Томас Бренън
Доʞтор Стъклен (6)

Шест

Преди да напуснат къщата на Глочестър Роуд, Лангтън и останалите полицаи провериха стаята отново, но не намериха други тайници или скрити отделения в мебелите. След като подмина мълчаливо коментара за хлебарките и се оплака от дупката в стената („И кой по-точно ще плати за тези щети, бих искала да знам?“), хазяйката не каза на Лангтън повече, отколкото беше споделила с Макбрайд. Двамата наематели не създавали никакви грижи, освен дето се прибирали много късно вечер. Никой не ги посещавал, но затова пък получавали много поща и изпращали сума ти телеграми. Не, не си спомняла откъде били клеймата на пликовете, за каква я вземали? За сплетница, може би?

Лангтън изчака на тротоара отвън, докато Макбрайд си проправи път сред сюрията деца, играещи на улицата въпреки студа. Двамата заключиха намерените пари и револвера в багажното отделение на кабриолета. Лангтън изчака да седнат и кабриолетът да потегли и чак тогава попита:

— Какво открихте?

Макбрайд прелисти бележника си.

— Много са били заети нашите двама наематели. Изпращали са най-малко по една телеграма дневно, обикновено до един и същи адрес. Чиновникът в пощата ми показа журнала, в който той и телефонните оператори записват всичко.

Лангтън прочете написаното на страничната от бележника, която сержантът задържа отворена пред очите му.

— Петдесет и седем, Дъ Мол, W1. Сигурен съм, че знам този адрес.

— Тъкмо се бях наканил да го проверявам, сър, но се оказа, че в пощата разполагат с по-добър начин — телефонният указател. Оказва се, че адресът е правителствен — там се помещава Министерството на външните работи.

Лангтън си спомни, че е виждал адреса на една от телеграмите, получени от доктор Фрай — онази, която известяваше, че пръстовите отпечатъци на безликия мъж не съвпадат с никое от лицата в базата данни на изпращача. Каква връзка са имали Кеплер и Дърам с Външно министерство? Нямаше съмнение, че Кеплер е бил бур, татуировките му го потвърждаваха. На що за оплетен заговор или интрига се беше натъкнал Лангтън?

Хвърли поглед към Макбрайд и се замисли дали да му сподели подозренията си. Реши да изчака, докато открие някое по-твърдо доказателство.

— Макбрайд, когато се върнем в управлението, попитайте дежурния сержант дали има новини за Дърам.

— Тъй вярно, сър.

Докато кабриолетът трополеше по Скотланд Роуд, Лангтън осъзна, че случаят с Кеплер е отвлякъл мислите му от смъртта на Сара. Раздвоен, инспекторът знаеше, че разследването трябва да е с приоритет, макар че само като се сетеше за Сара, сама и затворена в капан по волята на някакъв колекционер… Не, това не можеше да е вярно. Сега, на дневна светлина, в ледената реалност на задръстилите улиците каруци и трамваи и на сновящите във всички посоки пешеходци, мисълта за дѐлваджиите и за доʞтор Стъклен изглеждаше като лош сън.

Но подозрението не напусна Лангтън: Сара го чакаше да я освободи.

Редфърс ще знае. Той е бил неотлъчно до Сара до последния й дъх. Никой не би тревожил Сара преди смъртта й без негово знание, а Сара вярваше на Редфърс — човекът, който беше лекувал собствената й майка, баща й, сестрите й.

Кабриолетът спря в двора на управлението, Лангтън изскочи, качи се бегом по стълбите и се отправи към общото помещение на детективите. Преди обаче да открие Форбс Патерсън, срещна главен инспектор Пърсел, който пък слизаше от горните етажи.

— А, Лангтън. Тъкмо вие ми трябвате.

— Моля да ме извините, сър. В момента имам малко работа…

Пърсел му препречи пътя.

— Сигурен съм, че може да почака. В кабинета ми, инспекторе.

Лангтън преглътна отговора си и последва Пърсел. Началникът отвори вратата към кабинета си и каза:

— Искам да ви представя майор Фелоус от Вътрешно министерство. Той е тясно ангажиран с въпроса за безопасността на Нейно величество.

