Томас Бренън
Доʞтор Стъклен (19)

Деветнадесет

След като с голям труд си проби път по претъпканата Виктория Стрийт, Лангтън използва телефона на дежурния сержант, за да се обади в Лечебницата. След известно чакане, една сестра го осведоми, че Макбрайд все още е в операция. Не, не знаела кой е опериращият хирург, нито къде е сестра Райт в момента — би ли искал Лангтън да се свърже с нея? Инспекторът обаче просто затвори телефона и пое нагоре по стълбите към кабинета си. Сградата на управлението беше необичайно тиха и пуста. Всички офицери бяха вън и изпълняваха задачи, свързани с кралското посещение. Явно в момента зад бюрата си бяха само административните служители и момчетата за всичко по коридорите.

В кабинета си Лангтън седна зад голото бюро и се загледа право пред себе си. Дори и при положение че беше предал него лично, а и задочно самата полицейска институция, Макбрайд не заслужаваше да умре. Не, виновен беше Пърсел. Виновен и все още ненаказан.

Хари отвори вратата на кабинета и застина от изненада.

— Извинете, сър. Не очаквах да сте тук. Отивам да ви донеса кафе.

— Почакай, Хари. Седни за малко.

Вече почти на прага, Хари се обърна и неохотно се върна до бюрото на инспектора. Изгледа стола пред себе си така, сякаш очакваше да го ухапе. Лангтън с ръка го подкани да седне и момчето кацна на самия ръб, сякаш готово да побегне всеки момент.

— Колко ти платиха от вестника? — попита инспекторът.

Хари поаленя до корените на косата си и отвори уста да отговори.

— Знам, че си бил ти — продължи Лангтън и вдигна длан, за да пресече протестите на момчето. — Твърде често те заварвах до бюрото си. Част от вината навярно е моя — все продължавах да оставям досието по случая неприбрано и отворено, та всеки да може да го прочете, но просто не очаквах, че има шпионин в собствения ми кабинет. Та, колко?

Лицето на Хари се изкриви от обзелите го противоречиви чувства. Ръцете му стиснаха подлакътниците на стола и той заби поглед в ботушите си.

— По лира на статия, сър. Съжалявам.

— Аз също съжалявам, Хари. Аз също съжалявам. Поне си изкарал добри пари. По лира на статия, казваш? Е, това си е достатъчна мотивация.

Хари поклати глава.

— Просто ми трябваха парите, сър.

Лангтън погледна засраменото момче и последната капка гняв се изпари от гърдите му. Предателството на Хари бледнееше пред това на Макбрайд и Пърсел.

— И какво правим сега, Хари?

Момчето го погледна с блеснали от сълзи очи:

— Ще отида ли в затвора?

— Може би, ако продължаваш както досега — отвърна инспекторът. — Но ако погледнеш на тази случка като на последно предупреждение, може и да ти се размине.

— Искате да кажете, че… няма да ме изпеете?

Лангтън почти се усмихна на детинската физиономия на Хари.

— Не, няма да те „изпея“, но не е възможно да продължиш да работиш при мен. Не обичам някой да ми наднича зад рамото.

Хари се изправи. Раменете му се бяха прегърбили и той все още изглеждаше така, сякаш ще заплаче всеки момент:

— На четвъртия етаж си търсят момче за всичко, сър. Мислите ли, че ще ме вземат? Обещавам, че каквото направих, няма да се повтори, сър, заклевам се.

— Върви ги питай, Хари.

— Благодаря ви, сър. Няма да ви разочаровам — момчето отново стана алено. — Искам да кажа, няма да ви разочаровам втори път. Сър.

Вратата на кабинета се затвори зад Хари и Лангтън цял се свлече надолу в стола си, изведнъж почувствал се много стар и уморен. Зачуди се дали не постъпи твърде снизходително. Но все пак част от вината беше негова, а и как въобще беше възможно точно той да чете на Хари морал? Не и след уговорката, която беше направил с доʞтор Стъклен.

Не, вече нямаше право да чете морал на никого.

Отвори папката на Кеплер, отгърна поредната страница и отвинти капачката на писалката си. Какво да запише? Със сигурност не истината. Не можеше да спомене сестра Райт, нито Пърсел и Макбрайд, нито Сара. Нищо, което би насочило към доʞтор Стъклен. С други думи, абсолютно нищо.

