Мелиса Сенейт
Рецепти за любов (9)

9

— Моля, моля, моля, нека Даниъл Дреслър ме покани на Есенния бал — пожела си Миа над сместа от мляно говеждо месо, яйце и галета в купата върху плота. — Още едно моля и моля отгоре — добави, измервайки една чаена лъжичка сол.

Вторият урок от курса на „Кучинота ди Камила“ вървеше отлично. Спагетите с кюфтенца, които трябваше да омагьосат дъщерята на Саймън (той планираше да ги сготви и поднесе този уикенд, когато тя щеше да го посети) бяха почти готови.

— Въпреки че Маделин Уиндъмир смята, че е неудачник — прошепна над купата Миа.

— Защо мисли така? — попита Тамара, която отново носеше своята униформа за среща с мъж, състояща се от тясна пола, впит във формите й пуловер и високи до коленете ботуши. Тази вечер някой определено има среща, помисли си Холи. Тя добави пармезан и половин лъжичка черен пипер към сместа.

Миа прехапа устни.

— Каза, че прилича на Едуард Кълън^[1], защото се държи сериозно, носи жилетки върху тениските си и винаги се разхожда с книга, за която никой от класа не е чувал. Но тези неща въобще не са причината да го харесвам толкова много.

— Трябва ли да се притеснявам, че знам кой е Едуард Кълън? — попита Саймън, намигайки на Миа. Той и Джулиет бяха заети с кълцането на чесън и уханието в кухнята на Камила беше толкова завладяващо, че Холи бе убедена, че кюфтенцата ще бъдат върховни на вкус още преди да бъдат направени.

— Ммм, мирише толкова хубаво, а все още са сурови — възхити се Миа, разбърквайки чесъна и наблюдавайки как босилекът пада в купата. — Даниъл не е нито смахнат, нито откачен, просто е особняк, който прави каквото си иска и не го интересува какво мислят другите за него. Това не е ли възхитително?

— Повече от възхитително — съгласи се Холи. — Започвам да разбирам защо харесваш толкова много това момче.

— Освен това е много готин — допълни Миа. — Днес почти щях да се спъна, защото се зазяпах по него. Щеше да бъде много конфузно.

Тамара кимна.

— Снощи бях на среща, а мъжът също като теб се зазяпа по една жена с големи цици. Е, не падна, но се блъсна в стената на път към мъжката тоалетна.

— Предполагам, че втора среща няма да има? — попита Саймън.

— Определено не. Между другото, нямам време за втора среща, защото тази седмица имам насрочена по една всяка вечер. Реших да се погрижа сама за собствения си любовен живот. Не защото семейството ми ме кара да се чувствам под натиск и като трол, понеже все още съм неомъжена, а защото аз искам да открия господин Идеалния. И няма начин на сватбата на по-малката ми сестра да се появя сама, а роднините ми да си шушукат и да ми дават съвети от рода на: „Може би ако изправиш косата си или престанеш да се инатиш и твоят принц ще се появи.“ — Тя извади айфона от чантата си и докосна малкия екран. — Тази вечер — Марк, в девет, бара на 555 улица в Портланд. Утре вечер в осем — тестване на вино във винения бар на Джем. И така цялата седмица.

— И как ги уреждаш всички тези срещи? — попита Холи.

— Сама си ги уреждам, онлайн. Поне така мога сама да реша дали някой мъж ме привлича или имам общи интереси с друг. Последната среща на сляпо, която най-добрата ми приятелка Ейми ми уреди с нейния досаден и отегчителен счетоводител, беше поради две основни причини: че е ерген и че печели много пари.

— Че защо най-добрата ти приятелка ще ти урежда среща с някой досадник? Само защото е богат и има пари? — изненада се Миа.

— Предполагам, че просто се опитва да ми помогне, тъй като е щастливо омъжена и иска и аз да си намеря някой.

Миа оформяше кюфтенцата, първото излезе доста смачкано, но второто беше успешно.

— Аха. Значи моята най-добра приятелка Маделин Уиндъмир, която има много готин и популярен приятел, смята, че аз ще харесам неговия приятел Шеймъс, пък аз не мога да го понасям. Той винаги се хвали колко е велик, но го чух да говори гадни неща за момичетата в нашето училище. Не ми харесва, че според Маделин момчето, което харесвам, е неудачник и загубеняк. Дори не мога да говоря с нея за него, защото тя просто ще завърти очи и ще изпъшка — „Уф-Уф“.