До прозореца беше застанал висок, елегантно облечен мъж. Той се обърна и кимна на Лангтън, но не посегна да стисне ръката на инспектора.

— Бих предпочел да не споменавате задълженията ми толкова открито, Пърсел. Все пак трябва да спазваме известна конфиденциалност.

Изпод яката на началника плъзна червенина.

— В полицейско управление сме, майоре, не в кръчма.

— Въпреки това — майорът се отпусна в кожения стол на Пърсел и оправи ръкавелите си. — Главният инспектор ме осведоми, че начело на разследването сте вие, Лангтън. Ще ви бъда благодарен да ме информирате вкратце за постигнатия досега напредък.

Докато повтаряше основните факти по случая, Лангтън успя да прецени майор Фелоус. Посивелите коси и дълбоко потъналите очи сочеха, че майорът е около петдесетинагодишен, може би и повече, но като цяло правеше впечатление на проницателен и буден човек. Седеше изправен като свещ, за разлика от обичайно отпуснатата стойка на Пърсел. Не прекъсна Лангтън нито веднъж, докато слушаше случилото се досега.

Лангтън обаче не сподели всички подробности. По някаква неясна му причина не съобщи за открития от Макбрайд адрес, към който убитият и съквартирантът му са изпращали телеграми. Нито пък спомена — най-вече от страх да не стане смешен — възможната връзка на дѐлваджиите със случая. Когато завърши изложението си, замълча и зачака отговора на майора.

Фелоус кимна.

— Очевидно Кеплер и Дърам с лъжи са си уредили работа на Свода, като мотива им най-вероятно е бил грабеж. По-късно по някаква причина, която все още не ни е известна, двамата се спречкват и Дърам убива Кеплер. Каквото и да са били замислили, планът им със сигурност е станал на пух и прах.

Пърсел високо въздъхна.

— Не вярвате, че става дума за заговор.

— Не и след като изслушах представените доказателства — отвърна майор Фелоус. — Повече прилича на откровено престъпление от алчност.

Лангтън не виждаше по каква логика майорът омаловажава случая по този начин. Погледна Пърсел и каза:

— Не ми се струва, че нещата са толкова откровено ясни, майоре.

— Нима, Лангтън? — майорът се вторачи в него. — Продължете тогава. Моля.

Пърсел, цял поаленял и свъсен, застана между двамата мъже.

— Вижте, Лангтън, майор Фелоус е един от най-опитните хора на служба при Нейно величество…

— Моля ви, началник. Бих желал да чуя инспектора.

Лангтън дори не погледна Пърсел.

— Майоре, ако мотивът е бил грабеж, какво всъщност са се надявали да откраднат Кеплер и Дърам?

— Без съмнение в администрацията на Свода се съхраняват значителни работни капитали.

— Достатъчно значителни, че да оправдаят многомесечна подготовка и подобен размах на измамата?

— Предполагам, че и заплащането на работещите на Свода е сериозно.

— Беше сериозно — отговори Лангтън — по време на главната фаза на строежа, когато на Свода работеха хиляди изкопчии и инженери. В момента обаче едва стотина ду̀ши поддържат съоръжението. Ако наистина мотивът им е бил грабеж, Кеплер и Дърам са закъснели твърде много, за да нанесат удара си.

В контраст с физиономията на Пърсел на лицето на майора не трепна и мускул.

— Продължете.

Лангтън заговори:

— Ако Дърам е убил Кеплер, защо му е било да обезобразява тялото? Можел е да го скрие, да го потопи на дъното на Мърси или да го хвърли в някоя от многото изоставени шахти по брега на реката. Вместо това убиецът оставя трупа на най-многолюдния док, като при това го осакатява по начин, който да гарантира шумно публично разследване.

— Може би Дърам е луд — вметна Пърсел. — Човек без здрав разум и логика на действията.

Лангтън кимна.

— Възможно е, сър, но аз продължавам да смятам, че тук става въпрос за нещо повече от прост грабеж. Особено като се вземе предвид фактът, че Кеплер е бил бур.

