Мелиса Сенейт
Рецепти за любов (17)

17

На другия ден Холи отиде с колата до Портланд и няколко по-малки градчета на север и на юг от града, за да представи своите спагети и сосове. Четири деликатесни магазина поръчаха храна за два дни, за да опитат как ще върви продажбата, а един търговец взе пене с водка — сос и спагети болонезе за цяла седмица. И четиримата поръчаха малки количества от нейната нова салата с фусили ала Холи.

Тази нощ, когато прегледа менюто от предишния курс, който баба й бе преподавала и бележките, които Камила бе направила, тя реши, че е време и нейният клас да сготви ризото по Милански, тъй като миналата седмица въобще не бяха готвили (поради неочакваните събития). Но когато отиде да вземе бележника с рецептите, той не беше на мястото, където обикновено стоеше — близо до голямата купа с плодове. Огледа се из кухнята, на масата, на стола, на малкото столче, което стоеше под кухненския остров, но големият бял бележник със спирала не се виждаше никъде.

Тя провери в дневната, под дивана, под възглавниците, зад наредените книги, макар че дебелият бележник не можеше да падне в тясното пространство. Провери под своето легло, под другото легло, в чекмеджетата, мислейки, че може да го е прибрала заедно с дневника. Нищо.

Как можеше нещо толкова дебело и голямо с надпис „Кучинота ди Камила“ да изчезне в такава малка къща? Не беше и в банята, макар че там намери едно списание, което бе преглеждала вчера. Не беше на верандата, нито на люлката под дърветата, нито в бюфета при кутиите с паста, нито дори в хладилника, където веднъж го бе пъхнала през първата седмица след смъртта на баба си, обзета от изтощение, страх и скръб.

След час безполезно търсене Холи стигна до един-единствен извод. Бележникът не беше тук. Той просто бе… изчезнал.

А за утре трябваше за направи пет порции паста и осем порции сос, за да ги разнесе на новите си клиенти. И вечерта щеше да има урок.

Но нямаше рецепти.

Докато настъпи времето за курса, Холи успя да възстанови няколко рецепти с помощта на стари брошури и бележките на баба си в дневника, които се оказаха дванадесет написани на ръка рецепти, никоя от които не бе правила досега с класа. Не всичко бе загубено.

Напротив! Всичко ще бъде загубено без бележника с рецептите.

Но какво се бе случило с него? Тя прекара часове в опити да възстанови стъпка по стъпка действията си — какво бе правила, къде бе ходила, да се сети къде може да го бе забутала или забравила. И всеки път, когато решеше, че това е последното място, където би могъл да бъде, например на тавана, той не беше там.

Как бе успяла да загуби тежкия над килограм бележник, съдържащ живота и наследството на баба й! Трябваше да е някъде тук в къщата, където просто не бе проверила.

Отиде в библиотеката и направи копия на рецептите от дневника за телешки скалопини и пържени аспержи, което звучеше доста вкусно, сетне избра подходящите продукти в супермаркета от другата страна на моста.

В пет и четиридесет и пет, когато осъзна, че Миа всеки момент ще отвори вратата със замах, задъхана от нетърпение да разкаже как майка й и баща й са се събрали заедно, Холи излезе и седна на люлката с лице към боровете, опитвайки да се стегне и да събере кураж.

— Аз наистина го харесвах — прошепна във въздуха тя на дърветата, на небето и на вятъра, опитвайки се да пусне думите с него, за да ги отнесе. Да пусне и Лиъм да си отиде.

Когато чу стъпки откъм пътя, се изправи и видя Миа с тесните джинси и високите ботуши, с прилепнала тениска и обеци.

— Холи! О, боже! Имам да ти разказвам толкова много! — Беше с грим. На ушите й висяха дългите обеци, които вече не бяха официални, а всекидневни. Не приличаше на момичето, с което Холи се бе запознала преди месец. Приличаше на една от онези гримирани и наконтени тийнейджърски звезди от „Дисни“ канала. Което може би беше хубаво, но не беше Миа.

Тя едва си пое въздух, докато описваше колко е щастлива по десет различни начина.

— И всичко това благодарение на теб, Холи! Ти ми помогнал се отърва от госпожица Фалшименто и вследствие на това татко бе свободен, когато мама се върна. Благодаря ти! Благодаря ти хиляда пъти! — Тя стисна Холи в прегръдката си в коридора, където двете се срещнаха за пръв път.