— Не казвай, че аз съм го казала, но Уиндъмир нямат право да решават кой е загубеняк и кой не е — прошепна подигравателно Тамара.

— Така е — намеси се и Саймън. — Моята бивша жена беше точно от типа Уиндъмир и се страхувам, че ще превърне и дъщеря ми в такава. Очевидно съм бил прав за причината, поради която Кас не иска да спи при мен през уикендите. Казала на майка си, че стаята, която съм направил за нея, била грозна и имала чувството, че е на хотел, въпреки че това е моят апартамент. Купих й розово одеяло и сложих плакат на „Дора Изследователката“^[2], но повече не знам какво да направя.

— Дора е подходяща за тригодишно дете — обади се Джулиет и се зави плътно с жилетката си.

При тези думи всички спряха да правят онова, с което се занимаваха, изненадани, че тя въобще проговори, и я загледаха.

— Моята дъщеря обичаше Бутс, маймунката на Дора. — Джулиет избухна в сълзи и покри с ръце лицето си. Просто стоеше и плачеше.

О, не, помисли си Холи. Не, не!

— И защо плачеш? — попита невинно Миа, оформяйки още едно кюфте и погледна към Холи.

Джулиет си пое дълбоко дъх.

— Знаете ли какво е моето желание? — прошепна тя и взе чинията с кюфтета от масата, като ги пусна внимателно, едно по едно, в тенджерата на печката. При всяко кюфте горещото олио цвъртеше. — Искам дъщеря ми да беше жива. — Холи скочи и взе чинията от ръцете й, тъй като Джулиет отново избухна в сълзи. Тя не избяга от стаята, просто стоеше и плачеше безутешно. — Но аз мога да си пожелавам всичко, което ми дойде наум, и това няма да промени нещата.

— Джулиет, скъпа, съжалявам, толкова съжалявам! — Тамара взе ръката й и я погали. Саймън отиде от другата страна и пое другата й ръка.

Джулиет си пое дъх с мъка.

— Искам да се върна вкъщи и да я намеря в стаята й, как си играе с нейния плюшен Бутс и си пее песничката за буквите. Искам тя да е там.

Миа погледна въпросително Холи, после попита:

— Извинявай, Джулиет, но може ли да попитам от какво е умряла?

Джулиет се зави още по-плътно с жилетката си и наведе брадичка.

— Нещо ужасно, наречено бактерия менингитус. Един ден се разболя и малкото й телце не успя да се пребори с болестта. Беше само на три.

Саймън отиде до масата и взе кутия със салфетки, която подаде на Джулиет.

— Това е толкова тъжно — прехапа устни Миа. — Наистина много съжалявам.

— Всички искрено съжаляваме — продума и Холи, като хвана ръката на Джулиет. — Искаш ли чаша чай? — добави, сякаш чаят щеше да оправи всичко.

Джулиет погледна за миг през прозореца към огромния дъб и трите хранилки за птици на него.

— Бих предпочела бутилка водка. Но ще се задоволя с чаша червено вино, ако имаш, разбира се.

Холи кимна и отвори шкафа, в който баба й държеше бутилките с вино. Тя избра червено, отвори я, напълни по чаша за възрастните и една с безалкохолно за Миа.

— Защо не отидем в дневната и не седнем да поговорим — прошепна на Джулиет, докато сърцето й се късаше от жал към старата й приятелка. Тя знаеше каква мъка причинява загубата на човека, когото обичаш. Но не можеше да си представи дълбочината на болката, която изпитваше Джулиет. Загубата на дете сигурно не можеше да се сравни със загубата на който и да е друг.

Саймън кимна.

— Да, ние ще довършим и ще ви повикаме, когато сме готови, за да опитате нашите произведения.

Джулиет поклати глава.

— Всичко е наред. Искам да съм тук. Точно в тази кухня. Щастлива съм, че най-накрая го произнесох на глас.

— Как се казваше дъщеря ти? — попита Миа.

Джулиет въздъхна и устните й трепнаха.

