Крис Бънч
Светът на мошениците (23)

23.

Тристан, столицата на Торгутската система, беше четвъртата от общо деветте планети и доста земеподобна.

Фридрих фон Балдур вече бе направил два скока от Дампиер, после още два до Торгут, проверявайки внимателно дали не го проследяват с електроника или хора. Преди да замине, си обнови изцяло гардероба, опасявайки се да не са закачили бръмбар в дрехите му. Сметката, естествено, беше препратена на Рейнард.

Старите си дрехи прати на Трималхио.

Докато чакаше шивачите да свършат работата, направи някои проучвания и по времето, когато дрехите му бяха готови и поръчаните куфари пристигнаха, вече се представяше с името лорд Уилям от Хейстингс, една далечна планета.

Професионалното му поприще щеше да е внос и износ на луксозни вещи. Тъй като всеки знаеше, че хората, които купуват скъпи неща, предпочитат да го правят с пари в брой, това щеше да обясни голямата сума кредити, която носеше със себе си.

Той прати кодирано съобщение за новото си занимание и самоличност на Трималхио, откъдето то щеше да бъде препратено автоматично на Джасмин Кинг. В случай, че се наложи да го спасяват…

 

 

Макал, главният град на Тристан, беше построен след внимателно планиране и се гушеше в планинска долина, която се отваряше на юг, към космопорта и промишлената зона. Общественият транспорт бе добре развит и никому не се налагаше да живее близо до пушеците на заводите, още повече че преобладаваха южните ветрове.

Макал имаше езера, канали, паркове и площади със скулптури.

Фон Балдур не го хареса особено. Не обичаше подредените градове, предпочиташе тези, израсли по собствени, странни начини. Но това не беше негов дом и възнамеряваше да го напусне веднага след като се сдобие с нужната информация.

Фра Дяволо се бе свързал със своите агенти в системата Торгут, без да му разкрие начина, по който се обменяше информацията, и бе уведомил Балдур, че може да се напъха в гнездото на осите.

Паспортният контрол на космодрума бе щателен. Балдур вече започна да си мисли, че са го разкрили, когато забеляза, че останалите пътници са подложени на същата внимателна проверка.

Най-сетне, след като прегледа багажа и преброи няколко пъти парите в очакване Балдур да се облее в хладна пот или нещо друго, инспекторът изсумтя примирено, прекара паспорта на лорд Уилям през машината за проверка и обяви с безчувствен, машинален глас, че му пожелава приятно и ползотворно прекарване на Тристан.

На свой ред Балдур му пожела лек ден, след което излезе да си потърси транспорт към града.

Отвън вече имаше голяма опашка, но не на таксиметровата стоянка.

Беше необичайно горещо, улиците бяха затворени и протичаше някакъв парад.

Манифестиращите носеха знамена и плакати с надписи на местата, където работеха.

Фридрих не можеше да си обясни защо — ако наистина са работници — те бяха нарамили бластерни пушки. След това забеляза, че оръжията са само имитация от пластмаса, което още повече засили недоумението му.

Мъже и жени продължаваха да маршируват покрай него в стройни колони.

Балдур жадуваше за чаша студена бира и вкусно ядене и цялата тази тълпа вече го изморяваше.

Но въпреки това остана да гледа, следвайки примера на околните.

В една кратка пауза между две групи манифестиращи човекът до него го попита:

— Вие не сте тукашен, нали?

— Така е.

— Добре дошли на Торгут! — Мъжът стисна ръката му. — Ще видите, че ще ви хареса при нас. — Приличаше на заповед.

— Вече съм убеден в това.

— Когато се върнете там, откъдето сте дошли, разкажете на хората, че ние тук знаем как да въведем ред в тази галактика.

— Като марширувате на паради?

Мъжът се намръщи и пропусна забележката покрай ушите.

— Ние се радваме на всеобща солидарност — продължи той. — Нашите работници обичат да демонстрират колко са единни, което е още една причина да нямаме безработица.

— Никаква? — попита Балдур, леко заинтригуван.

— Никаква — отвърна твърдо мъжът. — Образование за всички и нашите водачи са се постарали всеки да бъде насочен към професията, с която би се гордял.

— Колко мило — усмихна се Балдур, забелязал, че парадът е приключил и че към тях се приближава колона от таксита. — Колко мило наистина.

 

 

Хотелът, който бе избрал от един холосправочник, надмина очакванията му — апартаментът бе просторен, а аварийната стълба бе през един прозорец, на скок разстояние, в случай че му дойдат нежелани гости.

Бирата в ресторанта също се оказа добра, макар и не толкова горчива, колкото я обичаше.

