Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Love Goddess Cooking School, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

3

Когато Миа си отиде, Холи отново насочи вниманието си към ризото ал салто. Въпреки че вече бе оформила своето желание, тя се помоли на глас „Моля, не загаряй!“ в изпълнения с аромат на чесън въздух, сетне включи котлона. Стоеше пред печката и гледаше втренчено ризотото, което започваше леко да пращи и пука, след което се наведе над плота и прочете отново инструкциите. Разтопете масло в тигана. Разстелете ризото върху дъното на тигана, оформяйки палачинка. Запържете на средно висока температура, докато краищата станат златистокафяви, сетне покрийте тигана с капак. Обърнете тигана с капака. Сега ризото трябва да е върху капака. Върнете тигана върху огъня. Плъзнете палачинката от капака обратно в тигана и запечете до златисто и от другата страна.

Всичко беше добре, докато обърна тигана. Това бе четвъртият й опит да направи ризото ал салто и палачинката за четвърти път залепна на капака, без да се отлепи.

„Ако блюдото не се получи такова каквото очакваш, просто опитай отново“ — така баба й съветваше своите курсисти. И Холи в това число.

В готвенето тя харесваше точно това. Възможността да се повтори действието. В любовта, в интимните връзки нямаше повторение. Повтаряше се само фразата „Ти не си виновна, аз съм виновният“. Но при ризото, преварена паста или пресолен сос — при тях имаше не само втори шанс, можеше да повториш сто пъти.

След като изми съдовете, тенджерите, тиганите и приборите, тя почисти кухненския остров, плотовете, печката, премете пода и го изми, така че заблестя без нито едно петънце, сетне провери купата за вода на Антонио, изгаси лампите в кухнята и изкачи тесните стръмни стълби към втория етаж, където имаше две спални и огромна баня с вана, чиито крака бяха като животински лапи. Позволи си да полежи петнадесет минути във водата със солите на баба си, които имаха аромат на лавандула и подействаха чудотворно на изморените й мускули, сетне облече най-удобната си пижама и събра мократа си коса на опашка.

Беше само девет и половина, но бе изтощена и искаше да се мушне под завивките, да забрави за палачинките от ориз и може би да позволи на мисълта си да се зарее и да се отдаде на мечтите за високия мъж с очи, които имаха цвят на боровинки, и лека трапчинка на брадичката. Но вместо да си легне, бе привлечена от стаята на баба си.

Спалнята бе оскъдно обзаведена, но същевременно уютна, с доминиращо, кралско по размери желязно легло, над чиято черна рамка зад главата имаше малка маслена картина на трите камъчета от река По. Леглото бе покрито с бяла покривка и четири големи възглавници. В единия ъгъл на стаята стоеше огромен махагонов гардероб със забележителни дърворезби; в другия ъгъл имаше тоалетка от ковано желязо с голямо кръгло огледало и стол, покрит с бяло кадифе. На скрина до прозореца върху стъклена табла бяха подредени старомодните шишенца за парфюм на баба й и снимки на Холи и родителите й. Тя обичаше тази стая. Приближи се към тоалетната масичка и взе снимката, която баба й бе мушнала в процепа между огледалото и рамката — на нея бяха тя и Камила. Баба й я направи в деня, преди да умре, като държеше фотоапарата в протегната си ръка. За Холи тази снимка беше скъпоценна.

Тя изгаси лампите и включи само нощната лампа на масичката до леглото, сетне се мушна под завивката и взе бялата сатенена торбичка с камъните, която стоеше до нея. Сложи камъните в дланта си, затвори очи и зачака, надявайки се, че те ще й кажат нещо, ще й разкрият някаква тайна като например: Всичко ще се оправи. Ти ще бъдеш добре. Един ден ще се събудиш и няма да чувстваш мъчителна празнота в сърцето и стомаха си. Няма да предадеш баба си. Тя ти остави „Кучинота ди Камила“, защото вярваше, че можеш да се справиш с наследството и по свой начин.

Имаше ли въобще някакъв начин? Това беше въпросът.

Холи завърши Бостънския университет със степен по английска литература и нямаше никаква представа какво да прави с живота си. Затова опита по малко от всичко. Работила беше различни неща: от асистентка на частен инвеститор, което включваше много проверки на досиета чрез гугъл, до бавачка на кучета. Беше продавала реклами за последните страници на вестниците. Беше доброволка в болница, където четеше приказки на деца, които чакаха за операция. Беше работила временно в цяла дузина литературни агенции, изпращайки едни и същи писма на начинаещи писатели, в които се казваше: „Съжаляваме, но вашата творба не е подходяща за нас“, както и в агенции за недвижими имоти. Но нищо не успя да я грабне. Дори трите месеца в детския музей, през които забавляваше децата с факти за морските обитатели и живота в океаните. Харесваше й да бъде сервитьорка, с изключение на случаите, в които някой самотен и отегчен флиртаджия я питаше: „Ей, ти какво си? Сервитьорка и какво още?“

На което тя учтиво отговаряше „Само сервитьорка“.