— Иви…

— Иви — повтори Миа. — Хубаво име.

Джулиет посегна и хвана ръката на момичето, сетне отпи от виното.

— И така, каква е следващата стъпка — попита тя, гледайки към спагетите, които вряха на печката. В този момент таймерът иззвъня, подсказвайки, че времето е изтекло и Джулиет се разсмя.

— Е, кой отговаря за цедката?

Тамара пренесе една голяма сребърна цедка в мивката, после с помощта на две големи кухненски ръкавици вдигна тежката тенджера. Холи, Джулиет, Саймън и Миа наблюдаваха как парата се вдига от нея, преди Тамара да прехвърли спагетите в огромната купа.

— Предлагам тост — рече Джулиет, вдигайки чашата си с вино.

— За нашия клас. За готвенето. За разговорите ни. За желанията и спомените, дори когато са много, много болезнени.

Холи искаше да прегърне Джулиет, но чувстваше, че старата й приятелка се нуждае от малко време, за да превключи от темата за дъщеря си.

Всички вдигнаха чашите си.

— Може ли и аз да опитам от виното?

— Не мисля, че баща ти ще одобри, ако давам алкохол на неговата подрастваща дъщеря — отвърна Холи.

Тази седмица Лиъм беше идвал два пъти, за да купи паста и сос. Сам. Без жената в розово. Той бе приятелски настроен, но нищо повече, не отвори дума за дългото им приключение, свързано с търсенето на Миа. Холи си мислеше, че имаше нещо в онзи последен жест пред къщата, имаше нещо в начина, по който задържа ръката си, все едно искаше да каже „Добре, виждам, че вече си в безопасност, сега мога да си тръгна“, но нямаше смисъл да се опитва да разчете жеста на един мъж. Беше смешно.

— Като говорим за татковци — продължи Джулиет, след като отпи от виното. — Саймън, мисля че момиченцата на осем години обичат Хана Монтана. Една моя приятелка има деветгодишна дъщеря, която е луда по Хана Монтана^[3].

Миа кимна.

— Аз също бях. Добре де, признавам че все още съм, но не толкова по Хана Монтана, харесвах повече Мили Кърис.

Саймън остави пресата за чесън върху плота.

— Просто не знаех какво да правя. Имах чувството, че дори ако й купя плакат на Хана Монтана и го закача, тя ще влезе, ще го погледне, после ще седне на леглото и ще втренчи очи в пода. Разбирате ли, причината не е в стаята! Тя е част от нея. Мисля, че ако успея просто да я направя както трябва, Кас ще се чувства по-удобно, ще поиска да остане и да се отпусне малко. Тя ме мрази от деня, в който се разделихме с майка й, а истината е, че не аз бях този, който си отиде. Подозирам, че жена ми, по-точно бившата ми, иска да се проваля, да накара Кас да ме мрази.

— Това е тъжно. И неправилно — реши Джулиет.

— Ние ще ти помогнем — предложи Тамара. — Всички сме момичета. Аз съм интериорен дизайнер. Ще ни покажеш апартамента си и ще създадем истински детски рай в спалнята за дъщеря ти.

— Наистина ли? — попита искрено трогнат той. — Аз се нуждая от помощ.

— Тогава най-добре не обличай повече тази риза — посъветва го Миа, оглеждайки крещящата му риза на карета. — Това е моето мнение.

Той се разсмя и дори Джулиет се усмихна. И така те се уговориха да се срещнат в апартамента на Саймън на другата вечер в шест часа, сякаш бяха стари приятели. На Холи много й хареса. Много.

 

 

Когато на другата вечер Холи отиде в къщата на Гелър, за да вземе Миа, очите й направо бяха заслепени от лъскавия бял „Приус“ с регистрационни номера от Мейн, на които пишеше ДЖОУДИ, паркиран близо до морскосиния джип на Лиъм. Миа едва ли бе щастлива, че ще осигури на баща си и на празноглавата кукла, по-точно Джоуди, поправи се Холи, свободно време от няколко часа. А самата Холи трябваше да признае, че собственото й сърце направо потъна някъде в петите, при вида на името с допълнителното „у“. Всичко, свързано с Джоуди, й идваше в повече.