Храната обаче, въпреки че бе добре приготвена, му се стори малко тежка. При това си бе поръчал само хляб, студено месо и сирена.

Порцията се оказа достатъчно голяма, за да нахрани целия личен състав на „Звезден риск“, включително и Гуднайт след излизане от ускорен режим.

Той хапна малко, докато свръхнастойчивата сервитьорка се навърташе около него като грижовна майка.

Балдур се поколеба дали да не й обясни колко време ще му е нужно в гимнастическия салон, за да се отърве от излишните калории, но накрая реши да не си прави труда.

Той излезе навън, намери едно магазинче, където продаваха сценични артикули, и си купи перука. Беше достатъчно добре направена, за да мине за истинска коса, поне от известно разстояние. Отблизо обаче си личеше, че е фалшива. Всъщност целта й бе тъкмо такава — да привлече вниманието върху себе си и да не позволи на наблюдаващия да запомни чертите на лицето.

Балдур преговори местата за среща.

Дяволо му бе съобщил, че агентите сами ще го потърсят, и го бе накарал да запомни къде ще стане това. И двете срещи щяха да се състоят в градски паркове, което не се понрави на Балдур, тъй като го смяташе за признак на аматьорщина. Още по-малко му хареса, че агентите на Дяволо ще дирижират нещата, вместо да оставят това на него.

Първият парк бе постоянно действаща изложба на статуи, всичките от дялан камък и шлифован метал, с войнствени имена на табелките.

Той предположи, че това е мемориал на някоя от трите войни между Торгут и Дампиер.

Мястото не му се понрави. Имаше улично осветление, открити пространства във всички посоки и не беше никак трудно да се устрои засада около статуите.

Балдур откри няколко тайника край парка, където постави малки пистолети. Бяха изработени от специална пластмаса, за да не бъдат засечени от металните детектори, и прибрани в двойното дъно на куфара. Миниатюрните експлозивни патрони за пистолетите беше поставил в дръжките на същия куфар.

Той отиде да огледа мястото за среща с втория агент. Тук изборът бе малко по-добър — продълговат парк край неголямо извито езеро.

Още два пистолета бяха скрити в хралупи на дървета.

Сега му оставаше само да се разхожда из парковете в определени часове, поставил черна лента на лявата си ръка. Още едно непрофесионално решение, помисли си той. Но по-добре, отколкото да носи холограма или препариран папагал.

Поуспокоен, той се прибра в хотела, като пътьом купи половин дузина холовестници.

Слезе в един от хотелските барове, поръча си бяло вино с газирана вода и се зачете.

Холорепортажите бяха посветени на поредица от жестокости на различни Белфортски светове, всичките, естествено, извършени срещу торгутски граждани — колонисти или посетители.

Балдур не помнеше да е чел нещо подобно, когато напусна Монтроа, нито за невероятно високата престъпност на Белфортските светове и постоянните грубости на дампиерски служители спрямо торгутски бизнесмени и туристи.

Дори се натъкна на кратко съобщение, в което Рейнард се описваше като един от главните конспиратори, пречещ на Торгут да „възстанови достойното си положение в галактиката“ и вероятно тайно подготвящ инвазия срещу Торгут.

Никъде не пишеше, че всъщност Рейнард е отстранен от работа.

Дрънкане на оръжие, помисли си той и отиде да попита за добър ресторант, където ще сервират обикновена храна, а не котви за презокеански кораби.

След като се нахрани в един ресторант, където гозбите не бяха така тежки като тези в хотела, той се разходи около час в близкия парк.

Никой не го доближи.

 

 

На следващия ден отскочи до другия парк, отново без резултат.

После се върна в първия.

Разходките му се понравиха повече сега, след като бе скрил пистолетите.

Жителите на Торгут обичаха униформите и изглежда, всеки имаше поне една — от учениците до свещениците, пощальоните и членовете на различни военизирани организации. На фланелката на една жена бе изрисуван мъж, галещ някакво животно, и когато попита какво означава това, обясниха му, че е знакът на ветеринарната служба и че трябва да се научи да разпознава отделните униформи. Фридрих се извини и се отдалечи, замислен над тази странна привързаност към военното облекло.

Рано или късно, не се съмняваше той, всичко това ще доведе до нова масова мобилизация.

 

 

Изминаха шест дни без никакъв опит за контакт.

Балдур не стоеше със скръстени ръце. Той се свърза с различни предприемачи и получи информация за интересуващи го предмети — от ръчно изработени сребърни украшения до ловни оръжия и дори опита един причудлив пъпеш с три различни вкуса, който оставаше дълго време свеж.