— Но все пак какво обичаш да правиш? — питаше я раздразнено Джон. Той беше инвестиционен банкер и сърцето му бе обладано от парите още в първи курс по финанси в колежа.

Холи беше свила рамене, без да отговори. Знаеше, че обича Блу Краб Айлънд и баба си и все пак, вместо да се върне в Мейн след завършването на колежа, беше останала в Бостън заради едно момче, в което се бе влюбила. След това в друго. Докато накрая тръгна след Джон Риърдън от Калифорния, на хиляда и седемстотин километра разстояние. Беше позволила връзките да заемат централно място в сърцето, душата и ума й. Може би защото никога не откри своето място, своята ниша в живота.

Така че какво обичаше да прави? Обичаше да гледа котки, дори стари и мързеливи като Антонио. Обичаше да се разхожда по мостовете. Обичаше да седи в малката уютна ниша в кухнята на баба си, да пие чай и да наблюдава как Камила Константина, която приличаше на София Лорен и сменяше роклите си всеки ден според случая, разточва прясна паста и пълни своите ньоки[1]. Обичаше да вдишва аромата на нейните сосове с доволно изражение.

— Значи трябва да се запишеш в кулинарно училище? — беше предложил Джон. — Сигурен съм, че притежаваш влечение към кулинарията по наследство от баба ти. Би могла да отидеш в онова прочуто френско училище „Кордон Бльо“.

Това бе един от първите намеци, че Джон Риърдън няма да е съсипан, ако помежду им лежи цял океан.

Аз не съм готвачка, беше си помислила тогава тя, помисли го и сега. Споменът за баба й сви стомаха й от болка, защото седемгодишната Холи се промъкна отново в мислите й. Искаше й се да върне начина, по който се бе чувствала онзи ден в кухнята, когато, без да осъзнава бе поръсила сандвича за баба си с отрова за плъхове. Да върне учудването и загадъчността, възможностите и радостта, забавлението да подбере подправките и съставките. Искаше… какво искаше? Да почувства отново онова, което бе чувствала онзи ден в кухнята на баба си. Напълно погълната от онова, което прави. Влюбена в онова, което прави. Уверена, въпреки че не можеше да разточи пастата толкова тънко, без да се скъса, нещо, което баба й правеше без грешка. И това й харесваше, въпреки всичко. Никога и никъде не беше се чувствала така, както в кухнята на Камила. А ето че сега, когато беше нейна, Холи бе уплашена. Въпреки че не знаеше как да готви, нито как да учи другите да готвят, тя се чувстваше необяснимо спокойна в тази къща и в тази кухня.

Холи стисна по-силно камъчетата в ръката си. Кажете ми, че мога да се справя. Просто ми го кажете. Но камъчетата не казаха нищо. Тя и не очакваше, разбира се, но нямаше нищо против да получи някакъв знак. Например премигване на светлината.

Въздъхна и върна камъчетата в торбичката, която остави на мястото й. Откакто се прибра преди месец и двете седмици след смъртта на Камила тя спа в другата спалня. Всъщност спеше там всяко лято през своето детство. Тя бе по-малката от двете стаи, но Холи все още не бе готова да се пренесе в красивата спалня на баба си с голямото легло с орнаменти, което Камила бе донесла от Милано, когато се преместила на Блу Краб Айлънд. През изминалите две седмици Холи оставяше вратите на двете стан отворени, така че духът на баба й да може спокойно да влиза в нейната стая. И защото обичаше да наднича в нейната стая, да сяда на леглото със снежнобяла покривка, обичаше да гледа рисунката на камъчетата, както и голямата картина на река По, която приспиваше баба й всяка вечер.

