Мелиса Сенейт
Рецепти за любов (10)

10

Тя не можеше да уцели ризотото. Колкото повече прибавяше щипка от това или онова, малко повече сирене пармиджано или сол, вкусът ставаше все по-лош (какво не правеше както трябва?), а ако го задържеше още една минута на по-слаб огън, то изгаряше, макар че само преди минута бе прекалено воднисто. Първо беше много гъсто и тя добави още малко бульон, но тогава пък стана прекалено лепкаво. Точно когато сипваше жълтата смес в голяма чиния за сервиране, на вратата се позвъни.

На входа стоеше Лиъм, облечен с джинси и кожено яке, с ръце в джобовете. Как бе възможно да изглежда все по-секси всеки път, когато го видеше? Може би причината бе, че го харесваше все повече и повече. Той се усмихна със своята леко закачлива, искрена и мила усмивка.

— Оценителят на ризото е готов да изпълни задълженията си.

Фактът, че усмивката, лицето, дългите и елегантни мускули на тялото му я накараха да преглътне оценката три минус, която си бе дала сама, говореше много.

Направо си беше загубена.

— Влизай — покани го тя и му подаде вилица.

Не си сваляй якето. Не си мисли да останеш. Опитай ризотото и си върви.

Той, разбира се, свали якето си и го закачи на облегалката на стола до прозореца. Сетне приближи кухненския остров и застана точно зад нея, наведе се и помириса ризотото.

— Мммм, мирише вкусно.

Да, миришеше вкусно. И когато го опита, не беше чак толкова лошо, затова не си писа направо двойка.

— Мисля, че му липсва нещо. Или обратното — има прекалено много подправки. Просто не ми изглежда както трябва.

Той гребна с вилицата и я пъхна в устата си.

— Добро е.

— Като италианското ли е?

Лиъм си взе още веднъж.

— Добро е като в добър ресторант. Разбираш какво значи това. — Сякаш за да потвърди думите си, напълни устата си с още ризото.

Тя се зарадва на искреността му. Все пак беше поканен да оцени вкуса.

— Дали ще му върви бира, как мислиш?

След като получи отговор „Със сигурност“, тя отиде до хладилника и извади две бутилки „Шипярд“, която купи само преди час (за всеки случай). Отвори едната и му я подаде.

— Можеш ли да ми кажеш какво му липсва?

Той отпи глътка и остави бутилката.

— Да видим рецептата.

Холи отиде да вземе тетрадката с рецепти, която бе от другата страна на кухненския остров, чувствайки че я наблюдава, без да откъсва очи от нея — как върви, как отваря тетрадката, как се връща и му подава листа.

— Така. Аз не знам нищо за бульона от телешки мозък или за шафрана на конци, но знам, че трябва да има златист цвят и твоят шафран очевидно го има. Един от моите клиенти искаше гредите във фермата да имат златист цвят, отвътре и отвън, така че да блестят и, да правят животните щастливи.

— Не знаех, че добитъкът се интересува от блясък — прошепна Холи, надявайки се, че той ще продължи да говори за греди, ще мине към кокошките и какво ги прави щастливи. — Архитектите занимават ли се с цветовете? Мислех, че вие само проектирате или правите измервания и други такива неща.

— Когато си сам и отговаряш за всичко, трябва да правиш и това. Миналата година бях нает да проектирам и построя малка ферма за една ексцентрична жена, която искаше всички постройки да приличат на индиански колиби. При това оранжеви. Беше толкова смешно и почти невъзможно, че спечелих цяло състояние. — Той отпи от бирата си и отново прегледа рецептата. — Един тъжен спомен, хм. Миа ми разказа за специалните подправки, които слагате в яденето. Никога преди не бях чувал за подобно нещо. Знаеш ли, може би този спомен, който си сложила в ризотото, е бил прекалено тъжен.

— Може би, но аз не мога да променям продуктите, нито подправките, дори тези, които не се купуват от супермаркета. Баба ми е създателката на рецептите. И ако имам намерение да продължа работата й, трябва да ги следвам точно, в това число желанията, спомените, всичко. Миа сподели ли своите желания и спомени с теб? — попита тя, без да се замисли, след което си даде сметка, че не беше правилно.

