Крис Бънч
Светът на мошениците (52)

52.

Но не се оказа толкова лесно, колкото си мислеха.

Сградата на ДИБ, където се разпореждаше Л’Пелерин, се смяташе за непревземаема освен при широкомащабна атака на космически флот с използване на термоядрено оръжие. Щабът освен това се охраняваше от тайни постове, скрити в съседните сгради. Опитни снайперисти, сменящи се на всеки час, държаха позиции по покривите.

Когато Л’Пелерин излизаше, той бе обкръжен от плътна стена телохранители и пътуваше в бронирана лимузина, заобиколена от още няколко антиграва.

— При това — продължи изложението си Грок, — убийството му няма да разреши нищо, освен че Торгут ще изгуби един от най-важните си канали за добиване на тайна информация. По-скоро ще го превърнем в жертва… в човек, дал живота си за делото… и така нататък. Така че този въпрос изисква щателно обсъждане. И без това в момента нямаме друга работа.

Кинг се бе възстановила напълно, макар че в продължение на две седмици след атаката я спохождаха пристъпи на мъчително главоболие. Гуднайт също показваше белези на оздравяване. Докторите бяха доволни от темпа, с който зарастваха раните от шрапнелите. Гуднайт не спомагаше особено за този процес, тъй като непрестанно обикаляше из къщата и се оплакваше от наложеното му безделие.

Рис го успокояваше.

— В края на краищата — казваше тя, като го потупваше по бузата — задачата на обикновения войник никога не може да се сравни със службата на морския пехотинец. Зная, че си имал проблеми с Каранис, не си сигурен дали и той не е забъркан в шпионската мрежа, или напротив — напълно невинен е. Но остави тази работа на Рис, а ти си почивай.

Но подобни приказки никак не подобряваха настроението на Гуднайт.

Щетите по къщата бяха значителни и агенцията, от която я бяха наели, не скри огромното си недоволство. Но скоро пристигна наета от „Звезден риск“ група работници, които се заеха с ремонта под бдителното наблюдение на хората вътре. Гуднайт настояваше да окачат транспарант с надпис „Добър опит“ и лице на маскиран.

Броят на жертвите сред маскираните беше ужасяващ — полицията бе откарала осемдесет и три трупа в различен стадий на поражение. Властите обясниха на Фон Балдур, че самоходното оръдие било откраднато от оръжейни складове с помощта на внедрени там маскирани. Фон Балдур не си направи труда да коментира действията на полицията.

 

 

Имаше една добра новина: компания „Цербер“, очевидно осъзнала, че изостава в развоя на събитията, бе напуснала тихомълком системата Дампиер, заличавайки всички следи от пребиваването си.

— Да ги победим, без дори да се изправим открито срещу тях — ухили се доволно Гуднайт.

— Да се надяваме — добави Грок, — че всички наши врагове ще се стопят като призраци.

— Какво?

— Няма значение. Това е поезия. Древна поезия.

— Брей! Не че имам нещо против де. Сигурно е от онези стихове, дето не се римуват.

 

 

Предизборната кампания бързо набираше сила.

Универсалистите се придържаха към обещанията за продължаващ просперитет, запазване на мира, облекчения за бизнеса и както бе предсказал Рейнард, кампанията им се водеше от Фараон. Те омаловажиха инцидента на Белфорт с обяснението, че сградата на Лигата на патриотите там е избухнала вследствие на индустриална авария, но в края на краищата такава е съдбата на негодниците, които решат да престъпят закона.

Независимите на Рейнард бяха избрали съвсем различна тактика. Случилото се на Белфорт бе несъмнена атака на торгутски наемници срещу Лигата на патриотите и въпреки че последните понякога престъпваха закона, идеите им бяха патриотични и заслужаващи уважение.

Промяната в политиката на двете партии сигурно бе изненадала маскираните и Балдур се подсмихваше при мисълта за проблемите, пред които вероятно се изправя сега Л’Пелерин.

Рейнард обеща, че ако независимите си върнат властта, „Дампиер ще трябва да се съобрази с цената на своята свобода и независимост“.

Универсалистите съскаха, че твърде смелите нападки на Рейнард могат да доведат до избухването на война и че първото, което ще сторят той и последователите му, след като влязат в премиерския кабинет, е да обявят всеобща мобилизация и кой знае как ще реагира Торгут?

Интересното бе, че Рейнард не възрази на това обвинение.

Досега маскираните почти не участваха в кампанията, с изключение на някои спорадични атаки срещу независимите, които лесно бяха отбивани от собствената им охрана.

В къщата се говореше друго — че маскираните и агентите на ДИБ са получили такъв удар при атаката, та все още си ближат раните и не могат да преживеят шока.

Холорекламите също показваха различни неща. По правило като по-заможна партия, универсалистите биха могли да заглушават всички честоти. Но след призивите на Рейнард за увеличено военно присъствие неколцина производители на оръжие бяха преминали на другата страна, където шансовете за печалба бяха по-големи.