— Това е не отменя възможността да е бил и алчен.

— Разбира се, че не, майоре, но не трябва да забравяме, че един от потенциалните свидетели на случилото се също беше убит.

— Огнярят Олсен? Напълно ли сте сигурен, че смъртта му е свързана с Кеплер?

Лангтън се вгледа напрегнато в майора.

— Противното предполага невъзможно по случайността си съвпадение, майоре. Смятам, че нито един от двама ни не е толкова наивен.

При тази реплика Пърсел се разтрепери апоплектично.

— Слушайте, Лангтън, няма да ви позволя да говорите…

Майор Фелоус вдигна ръка и прекъсна словесния му поток.

— Всичко е наред, Пърсел. Инспектор Лангтън изтъкна някои много силни аргументи. Може би първоначалното ми мнение е било прибързано. Но то си остава такова, каквото беше от самото начало — просто едно мнение. Дългът ми пред Нейно величество ме задължава да разследвам всяка евентуална опасност за нейната личност, независимо с колко смътни доказателства разполагам — Фелоус се изправи и опъна ръкавите и жилетката си. — Вземайки всичко това предвид, инспекторе, надявам се, че ще бъдете така добър да ми покажете всички доказателства, които сте събрали към момента?

— Разбира се, майоре — Лангтън последва майора вън от кабинета на Пърсел и само един поглед към лицето на началника му беше достатъчен, за да разбере, че въпросът изобщо не е приключен.

В кабинета на Лангтън Фелоус се настани пред отворената папка с доклада по случая и подреди пред себе си страниците със снетите показания.

— Не ми позволявайте да ви задържам повече, инспекторе. Сигурен съм, че ви притискат нетърпящи отлагане задължения.

Лангтън сне палтото си от закачалката и се усмихна на иронията във факта, че го гонят елегантно от собствения му кабинет.

— Ако имате нужда от нещо, майоре, повикайте Хари, момчето за всичко.

— Благодаря ви — гласът на майора спря инспектора на вратата. — Смятате, че съм избързал със заключението си по случая?

Лангтън замълча. Горе в кабинета на Пърсел се беше зачудил защо ли майорът така бърза да принизи случилото се до прост грабеж. Затова пък отлично беше разбрал защо началникът от своя страна така ревностно се беше вкопчил в подобно необмислено обяснение — то би отмило срама от евентуален реален заговор срещу Нейно величество, заговор, замислен в района на Пърсел, буквално под носа му. Грабежът беше проблем, много по-лесно смилаем и по-лесен за разрешаване.

Майорът продължи:

— Както вече се убедихме от опита ни в Африка и Южна Америка, паниката може да причини значително по-сериозни вреди от същинското нападение. Аз трябва да съм сигурен, че общественото доверие е ненакърнено и че посещението на Нейно величество няма да бъде ненавреме прекъснато. Вярвам, че разбирате ситуацията. До после, инспекторе.

Вън, пред вратата на кабинета си, Лангтън спря за момент, за да обмисли предупреждението на майора. Беше съгласен с логиката му, но не и с крайния резултат, защото всъщност майор Фелоус намекваше, че посещението на кралицата заличава с важността си всички други съображения около случая, дори истината. Колкото и дълбоко да бяха вкоренени патриотизмът и чувството за дълг у Лангтън, той не можеше просто да загърби случая само защото изходът от разследването би могъл да всее паника. Подобно отношение беше специалитет на главен инспектор Пърсел.

А какво ли би си помислил майор Фелоус, ако инспекторът беше споменал дѐлваджиите? Със сигурност щеше да срещне името им в доклада от аутопсията на Кеплер. Ако възможността дѐлваджиите да са замесени в цялата история добиеше гласност, хората щяха да си измислят цял куп собствени сензационни теории. Колкото по-невероятна беше една история, толкова по-дълго шестваше по страниците на вестниците.

Мисълта за дѐлваджиите накара Лангтън да си спомни за Форбс Патерсън и доктор Редфърс. Извади часовника си — все още имаше достатъчно време да успее да се срещне и с двамата. Но кабинетът на Патерсън отново се оказа празен.