— Радвам се, че си щастлива — опита да се усмихне Холи, докато й подаваше престилката. Саймън и Джулиет дойдоха заедно, последвани след миг от Тамара, и Холи с облекчение насочи вниманието си към тях.

— И така, имам един малък проблем. Всъщност е голям. Бележникът на баба ми с рецептите, стотици рецепти, изчезна. Обърнах къщата с краката нагоре да го търся, но безуспешно. Успях да скалъпя меню за тази вечер и за другата седмица от ръчно написаните рецепти, които намерих, но без бележника съм загубена.

— Е, поне имаме копия на рецептите за ястията, които вече готвихме — успокои я Тамара. — Освен това ти сигурно ще успееш да възстановиш някои други по памет. Като ризото по Милански, което си правила поне сто пъти, нали?

Беше истина, осъзна Холи. Можеше да затвори очи и да напише някои рецепти, без да се замисли. Ризото. Ньоки. Спагети със сос болонезе и пене с водка — сос. Собствените си фисули ала Холи и новата разбиваща сърцето салата с ротини^[1] и наденички.

— А с опитване ще можеш да добавиш онова, което ти се струва че липсва — добави Джулиет.

— Знаете ли, наистина мисля, че бих могла да го направя — съгласи се Холи. — Удивително. Преди два месеца се страхувах от купа несварен ориз.

— Виждаш ли, удивително е какво могат да направят опитът и времето — добави Саймън.

— Абсолютно вярно — извика Миа. — Благодарение на изминалото време и опита, който са натрупали с неподходящи партньори, сега моите родители отново се събраха.

— Страхотно! Честито Миа! — поздрави я Саймън и вдигна ръка с разперени пет пръста.

— Е, какво ще бъде менюто днес? — прекъсна ги бързо Тамара, за да предотврати още една дума на Миа за бившите неподходящи любовници.

Холи й отправи една благодарна усмивка.

— Тази вечер ще приготвим класически телешки скалопини с гарнитура от пържени аспержи.

— Охо, дори на мен ми звучи вкусно, макар че не си падам по зеленчуците! — коментира с усмивка Миа.

Холи раздаде копия от рецептата на всеки и всички се хванаха за работа — Миа и Джулиет с аспержите, а Холи, Тамара и Саймън с телешкото.

Миа погледна в рецептата, отиде до бюфета и взе една голяма купа, след което започна да реже връхчетата на аспержите. С едно стъбло в ръката, тя направи пауза и произнесе:

— Желанието ми е мама и татко да се оженят отново.

Тамара и Джулиет погледнаха светкавично към Холи, но бързо обърнаха очи към опаковките с телешко. Те наложиха месото с подправки, сол и черен пипер и ги потопиха в брашно. Холи пресоваше скилидки чесън и с всяка смачкана скилидка се чувстваше малко по-добре. А после по-зле.

— Обзалагам се, че ще го направят — продължи да говори Миа, без да забелязва нищо. Взе една тенджера и я напълни с вода. Саймън сложи сол, а тя включи котлона. — Снощи, когато се събудих и слязох долу да пия вода, чух мама да говори нещо за сватба. Двамата седяха на дивана като две влюбени гълъбчета и въобще не ме забелязаха. А аз съм сигурна, че чух думата сватба от устата на мама.

Точно както се смачка тази скилидка, така и моето сърце е смачкано, помисли си Холи. В един миг той ядеше грозде от ръката й и я носеше на ръце по стълбите, а в следващия го правеше с бившата си жена. И говореше за сватба.

Саймън провери водата, която още не бе завряла.

— Това, че родителите ти са отново заедно, е чудесно. Аз също имам надежда двамата с жена ми да се съберем, но знам, че е невъзможно. Знам също, че това е най-съкровеното желание на дъщеря ми.

Сълзите пареха в очите на Холи, докато слагаше парчетата телешко в тигана с пресован чесън, зехтин и бучка масло. Тя премига, за да ги прогони, но остана с гръб към групата, наблюдавайки как месото става златистокафяво.

— А не можеш ли да опиташ? — попита Миа.

Холи вдигна пържолите и ги премести в тавичка, а Джулиет добави в тигана вино, гъби и лук. Устата на Холи се напълни със слюнка. Днес бе така полудяла да намери бележника и да състави менюто, че напълно забрави да яде и сега умираше от глад. Е, поне имаше апетит. Това беше добър знак. Когато пристигна в Мейн през септември след раздялата с Джон Риърдън, не яде цяла седмица. Дори и великолепните закуски, които приготвяше баба й.