Тя събра сили, пое си въздух и натисна звънеца, който изпя три барокови акорда, и след миг се появи Лиъм. Изглеждаше невероятно красив с джинси и тъмносива риза с дълъг ръкав.

— Здравей, Холи — поздрави той. — Миа, време е за малката ти екскурзия — извика по посока на стълбите. Усмихна й се за миг и тя почувства как главата й се оказа празна, с изключение на мисълта, че иска да го целуне. По устните.

След което чу един доста писклив момичешки глас.

— А сега, Миа, скъпа, сигурна ли си, че не искаш да ти напиша моите предложения? Розово, розово и пак розово. А също и лъскаво. Моята осемгодишна племенница има спалня на принцеса, която беше снимана дори за едно местно списание. Аз участвах в обзавеждането.

При вида на Джоди, появяваща се с Миа, Холи почувства как над главата й преминава малък сив облак.

Миа я погледна и изразително завъртя очи.

— О, благодаря ти! Но Саймън каза, че дъщеря му не е от типа на принцесите. Тя е… Холи, каква бе думата?

— Еклектична — отговори с усмивка Холи. Погледна Джоди, която случайно бе облечена като Лиъм, с тесни, впити в краката джинси, които бяха с толкова ниска талия, че сигурно разкриваха част от прашките й отзад, и впит в гръдния кош розов мохерен пуловер, очертаващ всички апетитни форми на физиката й, под който се подаваше розово дантелено боди. Не искаше да мисли какво щеше да се случи в прекрасната малка къща край залива, след като тя и Миа тръгнеха към мола.

— Да, еклектична — промърмори Миа. — Обича момичешки неща, но си пада и по планетите и науката.

— Чудесно, не е ли супер? — възкликна престорено Джоди с прекалено сияйна усмивка и хвана ръката на Лиъм.

Миа навлече дебело яке с качулка и намръщи нос.

— Чао.

— Ще я върна не по-късно от осем, добре ли е? — попита Холи баща й, докато двете вървяха към вратата.

— Отлично — отвърна Джоди преди Лиъм да си отвори устата.

— Приятно прекарване! — добави, като отвори вратата и почти ги избута навън. Докато вървяха по алеята към пътя, Холи можеше да се закълне, че я чу да казва „Е, да се върнем там, докъдето бяхме стигнали“.

Не ме интересува, каза на себе си тя. Не ме интересува. Не го харесвам. Не трябва да го харесвам. Не ми пука.

Миа пъхна пръст в устата си и се направи, че повръща.

— Почти ми се искаше да отложа срещата ни за тази вечер и да се престоря, че имам стомашно разстройство, така че той да отсвири Джоди и да не се видят — призна тя, докато влизаше в колата. — Онова, което не мога да разбера, е как може да я понася. Тя е толкова фалшива! Мисля, че си е избелила допълнително зъбите след последния път, която я видях, а то беше онзи ден.

Фалшива, но красива. И секси. А вероятно и още много други неща, като например тигрица в леглото.

— Е, това е то чудото на химията — отвърна Холи, докато палеше колата. — Не може да направиш нищо, ако някой харесва някой друг, няма как да управляваш процеса. Това е най-мистериозното и удивително нещо, свързано със сърцето.

— Да, например ако бях поне малко привлечена от Шиймъс, животът ми щеше да е по-лесен. Но единственото, за което мога да мисля, е Даниъл.

Холи се усмихна. Спомняше си когато се влюби за пръв път на 12 години. Момчето се казваше Итън Уолш. Холи толкова го харесваше, че помоли приятелката си да го попита, дали и той я харесва, но отговорът му бе: „Не, но е добра по испански“. След този случай нищо не успя да накара Холи да се усмихне през следващите две седмици.

— Сега обаче имам огромен проблем — сподели Миа, докато правеха десен завои по Блу Краб Булевард. Саймън живееше в другата част на острова, далеч от морето, в един нов квартал с апартаменти, който повечето жители на острова избягваха.

— Какъв? — попита Холи и я погледна.

— Първата част е страхотна. Но втората е истински проблем. — Тя се обърна към Холи, а на красивото й лице грееше усмивка. — Познай кой ме покани за Есенния бал.

— Даниъл?