Надяваше, че никой от хората, с които разговаря, не е останал разочарован от обещанието му да се отбие друг път за повторни разговори.

Торгут все още с нищо не го бе спечелил.

Холовестниците продължаваха да подклаждат истерията, свързана с Белфортските светове.

Никой не призоваваше към военна намеса.

Поне засега.

 

 

На седмата вечер, докато обикаляше край статуите, към него се приближи униформен мъж. Балдур вече имаше известен опит с униформите и определи, че тази принадлежи на доброволните отряди.

— Тъжно е, когато изгубиш близък човек — подхвърли мъжът и посочи черната лента на ръката му.

Чувствайки се малко глупаво, Балдур отговори:

— Но не чак толкова, колкото ако смъртта сполети теб самия.

— Нататък — посочи мъжът. — Зад онзи гранитен блок, който прилича на задник.

Фон Балдур го последва.

— Е, какво ви интересува? — попита мъжът.

— Торгутското разузнаване вероятно разполага с отдел, който се е занимавал с високопоставен двоен агент на Монтроа, най-вероятно служител на тяхното Стратегическо разузнаване — поде Балдур.

Мъжът премигна.

— Това е свръхсекретен отдел, в който със сигурност няма да мога да проникна.

— Не искам дори да опитвате — успокои го Балдур. — Интересува ме само дали тази операция продължава.

— Е, това не е много за сумата, която ще ми бъде платена.

— Аз съм щедър човек — засмя се Балдур. — Обичам да пилея пари.

— И това ли е всичко?

Балдур кимна.

— Е, добре. Значи пак на същото място — ако открия нещо, ще ви потърся — мъжът се усмихна и се отдалечи.

Нямаше нищо професионално и в това да използват едно и също място за срещи, помисли си Балдур. Но какво значение, ако постигне резултат.

Две вечери по-късно вторият агент се свърза с него в парка край езерото.

Този път беше жена на средна възраст, облечена като чиновник.

Паролата беше същата и Балдур отговори както преди.

На лицето й изгря хладна усмивка.

— Кой е измислил тази глупост?

Тя го улови за ръката и двамата продължиха да се разхождат.

Фон Балдур повтори въпроса си за къртица в дампиерското Стратегическо разузнаване, но после му хрумна друга идея.

— Бих искал да знам има ли сценарии за торгутските военни учения в близост до Белфорт.

— Сценарии?

— Всяко учение има някакъв свой сценарий — обясни той. — Героите отиват някъде, където ги нападат негодници, те контраатакуват и прочее… за такъв сценарий говоря.

— Но учението вече започна.

— Намерете каквото можете. Не ми трябват подробности за разположението на отделните части, а само къде ще се проведат учебните сражения.

— Може ли да попитам…

— Падам си по игрите с войничета и макети — прекъсна я той.

— Не ви вярвам — рече жената.

— Аз също.

Отново хладна усмивка.

— Ще се опитам да ви помогна. Следващата ни среща ще е в „Кафенето на утринните удоволствия“. Намира се две пресечки по-надолу. Среща в шест вечерта. Седнете вътре, ако вали, инак отвън е много приятно. Чакайте ме час, ако не дойда, нова среща след два дена.

Без да изчака отговор, жената се врътна и си тръгна.

Виж, тази е почти професионалистка, помисли си Балдур.

Беше мъгливо, ръмеше ситен дъждец.

Фон Балдур погледна навъсено небето, после си даде сметка, че ако нещо се обърка, поне ще разполага с известно прикритие.

Мъжът се приближи към него открито, без да си прави труда да произнася паролата.

Фон Балдур веднага подуши, че нещо не е наред.

— Е?

— Носите ли парите?

— Разбира се.

— Да ги видя. — На лицето на мъжа бе изписана алчност.

Фон Балдур съжали, че не бе измъкнал един от скритите наблизо пистолети, но после се успокои с мисълта, че ако реши да го надвие в ръкопашна схватка, мъжът ще остане изненадан.

Той кимна и извади от джоба си свит на руло сноп банкноти.

— Добре ли е?

— В момента наистина протича някаква операция — заговори мъжът. — На Монтроа. На доста високо ниво. Става въпрос за двоен агент в Стратегическото разузнаване. Казаха ми, че…

Агентът се сепна и погледна над рамото на Балдур.

Фридрих се завъртя и видя, че откъм паркинга се приближават двама мъже, още два антиграва се приземяваха в противоположния край на парка. Не беше необходимо да ги разглежда дълго, за да разпознае в тях цивилни полицаи.