Томас Бренън
Доʞтор Стъклен (17)

​Седемнадесет

Бели цветя. Аромат на лилии, орхидеи, фрезии. Агресивен, надвиващ всичко друго. Сладка развала.

Лангтън примигна и отвори очи към груб дървен таван, подсилен с кръстосан гредоред. По гредите играеха отблясъците от огън, оранжеви и жълти, трепкаха сред тъмните сенки. Известно време инспекторът гледа безучастно издължените отражения на пламъците. Фигурките, които образуваха по тавана, му напомниха за детството, за вечерите, прекарани със семейството. Споменът го успокои. Вече дори задушаващият аромат на цветя не му се струваше толкова силен. Смъртта не беше толкова страшна.

Насили се да повдигне натежалите си клепачи. Където и да се намираше в момента, определено не беше отвъдното. Не беше възможно в отвъдното тялото да го боли толкова.

Подобно на пиян човек, несигурен в местонахождението си и невярващ на собствените си сетива, Лангтън заопипва мислено наоколо, започвайки отвътре навън: лежеше на нещо меко, на кадифе или плюш. Топъл плат. Ръцете и краката му не бяха оковани. Помръдна леко, за да отмести тежестта от бедрото си, повдигна ръка да докосне болящото го гърло. При това в ума му нахлу споменът за Мичман Джейк, за мъжа, мъртъв от два дни. А до неговото име се нареди и името на доʞтор Стъклен.

Лангтън рязко седна на кушетката, на която лежеше, отворил широко очи, с ръце готови за атака или отбрана.

— Инспекторе. Как се чувствате? — срещу него седеше сестра Райт и наливаше чай в две порцеланови чашки. Остави чайника на масичката, която я разделяше от Лангтън, и му протегна едната чаша. — Мляко? Захар?

Навикът накара инспектора да посегне и да вземе чашата. Това сигурно беше сън или халюцинация. Но изглеждаше толкова истинско: през финия костен порцелан пръстите му усещаха колко горещ е чаят, обонянието му долови уханието на запарката.

Сестра Райт го видя как преглъща и примигва от болка.

— Намазах с мехлем натъртванията и ожулените места, но се боя, че просто трябва да мине малко време.

Въпросите гъмжаха в главата на Лангтън. Как го беше спасила сестра Райт? Къде се намираха в момента? Как така Джейк отново беше сред живите? Но успя да каже само:

— Къде съм?

— В един склад на Блъндел Стрийт, близо до Гладстоун Док отвърна сестрата и отпи от чая си.

Стаята по нищо не напомняше склад. Само дето нямаше прозорци, иначе изглеждаше точно като гостна в богат дом шкафове и бюро от тъмно дърво, килими, диван и столове, тапицирани с червено кадифе, вази със свежи цветя. Все пак му се стори, че долавя във въздуха дъх на солена морска вода. А може би си въобразяваше.

Сестра Райт сякаш току-що беше приключила смяната си в Лечебницата. Колосана бяла престилка върху тъмносиня рокля, черни чорапи и ниски черни обувки, на гръдта й обърнатото наопаки часовниче и сребърната брошка на Гилдията. С лека усмивка на устните, тя гледаше Лангтън както бавачка гледа някое особено тъпо момченце.

— Как ме изведохте от дома на професора?

— Имението му се намира над обширна мрежа от стари тунели. Всъщност, преди къщата е принадлежала на един от най-печално известните ливърпулски контрабандисти и роботърговци.

— Как… Искам да кажа…

— Още сте изтощен, инспекторе. Помолих Джейк да бъде внимателен, но той просто не си знае силата.

Стомахът на Лангтън се сви на ледена буца. Той остави чашката, сякаш се боеше, че ще се пръсне на парчета в ръката му. Трябваше да се съсредоточи върху всяко свое движение.

— Вие сте доʞтор Стъклен.

Сестра Райт отпусна ръце в скута си.