— Да! — изписка Миа. — След часа по история, ме помоли да поговори с мен за малко, и аз си помислих, че ще поиска записките ми от вчера, тъй като утре ще имаме препитване по история, а аз съм направо желязна. Той обаче най-неочаквано взе ръката ми, представяш ли си? Взе ръката ми — повтори тя, затвори очи и въздъхна, — заведе ме до едно празно място между банките и ме попита дали ще ходя на Есенния бал, а аз казах: „Ами да, искам да отида“, при което той отвърна: „А искаш ли да дойдеш с мен?“, пък аз му отговорих: „Бих искала“, на което той се усмихна и тази усмивка няма да забравя до края на живота си.

Всичко това бе разказано с висока скорост и без препинателни знаци. Холи също се усмихна.

— Страхотно. Толкова се радвам за теб!

— Не мога да повярвам. Смяташ ли, че е следствие от желанието, което казах на кюфтетата?

— Може би — разсмя се Холи. — Може би пожеланията работят. Но се обзалагам, че причината е в това, че Даниъл те харесва.

— Да, и точно там е проблемът — добави Миа, докато Холи паркираше пред адреса, който Саймън й бе дал. — Приятелката ми Маделин отново каза, че Даниъл Дреслер не е от нашия отбор. И ако продължавам да се лигавя с разни странни момчета, които се мислят за велики, а всъщност не са, ще трябва да си намеря други приятелки.

Мили боже. Тези глупости май никога нямаше да свършат.

— Така ли каза?

Миа прехапа долната си устна.

— Да, и всички останали „М“-та пригласяха. След което тя продължи: „Всеки знае законът на момичетата, че приятелките са преди момчетата.“ И се надявала да го проумея, иначе не съм била от тяхната банда.

Боже, боже, малката Уиндъмир беше ловък манипулатор и лош човек.

— Миа, всъщност няма никакъв закон на момичетата, а ако имаше такъв, той щеше да бъде как момичетата да се подкрепят. Щом харесваш някое момче, а твоите приятелки не го харесват, би трябвало поне да са на твоя страна и да се вълнуват заради теб. Особено ако той те е поканил на важен училищен бал и ти си щастлива.

— Значи не трябва да отказвам на Даниъл?

— В никакъв случай!

— О, добре. Защото много го харесвам. — Раменете й хлътнаха. — Но пък тогава ще изгубя приятелката си. Маделин и бандата й наистина са популярни и известни. Ако те ме отхвърлят, ще бъда като прокълната. И какво ще стане, ако Даниъл ме зареже, защото в очите на всички ще съм абсолютна неудачница?

— Най-вероятно ще си намериш нови приятелки, които няма да поставят условия. Такива, които ще те подкрепят, които ще се вълнуват заедно теб, когато си щастлива, и ще плачат с теб, когато си нещастна. А както описа Даниъл, той очевидно не взема решенията си въз основа на мнението на други хора и не му пука какво мислят те.

Миа отново разцъфтя.

— И освен това има шанс Маделин да не го направи.

Холи много би искала да знае какво би й казала Джоди в този случай. Най-вероятно: Угаждай на популярните си приятелки и забрави за това момче. Той е неудачник. Дори можеше да я чуе как чурулика с престорения си момичешкия си фалцет: Момчетата идват и си отиват, но приятелките остават за цял живот.

— А според теб какво трябва да направя? — попита Миа, докато Холи зави в една алея, означена като „Кондо Груп В 1-12“, и спря на мястото, означено като паркинг за гости. Те тръгнаха към блок В-6. Двуетажните бели блокчета бяха еднакви, всяко с малко балконче и черна външна врата. Един закрит басейн доминираше в тревната площ пред сградата, означена като „Администрация и управление“, а група хора, всички с чаши на „Старбъкс“ в ръце, стояха на дългата алея за кучета, докато пет-шест кучета тичаха и лаеха щастливо.

— Мисля, че сама ще почувстваш какво е правилното за теб. Имам чувството, че това ще бъде „да“ за Даниъл.

Лицето на Миа отново грейна от усмивка.

— Искаш ли да знаеш тайната? — наведе се напред тя. — Всъщност въобще не харесвам Маделин и нейните приятелки.