Какво се беше случило с Кеплер? Сестра Райт беше споменала, че убива, само ако няма друг избор. Ако Лангтън можеше да вярва на думите й — а той, честно казано, й вярваше — какво ли тогава беше извършил Кеплер, за да предизвика смъртта и обезобразяването си? Да, носел е по тялото си татуировките на наемниците от Оранжевата свободна държава, така че сестра Райт имаше причина да го мрази. Но едновременно с това тя беше казала, че е видяла татуировките едва след смъртта му. Защо тогава го беше убила?

От писалката, увиснала над белия лист, капна голяма капка мастило. Лангтън изруга, попи петното и разлисти предишните си записки. Ето, тук двамата с Макбрайд бяха намерили парите и паспортите в квартирата на Глочестър Роуд. Тук бяха установили кой е адресът, на който Кеплер и Дърам бяха пращали многото телеграми: Министерството на външните работи.

Майор Фелоус работеше за Външно, освен това косвено беше признал, че се числи и към секретните агенти на кралицата, а Кеплер и Дърам са били негови хора в Ливърпул.

Против волята си Лангтън прехвърляше фактите в ума си, нареждаше ги и ги пренареждаше, мъчеше се да ги сглоби в обща картина. За правителството беше детска игра да внедри двама свои агенти в Компанията на Свода, със или без знанието на лорд Салисбъри. После Кеплер и Дърам почнали да обикалят по докерските кръчми, да разпитват за бури или други недоволни и потенциално бунтовни елементи. Беше напълно логично — Фелоус им е възложил да му докладват за всичко, което би могло да се окаже заплаха за Свода.

Кеплер неволно беше открил нещо голямо, без обаче да разбере колко сериозно е откритието му. Случайно или поради небрежност сам е подсказал това на доʞтор Стъклен. Доʞторът е разбрал, че бурът ду̀ши за още информация, и го е премахнал.

Доʞтор Стъклен, сестра Райт. Ако Кеплер е бил заплаха за нея, това означаваше, че тя със сигурност е стъкмила заговор, който не е желаела бурът да разкрие. Но цялата работа с изрязването на лицето му, с тялото му, захвърлено на място, където сестрата е знаела, че ще бъде открито бързо — всичко това все още чакаше своето обяснение. Не, важното в случая беше какво точно готви сестра Райт? Какво е искала да скрие, като е затворила устата на Кеплер?

Сводът.

Лангтън погледна през прозореца нагоре по Виктория Стрийт с нейните трепкащи на вятъра безброй ленти, гирлянди и вимпели. Провери джобовете си и всички чекмеджета на бюрото. Кеплер е имал ключ от Свода, Джейк също имаше. Кеплер го е получил заради работата си като охрана, но ключът на Джейк можеше да означава само едно — сестра Райт замисляше нещо срещу трансатлантическия мост. Лично беше поръчала на Лангтън да стои далеч от Свода днес. Беше се опитала да спаси живота му.

Лангтън си спомни думите на управителя в „Ървинг и Лонг“: доʞтор Стъклен получил от тях грамадна медна намотка, евентуална част от още несглобен гигантски атрактор. Колко ли душѝ можеше да улови подобна машина? Сто? Хиляда? Две хиляди?

Лангтън вече беше стигнал на половината път до кабинета на Пърсел, когато се сети за Сара. Забави крачка. Беше обещал на сестра Райт. Ако тя узнаеше, че Лангтън подозира нейното участие в заговор срещу Свода, той може би никога повече нямаше да прегърне жена си. Никога.

Остана неподвижен, стиснал каменната колонка на парапета, готов да се върне в кабинета си. Бавно, бавно, стъпка по стъпка, заслиза обратно по стълбите. А и какво въобще би могъл да стори, за да й попречи? Вече беше твърде късно. Ако Фелоус и неговите екипи от агенти не бяха успели да разкрият никакъв заговор срещу моста, какъв шанс имаше Лангтън?

Прибра се в кабинета си, но умишлено застана далеч от прозореца. От него се искаше просто да изпълнява ежедневните си тривиални задачки. Да се преструва, че нищо не се е случило, че всичко си е както преди. А после, утре…

Не можеше да го направи. Помисли за тълпите, напрегнато очакващи да зърнат кралицата, помисли за работниците на Свода, за електрическите влакове, пълни с пътници, тръпнещи да поемат към Америка, към новия си живот.

Лангтън пъхна в джоба си ключовете на Кеплер и Джейк, грабна палтото си и изхвръкна навън. На площадката се поколеба, но после прецени, че Пърсел не може да му е от полза. Изтича надолу по стълбите и се гмурна в шумната празнична атмосфера на града.