Тя огледа снимките върху скрина — на родителите си, на майка си като малко момиченце и още една като тийнейджърка, и се опита да си я представи. Лучана не харесваше тази вълшебна къща и едва бе изчакала да стане на осемнадесет, за да я напусне. В детската стая на майка й, която сега беше нейна, нямаше никаква следа или намек за Италия или за нейния италиански произход. Беше пълна с бяла лятна мебел, типична за Мейн и стъклени купи с мидени черупки. Майка й смяташе Камила и нейните сексапилни рокли, врачуването и сватосването за досадни и бе напуснала този „гаден“ остров в първия възможен момент, за да се установи в предградията на Бостън, където живееше с баща й, който нямаше високо мнение за своята къща или за Блу Краб Айлънд. Лучана Магуайър не можеше да разбере защо Холи искаше да прекарва колкото е възможно повече време на острова, когато самата тя бе искала само да избяга колкото е възможно по-далеч от него, но майката на Холи не твърдеше, че разбира дъщеря си. Така че Холи прекарваше всяка ваканция и всяко лято при баба си, обичаше острова и знанията на Камила. Тя израсна с успокояващото обещание и сигурност в онова, което предстои (вярваше в постоянно повтаряното от баба й „Всичко ще бъде наред“, за разлика от собствената й майка, която се бе самопровъзпласила за реалист, който не вярва в „подобни глупости“, а всъщност бе един голям стар циник.)

Холи растеше и докато всяко лято прекарваше по цял месец на Блу Краб Айлънд, местните я питаха дали е наследила дарбата на баба си да предсказва бъдещето. Не, не беше. Не можеше като Камила да прецени някой и да знае, че истинската любов не е мъжът до нея, а следващият, когото ще срещне случайно, най-вероятно в супермаркета. Или че не бива да обува новите си кожени ботуши на другия ден, защото ще вали, въпреки че прогнозата гласи точно обратното.

Холи бе наследила неспособността на рода Магуайър да предвижда.

Спомняше си как баба й в Деня на благодарността миналата година каза, че според нея Джон не е мъжът за нея, че той няма сериозни намерения. Двамата с Лизи също бяха поканени на този празник, но той предпочете да заведе дъщеря си при родителите си, а Холи не бе поканена. Все пак на другия ден се обади и й каза, че я обича, а тя си помисли (както понякога правеше, въпреки че това я караше да се чувства зле), че баба й всъщност нищо не знае, че всичките й думи са плод на старомодно мислене, притеснения и мъдрост.

Но баба й всъщност знаеше.

В нощта, когато Джон скъса с нея, Холи вдигна телефона да й се обади и откри, че Камила й бе оставила съобщение. „Мисля за теб, както винаги.“ Очевидно вече е знаела какво ще стане. Холи се обади и й обясни, че е сервирала sa cordula на Джон, а той казал, че е гнусно и го изплюл, и после се разделили. Но това не било никаква утеха, защото знаела, че той е Голямата й любов. А баба й каза да смени полета си за Мейн за другия ден, въпреки че вече се бяха уточнили да отиде при нея след две седмици. Когато Холи се обади на шефа си на другата сутрин, за да съобщи, че е болна (истината бе, че сърцето й бе разбито), шефът й каза, че имал намерение да говори с нея, че е недоволен, че е прекалено бавна и са решили да я освободят, за съжаление. Скоро трябваше да се наложи да освободи и квартирата си, тъй като гаджето на съквартирантката й щеше официално се пренесе при нея. И тъй като другото момиче бе наело апартамента първо, преди няколко седмици на Холи й бе съобщено, че трябва да се изнесе, за съжаление. Тя си бе мислила, че Джон ще я покани да се премести при него. Но той не го направи, за съжаление.

Всички съжаляваха, а тя нямаше къде да отиде.

Баба й е знаела, че ще умре, затова я бе помолила да отиде през септември. За да бъде повече време с внучката си.

Камила Константина не бе истински медиум; според собствената й оценка в 30 процента от случаите грешеше, обикновено когато ставаше дума за въпроси от рода на „Ще се омъжа ли скоро?“ (Памела Фрум, която ръководеше библиотеката на Блу Краб Айлънд бе на 42 и все още не бе срещнала мъжа, въпреки че баба й още преди десет години й бе казала „Да, разбира се, ще се омъжиш“. Понякога Холи се чудеше дали Камила не бе просто любезна. Защо да казва „не“? Какво щеше да промени това за Памела Фрум, която все още можеше да бъде видяна с високи токчета и червило да очаква своята половинка на среща с помощта на match.com?) Баба й също така беше сигурна, че ракът на пралеля й Джада ще я прибере около Коледа, а ето че две години по-късно лелята все още ставаше в пет сутринта, за да разточи пастата за ресторанта на сина си в Милано.

Обаче в 70 процента от случаите Камила беше права. Независимо дали ставаше дума за мач на „Ред Сокс“, за нечия голяма любов или за торнадо. Холи често се чудеше дали не е по-трудно да знаеш какво ще стане, отколкото да не знаеш.

Тя стана от леглото, отиде до гардероба и отвори горното чекмедже, където знаеше, че ще намери дневниците на баба си — купчинка от четири черно-бели бележници, написани на английски. Извади ги и ги занесе до скрина, където спря, за да отвори едно от шишенцата с парфюм, да извади пръчицата и да я потърка върху китката си. Уханието от любимия парфюм на баба й бе така успокояващо, както прегръдката й.