— Така е, аз съм.

Ужасният пъзел мигом се подреди: връзките и уликите, водещи към Лечебницата, познанията на сестрата по въпроса за дѐлваджиите, работата й в лагера, осигуряваща й свободен достъп до жертви. Удобното й място в центъра на разследването. Дебнеща. Чакаща търпеливо.

— Но… — Лангтън все още не можеше да повярва. — Мислех, че професорът…

— Той е напълно невинен — отвърна сестра Райт. — Научила съм от него много и дълбоко го уважавам.

Сега Лангтън си спомни как сестрата наблюдаваше работата на професора в Лечебницата. Спомни си напрегнатото й изражение, докато стоеше взряна надолу в оголения череп и мозъка на ранения зидар върху операционната маса.

— Но защо, сестра? Та вие спасявате човешки животи.

Младата жена кимна.

— С Божията помощ.

— Как е възможно тогава да се замесите с хора като дѐлваджиите?

Сестра Райт обърна очи към пламъците в камината. Помълча почти минута, преди да отговори:

— Всичко започна в Трансваал. Аз винаги съм имала влечение към медицината, тя беше традиция в семейството ми. Дядо ми беше лекар, мисионер в Индия. Разбира се, за жените тази професия е забранена, така че лекарка не можех да стана, затова се присъединих към медицинските сестри. А после, в Африка, Бог направи така, че видях ада.

Лангтън си спомни бойните полета, осеяни с мъртви и умиращи, откъснатите крайници и кървавите останки под изпепеляващото алено слънце. Мъже, мъчещи се да дишат, докато разяждащият плътта зелен газ пълзеше из долините, стичаше се в окопите, влизаше в очите, в гърлата и най-сетне — в дробовете.

— Грижех се за болните — продължи сестра Райт — и вярвах, че помагам. Че съм част от някакъв висш план, който все още не разбирам. Лекувах бурите така, както лекувах и английските момчета, не правех никаква разлика. Дори симпатизирах на бурската кауза. Не бях съгласна с методите им, но се опитвах всячески да се поставя на тяхно място. Точно затова после ми беше толкова трудно да разбера защо…

Сестрата вдигна към Лангтън големите си блестящи очи и каза само:

— Бломфонтейн.

Лангтън отвърна поглед. Не искаше да си представя сестра Райт на онова място. Не и след историите, които беше слушал за случилото се там.

Англичаните се изтеглили и оставили само шепа хора да защитават полевата болница в Бломфонтейн. Казали им, че грубо изписаният червен кръст върху ламаринените покриви им гарантира защита. Стотина бурски наемници връхлетели една нощ, без кръстът да им направи ни най-малко впечатление. Най-големите късметлии сред англичаните умрели бързо. Мнозина обаче живели с дни, разпънати и изгарящи под слънцето, мишени за упражнения по хвърляне на нож, плячка за кучетата и за всичко друго, което едно въображение, хранено с десетилетни кръвопролития, би могло да измисли.

Някои от сестрите оцелели, но това, което нападателите сторили с тях, накарало дори самото бурско бунтовническо командване да се отрече от наемниците от Оранжевата свободна държава.

И тогава Лангтън си спомни татуировките върху тялото на безликия мъж.

— Кеплер?

— Трябва да е бил един от тях — отвърна сестра Райт. — Не си го спомнях, но много добре познах татуировките. Но през повечето време очите ни бяха вързани, докато те… Отличен спорт, така го наричаха.

Лангтън се насили да потисне гаденето. Беше чувал какво се е случвало в Бломфонтейн, но при разказа на оцелял очевидец събитията му се сториха по-непосредствени, някак си по-истински.

— Съжалявам — рече инспекторът, засрамен от това колко жалко и кухо прозвуча думата. — Как това ви превърна в доʞтор Стъклен?