Ами Сара? Ако се наложеше, как щеше да избере между нея и Свода?

Лангтън изтика тази мисъл на дъното на съзнанието си и се съсредоточи върху това да си пробие път през изпълнените с трепетно очакване тълпи.

 

 

Хиляди хора бяха задръстили Гори и чакаха да излязат на Пиър Хед. Уотър Стрийт, артерията, която водеше директно надолу към реката, беше свободна, защото полицейски кордони държаха зяпачите настрани. Отново и отново Лангтън трябваше да показва служебната си карта, за да преминава през пропускателните пунктове. Най-сетне се добра до главния пункт, след който вече се намираше теренът, на който щеше да се проведе официалната церемония по откриването на моста.

Гвардеец в бляскаво чиста униформа в червено и златно върна картата на Лангтън.

— Нямате покана, така ли, сър?

— Трябва да видя майор Фелоус — отвърна Лангтън.

— Съжалявам, сър, майорът е много зает. Не мога да ви пусна при него.

Гвардеецът се обърна, но инспекторът го сграбчи за единия позлатен ревер.

— Ако не ме допуснете да говоря с Фелоус, днес няма да има церемония. И Свод няма да има. Искате ли да поемете подобна отговорност?

Гвардеецът погледна Лангтън, после хвърли поглед към полицаите наблизо. Измъкна ревера си от пръстите на инспектора, приклади измачканото и кимна към прясно боядисаната къщичка на охраната.

— Почакайте там. Сър.

В къщичката Лангтън закръстосва тясното помещение, гледайки през прозореца как един по един пристигат официалните гости. Мъже в костюми, с цилиндри, в копринени палта. Потреперващи в студа дами в елегантни рокли, със слънчобрани и пресни букети зимни цветя от оранжериите и парниците. С всички сили инспекторът се помъчи да не си представя как всички тези хора лежат бездиханни и неподвижни. Господи, къде се бавеше Фелоус?

После видя майора да бърза, проправяйки си път през пристигащите гости.

— Какво става, Лангтън, мътните да те вземат?

— Затвори вратата.

— Просто ми кажи…

Лангтън тръшна вратата и опря гръб върху й.

— Кеплер и Дърам си били твои агенти. Ти си ги изпратил тук да дебнат за бурски заговор, но когато Кеплер е разкрил нещо голямо, заговорниците са го убили и са подплашили Дърам.

Фелоус направи крачка към вратата.

— Това не те засяга.

Лангтън се мръдна, препречвайки му пътя.

— Засяга ме смъртта на двамата агенти. Заговор има. Още не знам какъв е, но нямам съмнения, че опасност съществува. Никакви съмнения.

Фелоус го загледа мълчаливо.

— Прихванахме слухове, че бурите се канят да нападнат Свода.

— И сте пратили Кеплер и Дърам? Или както са там истинните им имена.

— Уредих ги на работа в Компанията на Свода — продължи Фелоус и хвърли поглед на джобния си часовник. — Те си държаха очите отворени, посещаваха кръчмите и работническите клубове, вертепите и публичните домове. Пращаха редовни доклади.

— И?

Фелоус хвърли поглед към тълпите пред прозореца.

— Нещо се печеше. И двамата бяха сигурни в това, но не знаеха нищо определено. Затова умря Кеплер, надскочил се е в опит да открие доказателство.

— Това ли каза Дърам?

— Дърам не се е свързвал с нас след смъртта на Кеплер.

Малко остана Лангтън да каже на майора за нощното посещение на Дърам. Беглецът беше казал, че не вярва на никого, дори на самия Фелоус. Дали и обратното беше вярно?

— Подозираш Дърам, нали, Фелоус? Чудиш се дали Дърам не е убил Кеплер и не е минал на страната на заговорниците?

— Да, Лангтън, не мога да отхвърля тази възможност.

Отвън долетяха внезапни нестройни фанфари — гвардейският оркестър репетираше. Лангтън се опита да си спомни всичко, което знаеше за Дърам и Кеплер.

— Кеплер е бил бурски наемник.

— Той беше много неща, както за бурите, така и за Англия. Преди да започне да пие, беше един от най-добрите ми агенти. Въпреки пиенето беше идеален за последната задача — имаше бурски произход. Заговорниците щяха да му се доверят.