— Предадох му съобщението ви, сър — обясни чиновникът в общото помещение. — Наистина ли е толкова важно?

Когато Лангтън потвърди, че е важно, чиновникът го повика да се приближи, огледа се театрално на всички посоки и сниши глас:

— Смятам, че мистър Патерсън няма да има нищо против, че съм ви казал, сър: той и останалите са долу в „Дупка в стената“. Празнуват.

— Какво празнуват?

— Пратили са зад решетките някакъв голям измамник, сър. Гонят го от година и повече.

Лангтън на секундата помисли за доʞтор Стъклен.

— Не казвайте на никого, сър.

Лангтън поблагодари на чиновника и забърза надолу по стълбите. Познаваше добре малката, вечно претъпкана кръчма на една странична пряка зад ъгъла. Мястото беше толкова популярно сред полицаите, че понякога изглеждаше като техен неофициален клуб. Инспекторът закрачи в студа, влезе и с труд си проправи път в препълненото заведение, като по навик се наведе, за да избегне ниските тъмни греди на тавана, целите обкичени с наковани конски подкови за късмет. Дори в този ранен следобед задименото помещение гъмжеше от пиещи. Лангтън се промъкна сред тълпата, взирайки се в лицата през облаците дим от пури. В студен ден като днешния, топлината и ароматът на топла храна и бира бяха привлекателни като оазис в пустиня.

Инспектор Форбс Патерсън седеше в червено кожено сепаре в дъното на заведението, заобиколен от колеги инспектори, детективи и сержанти, и се смееше високо с поаленяла физиономия. Масата пред полицаите беше отрупана с чаши и бутилки. Червеникавокафяви снимки на спортни величия и боксьори шампиони красяха стените, но и самият Патерсън много приличаше на боксьор — набит и тежък, с разкривени от побои черти и безбожни мустаци с намазани с восък връхчета.

— Лангтън, сядай и си поръчвай! Получих съобщението ти, търсих те, ама твоят Хари рече, че си в кабинета на Пърси.

Лангтън се усмихна. „Пърси“ беше най-безобидният от многото прякори на инспектор Пърсел.

— Съжалявам, че ви прекъсвам. Можеш ли да ми отделиш една минута?

Патерсън го изгледа над ръба на халбата си.

— На четири очи?

— Моля те.

Патерсън гаврътна бирата и отнесе халбата на бара. Барманката се зае да я напълни отново и да налее бира и за Лангтън, а Патерсън се приведе към нея и й прошепна няколко думи. Жената кимна и посочи към една странична врата.

— Насам — каза Патерсън и плъзна втората бира към Лангтън.

Лангтън плати и двете питиета и последва Форбс през тълпата, мъчейки се да не разлее халбата си. Страничната врата ги пропусна до тясно стълбище, което водеше до малко салонче за частни събирания, пропито с мирис на прах и престояла бира. Огън пламтеше зад решетката на камината.

— Бев рече, че можем да ползваме салона, докато не стане време да слагат масите за вечеря — каза Патерсън и придърпа до огъня два стола от наредените до стената. После вдигна халбата си: — Наздраве.

— Наздраве — Лангтън сръбна от тъмната бира. — Съжалявам, че ти прекъснах хубавото прекарване.

— О, смятаме да поостанем още доста — Патерсън отклони поглед към пламъците в камината. — Ти как се справяш?

Лангтън разбра въпроса.

— Работата помага. Колкото съм по-зает, толкова по-малко мисля за…

Патерсън кимна, но не отмести поглед от огъня.

— Хората казват, че и времето помага.

— Може и така да е — мисълта за времето не окуражи Лангтън. Той искаше болката да отслабне, но не и да забрави Сара. Не можеше да си представи деня, в който мисълта за нея нямаше да пробожда сърцето му.

Това го накара да си припомни доʞтор Стъклен.

— Чух, че си имал късмет днес.

Патерсън се ухили.

— Цяла година бяхме по петите му. Всичките ми хора работиха извънредно, скъсаха си задниците, но го пипнахме.

Лангтън се насили гласът му да остане равен.