— Работехме с доктор Клаустус — отвърна сестрата. — Изумително умен мъж с крайни идеи. Най-малкото, крайни в очите на колегите му. По онова време аз вярвах, че те просто не могат да прозрат размаха на неговия гений, на въображението му. Помагах му ревностно.

На Лангтън се стори, че когато заговори за Клаустус, в гласа на сестрата звънна някаква особена нотка.

Младата жена продължи:

— Клаустус беше видял толкова много, не вярваше, че човешкият живот завършва с разложението на простичката плът. Но едновременно с това твърдеше, че крайната същност на човека не би могла да бъде уловена. А след това изчете трудовете на Тѐсла и Маркони.

Лангтън трябваше с усилие да се съсредоточи върху думите й. Атмосферата в стаята, припукването на огъня и успокояващата нормалност на обстановката контрастираха рязко с чудноватите обяснения на сестра Райт.

— Още преди войната Клаустус беше експериментирал със стъкленици, после с глинени бутилки, беше използвал най-различни антени и батерии, с разни видове индукционни намотки. Самата война му предостави множество възможности да усъвършенства машината си. Той я нарече „атрактор“.

Лангтън поклати глава, а сестра Райт се приведе напред и го погледна право в очите, сякаш желаейки да получи пълната му вяра в думите й:

— Аз я видях в действие, инспекторе. Отначало и аз не вярвах, но после с очите си видях как Клаустус свърза атрактора към един умиращ войник в превързочния пункт в Натал. А след това докоснах медните проводници на капака на делвата и за един кратък миг аз се превърнах в този войник, чието тяло вече лежеше в земята. Духът му обаче живееше. Машината работеше и продължава да работи и днес, за добро или зло.

Замаян, инспекторът се взря в широко отворените, втренчени очи на сестра Райт и се зачуди дали тя наистина е луда. Той самият беше видял анимуса на Едит в къщата на Плимсол Стрийт. Беше видял и странната машина, този атрактор, и знаеше добре, че просто трябва да повярва, въпреки че чутото беше противно на самата логика на нещата.

Сякаш доловила мислите му, сестра Райт се изправи и каза:

— Елате.

— Къде?

— Трябва да видите — отвърна тя — и може би тогава ще разберете.

Лангтън пое след нея. Виеше му се свят, дали от умора или от объркване, той не знаеше, но сега залитна и малко остана да падне. Сестра Райт му протегна ръка, но инспекторът не я прие. Тя понечи да каже нещо, но после просто взе оставената на една маса лампа и излезе.

Вратата ги изведе в широк коридор. Нормалната обстановка на гостната без прозорци отстъпи пред ясно видното сега същинско предназначение на постройката. Стари дървени греди и голи тухли. На пода — скърцащи дъски, издълбани от десетилетия или повече товарни колички и подковани ботуши. Миризмата на Мърси се усещаше съвсем ясно. Лангтън вече повярва, че наистина се намират в склад.

Държеше си очите отворени за Мичман Джейк, едва ли не готов да види грамадния си нападател да се размърдва в сенките. Спомни си пустите очи, пръстите, впити в гърлото му.

Вляво и вдясно се редяха празни помещения с голи тухлени стени и стоманени куки, висящи от тавана. Захладня. Лангтън се загърна в палтото си и усети, че джобът, където държеше револвера, е празен. С усилие потисна надигналата се дълбоко в стомаха му паника, която заплашваше да го залее. Тази странна обиколка из пуст склад, с лампата в ръката на сестра Райт, хвърляща разкривени сенки по надвисналите стени, напомняше на инспектора за преживяваното в кошмарите му. В момента изпитваше същото чувство на нереалност, на неизбежен, предстоящ ужас. Закопня да се събуди.

Сестра Райт го поведе надолу по рампа, която завършваше със солидна стоманена врата без никакви следи от ръжда. Младата жена отключи двата катинара и дръпна хоризонталните резета. Обърна се за миг да погледне Лангтън, после бутна вратата, отвори я и му махна да я последва вътре.