Само дето заговорниците не са бури, рече си Лангтън на ум. Заговорникът е доʞтор Стъклен. А тя мрази бурите.

— Та, Лангтън, обясни ми какво става? — рече Фелоус. — Моите хора не откриха нищо, нито експлозиви, нито бури, нито анархисти. Какво те кара да мислиш, че нещо ще се случи днес?

Лангтън вдигна очи към грамадната първа кула на Свода. Колко можеше да съобщи на Фелоус, без да издаде сестра Райт или Сара?

— Мичман Джейк, един делваджия, когото заловихме, имаше в джоба си ключ от Свода.

— Е, и? Какво отключва този ключ?

— Не знам. Но бих искал да разбера.

— Какво ви каза този Мичман Джейк?

— Нищо. Умря в карцера — отвърна Лангтън. Фелоус никога нямаше да повярва на събитията, разиграли се след смъртта на Джейк, нито пък на теорията на инспектора за гигантска машина атрактор, навярно сглобена някъде съвсем близо до трансатлантическия мост. — Но това, че притежаваше подобен ключ, не е случайно.

— Но не е и доказателство за нищо, Лангтън.

— Говорих с друг член на бандата му и съм сигурен, че нещо страшно ще се случи днес, ако не го предотвратим.

— Какво ще се случи, Лангтън? Кажи ми. Дай ми подробности, насоки. Нещо, за което моите хора да се оглеждат.

— Не мога, Фелоус. Самият аз не знам какво да търся.

Фелоус го загледа преценяващо няколко секунди. Като полицай, занимаващ се с уличен пияница или със скитащ луд.

— Чудя се ти на чия страна си, Лангтън.

Как би могъл да отговори на това? И сам не беше сигурен вече.

— Просто не искам да има повече убийства.

Фелоус погледна през прозореца към чакащите отвън часови, а Лангтън полека плъзна ръка в джоба си към револвера. Замисли се дали би могъл да просне майора в безсъзнание, преди той да повика хората си. Инспекторът полека премести тежестта си и пристъпи малко по-напред.

Фелоус се обърна към него и кимна:

— Ще поръчам на моите екипи да удвоят бдителността си. Макар че как биха могли да попречат на нещо, за което само намекваш… Лангтън, ако видиш нещо точно определено, свирни силно три пъти с това.

И сложи в ръката на инспектора някакво странно апаратче. Беше по-тежко, отколкото предполагаше малкият му размер, на гърба имаше прикрепена с восък батерия, не по-голяма от кибритена кутия, а от нея излизаше къса антена.

— Защо просто да не използвам полицейската свирка?

— Защото този предавател е ултразвуков — отвърна Фелоус. — Сигналът с малко надвишава доловимата за човешкото ухо честота на звука.

— Как тогава ще ме чуят твоите хора?

— Техните приемници са нагласени на същата честота — каза майорът и извади от ухото си малко метално топче с размерите на грахово зърно. — Това тук е нагласено да приема сигналите от устройството, което ти дадох. Някаква мембрана резонира при долавяне на съответната честота или нещо подобно. По-важното е, че моите хора ще те чуят и ще могат веднага да ти се притекат на помощ.

Лангтън пъхна устройството в джоба си.

— А и никой от гостите няма да чуе сигнала ми и няма да има паника.

— Именно. Сега, сложи на ревера си тази значка — така ще те разпознават като човек от моите екипи. Ето — Фелоус погледна джобния си часовник за шести или седми път, после пристъпи към вратата. — Ако видиш нещо подозрително, каквото и да е, викай хората ми.

Вън Лангтън забоде червено-златната значка на ревера си, огледа се и се замисли откъде да започне. Пред входа на сградата на Компанията на Свода временно бяха издигнати редове амфитеатрални седалки, както и затворена ложа за кралското семейство. Повечето от пристигащите поканени се разхождаха отпред, поздравяваха познати или просто се показваха с надеждата близостта им до най-знатните гости да бъде забелязана. Накъдето и да се обърнеше, Лангтън виждаше хора, снимащи голямата новина с камери — така наречените кинематографи: бяха накацали навсякъде — на специални дървени подиуми, върху каруци, по покривите и дори на лодки, вързани до най-близкия кей. Целият свят щеше да види този паметен ден. Какво щяха да запечатат камерите — триумф или трагедия?