— Кой е той?

— Един решителен, умен и ловък мошеник на име Арчибалд Дейвид Хийли. Специалността му е да разделя наскоро овдовели жени от парите им. И го прави майсторски. Сеанси, фалшиви медиуми, привидения, пълна програма. Повечето от жертвите на бандата му се срамуваха твърде много, за да свидетелстват. Накрая се наложи да го подмамим в една организирана от нас схема. Взехме една актриса от театъра и я настанихме в богаташка къща в Токстет. Оня клъвна веднага.

Чутото навя на Лангтън една идея, но той я отклони на първо време.

— Та, за какво искаш да говорим? — попита Патерсън.

Дори сега Лангтън се поколеба, но нямаше как — трябваше да узнае истината.

— Чувал ли си за дѐлваджиите?

Усмивката изчезна от лицето на Патерсън.

— Чувал съм.

— Те мошеници ли са? Или въобще не съществуват?

Патерсън обви халбата си с две ръце и в първия момент не отговори. После каза:

— Ще си остане между нас, нали?

— Абсолютно.

Патерсън кимна и отпи глътка.

— Съществуват. Имахме доста случаи с тяхно участие през последните шест месеца. Преди атакуваха основно бедните, които са или страшно уплашени, или могат да бъдат изнудени, или са твърде суеверни, за да се оплачат. Но откакто започнаха да действат сред средната класа, сред хора, които приемаме все пак за образовани…

— Кои са тези „те“?

— Чувал съм за три местни банди, които, доколкото знам, напоследък враждуват помежду си — отвърна Патерсън. — В Лондон са много повече, но лично за мен три са напълно достатъчни. Повече от достатъчни.

Лангтън се приведе напред.

— Как точно действат?

Патерсън заговори бавно, явно подбирайки внимателно думите си:

— Основно плащат на бедни семейства, за да получат от тях позволение да прикрепят някаква машина към тялото на умиращите им близки непосредствено преди смъртта. Сигурен ли си, че искаш да продължа?

— Моля те.

— Лъжите им са най-различни — машината облекчавала болките, отлагала неизбежното или пък дори насочвала умиращия към рая. Това им е репертоарът, запазен за бедните.

— А ако не става въпрос за бедни?

Патерсън посегна автоматично към халбата, видя, че е празна и се намръщи.

— На по-образованите семейства бандите поднасят друга лъжа: казват им, че машината съхранява душата на обичния им човек, докато се намери ново тяло за нея. И близките вярват. Идват при нас чак когато бандата изчезне с парите им и със съдържанието на делвата.

Лангтън се втренчи в колегата си.

— Семействата им плащат?

— Не е за вярване, нали?

Като се позамисли обаче, Лангтън видя известна логика: някои семейства бяха готови на всичко, за да удължат живота на умиращите си близки. Биха се вкопчили отчаяно и в най-малката възможност.

— Ти вярваш ли, че дѐлваджиите наистина държат затворени душите на жертвите си?

Патерсън се поколеба.

— Говорил съм с мнозина, които са наблюдавали лично процедурата на дѐлваджиите. Всички до един са убедени, че нещо все пак се случва. Кълнат се, че са видели с очите си искряща мъгла да излиза от тялото и да се насочва към подготвената делва. Но доколко това е душата на умиращия… Не знам, Лангтън. Мисля, че отчаяните хора виждат и вярват в онова, което им се иска.

Лангтън също мислеше така.

— А какво правят с делвите?

— Това трябва да питаш дѐлваджиите.

— Залавяли ли сте членове на някоя от бандите?

— Някои от по-дребните риби са ни падали в ръцете, но едрите плуват малко по-дълбоко, там, където не можем да ги достигнем.

Лангтън реши да рискува.

— Сблъсквали ли сте се с доʞтор Стъклен?

Патерсън рязко се извърна към него.

— Откъде чу това име?

— Разследвам случая с тялото, което изплува край Албърт Док.

— Онзи без лицето?

Лангтън кимна.

— И смяташ, че Стъклен има връзка с твоя случай?

— Възможно е. Какво знаеш за този човек?