Саймън пусна аспержите във врящата солена вода.

— Преди месец бих опитал, ако беше поискала, но сега не съм сигурен, че сърцето ми е съгласно. Понякога някой нанася такива удари с чук върху сърцето ти, че дори все още да имаш чувства към този човек, те не са същите. Невинността в теб си е отишла завинаги и безвъзвратно.

Даа, Холи се надяваше, че отношението на Лиъм към бившата му бе точно такова.

Миа зави крайчетата на аспержите в хартиена салфетка и ги хвърли в кофата за отпадъци.

— Разбирам те. Например, ако Даниъл скъса с мен заради някоя друга, не виждам как ще го приема отново за гадже. Не и след като ме е унижил. Както направи Джак Лорънс с Анабел Мартину. Той я заряза и в часа по история си тръгна с Анджелина Каспър, като я държеше за ръка. Тя пък след три часа го заряза заради едно друго момче. Тогава той се опита да се върне при Анабел и тя взе, че се съгласи.

Тамара внимателно изля соса от тигана върху месото, след което пъхна тавичката във фурната.

— Понякога хората трябва да простят, да дадат втори шанс, защото не могат да постъпят по друг начин. Може да стане, а може и да не стане, но поне ще знаят, че са опитали.

Холи кимна. Не че от тези думи й стана по-добре.

— А ако не искаш да опиташ? — попита Джулиет. — Ако не можеш да простиш, нито да забравиш? Ако не искаш да предоставиш втори шанс?

Всички спряха да работят и я загледаха за миг.

— Предполагам, че тогава ще свършиш тъжна и самотна като Маделин Уиндъмир — отвърна Миа, — която не прости на гаджето си, въпреки че той я моли. Сега тя иска да си го върне, но той вече е с друго момиче.

Джулиет я загледа.

— Никой не бива да бъде тъжен и самотен.

— Да, но се случва. Хората го правят — произнесе се Миа. — Защото не знаят как да простят.

— Как си се научила на толкова мъдрост само на дванадесет години? — попита я Саймън, докато изцеждаше аспержите. Двамата с Миа започнаха да ги топят в разбити с мляко яйца, сетне ги топнаха в галета и ги наредиха в тигана с горещото олио.

— Вероятно защото все още никой не е разбивал сърцето ми — продължи Миа, душейки пържещите се аспержи. — О, господи, изглеждат и миришат страхотно. Както и да е. Знам, че родителите ми ще се оженят пак и ще живеят щастливо. Колко страхотно ще бъде да присъствам на сватбата им, нали? Нямам търпение да участвам в подготовката. О, сетих се! Холи, ти може да се заемеш с кетъринга за сватбата! — Тя се обърна сияеща към Холи и започна да обръща аспержите, преди да ги извади.

О, може би трябва да се радва, че бележникът с рецептите се загуби, помисли си Холи. Защото това щеше да бъде идеалното извинение да не обслужва сватбата на мъжа, в когото бе влюбена.

 

 

През следващите няколко дни Холи създаде нов бележник с рецепти. Тя напечата всички, написани ръчно от баба й, плюс онези, които вече бе изпробвала през изминалите четири урока. Бележникът стана съвсем тъничък. Осъзна, че би могла да направи списък на местните жители, които бяха посещавали курса през последните няколко години и да ги попита дали пазят копията от рецептите, които тя на свой ред да копира и прибави към бележника. Баба й пазеше списъците на своите ученици, започвайки от самото начало — 1962 година.

Холи отвори на първа страница. Ленора Уиндъмир, Анет Питърман, Жаклин Тибо и Нанси Уагонър. На последната страница имаше двадесет и пет имена и телефони, а до всяко име по един червен печат „Платено“. Холи разпозна седем имена от последните две години. Катерин Матисън и Джулия Кентана бяха библиотекарки в малката библиотека. Дейл Смит бе пенсионерка, която сега работеше на касата в универсалния магазин. Маргарет Пийл ръководеше книжарницата, а семейство Коулман бяха три поколения — баба, майка и дъщеря, които притежаваха хлебарница и кафене. Тя се опита да си представи как нейната собствена баба, майка й и тя самата работят рамо до рамо в кухнята всеки ден.

Телефонните обаждания до всеки един от тези хора дадоха добри резултати: всички пазеха рецептите си.

