: бели цветя. Болнаво сладникав. Задушаващ. После — мирис на морфин, лепкав, тъмен и парливо-остър. Ароматите се засилваха и в съня си Лангтън пристъпи към леглото. Противно на волята си, видя ръката си да се протяга. Усети мекото одеяло в дланта си. Бавно, съвсем бавно, отметна завивките.

Съзнанието му рязко се върна назад в дневната, в тялото му, седнало в креслото. Конвулсивно свитите му пръсти се бяха впили в меката кожа на подлакътниците. Устата му беше отворена насред крясъка, но, вече буден, той не чу вика си, не чу и бързащите стъпки на Елси, която идва да провери какво става. Огънят в камината се беше превърнал в тъмна пепел. Часовникът все така тиктакаше.

А в насрещното кресло, с револвер, отпуснат върху калните колене, седеше Дърам.

 

 

Лангтън не помръдна. Собственият му пистолет беше в джоба на окаченото в антрето палто. Тежкият ръжен и месинговите щипци за разравяне на огъня бяха съвсем близо, подпрени до решетката на камината, но инспекторът знаеше, че не е възможно да посегне и да ги стигне, преди да бъде застрелян. Подуши въздуха. Смес от зловония го върна в тунелите под Пиър Хед.

— Изкушавах се да ви събудя — рече Дърам. Плътният му глас заваляше думите от умора — но си спомних, че не бива да се буди човек, който сънува кошмар.

— Това важи за сомнамбулите — отвърна инспекторът, изненадан от собствения си спокоен тон.

Дърам кимна.

— Вярно. Ужасно е да се събудиш под дулото на пистолет. Знам го.

В съзнанието на Лангтън се тълпяха противоречиви мисли. Как е влязъл Дърам? Как е оцелял въобще в тунелите? Какво иска?

Дърам почеса кървавите корички по лицето си и рече:

— Държите ли алкохол в тази къща?

— В барчето.

— Ще ми сипете ли едно питие? Каквото имате, без значение е — продължи Дърам, черното око на дулото проследи движението на инспектора. — И, моля ви, не правете нищо, което да ме принуди да ви застрелям.

С бавни, премерени движения Лангтън се надигна от креслото и прекоси стаята до барчето. Отвори една вратичка и извади бутилка уиски „Лафройг“ и две чаши. Наля едно малко на себе си и една двойна доза на Дърам. Чувстваше крайниците си някак странно — сякаш принадлежаха на автомат. Усещаше дулото на пистолета да сочи точно между плешките му.

— Благодаря ви — Дърам взе чашата, гаврътна половината и леко се закашля. Махна на инспектора отново да седне.

Лангтън остана прав.

— Сторил ли сте нещо на Елси?

— На прислужничката? Не, спи си здраво в леглото. Хърка като сержант.

Лангтън седна и отпи от силното питие. Очите му попиваха всяка подробност от облеклото на беглеца — от протритите ботуши до парцаливите окаляни панталони, от мръсната, останала без яка риза до сравнително чистото сако. Досети се, че него Дърам сигурно е откраднал, за да замени онова, което е оставил при изхода на тунела в Токстет.

Мръсното лице на Дърам представляваше хаос от драскотини, кървави корички и порязвания, свидетелстващи за бягството му през тунелите и за трудностите, с които евентуално се беше сблъсквал след това. Около уловилата чашата с уиски дясна ръка имаше омотана мръсна превръзка.

— Коя е Сара? — попита беглецът.

Лангтън изстина.

— Съпругата ми. Защо?

— Викахте името й насън.

Инспекторът се поколеба.

— Тя почина наскоро.

Дърам се вгледа внимателно в него, после премести поглед към въглените в камината.

— Работите по случая на Кеплер. Искам да знам какво сте открили.

— Защо?

— Имам си причини.

— Знаете, че нищо не мога да ви кажа — отвърна Лангтън.

Дърам леко се обърна и го погледна в упор. Револверът остана да лежи на коленете му.

— Трябва да знам, инспекторе.

Лангтън съзнаваше, че стъпва по тънък лед. Сръбна глътка.

— Как е възможно да споделя ключова информация от разследването с един от главните заподозрени?

— Не съм убил Ейбъл.

— Но знаете кой го е направил?

— Имам идея кой е, да.

— Кажете ми тогава — предложи инспекторът.

Дърам го загледа за момент мълчаливо, сякаш претегляше възможностите си. После отвърна:

— Ейбъл разкри заговор срещу Свода. Мъжът, организирал заговора, примами Ейбъл да се срещнат и… Е, знаете резултата от тази среща. Смятам, че знам кой е извършителят на убийството.

Доʞтор Стъклен? — мислеше Лангтън. — Или професорът?

А на глас каза:

— Знам, че вие двамата с Ейбъл Кеплер сте били изпратени в Ливърпул, за да разследвате евентуален заговор срещу Свода. Знам дори кой ви е изпратил. Майор Фелоус.

Дърам не сваляше очи от него.

Лангтън продължи:

— Фелоус ми призна, че работи за една от тайните агенции на Нейно величество. Не знам дали вие и Кеплер също сте били щатни агенти или наемници.

— И едното, и другото сме били, в зависимост от обстоятелствата.

— Значи…

Дърам довърши питието си на един дъх.

— Добре сте информиран, инспекторе. Фелоус ни уреди да работим на Свода. Чувахме много слухове за бурски заговор срещу моста, но за подобно нещо нямаше почти никакви твърди доказателства. Явно Ейбъл се е разровил по-дълбоко от мен. За награда го убиха и обезобразиха.