— Знам само, че доʞтор Стъклен е най-страшният сред дѐлваджиите — отвърна Форбс. — Бандата на Спрингхийл Боб си е достатъчно гадна, онези от Карибите не му отстъпват, но от доʞтор Стъклен дори те самите толкова се страхуват, че никой и не говори за него. Ако наистина има нещо общо с безликия труп, то задачата ти е обречена.

В този момент сякаш нарочно една прислужничка отвори вратата на салона, видя вътре двамата мъже, стресна се и едва не изпусна ленените покривки, преметнати през ръката й.

— Моля за извинение, господа. Тъкмо се канех да нареждам масите за вечеря.

— Дайте ни още минутка, моля — отвърна Лангтън. Когато момичето излезе, се обърна към Патерсън. — Нищо ли не знаеш за него?

— Ще ми се да знаех. Ненавиждам жестокостта, особено към старите и беззащитните. Арестът му ще успокои мнозина, да оставим настрана, че ще разкрие извършителя на поне три убийства, ако не и повече.

— Как така?

— Не може да се предвиди в кой момент точно даден човек ще умре — отвърна Патерсън. — Само Господ Бог знае деня и часа. Това обаче обърква плановете на Стъклен и затова за него се знае, че насилствено ускорява естествения ход на събитията.

— Убива жертвите си?

— Сигурен съм, че ги убива — Патерсън стана на крака и взе халбата си. — Как може да се докаже това обаче, е съвсем отделен въпрос.

Лангтън помълча за момент, после също стана и допи бирата си на един дъх.

— Сещам се за един начин да го хванем. Ще бъде трудно, най-вероятно неетично и със сигурност опасно.

— Какъв начин?

— Ще му заложим капан — отвърна Лангтън.

 

 

Когато Лангтън излезе от кръчмата, улиците вече гъмжаха от хора. Отправили се към дома, те се гушеха под навесите на трамвайните спирки. Администратори, чиновници и секретарки бързаха край инспектора, навели ниско глави срещу студа. Почти всичкият сняг по улиците се беше стопил. Мокрият паваж отразяваше жълтата светлина на уличните лампи.

Инспекторът погледна часовника си и плъзна поглед по натовареното движение в търсене на кабриолет. Мина Касъл Стрийт и Дейл Стрийт от край до край, преди да мерне свободен кочияш.

— Към Гладстоун Кресънт и по-бързо.

— Ще се постарая, сър.

Кабриолетът се бореше със задръстванията, а Лангтън през цялото време се надяваше доктор Редфърс да го изчака. Инспекторът не беше очаквал, че разговорът с Патерсън ще се проточи толкова. Изгубено време ли беше това? Патерсън беше потвърдил думите на мисис Гриздейл, на сестра Райт и на професора: дѐлваджиите съществуваха. Сега Лангтън нямаше друг избор, освен да ги приеме за истина.

Въпреки това не беше редно да иска от Патерсън да обмисля как да заложат капан на Стъклен. В края на краищата, ролята на дѐлваджиите в случая Кеплер навярно беше съвсем малка. С ръка на сърцето Лангтън трябваше да признае, че няма право да моли Патерсън да му помогне в разиграването на толкова опасна и вероятно неетична комбинация. Ситуацията може би щеше да е различна, ако целият случай с Кеплер се въртеше около дѐлваджиите, но Лангтън трябваше да признае, че всъщност се занимава с тях, за да помогне на Сара и да успокои самия себе си. Малко остана да помоли кочияша да обърне кабриолета.

— Гладстоун Кресънт, сър.

Лангтън плати и изкачи стъпалата пред триетажната къща, разположена срещу добре поддържан градски парк, опасан с ограда от ковано желязо. Звънна на пиринчения звънец и зачака. По-голямата част от къщата тънеше в мрак, дори в стъклото над вратата не се мяркаше светлинка, само в стаята вляво от входа смътно светеше. Приемният кабинет на Редфърс.