Чуждестранните оператори, приведени над своите закрепени върху триножници метални кутии, приличаха на някакви странни митични петкраки създания. Възможно ли беше сестра Райт да е пратила един или повече от своите хора сред гостите, маскирани като снимачен екип? Нейни агенти можеше да има навсякъде: сред гостите, часовите, сред прислугата и полицаите…

Лангтън все така мислеше за младата жена като за посветилата се на работата си сестра, която за пръв път бе срещнал в Лечебницата. Трудно му беше да я види в ролята на леденостудения, безмилостен доʞтор Стъклен. Дали за самата нея беше трудно да постави граница между тези свои две личности? Лангтън знаеше, че всеки човек има своите вътрешни противоречия, но дали у сестра Райт/доʞтор Стъклен те не бяха особено драстични? Дали този разлом не я беше тласнал към бездната на лудостта?

Лангтън разтикваше тълпата, дори без да си прави труд да промърморва някое и друго извинение. Опита се да огледа всички основни райони: терена на дока, сега преметен и изблизан до блясък, местата, определени за грейналите в усмивки гости, надвесената арка на входната рампа на Свода, увисналата на стоманените въжета платформа на моста и успоредната й железопътната линия, назъбените парапети на терасите нагоре до върха на първата кула. Думкането и воя на духовия оркестър го разсейваха, пречеше му и димът от пури и цигари, смесеното ухание от стотици парфюми.

Изведнъж инспекторът застина. Слаб аромат, деликатен намек за нещо познато, го блъсна едва ли не физически, прониза го асоциация, която го върна назад в годините. Сара използваше този парфюм. Нежна смес между портокалови цветчета и фрезии. Тя обичаше да си слага малко зад ушите, на извивката на елегантната си шия…

Лангтън тръсна глава като пиян човек, който иска да проясни ума си. Насили да върне вниманието си върху обстановката. Трябваше да се съсредоточи. Ръката му напипа ключа от моста в джоба. Ключът на Джейк. Точно отпред се издигаше сградата на Компанията на Свода. Лангтън си проправи път през фоайето на сградата — от двете страни на входа стояха портиери с униформи.

— Трябва да говоря с човек от администрацията. С някой, който се занимава с ключовете и сигурността.

Портиерът, с грубовата фигура на боксьор и едва прикрити моряшки татуировки по китките, хвърли поглед на значката на ревера на Лангтън.

— Ще проверя дали някой е дежурен, сър.

Мъжът се скри зад преградата с вътрешната телефонна централа, инспекторът закрачи из отекващото мраморно фоайе. Погледна часовника си. Дванадесет без двадесет. След малко повече от три часа кралицата щеше официално да обяви Свода за открит.

Портиерът се върна:

— Мистър Харисън от инженерите слиза насам, сър.

Харисън, мъж под тридесет години, но вече посивял, разтърси ръката на Лангтън и попита с какво може да помогне. Огледа ключа на Джейк под светлината на полилея, обърна го фронтално и примижа срещу профила му, опипа острите ръбове на нарезите.

— Много странно.

— Какво виждате?

— Ами… Колкото и да е невероятно, мога да се закълна, че това тук прилича точно на ключовете на нашите майстори, които отговарят за понтоните. Но аз мисля — по-право, сигурен съм — че всички техни ключове в момента са прибрани и затворени в сейф. Много странно.

— Какво отварят тези ключове?

Харисън вдигна очи към инспектора.

— Да отварят? Ами отварят всички врати, водещи към понтоните. Всички до една.

Лангтън си пое дълбоко въздух.

— Какво точно представляват тези понтони?

Харисън го дръпна към един от прозорците на фоайето и му посочи най-близката кула на Свода, първата от многото, подредени по дължината на моста през целия Атлантически океан. Ръката на инженера посочи основата на кулата, скрита под водите на Мърси.

— Виждате ли, ето там. Понтоните са конструкции от метал и дърво — приличат на огромни въздушни звънци с диаметър стотици метри — които ние потапяме на океанското дъно. След това изкопчиите и зидарите се спускат долу в понтона, изграждат вътре основите на всяка една кула. После ние разглобяваме външната рамка на понтона и я използваме за строежа на следващата кула, но ядрото на въздушния звънец остава. Коридорите и стълбищата, по които зидарите са слизали до основите на всяка кула така и не са зазидани. Този ключ отваря вратите, водещи към тези коридори.

Нима сестра Райт искаше да разруши Свода? Да слезе в основите на кулата и… какво? Да сложи експлозиви? Да подкопае конструкцията?