Лампата в ръката й хвърляше полукръг от светлина на пода, но отвъд осветената граница Лангтън почувства празнотата на грамадно пространство. После зад гърба му щракна електрически ключ.

Обля го бяла светлина. Лангтън прикри очи с ръка. Отвори ги полека, примигвайки, и видя стая тринадесет на тринадесет метра, с таван, поне десет метра висок. Покрити с мрежи електрически крушки висяха отгоре на вериги. Светлината, която хвърляха, се отразяваше от белите стени, белия таван, настлания с бели плочки под. И от безкрайните редове от бели рафтове.

А на всеки рафт, от пода до тавана, бяха подредени глазирани глинени делви. Лангтън се отказа да ги брои. Шест–, седемстотин? Инспекторът се сви зиморничаво в палтото си.

— Трябва да поддържаме помещението за съхранение студено — обади се сестра Райт — заради делвите. Чували ли сте за Брауновото движение? Това е хаотичното движение на елементарните частици, а при по-ниски температури движението на частиците на затворените в делвите същности се забавя. А това означава, че те ще оцелеят живи по-дълго, защото ще хабят енергията си по-бавно.

Сякаш говореше за някой тривиален случай в Лечебницата, а не за крехки човешки душѝ, уловени в ледените делви.

— Колко са…

— Почти хиляда, но не всички са тук — отвърна сестра Райт. Мушна се край Лангтън и застана до поцинкованата маса в средата на помещението. Самотна делва, по нищо неразличаваща се от останалите, чакаше, поставена върху плота. — Личната ми колекция наброяваше около шестстотин, но складът на доктор Редфърс добави към тях нови триста.

Лангтън кимна.

— Вие сте убила Редфърс.

— Боя се, че нямах друг избор — отвърна сестрата и тъгата в гласа й прозвуча наистина искрено. — Когато в Лечебницата вие ме попитахте за него, осъзнах, че той ще ви отведе право до мен, а тогава не бях готова да разговарям с вас. Освен това, бездруго вече подозирах Редфърс в измама. Мислех, че съм го привлякла за каузата си, но после разбрах, че отново е започнал да работи за една от престъпните банди, които използваха делвите за трупане на печалби.

— А вие не ги използвате за това, предполагам.

Сестра Райт поклати отрицателно глава.

— Моля ви, не говорете така. Печалбите от търговията не са за мен. Всяко пени, спечелено в моята мрежа, отива за научни изследвания.

Лангтън помълча.

— Мрежа?

— Редфърс беше само един от неколцината лекари, които се занимаваха с това да допускат… клиенти до уловените същности. А аз не бях единственият им доставчик. За щастие, през последните няколко седмици успях да елиминирам напълно по-голямата част от криминалните банди.

Тоест, по-голямата част от конкуренцията, помисли Лангтън. Но все така не успяваше да си представи сестра Райт в ролята на злодей.

— Ако не печелите от това, защо изобщо се занимавате?

— Желая да сложа край на страданията — отвърна сестрата с усмивка. — Нищо не е по-важно от тази мисия. Науката вече доказа съществуването на човешката душа. Вместо да се враждува с религията, науката може да я подкрепи, да я подсили. Науката е оръдие в ръцете на Бог.

При тези думи очите й блеснаха. Ръцете й се сключиха като за молитва.

Лангтън внимателно подбра думите си:

— Оправдавате насилието в името на Бога? Е, не сте първата.

За миг помисли, че е прекалил. Сестра Райт поаленя цяла, ръцете й се свиха в юмруци. После младата жена пое дълбоко дъх и бавно го издиша.

— Разбирам чувствата ви. Изобщо не ме радваше мисълта за преситени старци, опипващи с лапите си душите на изгубените. А после, когато осъзнах, че самите същности са наясно с положението, в което се намират, и че биват насилвани… Не, тази мисъл също не ме зарадва.

— Защо го правите тогава? Защо продължавате?