Пропагандната машина на Фра Дяволо също работеше на пълни обороти и последователите му бяха призовани да подкрепят независимите.

Както и следваше да се очаква, поне засега полицията на Монтроа запазваше неутралитет.

— Като наблюдавам всичко това — коментира Грок, — радвам се, че при нас формата на управление е коренно различна. Не виждам никаква логика в действията и на двете страни, нито предложение за мирни преговори с Торгут. Или се опитват да ги игнорират, или са готови да започнат война.

— И как по-точно управлявате вие своята държава? — попита Рис.

— Обсъждаме проблемите до най-малки подробности, изчакваме, докато постигнем пълно съгласие, и тогава оставяме на този, който все още иска властта, да я вземе.

Рис неволно потрепери.

— Прилича ми на диктатура. При нас няма как да стане, тъй като едва ли ще намериш и двама души, които да постигнат пълно съгласие за каквото и да било, и така неизменно се стига до най-сигурното средство за убеждение — гумената палка.

— Чувал съм да казват — намеси се Балдур, — че демокрацията е най-лошата форма на управление и единственото й предимство е, че е по-добра от всички останали, които вече са били отхвърлени.

Грок изсумтя.

 

 

Гласът попита за Мшел Рис. Нямаше образ. Тя прие обаждането.

Гласът, който очевидно минаваше през устройство за кодиране, продължи:

— Чух, че се интересувате от действията на господин Каранис, шеф на тукашното Стратегическо разузнаване.

— Има нещо вярно.

— На дванайсет километра извън Тюлетия, по Скааския път, в странноприемница „Монпелие“ Довечера в осем. Елате малко по-рано.

Връзката бе прекъсната.

— Кой беше това? — попита любопитно Кинг.

— Или е клопка — отвърна Рис, — или някой от малките войници на Фра Дяволо е свършил задачата, която са му поставили.

— Кого ще вземеш за подкрепление?

Рис поклати глава.

— Не зная. Искам един от патрулните кораби на висока орбита, за всеки случай. На повърхността… ако там са хората на Каранис… той вече е виждал Грок и Балдур, а не бих искала да си помисля дори какво може да сполети Чес, ако реши да премине в ускорен режим със счупения си крак. Може би някой от наемниците?

— Аз ще дойда — заяви Кинг.

Рис помисли няколко секунди и отговори:

— Съгласна. Защо не? Двете ще си направим излет из провинцията.

 

 

„Монпелие“ беше стара селска къща, превърната от някой предприемчив собственик в странноприемница. С луксозното си обзавеждане тя очевидно бе предназначена за по-заможни гости, което се потвърждаваше и от лъскавите лимузини и антиграви, паркирани в горичката отпред. Нямаше и следа от лимузината на Каранис.

Рис приземи своя антиграв и го паркира така, че да е готов за светкавично излитане. Беше точно 7:30.

— Отлично място за засада — отбеляза тя, докато се катереха по стълбите.

Двете жени бяха облечени официално, но същевременно достатъчно практично. Стара теория на Рис бе, че колкото повече караш мъжете да реагират с половите си органи, толкова по-добри шансове имаш срещу тях. Затова носеше къса черна пола, кремава блуза и черно сако. Кинг бе облякла рокля в зелено и бяло. Обувките им бяха ниски, за да могат да се придвижват бързо, въоръжението им се състоеше от чифт малки пистолети, скрити на различни места.

— Наша или тяхна? — попита Кинг.

— Каквато и да е — отвърна Рис.

— Знаеш ли — подметна Джасмин. — Струва ми се, че си живяла твърде дълго сред военни.

Рис обмисли думите й.

— Така е, но без „струва ми се“. Сигурно наистина ще е приятно да дойдеш тук, без да си кажеш: „Мамка му, зад онези дървета може да се спотайват снайперисти, а оттатък да е поставена минохвъргачка“. Дори не можем да си пийнем като хората.

Кинг я потупа по рамото.

— По-късно ще имаме време за всичко.

Посрещнаха ги на вратата и ги насочиха към бара, тъй като нямаха резервация.

Рис поръча много слаб коктейл, Кинг — чаша вино. И двете не бързаха да отпиват от напитките си и подхванаха лишен от съдържание разговор. В осем без пет отвън се приземи дълга черна лимузина. От нея излязоха шофьорът и още един мъж. Шофьорът се огледа предпазливо, през това време мъжът влезе в странноприемницата, озърна се и изглежда, не забеляза никакви причини за безпокойство. Той се върна в лимузината и тогава от нея излезе трети човек. Беше възрастен, много висок, със снежнобяла коса. Той влезе в странноприемницата и погледна към бара.