Лангтън позвъни отново. Никакъв отговор. Явно Редфърс беше останал до късно и не желаеше да го безпокоят. Това обаче не отговаряше на въпроса защо прислужничката не отваря вратата. Лангтън се поколеба, хвърли поглед в двете посоки на тихото улично кръстовище и пробва бравата. Топката се завъртя свободно в ръката му.

— Редфърс? Аз съм, Лангтън.

Студеното антре водеше към други, все така тъмни стаи. Лангтън се вмъкна вътре, притвори вратата и остана на място, вслушан напрегнато. Цъкане на стенен часовник. Никакви гласове. Никакъв далечен говор. Никакво движение.

Тесният килим в средата на антрето заглуши стъпките на инспектора. Той си припомни последното си посещение тук и се помъчи да се сети за разположението на помещенията в къщата. Отвори първата врата вдясно и се озова в чакалнята. Сияние от умиращ огън зад решетката на камината. Празни корави дървени столове, наредени около солидна маса. Растения в саксии.

Приемната на Редфърс се намираше в противоположната страна на чакалнята. Лангтън отиде до затворената врата на кабинета и прилепи ухо до нея, но чу само собствения си пулс. Посегна към бравата. Сетивата му се бяха изострили до крайност: мирис на дезинфектант и тютюнев дим, усещането за студения пиринч в дланта му, когато завъртя дръжката на бравата. Очите му, привикнали към слабата светлина, процеждаща се изпод вратата, огледаха за миг стаята на секретарката, която приемаше пациентите на доктора. Бюрото й беше съвършено празно и чисто, отгоре клечеше само пишещата машина със затворен капак. Шкафовете с картотеката — заключени. Пълен ред.

Лангтън прекоси стаята и се поколеба пред вратата на кабинета на Редфърс. Почука, но не получи отговор. Застана странично, завъртя бравата и ритна вратата с десния си крак. Отвътре никой не направи опит за бягство.

Инспекторът надникна зад ръба на касата и вида Редфърс, седнал зад бюрото си. Главата на лекаря почиваше на високата облегалка на кожения му стол. Долната му челюст висеше отпусната. Лангтън се хвана, че очаква да чуе хъркането му. Електрическа настолна лампа хвърляше бяла светлина върху пръснатите по бюрото хартии и папки. В ъгъла на кабинета на стойка висеше избелял човешки скелет.

— Редфърс?

Лангтън полека влезе в кабинета. От полуизгасналия огън идваше слаба топлина. Инспекторът надуши някакъв аромат, нещо химическо, подобно на горчиви бадеми и може би лек намек за бели цветя.

— Редфърс?

С още две крачки Лангтън се озова до бюрото. Ръцете на мъртвия лекар стискаха подлакътниците на стола така, както падащ от балкона човек стиска парапета — сухожилията му бяха изопнати като стоманените въжета на Свода.

Лангтън вдигна абажура на лампата и видя широко отморените очи на Редфърс с разширени зеници, вторачени право напред. Нещо метално проблесна: под брадичката на убития, точно над вратовръзката му, стърчеше отчупената дръжка на острието, което беше проболо гърлото му и го беше приковало за гърба на стола. От раната беше потекло незабележимо ручейче кръв.

Лангтън се поколеба за момент. Стори му се, че долавя как някъде в къщата проскърцват дъските на пода. Посегна към телефона на бюрото, после видя висящия отрязан канел. Обърна се към вратата, после пак към Редфърс. Беше завъртял леко лампата и сега тя осветяваше шията на мъртвия. От двете й страни, точно под ушите на лекаря, личаха две малки квадратчета обгорена кожа.

Лангтън излезе на най-горното стъпало пред входната врата на къщата, вдигна полицейската свирка до устните си и свирна остро три пъти поред. Заповтаря зова си през минута, докато чу тичащите стъпки на полицаите от околните улици.

Спря минаващ кабриолет още преди първият задъхан полицай да стигне до къщата. Инспекторът бързаше, защото вече беше ясно, че някой е ликвидирал огняря Олсен и доктор Редфърс, само за да скрие важна информация.

И сега Лангтън си спомни за още един човек, свързан със Сара, човек, много по-беззащитен от двамата убити мъже: мисис Гриздейл.