Крис Бънч
Светът на мошениците (14)

14.

Фон Балдур не знаеше какво да очаква от поканата на Л’Пелерин за среща и вечеря в неговата служба.

Тайната полиция, наричана Дампиерско информационно бюро, се помещаваше в невероятно стара стоманено-бетонна сграда встрани от най-модния булевард на Тюлетия. Отвън нямаше и помен от охрана, но Балдур не се съмняваше, че го следят бдителни очи. Тайните полицаи винаги бяха по-параноични дори от шпионските служби.

Бяха го помолили да дойде към края на работния ден и по улицата вече маршируваха тълпи от служители. Не виждаше никой да носи кинжал, нито плащ, или от джоба му да се подават белезници.

Той влезе през двойната врата в наподобяващото бункер просторно фоайе. Мъжът на рецепцията изглеждаше като член на антитерористичен отряд, но се държеше достатъчно възпитано. Той попита дали господинът носи някакво оръжие, усмихна се любезно на отрицателния му отговор, приближи до него портативен детектор, но не намери нищо.

Фон Балдур получи табелка със снимка и двама мъже го придружиха по пустия коридор до асансьор, който го изстреля за секунди до последния етаж, и после по още един празен коридор до врата без надпис.

Въведоха го в кабинета на Л’Пелерин, просторно помещение, което по-скоро приличаше на апартамент. Нямаше и следа от документи, нито холопроектори.

Л’Пелерин излезе иззад бюрото и поздрави Балдур с тон, който вероятно трябваше да е приятелски, но всъщност приличаше на отказ на отчаяна молба от бездушен бюрократ.

Л’Пелерин беше слаб, олисял мъж, който очевидно не проявяваше интерес, нито склонност към регенерирането на космената покривка. Имаше невротично сивкаво лице и Балдур забеляза, че ноктите му са изгризани.

— Ще ядем в моята лична столова — обяви той. Говореше като учител от малко градче, привикнал децата да му се подчиняват.

Балдур одобри идеята и бе въведен в малка столова, облицована с дървена ламперия и украсена със стари ловни картини.

Нямаше меню. Храната беше съвсем скромна, но същевременно неочаквано вкусна — домашно приготвен и препечен хляб, също домашно масло, яхния от дивеч и пушено месо, салата и няколко вида сирене. Предложиха му червено и бяло вино, но Л’Пелерин пи само минерална вода.

Л’Пелерин се хранеше доста бързо, въпреки че ако се съдеше по някои белези на лицето му, имаше язва. Държеше се, сякаш още при раждането са му дали важна задача, а после са го осведомили, че няма да му стигне времето да я изпълни.

От друга страна, Балдур забеляза, че също като Рейнард, и Л’Пелерин спазваше правилото да не говори за работа по време на ядене.

Към края Балдур не пропусна да го похвали за вкусната храна. Л’Пелерин го погледна невярващо.

— Наистина ли мислите така?

— Аз рядко лъжа — отвърна Фридрих. — Освен, разбира се, когато го налага работата.

Л’Пелерин го дари с напълно лишена от съдържание усмивка.

— На Тюлетия има много хубави места за хранене. Но аз предпочитам простата селска храна.

Това, изглежда, трябваше да е отговорът на комплимента.

Л’Пелерин приключи преди сътрапезника си, но го изчака търпеливо. Когато Балдур най-сетне остави приборите си встрани, влезе един мъж, разчисти масата и остави само виното и минералната вода.

— Значи вие… и вашата група… възнамерявате да докажете, че Суфиерд е невинен?

— Поне ще се опитаме — отвърна спокойно Балдур.

— И ще се провалите — обяви Л’Пелерин. — Моите хора си свършиха добре работата. За мен този случай е приключен, тези, които работиха над него, вече имат нови задачи.

— Има хора, които не вярват, че Суфиерд е виновен.

— Рейнард? Фра Дяволо? Кървящите сърца на Дампиер? Не ме интересува тяхното мнение.

Балдур опря чашата с вино в устните си.

— Поканих ви тук, защото обичам да преценявам противника си, преди да започне битката — продължи Л’Пелерин.

— Аз не съм ваш противник, нали? Мислех, че и вие като мен държите да узнаете истината.

— Истината вече е разкрита — натърти Л’Пелерин. — Да се подлага на съмнение би означавало да се отправи предизвикателство към самата съдебна система.

— Едно от задълженията на полицията е да опазва реда в обществото — продължи разговора Балдур. — Изненадан съм, че заставате на една толкова крайна и непреклонна позиция.