Лангтън се опита да си представи колосалната тежест на моста, отпуснала се върху четвъртитите основи на кулите, всяка широка по сто метра на мястото, където потъваше под водната повърхност. Милиони тонове стомана, гранит, тухли, желязо. Заедно с декоративните каменни плочи, облицоващи кулите и криещи надвисналата метална конструкция. Отдалече ъгловатите египетски барелефи изглеждаха плътни и леко заплашителни.

Харисън завъртя ключа в ръката си и продължи:

— Ключове като този дават достъп на работниците до вътрешните ревизионни коридори и стълби от дъното до самия връх на всяка кула. Тя се нуждае от непрекъсната поддръжка. Сводът имам предвид.

Сводът отново беше станал „тя“.

— Значи с помощта на подобен ключ човек би могъл да саботира Свода отвътре?

На лицето на Харисън се изписа ужас.

— Надявам се нищо подобно да не се случи.

— Но е възможно.

— Хората на майор Фелоус претърсиха всеки сантиметър от Свода — отвърна Харисън. — Проверяваха за всякакъв тип саботаж, за експлозиви, дори за газ. Самият аз миналата седмица обходих първата и втората кула крачка по крачка. Нямаше никаква следа от външна намеса.

Или следите са били толкова странни и елегантно замаскирани, че ти изобщо не си ги забелязал, помисли Лангтън. После протегна ръка.

— Бихте ли ми върнали ключа?

Харисън обаче го стисна здраво в шепа.

— Трябва да го заключа в сейфа при останалите. Действително ли смятате, че ще ви бъде необходим?

— Честно ли? Не знам.

Харисън се поколеба, погледна отново към първата кула и пусна ключа в протегнатата длан на инспектора.

— Ще трябва да уведомя лорд Салисбъри.

— Разбира се — Лангтън стисна ръката на инженера и се заспуска по стъпалата пред главния вход, но се обърна, когато чу, че Харисън го вика.

— Смятате ли, че има някаква заплаха за Свода, инспекторе?

Вместо да отговори, Лангтън каза:

— Майор Фелоус и хората му са уверени, че са проверили всичко.

Инспекторът се отправи към прясно боядисаните перила по ръба на кея. Отвъд тях, под блоковете пясъчник, право надолу се плискаше сивата вода. На около петдесет метра от дока отстоеше първата кула. Солидна. Гигантска. Очевидно неразрушима.

Лангтън стисна перилото и усети как металът в ръката му вибрира от усилията на духовия оркестър. По водата долу пълзяха вълнички под ледения вятър. Видението на мисис Гриздейл, получено от Сара, която пък го беше попила от някой от своите „клиенти“ — танцуващ мост. Ако това видение изобщо означаваше нещо, как беше възможно тази колосална структура да се огъне или усуче? Как можеше сестра Райт да деформира стомана и камък?

На рамото на инспектора легна ръка и той рязко се извъртя. Ръката му напипа дръжката на револвера, но миг по-късно очите му разпознаха човека пред него.

— Професоре.

— Инспекторе. Радвам се, че ви виждам. С вас имаме разговор — професор Колдуел Чивърс не изглеждаше в добро настроение. Напротив, изразът на лицето му, кръстосаните зад гърба ръце, напрегнатата изопната стойка го караха да прилича на училищен директор, който се кани да накаже непокорен ученик. — Разбирам, че сте нахлули насила в дома ми, без да имате основателна причина или да бъдете предизвикан по какъвто и да било начин, заплашвали сте прислугата и сте напуснали без никакво обяснение.

— Професоре, аз…

— Аз не се обиждам лесно, Лангтън, но това е твърде много. Възнамерявах да отнеса въпроса към началника на полицията. Сестра Райт обаче се застъпи за вас и аз реших да не предприемам все още тази стъпка.

Лангтън се вторачи в професора.

— Виждали сте се със сестра Райт?

— Разбира се. Тя е на откриването в качеството си на председателка на сестринската гилдия, както и по моя покана. А сега, сър, очаквам обяснението ви.

Лангтън кимна.

— Наистина заслужавате обяснение, професоре, но в момента нямам време за това.

— Вижте…

— Някой възнамерява да атакува Свода — сниши глас Лангтън и пристъпи към професора. — Мислех, че този някой сте вие… Затова нахлух в дома ви. Простете ми.

Професорът буквално зяпна.

— Аз? Че как въобще ви е хрумнало това?

Лангтън само махна с ръка. Не искаше да споменава името на сестра Райт. Още не. Може би и никога повече.