Същия следобед Холи отиде в хлебарницата, за да вземе рецептите от семейство Коулман. Мей Коулман — бабата, беше посещавала курса преди три години, после тя и дъщеря й го бяха посещавали заедно преди две, а последната година и трите жени бяха се учили от баба й, така че в резултат те имаха цели петдесет рецепти.

— Какво е да посещавате заедно курса? — попита Холи, докато Мей й подаваше чаша капучино и шоколадче под формата на сърце.

— Много поучително и опознавателно — обади се Даяна Коулман, поставяйки пред нея бял шоколад и кифла с малини за сметка на заведението. — Научих малко повече за мама и баба. Научих как се прави страхотна лазаня. Но все още не мога да направя прилично ризото, дори от това да зависи живота ми.

За Холи бе удивително да открие, че баба й бе докоснала живота на толкова много хора по различен начин. Мей и Даяна седнаха до нея и й разказаха една история от времето, когато посещавали заедно курса на Камила. Започнали да спорят за нещо дребно и глупаво, Даяна грабнала суровата телешка пържола, която точно поръсвала със сол и пипер, и я запратила по майка си. „Добре, де! Прави каквото искаш! Ти все знаеш най-много!“ Камила ги успокоила, накарала ги да кажат желанията си над друга телешка пържола, а до края на часа майката и дъщерята знаели повече една за друга. Нещо, което ги сдобрило, сближило и подтикнало да отворят заедно хлебарницата.

— Обичам да слушам тези истории — отпи Холи от вкусното кафе.

В този миг вратата се отвори и в хлебарницата влязоха Лиъм и Миа. Холи замръзна, поглеждайки дали зад тях не идва и красивата майка на Миа, но нея я нямаше.

— Холи, здравей! — Миа веднага изтича към нея. — О, ти събираш рецептите?

Тя едва успя да се усмихне. Погледна бегло към Лиъм, страхувайки се да не задържи погледа си по-дълго и да издаде чувствата си.

— Здравей — поздрави я и той. Усещайки погледа на дъщеря си, добави бързо: — Дойдохме за невероятно вкусните сладкиши на Коулман.

— Няма да ви отнемам повече от времето — обърна се Холи към Даяна и Мей, събирайки листата с рецепти в чантата си. — Благодаря ви много за помощта.

Тя се обърна към Миа, която разглеждаше с възторг сладкишите на витрината.

— Чао, Миа — добави и хвърли един светкавичен поглед към Лиъм, а той я гледаше настойчиво с изражение, за което можеше да се закълне, че казваше: „Липсваш ми“, „Съжалявам“ и „Все още мисля за теб“.

Холи побърза да излезе и почти затича по улицата, когато чу гласа му да я вика. Тя спря и се обърна, а той вървеше към нея. Точно пред очите на Ейвъри У. и ужасната й приятелка Джорджина, които стояха на тротоара и ги гледаха с ококорени очи.

Гледайте! Няма какво да видите, помисли си, докато се опита да събере сили, за да чуе онова, което той щеше й каже. Може би повече от „Съжалявам“, повече от „Не исках да те нараня!“

Тя си пое дълбоко въздух и изчака Лиъм да каже онова, за което бе излязъл.

— Аз… — Той едва я погледна. — Много си красива.

— Най-добре да вървя. Имам работа.

— Почакай! — Той докосна ръката й. — Как си?

— Как съм? — повтори като идиот тя. Боже, беше толкова неловко. Неловко и болезнено. Наистина трябваше да върви. Веднага. — Просто искаш да ме питаш как съм?

Не, идиотко, идва да ти направи предложение.

Тъмносините му очи не се откъсваха от нейните.

— Излязох, защото… радвам се, че те виждам. — Понечи да каже още нещо, но реши да не го прави.

Тя го изгледа, обърна се и забърза, чувствайки погледа му върху себе си.

Когато влезе вкъщи, се разплака неудържимо. Прегърна Антонио, за да има нещо топло до себе си. Сетне избърса ненужните сълзи и се хвана за работа — направи най-доброто ризото, което можеше, записвайки стъпка по стъпка действията и обмисляйки какво трябва да направи. Не беше никак лошо на вкус, дори и с консервиран бульон. Провери няколко рецепти в гугъл и откри, че бе забравила бялото вино. Но не и желанието: не, никога нямаше да предаде баба си.

За няколко дни Холи събра в новия бележник повече от сто рецепти.