Крис Бънч
Светът на мошениците (47)

47.

— Всичко се развива наистина чудесно — заговори Фра Дяволо. — Първо, Мшел, съжалявам, че обсъждам така безчувствено проблема на нашия беден Суфиерд — но успяхме да свалим Ладиер и универсалистите. Или по-точно Ладиер извърши политическо самоубийство. Единствените хора, които трябва да пазят писмата си, са невинните. Ако изобщо има такива. Второ, има предател в IIа, който е бил разкрит и убит от собствените си хора. И накрая, най-важното. Маен Суфиерд е свободен и се намира при семейството си. Когато обстоятелствата позволят, ще организираме нов процес — този път справедлив. Единственото, което ме дразни, са торгутските тълпи на Белфортските светове. Те очевидно се опитват да мътят водата. А самият Торгут показва мускули и явно се готви за нова война. Но май все още нищо не можем да направим по въпроса. Най-много ме радва фактът, че универсалистите скоро няма да си върнат управлението, макар че не съм убеден в преимуществата на Рейнард и неговите независими. Е, те поне не са в едно легло с Торгут. „Звезден риск“ едва ли може да е пряко отговорен за всичко това, но вие със сигурност изиграхте ролята на катализатор.

— Благодаря ви, господине. — Рис повдигна чашата с вино. Тя все още не вярваше напълно на Дяволо, но поне бе сменила категорията му от мошеник в благороден мошеник. — Вие… и вашите хора ни оказахте неоценима помощ.

— Предполагам — погледна я усмихнато Дяволо, — че не сте дошли в имението ми само за да опитате моето вино.

— Правилно.

— Добре тогава. Нека ви попитам от какво се нуждаете, преди да започнат да поднасят храната. Тази вечер имаме морска салата, домашни сладкиши, торта и подбрани сирена. Предпочитам първо да свършим работата, за да мога изцяло да се отдам на кулинарните удоволствия.

— Необходим ми е някой бивш маскиран — рече Рис. — Човек, който е готов да говори… или да проговори. За предпочитане да е сърдит на организацията, защото са го изгонили.

— О, боже — поклати глава Дяволо. — Никога не искате нещо лесно, нали?

— Ако ми трябваше нещо толкова лесно — заяви Рис, — нямаше да дойда при вас.

— Ласкателка.

 

 

Когато влезе в командната зала на щабквартирата, Чес имаше безкрайно самодоволен вид.

— Да не би да си открил най-сетне някоя, готова да задоволи всички твои извратени прищевки? — попита го Джасмин Кинг.

— Не — поклати глава Гуднайт. — Днес върших само добри дела.

— Като например?

— Навестих нашата съседка — чудесна възрастна женица. Цял следобед слушах спомените й за отдавна отминали времена, когато не е имало и помен от тези корумпирани политици и хлябът е бил десет пъти по-евтин. Честно казано, не й повярвах дори за миг. Едва ли някога през живота си е купувала хляб, имала е прислуга за тази работа.

— Но въпреки това не си тръгна? — попита Грок, който тъкмо влизаше. — Да не би да си открил, че все още не си е написала завещанието?

— Прекарваш твърде много време в компанията на циници, приятелю — подсмихна се Гуднайт. — Извиних й се за шумотевицата около нашата къща, макар да нямаме вина за това. Тя каза, че нямала нищо против. Така животът й станал малко по-интересен, какво повече може да иска човек на нейната възраст?

— И това ли беше единствената причина да разговаряш с нея? — попита подозрително Кинг.

— Разбира се — отвърна нехайно Гуднайт. — Е, може би преминахме накратко през още няколко теми, но нищо, което да си заслужава обсъждането.

Грок и Кинг се спогледаха с недоумение.

 

 

Изминаха близо две седмици, преди да им намерят подходящ маскиран — факт, който не изненада Рис. Човек, изхвърлен от подобна организация, вероятно щеше да живее инкогнито, опасявайки се от възмездие не само от обществеността, но и от бившите си колеги.

Въпросният субект, открит от хората на Дяволо, държеше малко магазинче на един от островите на Монтроа и се съгласи неохотно да разговаря с човека, изпратен от Дяволо. Рис взе Грок за подкрепа.

Беше студен и мъглив ден и сградите покрай брега изглеждаха изоставени, сиви и неприветливи.

Магазинерът беше дребен, жилест мъж. Представи се като Гивой и постави табелката „Затворено“ на вратата. След това ги отведе в задната стаичка, като хвърляше изплашени погледи на Грок.

Мшел не знаеше какво бе убедило мъжа да разговаря с нея, но съдейки по поведението му, по-скоро ставаше дума за изнудване или подкуп, отколкото за желание да облекчи гузната си съвест. Досега Рис не беше виждала много хора в системата Дампиер, измъчвани от гузна съвест.

— Наистина не бих могъл да ви кажа много — поде Гивой. — Бях съвсем редови член… от тези, които наричат „вярващи“.

— Седнете. — Мшел посочи единия от двата стола в помещението. Гивой се подчини.

— Защо станахте член на маскираните? — попита го Грок от чисто любопитство.

Гивой помълча, сетне заговори неохотно:

— Винаги съм бил патриот, вярваш в системата. Хората по природа са слаби и се нуждаят от твърда ръка.

— И коя ще е тази твърда ръка? — попита Рис. — На някой маскиран?

Той поклати глава.

— Никой не ни е обяснявал такива неща. Не и на нивото, на което бях. Заповедите идваха от Съвета, но не се срещахме с никого от тях. Само водачите на групи имаха право да ходят „горе“.

— Възможно ли е този Съвет да се състои от един мъж… или жена?

— Не — поклати глава Гивой. След това се замисли. — Всъщност не зная със сигурност, но не ми се вярва да е така.