— За да ликвидирам самата практика на дѐлваджиите — отвърна сестрата. — Когато се добера и до последната делва и се уверя, че всички клети заловени душѝ за вече мои, всички, до последната, и след като те изпълнят последното си предназначение, аз ще ги освободя, ще ги пусна да се върнат при етера и в Неговите ръце.

Лангтън безпогрешно разпозна тона на Истинския вярващ. Разбра, че сестра Райт е способна на всичко в преследване на онова, което сама смята за редно и вярно. За някои хора крайната, обсебила ги цел е от религиозно естество. При нея ставаше дума за чудновата смесица между наука и теология. Но какво беше това „последно предназначение“ на душите?

Сестра Райт продължи:

— Искрено вярвам, че е наш дълг да уловим квинтесенцията на човека, самата човешка душа, и да облекчим болките й.

Образът на Сара се възправи така бързо в съзнанието му, че той се олюля. Гласът на съпругата му сякаш кънтеше в главата му.

— Не мога да се сетя за по-голяма жестокост от това да плениш човешки дух. Стига подобно пленяване изобщо да е възможно.

— Разбирам те, Матю — каза сестра Райт. — С времето аз стигнах до същия извод. Но може би трябва да вземеш предвид и желанията на клетата си съпруга.

— Тя никога не би се съгласила на подобен… плен — нечуто отвърна инспекторът.

Сестра Райт се усмихна и положи ръка върху оставената на стоманената маса делва.

— А защо не я попиташ?

* * *

От изненада Лангтън изгуби дар слово. Погледна делвата, после сестра Райт. Сърцето му изстина, гърлото му се сви така, сякаш Мичман Джейк отново го душеше.

— Редфърс я държеше — продължи сестрата. — Уловил я е в Лечебницата. Знаех за това, но по онова време още не те познавах. Когато обаче разбрах, че Редфърс я е предлагал на клиенти, нея и други душѝ, е… Нямах вече избор.

Лангтън едва чуваше думите й. Направи бавно една крачка към масата, после още една. Възможно ли беше простичката глинена делва наистина да съдържа същността на Сара, самата й душа?

Сестра Райт отстъпи от масата.

— Просто хвани двата медни проводника, по един с всяка ръка.

Лангтън видя гладката повърхност на проводниците, щръкнали от капака. Част от запечаталия го восък беше покапал отвън по стените на делвата и беше застинал — сякаш по кафявата глина бяха засъхнали капки зелена кръв. Още една крачка. Инспекторът се изправи до масата, отпуснал ръце до тялото си. Сърцето му препускаше бясно.

Можеше ли да го стори? Месеци наред беше копнял за това да поговори със Сара само още веднъж, да й каже всички онези неща, които трябваше да й е казал приживе. И всички онези неща, които щеше да й каже, докато животът я напускаше. Той трябваше да е до нея накрая, а не Редфърс със своя апарат, с машината си. Сега получаваше възможност да сбъдне това си съкровено желание.

Смъртта на Сара беше оставила у Лангтън празнина, която сега пищеше, настояваше той да докосне проводниците. Без повече вина, без повече болка, без повече самота. Личността му отново щеше да бъде цялостна.

Инспекторът погледна сестра Райт — все още не можеше да мисли за нея като за доʞтор Стъклен — и тя му се стори напълно искрена, поне външно. В погледа й се таеше тъга, може би дори нежност, като блага майка, подкрепяща детето си.

Лангтън посегна с треперещи ръце. Почти усещаше гладките, хладни проводници под пръстите си. Спомни си душата на младата Едит, представи си как вътре в делвата светещата мъглица се мята безспир, мъчейки се да постигне покой. Потокът заредени частици се вихри в мрака. Докосват непрекъснато краищата на потопените при тях жици. Душата на Сара.

Ръцете му се доближиха до проводниците. Още. И още.

Лангтън рухна на колене върху студените плочки на пода. Обви ръце около тялото си и сведе ниско глава.