Да знаеш колко си права. И със сигурност ще се оправиш, момиченце мило — помисли си Холи, докато Миа звънеше на вратата. Саймън излезе да ги посрещне.

Въпреки факта, че бе изследовател и имаше развинтено въображение, апартаментът му не притежаваше никаква атмосфера, не разкриваше характера му, а просто имаше мебели, колкото да задоволят ежедневните изисквания на обитателите: малък диван, ниска масичка за кафе и телевизор. По прозорците висяха винилови щори. Без килим. В кухнята, чиито шкафове не бяха от истинско дърво, имаше квадратна маса и четири стола. Спалнята на Саймън също бе ужасно бездушна и скучна — единично сгъваемо легло, покрито с покривка на бели и зелени райета и очукан скрин, върху който имаше снимка на Саймън и дъщеря му. Кас изгледаше точно толкова сладка и мила като баща си, с очи като на сърна и пясъчноруса коса. На снимката двамата бяха с допрени бузи. Било е в по-щастливите дни, предположи Холи, и най-вероятно това бе единствената щастлива снимка, която Саймън имаше с дъщеря си.

И после — стаята на Кас. Отново лишена от лично присъствие. Можеше да се каже, че не прилича на детска или момичешка стая. Имаше двойно легло, поставено под прозореца, с розова покривка и розова възглавница, върху която лежеше плюшено зайче с дълги клепнали уши. Още пластмасови щори на прозорците. Дървен скрин и подходящо бюро, малък килим в розово и златисто завършваше обзавеждането. Единствената лична вещ бе стенен календар с планетите над бюрото, две книги за Слънчевата система и цялата поредица за Хари Потър. С твърди корици. Вратата на гардероба бе отворена и Холи зърна купчина светлосини дрехи. Стаята бе идеално подредена и чиста, макар и стандартна, скучна и неприветлива. Особено за малко момиченце, чийто живот току-що се е разбил на парчета, а когато отива в дома на баща си, трябва да се преструва, че се чувства както в стария дом.

— Защо просто не я оставиш сама да си избере от магазина онова, което иска и готово? — направи гримаса Миа, докато оглеждаше стаята от прага.

Саймън стоеше зад тях.

— Ами че аз точно това направих. И тя сложи тези неща в количката. Мисля, че всъщност сама не знаеше какво иска.

— Добре, това ще ни помогне — отвърна Холи. — Сега имаме представа какво я привлича. Тя обича светлосиньо, планети и Хари Потър.

— Знам — извика Миа. — Стая на магьосник, но в космоса! Сякаш има магически сили и може да живее сред планетите.

Саймън кимна.

— Звучи фантастично. Би харесала такава стая. Планетариумът е едно от любимите й места и освен това е луда по Хари Потър. Но нямам представа как да го направя.

— Тамара е интериорен дизайнер — напомни му Миа. — Тя знае.

Тамара наистина знаеше. Когато пристигна, хвърли един поглед, поклати глава и започна да прави списък, после изслуша идеята на Миа и започна да пише още по-бързо. Направиха си среща на другия ден, за да отидат да пазаруват. Половин час по-късно на звънеца се позвъни и всички бяха повече от изненадани да видят Джулиет.

— Ела да ти разкажем идеите на Тамара. — Миа я хвана за ръка и я заведе в спалнята на Кас.

Докато всички стояха в спалнята на момиченцето, която бе по-голямата от двете стаи, Холи осъзна, че погледът на Джулиет попадна върху плюшения заек с цвят на мед върху леглото.

— Добре ли си? — прошепна тя.

— Не съвсем — призна Джулиет. — Но се опитвам. — Холи плъзна ръка, прегърна я и я заведе в кухнята, където Саймън бе извадил чаши и кана със студен чай. — Дори не знам дали съм майка. Това не е ли откачено? Искам да кажа, че не съм, защото нямам… дете, но нали имах?

Хол и стисна нежно ръката й.

— Ти винаги ще бъдеш майка, Джулиет. Така както винаги ще бъдеш дъщеря на баща си.

Джулиет сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи, но се сдържа с мъка и само кимна, а Холи въздъхна от облекчение, че бе намерила правилните думи. Чудеше се какви бяха отношенията между нея и съпруга й, но трябваше да изчака, докато самата Джулиет не вземеше решение да й признае.