— Тя ми призна, че едно от желанията й над купата с телешка кайма било приятелката ми да падне от някоя скала. От това съдя, че иска Джоди само да изчезне от живота ми, а не да умре. Кой би си помислил, че храната може да разкрива толкова тайни желания и мисли?

Холи се усмихна, но реши да държи устата си затворена.

— Какъв беше тъжният спомен, който си сложила в ризотото? Ако искаш не ми отговаряй, въпросът е твърде личен — добави бързо той.

Тя вдигна очи към него, погледна Антонио, сетне краката си, после пак Лиъм, накрая различните купи и бурканчета, подредени по рафтовете в кухнята.

— Мислех си за мъжа, който разби сърцето ми, преди да дойда тук.

— Аха. Значи съвсем прясно разбито сърце. Съжалявам. Познавам чувството. — Той отново си гребна от ризотото. — Много е добро, знаеш ли?

За да направи нещо друго и да не се хвърли в прегръдките му, тя също взе една вилица и го опита. Хм, наистина беше добре. Но не и за класата на Блу Краб Коув Ин. А трябваше да бъде с истинско италианско качество.

Лиъм я погледна.

— Може би то се опитва да ти каже нещо. Като например, че трябва да спреш да мислиш за този сърцеразбивач. Остави го в миналото.

— Един тъжен спомен си е тъжен спомен, нали? — Макар че трябваше да признае, че повече тъгуваше за Лизи, отколкото за Джон. Той я нарани наистина дълбоко, разочарова я толкова силно, че тя чувстваше по-скоро гняв, отколкото копнеж, когато мислеше за него. Лицето му плуваше из спомена й и тя си мислеше: Задник. Мръсник. Измамник. Боклук. А не Липсваш ми. Но мисълта за любимото й момиченце Лизи и къдравите й коси, разпилени върху възглавницата, за смеха й, когато Холи я люлееше на люлката, малкото меко телце, което се гушеше в нея за целувка. О, тези спомени терзаеха сърцето й, оставяйки белези в него.

— Да, но някои тъжни спомени са горчиво-сладки — продължи Лиъм. — Както когато Миа започна да затваря вратата на стаята си. Знам, че всеки се нуждае от лично пространство. Но беше толкова разстройващо да осъзная, че нашата връзка трябва да се промени от малко момиченце и татко към тийнейджърка и татко. Да, разстройващо е, но и изпълнено с гордост. Моето бебче бе пораснало.

Хм. Беше прав.

— Това е мъдро — подкрепи го тя. — Мога да използвам горчиво-сладките спомени. Имам няколко такива.

— Я, кажи, колко силно този мъж разби сърцето ти? — попита той, вдигайки бутилката с бира.

— Достатъчно зле, че да ме уплаши и да реша никога повече да не се влюбвам в живота си.

Той я изгледа изненадано.

— Не мога да повярвам.

— И аз не мога — усмихна му се Холи. Той чукна своята бутилка в нейната, а тя попита, преди да успее да се спре. — А… колко сериозни са нещата между теб и Джоди?

Лиъм погледна към вратата. Въпросът май беше прекалено личен. Но като се има предвид колко лични неща научи, докато търсеха Миа преди ден, изглеждаше естествено.

— Не знам — отвърна и се облегна на плота. — Понякога мисля, че тя е точно онова, от което се нуждая, а друг път, като снощи например, си мисля, че е от друга планета. Смятах, че ще бъде от помощ за дъщеря ми, ще й даде перспектива от момичешка гледна точка, нали разбираш? Но тя е абсолютно различна от Миа. Не е от същата порода.

Хол и кимна, вътрешно развълнувана, че бе забелязал.

Той отново отпи от бирата.

— Връзките са трудно нещо, нали?

— Да, като тази каша — отвърна Миа, сочейки ризотото и се разсмя.

И в този миг очите им се срещнаха. Миг, кратък като целувка.