Лангтън се приведе напред.

— Знаете ли какво е открил?

— Защо да ви казвам? Защо да ви вярвам въобще?

— Хубав въпрос, но вие вече сам дадохте отговора му. Защо иначе ще влизате в дома ми и ще ме разпитвате? Просто можехте да ме убиете в съня ми.

— Вярно. Но може би все пак имам намерение да ви убия, но първо ми трябва малко информация…

Лангтън хвърли поглед към револвера и пулсът му се ускори.

— Смятам да рискувам.

Дърам се усмихна и протегна чашата си за още. Лангтън му сипа втора доза и беглецът продължи:

— Знам само, че Ейбъл открил някакъв адрес на Док Роуд, някакъв стар склад, който смятал, че принадлежи на затворниците. Изглежда е бил прав.

— Знаете ли адреса?

— Надявах се да го открия от контактите на Ейбъл по кръчмите, но преди да успея, вие дойдохте и се наложи да напусна лагера.

Лангтън си спомни тунелите, вонята и прозрачните хлебарки.

— Удивен съм, че сте оцелели.

Дърам го изгледа.

— И по-лошо съм виждал.

Лангтън осъзна, че Кеплер не е бил единственият с опит в Трансваал. Нещо в очите на Дърам говореше, че е бил свидетел на същите ужаси.

— Смятали сте, че бурите заплашват Свода?

— Отначало да — отвърна Дърам.

— А сега?

— Не съм сигурен. Може би все така става дума за братята бури, които играят някакъв сложен двоен блъф, но нещо ме съмнява. Не те, някой друг иска да разруши Свода. Друга ръка дърпа конците.

Но защо? — зачуди се Лангтън. Причините на бурите да мразят Свода, макар и нелогични, поне бяха ясни.

Дали да повярва в думите на Дърам? Може би и агентът играеше някаква своя игра с Господ знае какви мотиви. Инспекторът прехвърли в съзнанието си всичко, което знаеше за Дърам, Кеплер и Фелоус.

— Не разбирам. Защо направо не се свържете с майор Фелоус? Или да ми бяхте казали истината от самото начало, вместо да бягате.

— Не знам на кого да вярвам — отвърна Дърам. — Някой знаеше кои сме аз и Ейбъл и реши да ни затвори устите. Адресът на Док Роуд е бил капан — очаквали са двамата да отидем заедно. Ако бях отишъл и аз, сега щяхте да търсите и моето лице.

Дърам допусна онова, което Лангтън вече усещаше в случая: ръката на ловък, но умопобъркан кукловод, при това отлично скрит и по-добре осведомен и от полицията, и от жертвите си.

— Познавате ли доʞтор Стъклен?

Дърам го стрелна с остър поглед.

— Знам за него, да. Повечето от хората в лагера бяха дочували слухове за Стъклен.

— Дали той не е вашият заговорник? Възможно ли е той да стои зад всичко това?

Вместо да отговори направо, Дърам каза:

— Двамата с Ейбъл бяхме като козички, вързани на поляната, за да примамят тигъра да излезе от скривалището си. Бяхме примамка. Или пък сме били пратени за отвличане на вниманието.

— Дали майор Фелоус наистина би постъпил така с вас?

Дърам потри челото си.

— Не знам. Вероятно. Ако е смятал, че е наложително.

Дори и да беше усетил моментното разсейване на Дърам и възможността да го атакува и обезвреди, Лангтън я пропусна. Беглецът се взря в него с очи, зачервени от умора или от треска, а може би и от двете.

— Още щом чух, че татуирано тяло е изплувало на Албърт Док, разбрах всичко. Ейбъл не се беше прибрал предната вечер в квартирата. А после се появихте и вие.

А ти побягна, помисли си Лангтън. Може би трябваше да последвам примера ти.

— Елате с мен в управлението. Ще ви държа настрани от Фелоус, ако така желаете, поне докато не установим твърдо на чия страна играе той. Имате думата ми.

Дърам се усмихна.

— Дума лесно се дава.

— Аз никога не лъжа.

Усмивката на беглеца изчезна. Дърам се втренчи в инспектора и отвърна:

— Почти ви повярвах, инспекторе. Но ако вляза в полицейското управление, ще изляза от задната врата в дървен костюм. Фелоус не е единственият с тайна мрежа от информатори.

Лангтън се сети за информацията, която постоянно изтичаше от кабинета му и за смъртта на Мичман Джейк. Главното управление на ливърпулската полиция, едно място, което трябваше да предлага стопроцентова сигурност, вече не беше гаранция за нищо.

С едно бързо движение Дърам скочи на крака и се отправи към вратата. Държеше револвера отпуснат до крака си.

— Чакайте — повика го Лангтън и се надигна от креслото. — Кой е доʞтор Стъклен? Кажете ми.

Дърам се поколеба, после поклати глава.

— Смятам, че знам самоличността му — настоя Лангтън.

— Не мисля, че знаете повече от мен — отвърна Дърам и отвори вратата към антрето. — Когато със сигурност узная самоличността му, ще можете да отидете да приберете безликото му тяло от Мърси. Може би и това на Фелоус.

При тези думи Дърам изчезна. Лангтън изтича в антрето. Леден въздух нахлуваше през отворената входна врата. Лангтън измъкна собствения си пистолет от палтото и изтича вън на стъпалата.

Улицата беше съвършено пуста. Под жълтата светлина на лампите блестяха снегът и ледената корица на тротоара. Нито звук от стъпки или колела на карета. Нищо, освен вятъра, огъващ голите клони на дърветата.