— Не мога. Да мога да го направя.

— Няма нищо, Матю — сестра Райт погали косата му. — Няма нищо. Не се тревожи.

— Страх ме е.

— Знам. Знам.

Заровил лице в полата на сестра Райт, Лангтън вдиша успокояващия мирис на Лечебницата — дезинфектант, цветя, свежи, прани дрехи. Затвори очи и сълзите потекоха по лицето му.

Сестра Райт продължаваше да гали косата му, да го успокоява така, както навярно беше успокоявала много пациенти. И после, съвсем тихо, му каза:

— Мога да ти помогна и по друг начин…

Лангтън се дръпна от нея и погледна нагоре към лицето й. След толкова шокове, след толкова изненади, наистина вече не знаеше какво да очаква.

— Съпругата ти не е изгубена — рече с усмивка сестра Райт. — Аз мога да я върна сред живите. Нов живот, Матю. Нов живот в ново тяло.

 

 

Студът от залата с делвите се беше просмукал до костите на инспектора. Той седеше, свит зиморничаво пред стъкнатия наново огън. Гледаше как пламъците играят зад решетката, сини и жълти, а сестра Райт спокойно обличаше в думи лудостта си:

— Ти сам видя Мичман Джейк — приказваше тя. — Счупихме едното ъгълче на прозореца на килията му, спуснахме му спринцовка и двата края на проводниците. Той сам си инжектира отровата, ние уловихме душата му в атрактора и се изтеглихме. По-късно двама от хората ми отнесоха тялото на Джейк от моргата и го донесоха тук. Обратният трансфер стана съвсем лесно. След три часа в смъртта, той вече седеше в тази стая жив и здрав.

Лангтън се огледа, сякаш очакваше да види Джейк да се спотайва в някой ъгъл.

Сестра Райт продължи:

— Толкова отдавна беше, когато при Клаустус станах свидетелка на първия тромав опит за подобно връщане на душата в тялото. Той държа душата на един войник в делвата цял час, докато се увери, че раненото му тяло наистина е мъртво. Клаустус заши и превърза раните, задвижи отново сърцето чрез електрически шок, а после прехвърли същността обратно в приемника. Видях всичко с очите си. Макар че клетият войник впоследствие ми довери, че с всички сили желае да е починал при опита, процедурата сама по себе си беше успешна.

Прехвърляне. Същност. Приемник. Спокойни, подредени думи, прикриващи една тотална лудост.

— Джейк не е първият — говореше сестра Райт. — Знам за трима ду̀ши тук, в Ливърпул, които ходят, живеят, смеят се и не дават признаци, че преди са обитавали други тела. Твърде много хора умират несправедливо рано, напускат ни, без да има нужда.

Лангтън я гледаше втренчено. Искаше да я накара да замълчи, но пронизващият й поглед го приковаваше на място, както очите на индийската мангуста хипнотизират змията. Нямаше нито сили, нито кураж да спори с младата жена.

— Мога да я върна при теб, Лангтън. Не за няколко дни, за няколко седмици или месеци. Ще я върна за цял живот.

— Не — едва успя да промълви инспекторът.

Сестра Райт се приведе напред.

— Помисли си само: жена ти, жива, да я прегръщаш, да я докосваш. Жива в прегръдката ти. Да чуваш гласа й…

— Това няма да бъде нейният глас.

— Но тя ще ти говори. Ти ще знаеш, че е тя. Ще се взреш в очите на този нов… приемник и ще се увериш, че е тя. Само кажи една дума.

— И къде ще го намериш този клет приемник? — отвърна Лангтън. — Ще убиеш някое бедно момиче? Ще прибавиш още едно престъпление към смъртта на Сара?