— Между другото, опитах се да сготвя пиле по Милански — каза той и мигът излетя като спукано мехурче. — Мисля, че го прегорих. Стана кафяво от двете страни, а вътре не бе изпечено. Затова, понеже все още беше розово отвътре, реших да го запържа още няколко минути, но тогава пък месото стана твърдо. Бих искал да осъществим онази отложена среща, за да ми покажеш как се готви. Някакво лесно ядене, вместо да разчитам само на готова храна и пица.

Или Джоди да те научи, помисли Холи. Почувства, че я изпълва задоволство.

— Когато кажеш.

— Може би… в петък вечер?

Петък вечер? Само след три дни. Освен това беше вечерта след тестването на менюто в Блу Краб Коув Ин. Това всъщност бе добре. Ако се провалеше, щеше да се възползва от утехата, предложена й от компанията на един красив мъж, към когото изпитваше огромно желание. А ако спечелеше работата, щеше да пие шампанско с един мъж, към когото изпитваше огромно желание. И в двата случай ситуацията бе печеливша. Но не и за розовото гадже.

 

 

През следващите три дни за нея съществуваха само храна, купи и тигани в кухнята, с изключение на редовните съобщения от Миа, която бе видяла някаква рокля за Есенния бал в едно списание и се надяваше, че ще успее да я намери из магазините в Мейн. Миа също така я осведоми, че са прекарали страхотно, пазарувайки за стаята на дъщерята на Саймън и била сигурна, че сега вече момиченцето няма да иска да излезе от новата си стая, която тя, Тамара и Саймън преобразили само за половин час в истинско кътче на магьосница в космоса.

Холи беше благодарна за тази връзка с външния свят, защото почти не излизаше навън, не напускаше къщата, освен, за да отиде до супермаркета или някой пазар. При това се тревожеше, че харчи прекалено много пари за скъпи продукти, за да осигури най-доброто качество за менюто. Продаваше част от ястията, които ставаха добре (и до ушите и стигнаха възторжените отзиви на библиотекарката, че равиолите със спанак и три вида сирене били изключителни) и изхвърляше онова, което според нея беше брак (още един опит за ризото и вчерашните ньоки с рачешко месо, въпреки че днешните станаха вкусни). Всяка вечер си лягаше с рецептите и менютата, разпилени около нея по леглото. След както се събудеше сутрин с глава, пълна с рецепти, слизаше долу, изгаряща от желание и нетърпение да направи малко кладенче в купчинката брашно и да счупи яйцата, за да създаде тестото за паста.

Прие съвета на Лиъм присърце. В пастета от бял боб вложи желание късметът й да проработи, но в равиолите със спанак и сирене поръси повече сладко-горчиви спомени, припомняйки си един уикенд, който прекара с майка си и който ги сближи (макар и само един уикенд) през лятото, когато завърши гимназия. Лучана я закара до Мейн и извади собствения си куфар от багажника, което бе необичайно за нея. Тя обикновено не можеше да издържа тук и бързаше да избяга от Блу Краб Айлънд и компанията на Камила. Но този път остана, изглежда че искаше нещо от Камила, което баба й моментално разгада. И съвсем в стила на Камила Константина даде на дъщеря си онова, от което се нуждаеше, без да каже нито дума. Агнешка пържола с пюре от картофи с чесън, любимото ядене на майка й, без какъвто и да е намек за италианско влияние. И чаша след чаша чай от странни билки, които очевидно имаха успокояващо въздействие върху Лучана.

През този уикенд Холи не получи много внимание от майка си, защото тя очевидно имаше проблеми с баща й. А когато чу желанието й, изречено над обикновената пица маргарита, която си направиха, че ако не била помятала два пъти след Холи, може би щяла да бъде по-щастлива, Холи почувства, че я разбира по-добре. Желанието изглежда не помогна на майка й, която накрая призна, че е била отчаяна от загубата на бебетата, но че Бъд бил този, който настоявал за второ дете и я обвинявал, че не е щастлив, понеже не му е родила момчето, което винаги бил искал.

След това майка й сякаш се отпусна и трите говориха и говориха, ядоха, пиха вино и завършиха с десерт, който се топеше в устата им. Когато обаче видя майка си след месец, Лучана Магуайър беше старата, сякаш онзи вълшебен уикенд никога не беше се случвал.