Вместо това каза:

— Вие сте проектирали част от Свода, нали?

— Само облицовката, барелефите от украсата и прочие. Защо?

Лангтън пое дълбоко въздух.

— Ако обаче действително желаехте да разрушите Свода, как щяхте да го направите?

— Полудяхте ли?

— Възможно е, но, моля, угодете ми. Как?

Професорът вдигна очи към кулата, плъзна поглед към гъмжащите гости, после отново погледна инспектора.

— Съществуват много начини. Най-грубият включва експлозиви в основата на кулите или по носещите въжета. Газ, метан или природен, изпомпан под налягане в понтоните. Саботаж, например прерязване на носещите кабели… Но всичко това със сигурност е било предвидено и проверено от охраната, нали?

— Така е, но дали няма някой по-елегантен начин?

— Какво имате предвид?

— Нещо отвъд очевидното, нещо, което никой не би очаквал… — Лангтън отново се сети за мисис Гриздейл. — Какво би накарало моста да танцува?

Този път професорът изгледа Лангтън с пълната увереност, че човекът пред него е напълно побъркан.

— Мислете, професоре. Какво би разкривило Свода, кое би го деформирало и разрушило?

Миг пауза, после по лицето на професора се разля усмивка.

— Галопиращия Джордж.

— Моля?

— Висящ мост на река Чарлс в Нова Британска Колумбия — обясни професорът. — Дори при сравнително тих вятър мостът винаги се люлеел и по хоризонтала, и по вертикала. Затова местните го нарекли Галопиращия Джордж. И не се изненадали, когато започнал да се разпада на парчета при един малко по-силен вихър. Разчистили го донякъде и повикали хора с камера да снимат. Гледал съм записа — цялата конструкция осцилира по шестте степени на свобода. Невероятна гледка.

Сигурен, че е намерил отговора на своя въпрос, сега Лангтън имаше нужда от възможно най-много информация.

— Как? Какво е причинило вибрациите?

— Лошата конструкция. Разбира се, Хенри Марк Брунел може да ви обясни подробностите по-добре, но според мен в случая с Галопиращия Джордж преобладаващите за района ветрове са оказвали силен натиск върху усилващите платформата вертикални трегери, които строителите са се изкушили са сложат, разчитайки на по-голяма стабилност. При определена честота трептенето на конструкцията е станало усукващо.

— Моля?

Професорът изобрази с ръката си вълна.

— Мостът е започнал да се усуква. Амплитудата на трептенето се е увеличавала — то ставало все по-силно — при това по силата на собственото си досегашно движение до момента, в който напрежението на конструкцията нараснало дотолкова, че тя се разпаднала.

Лангтън вдигна очи към Свода.

— Значи същото ще се случи и тук. Днес.

— В такова прекрасно тихо време? При нулев вятър? Освен това, Лангтън, Брунел много добре си знаят работата. Виждате ли решетъчната конструкция от вертикални трегери, която минава по цялата дължина на платформата? Те не само я укрепват, но и прекършват силата на връхлитащия вятър. Не, със Свода не може да се случи онова, което ви разказах.

Раменете на Лангтън увиснаха под бремето на смазващата умора. Беше повярвал, че е намерил отговора, но професорът сигурно беше прав. Дори доʞтор Стъклен не би могъл да предизвика вятър в тих ден като днешния, при това вятър, който да предизвика необходимата за разрушаването на Свода честота на трептение. Не, това бяха фантазии, достойни само за страниците на жълтите булевардни романчета на Робърт Луис Стивънсън, Уилки Колинс или Роуд Джеймс.

Такава фантазия бяха и дѐлваджиите. Но те съществуваха наистина.

— Трябва да има друг начин — продължи Лангтън и разтърка очи. — Помислете, професоре, как другояче може да бъде разрушен Сводът?

— Моля ви, Лангтън, успокойте се — професорът пристъпи крачка напред и се вгледа в инспектора като в свой пациент. — Очевидно сте изтощен от прекомерно количество работа, а това са идеалните условия човек да изгуби яснота на гледната точка и да си прави най-невероятни изводи. Умората изсмуква не само тялото, но засяга и правилната ни преценка.

— Но Сводът…

— Почивка, човече, от това имате нужда — професорът положи ръка на рамото на Лангтън и заговори с тон, какъвто, без съмнение, пазеше за болните в Лечебницата. — Сводът е в безопасност. Брунел са го конструирали така, че да издържа на земетресения, на всякакви природни катаклизми и на саботаж от човешка страна. Освен това наоколо има повече охрана и полицаи, отколкото гости. Повярвайте ми, Лангтън, днес няма да се случи нищо страшно.