— Няма да е необходимо — сестра Райт отвърна очи. — В Лечебницата има едно отделение, което хората почти никога не посещават. Отделение с пациенти, които никога няма да се върнат в света, пациенти, чийто разум ги е изоставил. Макар физически напълно здрави, очите им са като на нещастни, тъпи животни. Вътре в тях има само пустота. Дали заради нараняване, болест или деменция, тези пациенти не са нищо повече от празни съдове. Несъвършени, празни съдове.

Думите й се завъртяха шеметно в главата на Лангтън. Той вътрешно се сви, прииска му се да изчезне, да не слуша повече. Пред очите му беше само образът на Сара, легнала в драпирания с коприна ковчег.

Не беше честно, не беше редно. Тъй млада! Целият живот беше пред тях и те можеха да го изживеят заедно.

Но сестра Райт продължи с мекия си, но категоричен глас.

— В делвата душата угасва. Частиците й губят енергията си. Рано или късно движението им спира. Тогава вече няма нищо, което аз или който и да било друг на света да може да стори. Тогава вече е твърде късно.

Лангтън поклати глава и проговори с усилие:

— Не е редно.

Сестрата докосна коляното му.

— Редно? А редно ли е една млада жена бавно да гние и дървен сандък, докато семейството й скърби?

— Моля ви…

— Редно ли е съдбата да избере нея, вместо някой от старите, болните, от престъпниците или от лудите? Знаете отговора на този въпрос.

— Но… — Лангтън се напрегна да измисли контрааргументи. Спомни си разпятието на шията на сестра Райт. — Вие вярвате в Бога, как е възможно да вършите всичко това?

Сестрата допря пръст до челото на инспектора.

— Защото Бог ни е дал интелигентността ни. Дал ни е познанието. Как ще използваме това познание, е въпрос ма наш избор. Не виждам никакво противоречие. Ние доказахме съществуването на душата, следователно нашата работа утвърждава вярата в Бога. Няма нужда да продължаваме да използваме временното убежище на делвите. Не и след като разполагаме с нови приемници.

Изтощението надви инспектора. Не можеше да се бори с нея. Луда ли беше тази жена? Или говореше истината?

Да прегърне отново Сара. Да облекчи пълната самота, вината и болката. Да заживее отново.

— Аз съм полицай.

Сестра Райт се усмихна, сякаш разбрала, че победата е нейна.

— Но също си и съпруг. А жена ти има нужда от теб. Ще и разочароваш ли?

Лангтън се взря за няколко мига в пламъците, после изправи гръб. Опъна предницата на куртката си и издиша бавно.

— Какво искате от мен?

— Нищо — отвърна сестра Райт. — Просто нищо.

— Но…

— Оставете случая със смъртта на Кеплер неразрешен — каза сестрата, стана и отиде до бюрото. — Преструвайте се, че разследвате, но нищо повече.

— Вие сте го убили.

— Да, и бих го убила отново.

— Защо?

— Освен че беше наемник, беше разкрил и някои… Да кажем, че се ровеше прекалено надълбоко.

— Направил е разкрития относно делвите?

— Може би.

— Защо тогава изрязахте лицето му? — попита инспекторът.

— За отвличане на вниманието и за предизвикване на широк обществен отзвук. Трябваше да насоча полицията към братята бури. Както знаете, в Трансваал бурите отстраняваха лицата на предателите в редиците си. Исках и да припомня на английската общественост на какво бяха способни онези мъже.

Преди Лангтън да продължи, сестра Райт пристъпи към него с револвера му в ръка. Подаде му го.

Лангтън го взе и го провери. Оръжието си беше все така заредено. Той го отпусна върху едното коляно.

— Бих могъл да ви арестувам. Би трябвало да ви арестувам. И то не само за убийството на Кеплер.

— Знам — сестрата застана пред него, скръстила ръце върху полата на бялата си престилка.

— Защо тогава ми връщате пистолета?

— Защото ти вярвам.

Защото вече съм ти съучастник, помисли Лангтън. Сведе очи към револвера в скута си. Ако изпълня желанието на сестра Райт, ще видя отново Сара. Или някаква нейна преродена версия. Господи, простѝ ми.