И всички нейни опити да й напомни за него, докато пътуваха към Нютън, бяха напразни…

Обади й се веднага, каза си Холи. Няма да станеш по-близка с някого, нито ще го почувстваш по-близък до сърцето си, ако не говориш с него. Затова избърса ръце в престилката и се обади на майка си.

— Какво? Да не си подпалила къщата? — попита с подозрение Лучана.

Защо се държеше така? Едновременно проявяваше съмнения в уменията й, а в същото време нехаеше за къщата на майка си, в която бе израснала. Дори преди да каже „здравей“. Изведнъж съжали, че й бе позвънила.

— Не, просто исках да те чуя — отвърна Холи.

— О, добре. И аз се радвам да те чуя. Чудя се как се чувстваш там. Самотна ли си?

— Всъщност не. Имам приятели — моите ученици. Има и един мъж — осмели се да добави.

— О, значи затова си останала! Знаех си, че причината не е в готварския курс и онова подло и заядливо местно общество. — Майка й звучеше облекчено.

Холи въздъхна. Двете с Лучана никога не бяха се разбирали, никога не бяха споделяли, не бяха се изслушвали, нито плакали взаимно на раменете си. Холи нямаше представа как да й обясни, как просто да каже „Не, мамо, причината не е мъжът. Причината е готварският курс и островът, който въобще не е гаден, нито подъл, с изключение на Ейвъри Уиндъмир.“ Майка й нямаше да разбере защо стои там, защо прави това и щеше да бъде нещастна по причини, които Холи също никога нямаше да разбере.

Това си бе една постоянна патова ситуация между двете.

— Мамо, равиолите ще изгорят. По-добре да затварям. Поздрави татко.

Сладко-горчиви спомени, а? Ха-ха. Връзката с майка й беше само горчива.

Тя продължи да готви, да опитва, да хвърля, да пробва, да усъвършенства. Чувстваше, че Лучана не беше права. Да бъде в тази кухня, в която се чувстваше толкова щастлива, спокойна и в безопасност, където не бе нужно да прави нищо с мъж или заради мъж и да е заета само със себе си, беше най-хубавото нещо, което можеше да й се случи.

Вечерта преди дегустацията на менюто Холи вложи в ризотото, което готвеше, желанието да прекара една удивителна нощ с Лиъм, да усети устните, ръцете и очите му върху себе си. И когато потопи вилицата в ориза, за да го опита, ризотото бе толкова перфектно, колкото бе възможно да бъде, а тя се убеди, че в сладко-горчивите желания и спомени наистина има нещо специално.

 

 

Петъчното утро изгря и разцъфна в ярък прекрасен ден, а слънцето огря жълто-оранжевите дървета пред прозореца, които приличаха на пламъците под различните тенджери и тигани. Холи се почувства изпълнена с оптимизъм. Тя имаше своето меню, имаше рецептите, а в джоба й лежаха трите камъчета на Камила от бреговете на река По. Първо приготви тестото за пастата, като за пръв път бе напълно сигурна, че ще стане перфектно. Дори когато Франческа Бийн се обади да й каже, че майка й настоява да включи телешко марсала^[1], Тъй като това било любимото блюдо на мъжа й и повечето хора го харесвали, не се паникьоса. Франческа призна, че тя лично не го обича, но майка й смятала това за ексцентричност. Тя също така я предупреди, че двете майки настояват по време на дегустацията да не се говори, докато те не направят бележките си и не оставят приборите си.

 

Телешки котлети марсала? Няма проблем. Ще си водят бележки все едно се явява на състезание в телевизионното предаване „Следващата звезда на Ню Йорк“ във „Фуд Нетуърк“? Е, щом така искат, добре. Тя беше готова. Дори бе наела една свободна сервитьорка от ресторанта, която да й помага да пренесе блюдата, да подреди и накрая да почисти, така че всичко да върви гладко по време на двата часа.

И така, заедно с Антонио, който не я изпускаше от очи, с U2, които й пееха, и с уханието на чесън и лук, неустоимо дори за нея, Холи се хвана за работа.