Лангтън понечи да спори, но после осъзна здравия разум зад благите думи на професора. Умората унищожава логиката, а събитията от последната седмица бяха изцедили и последните сили на инспектора. Той отново вдигна очи към солидната грамада на Свода и вътре в себе си просто трябваше да се съгласи, че конструкцията му изглежда неуязвима. Вечна. Неразрушима.

— Може би сте прав — каза Лангтън. — Трябва ми почивка.

— Абсолютно. Няколко часа сън ще пооправят нещата. И изобщо не се тревожете за малкия, ъ-ъ… инцидент в дома ми.

— Благодаря ви, професоре — Лангтън стисна ръката на лекаря, той се обърна да си върви, но инспекторът го спря: — Ако видите пак сестра Райт, моля ви, не й споменавайте, че сте ме срещали. Че изобщо съм бил тук днес.

Професорът сякаш се накани да попита защо, но после просто кимна.

— Щом така желаете.

Останал сам на края на тълпата, Лангтън се облегна отново на перилата и остави лъхащия от водата хлад да го облее. Дали беше изложил на опасност душата на Сара като беше дошъл днес тук? Но нямаше избор. Искрено беше убеден, че сестра Райт замисля нещо срещу Свода. Лудост връз лудост, връз…

Поклати глава да прочисти задръстилите я мисли и се отправи отново към портата на лагера. Тълпата край него оредяваше — гостите постепенно се настаняваха по местата си. Военният оркестър избухна в жизнерадостен марш, марш, който Лангтън помнеше от Трансваал. Прашните, преуморени музиканти го свиреха преди битката при Натал, за да повдигнат духа. И всъщност в това имаше нещо вярно: музиката наистина имаше силата да въздейства върху емоциите на човека.

Лангтън вървеше покрай сградата на Компанията на Свода, следвайки перилата по ръба на дока. Позицията му му позволяваше да гледа над водите на Мърси и да вижда целия лагер отвъд, част от високия, покрит с пясъчник бряг на Пиър Хед и Джорджис Парейд. Дупки, изходи на отходни тръби и входове към тунели зееха по вертикалната стена и това накара инспектора да си спомни бягството на Дърам. Дали агентът на Фелоус също не е подозирал професор Колдуел Чивърс? Затова ли беше излязъл от тунелите именно при Токстет?

На по-малко от сто метра от инспектора човешка глава се подаде от тъмния вход на един от тунелите и отново се скри. Лангтън се втренчи в мястото на движението, за да се увери, че не му се е привидяло. Малката, лъскава гола глава на мъжа отново се подаде вън за миг, после пак се гмурна в мрака.

Лангтън се поколеба. Ръката му посегна към ултразвуковото устройство в джоба му. Вдясно беше главната порта на лагера, вляво — където стената на дока се срещаше с вертикалния висок бряг на Пиър Хед, зееше отворът на тунела, от който се бе подал странният човек. Лангтън свърна наляво, мушна се под временните дървени бариери и показа значката на ревера си на охраната. Продължи да следва перилата по ръба на дока, докато дочу познато бумтене, подобно на пулса на гигантско животно. После заобиколи един нисък склад и видя камиона с парния двигател и въздушната помпа, хъркаща отзад в ремаркето.

До камиона Джордж Сапьора се събличаше и тъкмо дърпаше гумирания си костюм, когато усети, че някой идва.

— О, вие ли сте, инспекторе. Рекох, че някой от важните гости е налетял на нас.

Лангтън погледна отворената в земята шахта, в чийто мрак потъваше стълба. Два пулсиращи маркуча, единият жълт, а другият — червен, също слизаха надолу.

— Има някой в тунелите. Видях го как се показа.

— Младият Ерик ще да е — отвърна Джордж, все така полуоблечен. — Тъкмо се канех да сложа някакви по-представителни дрехи. Майор Фелоус рече да докладваме, ако видим нещо странно, та тъкмо отивах…

Лангтън направи крачка напред.

— Какво сте открили?

Джордж Сапьора се почеса по брадата.

— Да ви кажа право, и аз не знам, сър. Дълбоко долу, близо до първата кула на Свода, някой е построил огромна метална машина, която не мяза на нищо, което съм виждал през живота си.