Той пъхна револвера в джоба си и стана.

— Трябва да отвлечете вниманието на майор Фелоус от мен, от нашата мрежа — заяви сестра Райт и начинът, по който произнесе „нашата“, накара Лангтън да примигне.

— Знаете за Фелоус?

— Знам. Не желая да пречи на работата ни.

Лангтън кимна.

— Ще направя каквото мога.

Сестрата положи ръка върху неговата.

— Сигурна съм. А аз ще изпълня своята част от уговорката. Обещавам.

Сестрата го повлече отново из кънтящите коридори на склада. От една от стаите на приземния етаж на вълни се носеше мирис на тютюн. Лангтън надникна пътьом и видя вътре трима ду̀ши, двама, седнали на масата, а третият — легнал на дивана, зачетен в роман с жълти корици. Край голата крушка на тавана се кълбеше дим. После мъжете край масата зърнаха сестра Райт, захвърлиха картите и скочиха на крака.

Сестрата им махна с ръка да ги успокои.

— Няма проблем. Аз сама ще изпратя инспектора. Къде е Джейк?

— Тук съм, доʞторе.

Лангтън се обърна при звука на дълбокия глас и видя Мичман Джейк, застанал зад гърба им. Могъщият мъж се беше приближил съвършено безшумно. Лангтън се взря в очите му и се опита да намери в тях следа от човека, когото беше разпитвал в карцера на управлението. Мерна само бегла искрица, после Джейк извърна лице към сестра Райт.

— Господа, инспектор Лангтън се съгласи да ни помогне — каза тя. — Продължавайте да го пазите.

— Да продължават? — ахна Лангтън.

Сестра Райт се усмихна.

— Моите момчета ти спасиха живота поне веднъж. Докато разследваше смъртта на Редфърс, се беше приближил опасно много до една от криминалните банди за търговия с душѝ. Най-малкото до онова, което беше останало от нея. Останки или не, те искаха да те отстранят.

— Значи навярно трябва да ви благодаря — отвърна Лангтън, чудейки се защо ли сестра Райт го е оставила жив. Нима още тогава е разчитала на съучастничеството му?

Сестрата отведе Лангтън до тежка дървена врата, подсилена с метални ленти. Джейк се тътреше по петите им.

— Джейк може да ви закара до дома.

— Предпочитам да повървя — отвърна инспекторът, тъй като не гореше от желание да пътува с човек, когото съвсем наскоро лично беше обявил за мъртъв.

Вратата се отвори широко и в склада нахлу плътната кисела миризма на река Мърси. Лангтън стъпи вън на дървения кей и зърна светлините на Биркънхед и Ню Брайтън да трепкат на отсрещния бряг. В мрака складовете наоколо бяха само четвъртити силуети на фона на звездното небе.

— Тръгнете на ляво — каза сестра Райт — и ще стигнете стълбище, което ще ви изведе горе на улицата. Бъдете внимателен.

Лангтън не знаеше какво да каже на сбогуване. Благодаря? Дано гориш в ада? После само поклати глава и се отправи към града.

— Още нещо, Матю.

Инспекторът се обърна и видя сестрата, застанала на ръба на квадрата светлина, който падаше вън през отворената врата.

— Днес е денят на официалното откриване на Свода — каза тя. — Не ходи там.

— Защо?

— Моля те, просто ме послушай. Ако искаш отново да видиш жена си, стой далеч от Свода.

Лангтън рязко се хвърли към сестрата, но вратата на склада се затръшна. Инспекторът вдигна юмрук да заблъска по нея, но после отстъпи. Закрачи към стълбището, водещо към улицата, без да спира да премисля всичко, което беше научил от сестра Райт, от доʞтор Стъклен. Твърде много информация. Твърде много изненади. Един въпрос обаче надви всички останали: защо го предупредиха да не се приближава до Свода?