Л’Пелерин се изсмя остро.

— Крайна и непреклонна? Вижте, аз не съм глупак. Но след като присъдата е издадена, не виждам смисъл да се подлага на съмнение, нещо повече, това може да се окаже опасно за устоите на обществото.

— Аз не съм съгласен — рече Балдур.

— Това вече ми е ясно. Но сте прав за едно. Няма никакъв смисъл да виждам във вас свой противник. Поне засега. Вижте, това, че печелите за сметка на Рейнард, си е ваша работа. Той е достатъчно богат и това не е първият случай, в който греши. Рейнард е отчаян заради лошите перспективи пред неговата партия на независимите. Дампиерци са доволни от управлението на универсалистите и Рейнард вероятно търси някакъв скандал, за да опорочи властта, да разбуни масите.

— Според вас сегашното положение на нещата между Дампиер и Торгут е задоволително?

— Напълно — кимна Л’Пелерин. — Ние знаем за поне десетина торгутски агенти в Тюлетия и ги следим непрестанно. В случай че обстановката се изостри, готови сме веднага да ги приберем на топло. Колкото до Торгут… мисля, че е доста здравословно и за двете системи да се съревновават една с друга. В голямата си част съревнованието обхваща военната индустрия, но пък тя създава много работни места.

— Не говорех за това, макар че и по този въпрос ще изразя несъгласие — рече Балдур.

— Вие, един бивш войник, не сте съгласен?

— Може би точно защото съм бивш войник.

— Добре казано — кимна Л’Пелерин. — Да преминем към следващото предупреждение. Ако продължавате да работите в същата насока, вие и вашите колеги може да се окажете в голяма опасност.

— От вашата агенция?

— Ни най-малко — поклати глава Л’Пелерин. — Не мисля, че бихте рискували да бъдете обвинени в предателство или да се забъркате в шпионска игра в полза на Торгут. Но тук, на Тюлетия, съществуват стари вражди и интриги и трябва да ви предупредя, че нещата не са такива, каквито изглеждат и ситуацията може да се промени за броени дни. Да се промени срещу вас.

— Благодаря за предупреждението, господине — рече Балдур. — А сега, ще ми позволите ли да ви задам два въпроса?

— Можете да питате. Но не гарантирам, че ще получите отговор.

— Първо — поде Балдур, — каква е вашата връзка и тази на универсалистите с една частна охранителна компания на име „Цербер“?

Л’Пелерин повдигна леко вежди.

— Вашето разузнаване… или по-скоро това на Рейнард, е на по-добро ниво, отколкото предполагах. Наемането на „Цербер“ макар и да не е тайна, бе запазено встрани от вниманието на обществото. Те имат свои агенти тук, в Тюлетия, и малобройна наблюдателна група на Белфортските светове. Повикването им тук стана въпреки моето желание, по идея на неколцина универсалисти, които търсеха бързи резултати и искаха да присъства някой страничен наблюдател.

— Казаха ми — заяви навъсено Балдур, — че са били наети само и единствено за да установят вината на Суфиерд.

— Възможно е да са получили и подобна задача.

— Сега е мой ред да ви предупредя — каза Балдур. — Тези хора са крайно безскрупулни в постигане на целите си и имат други разбирания за понятия като чест и морал.

— Не се и съмнявам — отвърна хладно Л’Пелерин, — че те биха казали същото за вас. И откога в света, в който живеем, понятия като чест и морал имат някакво значение?

— Това е вярно — съгласи се Балдур. — Но „Цербер“ могат да бъдат доста безскрупулни в своите методи. Което, по мое мнение, ги превръща в източник на риск.

Л’Пелерин склони глава.

— Благодаря за предупреждението. Нямахте ли още един въпрос?

— Няколко. Защо се позволява на така наречените маскирани да безчинстват без намеса на полицията и дори с нейното одобрение? Говоря от лични наблюдения.

— Чух за това — кимна Л’Пелерин. — В момента се води разследване на случая.

— Колко от хората ви в ДИБ принадлежат към маскираните?

За миг лицето на Л’Пелерин трепна. Но той бързо се овладя.

— Николко, доколкото ми е известно. — Той се надигна. — Но ако бъдат разкрити, аз лично ще се разправя с тях. Много сурово ще се разправя. А сега, благодаря ви за отделеното време и се надявам, че оттук насетне ще се разбираме малко по-добре.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Балдур.