Саймън предложи начос, така че всички седнаха около малката масичка и се насладиха на тортилените питки, пълни с вкусно накълцано пилешко месо, сирене и боб. Тамара им разказа за срещата си от предната вечер с мъж на име Рик, който говорил три пъти по телефона на масата. След час щеше да се срещне с механик на име Фред. Миа се похвали, че желанието й да отиде на Есенния бал с Даниъл се е сбъднало. А Джулиет призна, че въздухът на Мейн и завръщането й на Блу Краб Айлънд са й помогнали, макар и малко, да възвърне част от духа си, за който смятала, че си е отишъл завинаги, както непрекъснато й натяквал съпругът й.

— Той с теб ли е отседнал в Блу Краб Коув Ин? — попита Тамара. Тя поклати глава.

— Не. Отношенията между мен и съпругът ми са доста напрегнати.

Всички замълчаха. Холи все пак изпита облекчение, че не са се разделили, че все още има някой, който очаква Джулиет, напрегнато или не.

Дойде време Миа да се прибере вкъщи, за да си довърши домашните. Тамара и Саймън си определиха час да я вземат на другия ден от тях и после си казаха „довиждане“.

— Ако се прибера и заваря там госпожица Фалшименто, няма да плача — обеща тя, когато влязоха в колата на Холи.

Всъщност Холи силно се надяваше (заради себе си), Джоди да е там. Това щеше да й помогне да се отърси от чувството за привличане към Лиъм, което идваше и си отиваше все по-силно, като вълни, като прилива.

 

 

Когато спря колата пред дома на Гелър, двете гончета лаеха на прага, а блестящата бяла кола с името „Джоуди“ на номерата, я нямаше. Лиъм излезе при звука от гумите.

— Ще останеш ли за чаша кафе? — попита той, прегръщайки дъщеря си през раменете.

Кажи „не“.

Но всъщност искаше да каже „да“. Искаше да седи на дивана до Лиъм Гелър, да вдъхва уханието на кафето (беше готова да се обзаложи, че ще бъде „Айвъри“) и да гледа лицето му. Но мъжът си имаше приятелка. И дъщеря, която Холи вече чувстваше прекалено близка. А и самата тя си имаше прекалено много работа, ако искаше да успее в онова, с което се бе захванала.

— Благодаря, но по-добре да се прибирам. След четири дни ми предстои голямо изпитание. Ще участвам в един конкурс за кетъринг на сватба и трябва да работя върху ризото с шафран.

Ето, браво на мен — поздрави се сама Холи.

— Господи, обичам ризото — отвърна той. — Веднъж ядох в Италия. Всъщност беше през лятото, през което обикалях Европа след завършването на колежа и въпреки че след това си поръчвах няколко пъти в ресторанти, никога не е било толкова вкусно.

— Значи ти ще бъдеш човекът, който ще го опита, татко!

Той се усмихна на Холи.

— Човекът, който опитва ризотото? Съгласен съм. Запишете ме.

— Може да минеш утре след работа — отвърна тя, обзета от желание да се хвърли в прегръдките му. Какво я прихващаше? Нима се опитваше да си създаде сама нови проблеми?

— Непременно ще мина. Към шест?

— О, чакай малко! Татко, забравих да ти кажа, че другите курсисти от класа на Холи ме поканиха да отида с тях, за да напазаруваме за осемгодишната дъщеричка на Саймън, защото стаята й е отчайващо грозна и безинтересна, а на мен ми дойде идеята да я обзаведем като стая на магьосница в космоса. Саймън — това е бащата на момиченцето, хареса предложението ми, пък Тамара е интериорен дизайнер и ще помогне с идеите, така че може ли да отида? Разбрахме се да ме вземат към шест, шест и петнадесет.

— Ти гарантираш ли за тях? — обърна се той към Холи.

Тя кимна.

— Категорично. Ще отидат в мола за около час и ще я върнат към седем, седем и половина. Както тази вечер.

— Искам да съм тук, когато дойдат да я вземат — каза той. — Така че ще дойда при теб след това.

— Чудесно. Дотогава. Приятно прекарване утре, Миа.

— На теб също — отвърна момичето, а на Холи й се стори, че бегло й намигна.

О, мили боже.