Крис Бънч
Светът на мошениците (32)

32.

— Няма от какво да се боите, госпожице Гуамес — произнесе Джасмин Кинг в цепката на едва открехнатата врата.

От другата страна жена на средна възраст я разглеждаше с напрегнат поглед.

— Сигурно е така — отвърна тя. — Но кариерата ми премина в IIа, където човек се учи да си мери приказките. Вярно е, че напуснах, но не виждам защо трябва да си променям навиците.

— Може би защото, ако всички мълчат, един невинен човек на име Маен Суфиерд ще умре?

— Съжалявам за него — рече Аялем Гуамес. — Но трибуналът реши, че е виновен, и коя съм аз да се изправям срещу тях?

— Може би жена, която вярва в истината?

Гуамес я стрелна с поглед и намести неспокойно перуката си.

— Вие от джиланите ли сте?

— Не — отвърна Джасмин. — Моята фирма бе наета, за да докаже, че легат Суфиерд е невинен. Ние не сме религиозни.

— Кой знае? — въздъхна жената. — Докато работех в IIа, си мислех, че мога да определя донякъде що за човек имам насреща си. Но после разбрах, че греша. За Суфиерд… и за други неща.

— Какви други неща? — поинтересува се Джасмин.

— Ами като например… не. Заклех се да не говоря за това и не съм го казвала на никого от хората, които идваха при мен.

— Защо?

— Чували ли сте за Балкис Фаади?

— Зная, че е загинал при пътен инцидент.

— Пътен инцидент — повтори насмешливо Гуамес.

— Нещо друго ли ви е известно?

— Не — отвърна жената. — Не е необходимо да зная каквото и да било, за да си обясня как се е случило точно на него. Само че това не е било инцидент.

— Тези хора, които идваха при вас — смени темата Джасмин. — Имате ли представа кои са били?

— Никаква. Не питам, дори не мисля за това. Имам дъщеря, която чака бебче след три месеца, и искам да съм жива, за да мога да се порадвам на моята внучка.

— Значи не ви пука, че един невинен човек, Суфиерд, ще умре? И че истинският агент на Торгут ще продължава да върши пъклените си дела?

— Това вече не ме засяга — заяви Гуамес. — Пък и аз бях само една статистична. Не съм била посветена в операциите.

— Но…

Вратата се затръшна.

Джасмин потропа отново, но не последва никакъв отговор.

Тя се спусна по стълбите и докато се качваше в антиграва, почти усещаше погледа на Гуамес в гърба си.

— Чудесен ден за риболов — подхвърли Балдур на спретнатия мъж на средна възраст, застанал до него на сала.

— Всеки ден, посветен на риболова, е чудесен — отвърна Кабет Балалта. — Проблемът е, че понякога рибата не е на същото мнение. — Той се изсмя шумно на собствената си шега, сетне втренчи поглед в Балдур. — Къде са ви такъмите, господине?

— Не си падам много по риболова — призна Балдур. — Може би защото не обичам риба.

— В началото ви взех за полицай.

— Не съм — поклати глава Балдур.

— Поредният защитник на нещастния Суфиерд? — предположи Балалта.

— Именно — кимна Фридрих. — Бива ви да познавате.

— Е, поне в едно нещо да ме бива. Да можех така да надушвам и шпионите.

— Смятате, че Суфиерд е виновен?

— Няма значение какво смятам, след като случаят е приключен, нали?

— Има хора, които се опитват да го открият наново. Аз съм един от тях.

— Може и да сте. А може би не. Поне на едно се научих, докато бях на служба, и то е, че хората лъжат за какво ли не.

Фон Балдур го дари с най-очарователната си усмивка.

— Има нещо вярно.

— Аз пък съм от тези, които оставят нещата сами да се вършат. Не съм казал, че са убили нещастния Фаади, защото много приказваше. С кого да е приказвал? Както и да е, историята свърши.

— Не съм на същото мнение.

— Ваша воля — сви рамене той и отново изгледа внимателно Балдур. — Нека говорим направо, господине. Не ме интересува името ви и откъде идвате. Защото аз не зная нищо. Ако питате за личното ми мнение, ще обесят нещастния Суфиерд, защото е джилан, а хората не ги обичат. Сигурно защото джиланите се изживяват като истина от първа инстанция. Другата причина е, че Суфиерд не умееше да печели сърцата на хората. Вярно, беше верен на жена си и винаги бе готов да се притече на помощ на приятел. Но той беше… ужасно студен човек. Държеше на истината докрай… не само заради религията… беше от онези, които са дълбоко уверени в собствените си морални принципи.

Този път усмивката на Балдур беше съвсем истинска.

— Това е вярно, съгласен съм.

Балалта се засмя.

— Хората, които го харесваха, са от онези, които обичат „да се жертват за нещо“. Най-много от всичко.

— Едно ще ви кажа: Суфиерд не иска да умре — подчерта Балдур.

Настъпи продължителна тишина.

— Вижте, господине — заговори Балалта. — Когато дойдоха и ни заявиха, че трябва да се пенсионираме с всички облаги, реших, че няма да възразявам на хора, които стоят над мен и знаят какво правят. Тъкмо затова никога не съм имал проблеми с IIа, въпреки че работата е рискована и понякога нашите доклади гневяха началството.

— Нали си давате сметка, че са ви пенсионирали, за да не свидетелствате на процеса?

— Не съм глупак — отвърна Балалта.

— Но ако се възбуди ново дело, вие и останалите от групата на Суфиерд ще бъдете призовани.

Балалта направи кисела физиономия.

— Стига човекът, който се интересува от мнението ни, да гарантира безопасността на всички ни, готов съм да кажа истината — но не повече. Пък и този, който води разпита, ще трябва да знае какво точно да попита. Защото, както вече казах, аз не знам всичко. Просто си вършех работата.

— Одеве споменахте нещо за хора, които по един или друг начин са свързани със Суфиерд — отбеляза Балдур. — Които проявяват интерес към случая дори след неговото приключване. Имате ли представа кои са и за кого работят?

— Честно казано, не. Дори не съм ги питал. — Балалта си пое дъх. — Вижте какво ще ви кажа. Потърсете Хопея Ардуел. Не зная дали ще я откриете. Ние всички получихме обещаното плюс малко отгоре. А тя получи много. Много, много повече.

— Досега не успяваме да я открием — призна Балдур. — Знаете ли адреса й?

— Не го зная. И не искам да го зная. Ардуел е от хората, които обичат да се навъртат край властимащите. — Той сви рамене. — Тя е млада, умна, знае как да се урежда в живота. Нищо повече няма да научите от мен, господине. Намерете Хопея, поговорете си с нея, пък може и да узнаете нещичко. А може и да не узнаете.