Рис и Кинг му се усмихнаха дружелюбно. Мъжът повдигна заинтригувано вежди, ухили им се широко и продължи към ресторанта.

След две минути се приземи и един сикорски-бентли. Отново първо излязоха двама души, огледаха странноприемницата и се върнаха в колата.

Кинг едва сдържаше смеха си.

— Тези хора са преизпълнени с доверие едни към други — подхвърли тя.

От лимузината се подаде Каранис. Беше издокаран в скъп вечерен костюм. Той влезе в странноприемницата, но не погледна към бара, а се отправи към ресторанта, където седна на масата на белокосия.

Единият телохранител охраняваше ресторанта, вторият застана отзад, третият — при входа.

Кинг и Рис решиха, че е дошло време за вечеря. Ресторантът бе едва наполовина пълен. Настаниха ги на една маса в другия край на залата.

Мъжете вече бяха поръчали аперитиви. Двете жени допиха своите и се потопиха в менюто. Мъжете поръчаха шампанско и белокосият мъж напълни чашите с тържествен жест.

— Колко жалко — произнесе почти беззвучно Кинг, — че нямаме микрофон на онази маса.

Рис кимна, засмя се, сякаш бе чула някаква шега, и кимна на келнера. През цялото време обмисляше внимателно какво да правят.

Някъде по средата на първото ястие възрастният мъж се оригна леко, извини се и се отправи към тоалетната.

Рис реши, че е настъпил моментът. Тя почака една минута, извини се на Джасмин и също се отправи към тоалетната. Влезе вътре и зачака, напрегнала слух.

Вече беше преценила телохранителя при вратата. Би трябвало да придружи своя клиент и да го чака отвън. Но може би възрастният мъж не смяташе, че тук го дебне някаква опасност. Тя чу шум на течаща вода, излезе навън и се сблъска с възрастния мъж. Препъна се, подпря се на коляно и мъжът се наведе инстинктивно към нея.

— Всичко наред ли е?

— Да… да… — отвърна замаяно Мшел. — Толкова съм непохватна.

Той й помогна да се изправи и тя го надари с топла, подканяща усмивка.

— Сега ще трябва да ви почерпя — рече засмяно, — задето ви блъснах.

— Не, не — поклати глава мъжът. — По-скоро аз ще ви почерпя… и вашата приятелка също. Често ли идвате тук?

— От време на време — измърка Рис. — Когато има шанс да попаднем на приятна компания. Понякога идваме сами, друг път с приятели.

— Ах — възкликна мъжът. — Наистина бих желал да пийна нещо с вас на бара, но съм тук по работа.

— Какво пък, ще се срещнем някой друг път — успокои го Рис. Тя бръкна в малката си чантичка, като внимаваше да не се види пистолетът, и му подаде визитка.

На нея пишеше: „Менди Дейвис, специалист рехабилитатор“.

Отдолу имаше телефонен номер на щабквартирата, на който автомат отговаряше само с „Ало?“.

Мъжът огледа Рис, облиза несъзнателно устни, бръкна в сакото си и извади визитка, на която бе изписано: „Лесноут Алмахара, заместник-директор, Индустриална компания «Четуинд».

— Непременно ще се чуем — обеща Мшел. — Харесвам по-възрастните мъже… с тях има за какво да си говориш.

Алмахара й се усмихна хищно и двамата се върнаха на масите си.

 

 

— Готово — обади се Кинг. — Индустриална компания Детуинд“, оръжеен производител и доставчик… един от участниците в конкурса за изграждане на Белфортска орбитална защитна система.

— Доволен ли си? — обърна се Рис към Гуднайт.

— Приятна лека вечеря — подметна замечтано Гуднайт.

— И, без съмнение, тлъст плик, предаден незабелязано на шефа на Стратегическото разузнаване, за да го ощастливи преди десерта. Ето че имаме сигурна следа. Шефът на IIа няма как да не е в течение на всички разходи на отбрана, както и на предложенията при тайното наддаване за всеки от конкурсите. Включително и този за орбитална защитна инсталация на Белфорт. Нашият Каранис — продължи той с леко разочарован тон — се оказа най-обикновен мошеник и съвсем не изглежда като неуловим шпионин. Човек, с когото изобщо не трябва да се занимаваме. Какво пък, признавам, че сгреших. Ако питате мен, остава само Л’Пелерин.

— Хъм — изръмжа със съмнение Рис.

— Така че, вместо да си блъскаме главите, не е ли време да спипаме онзи негодник?

— Има една причина да не бързаме — спря го Мшел. — Виждам я над рамото на Джасмин, на екрана, където са досието на Алмахара и една обява в „Пацифист“ за предстоящо ежегодно събитие. Мисля, че открих начин да заковем Л’Пелерин. Да го промушим веднъж завинаги право в сърцето. Да разкрием истинския му лик пред обществото. Стига, разбира се, да действаме достатъчно хитро и предпазливо.