— И все пак не знаете — погледна го изпитателно Рис. — И така, вие постъпихте при маскираните заради своите идеали?

Тя се наведе и се вторачи право в очите му. Мъжът понечи да отвърне, после сви устни.

— Не — произнесе тихо той, без да вдига очи. — Или, по-скоро, това беше една от причините.

Рис чакаше търпеливо.

— Когато си никой… какъвто бях аз… предполагам… ти се иска да притежаваш известна власт. Бях само дребен служител в голям магазин и когато приятелите ми започнаха да ми разказват за маскираните, помислих си, че е тъкмо нещо за мен. Да имаш своя тайна, да знаеш, че ти и другарите ти могат да излязат на улицата, да променят нещо, да създадат едно по-добро общество… никога преди не бях чувствал подобни неща.

— Имахте ли жена, или партньорка? — попита Грок.

Гивой поклати глава.

— Никога не ми е оставало време за жени.

— Разкажете ни за структурата на маскираните.

Гивой заговори припряно и объркано. Маскираните били организирани на групи. Някои от тези групи имали свои щабове, но членовете на една група не познавали тези на друга.

— Казваха, че е добре за бойния дух да се съберем непосредствено преди операция, за да не се чувстваме изолирани. Прави бяха, разбира се.

Членовете получавали инструкции на срещи непосредствено преди поредната акция или на място при възникването на спешен случай. Обяснявали им какво точно да правят и доколко да упражняват насилие.

— След година — заяви гордо Гивой — ми повериха оръжие. Макар че — в гласа му се долови разочарование — нито веднъж не ми позволиха да го използвам. Но го носех при няколко операции, за всеки случай.

— Винаги сте подкрепяли универсалистите — прекъсна го Рис.

— Почти винаги.

— Казахте, че сте патриот. Защо тогава поддържахте универсалистите, след като премиерът Ладиер говореше за мир и едва ли не за съюз с Торгут?

— Това е лъжа! Измишльотини на журналистите!

— Успокойте се — спря го Мшел. — Какви задачи получаваха маскираните? Едва ли сте смятали през целия си живот да биете хора по улиците.

— Разбира се, че не — възрази Гивой. — След време щяхме да получим истинска власт. Не ни обясниха как точно ще стане това. Предполагам, че щяхме да превземем универсалистите отвътре, да свалим правителството. Но…

— Но какво? — подкани го Рис.

— През петте години, докато бях член, всичко си остана същото. Арестуваха ме два пъти, втория път си изгубих работата и живеех от помощите, които получавах от водача на нашата група. После една моя леля почина и ми остави това магазинче и апартамент надолу по улицата, та тогава си помислих, че може би е време да напусна Тюлетия. Честно казано, не знаех какво друго да очаквам от живота.

— Ще ни кажете ли имената на вашия водач на група? Или на някого, който може да знае повече от вас? — попита Рис.

— Не мога да ги предам! Това ще е… — Той млъкна, втренчил поглед в Грок. — Какво правите?

Извънземният бе извадил от чантата си пакет, съдържащ спринцовка, ампула и дезинфекцираща марля. Отвори ампулата и изтегли съдържанието й със спринцовката.

— Това — обясни той — е нещо, което ще ви помогне да разговаряте с нас.

— Не! — Гивой завъртя глава. — Не мога да търпя инжекции.

— Никой не ви пита за мнението.

— Не можете да ми поставите насила серума на истината!

— Всъщност — обади се Рис, усещайки леки скрупули — това не е серум на истината. Наречете го по-скоро серум на дърдоренето. С него ще си кажете и майчиното мляко. И ако се окаже, че междувременно сте спали със собствената си майка — какво пък, ваша работа. В края на краищата ще узнаем каквото ни е нужно.

— Нали нямате някакво сърдечно заболяване? — попита загрижено Грок. — Или склонност към нервни припадъци?

Гивой се оглеждаше трескаво, търсейки спасение.

— А сега — каза Рис с успокояващ глас — ще бъдете ли така добър да си навиете ръкава?

— Не! Не! Не мога! — Гласът на Гивой изтъня до писък. — Спомних си един човек. Беше едър. И много важен.

— Така ли?

— Името му е Джуда Абиезер. Започна като вярващ, какъвто бях и аз. Но го биваше в схватките, лесно налиташе на бой и скоро го направиха групов командир, а после и старши.

— Откъде знаете всичко това? — попита Рис. — Нали не е трябвало да познавате началниците си?

— Така е… — призна Гивой. — Но Абиезер обичаше да разговаря с простите вярващи, черпеше ни вино и никога не се държеше сякаш е нещо повече от нас. Той беше истински водач, винаги на предната линия и човек беше готов да го последва навсякъде. Той беше… най-храбрият от всички нас. Едър мъж, с белези по лицето, получени от някакъв анархист. Но това не го възпираше. Той имаше власт. Познаваше нашите началници. Можеше да ни помогне с каквото поискаме.

— И защо се съгласи да го издадеш?

— Защото… защото той сега вече не е маскиран. Омръзна му, както и на някои други, да бие хора на улицата или да хвърля запалителни бомби по магазини, и реши да си опита късмета за депутат в парламента. Целта му беше да привлича други депутати на наша страна или да ги неутрализира. Чух, че Съветът го порицал два или три пъти, но той отказал да се промени. Мисля, че те се страхуваха от него. И един ден той изчезна. Казаха ни, че го пратили на специална мисия, където ще може да разгърне способностите си. Всъщност го изпратиха на Белфорт да се бие с проклетите торгутски поддръжници. Дадоха му да ръководи една легална организация на име Лига на патриотите. Видях го на няколко пъти по холоновините. Та сега той е там.