Холи откри дневниците на баба си в деня на погребението й, когато се качи горе, за да избяга от майка си (тя я преследваше заради отказа й да продаде къщата) и баща си, който унищожаваше чиния след чиния с пържени крилца, а кухнята бе пълна с храна, която баба й нямаше да докосне дори, донесена от съседите, за които тя бе направила много.

Когато зачете написаното от Камила, Холи не се почувства добре. Не беше сигурна дали трябва, а също и дали иска да чете, но сега, след като животът на Камила стана неин, трябваше да открие една-две тайни между страниците, нещо, което да направи новия й живот повече неин и нещо, което да й помогне да разбере собствената си майка, от която се отдалечаваше и отчуждаваше все повече и повече. Лучана бе загубила собствената си майка и въпреки че Холи я видя да плаче на погребението, сълзите й изглежда бяха породени не от скръбта, а от нещо друго — най-вероятно непроходимата пропаст между двете, помисли си Холи. Лучана Магуайър почти не говореше за детството си на Блу Краб Айлънд освен в случаите, когато казваше, че е била нещастна от най-първите си спомени.

Холи имаше чувството, че ако баба й не бе искала тя да прочете дневниците, нямаше да ги постави най-отпред в най-горното чекмедже на скрина, където вероятно ги бе сложила едва когато вече е знаела със сигурност, че ще умре. Тя взе най-горната тетрадка, върху която с красивия почерк на баба й бе написано „Тази тетрадка принадлежи на Камила Константина“. Легна обратно на леглото и я отвори.

„Август 1962

Мило дневниче,

Преди няколко дни закачих обява: «Уроци по готвене на италианска храна» между обявата за бавачка на бебето на Анет Питърман (бедното пеленаче имаше колики, но никой не откликна, според думите на съдържателя, въпреки че Анет давала цели три долара на час) и черно-бялата лъскава снимка на президента Кенеди с неговия подпис. Дъската за обяви в магазина е нещо като кутия за предложения и бюро за оплаквания. «Моля намалете звука на радиото в колата си, когато карате по Блу Краб Булевард» — бе едно от оплакванията. Другото бе, че някой не бе почистил след кучето си на Шелтър Роуд. Снимката на Кенеди вдъхва увереност. Армандо го харесваше, първият президент — католик на нашата нова страна, казваше той. «Разбираш ли, ние сме част от тази велика страна» бяха думите му.

Но сега Армандо го няма. Оттогава мина цяла година.

Той умря от инфаркт, докато плевеше градината. Терапевтът в групата за опечалени в Портланд ме посъветва да започна да си водя дневник, което щяло да ми помогне да избистря чувствата си, тъй като сега има много малко хора, с които мога да говоря. Не ми се иска да пиша за мъката си, но колкото и да е странно днес, денят в който започвам онова, което чувствам като моя трети живот (първият започна в Италия, вторият бе с Армандо в Америка, а третият като вдовица с малко дете, което трябва да отгледам) купих тази тетрадка от универсалния магазин тук, на Блу Краб Айлънд. Удивително е, че точно преди месец се събудих с желанието да дойда на този остров, където в един прекрасен летен ден двамата с Армандо карахме колела край залива. Чувството беше силно и аз знаех, че трябва да дойда тук, да взема Лучана, която бе на пет, да я доведа на този остров, където нямаше сини раци, но имаше дървени къщи и едно бунгало — тази двуетажна лятна къща, боядисана в цвят на праскова, като джинджифилов хляб — сгушено сред вечнозелени борови дървета в далечния край на главната улица. Моментално почувствах, че това трябва да бъде нашият дом. Той е малък, само с две спални, и е малко порутен, но най-голямата стая в къщата е кухнята, а има и малък заден двор, където бих могла да отглеждам подправки, билки и зеленчуци.

В момента, в който карах по дългия мост, който свързва Портланд и Блу Краб Айлънд, почувствах как познанието ми се връща. Цялата изминала година без Армандо, всяка сутрин се събуждах без мисъл в главата, без в сърцето и в костите ми да има нещо друго, освен онова, което дори моята малка скъпа Лучана можеше ясно да види: че съм разбита от скръб. Но ние бяхме в Америка от пет години, в Портланд, и аз щях да се оправя. Това го знам дори без помощта на моите камъчета. Беше дошъл моментът да взема Лучана, да я изведа от този дом на загубата и да я заведа в дома на началото. Сега, точно след един месец, стаите са боядисани с цветовете на Средиземноморието, кухнята е оборудвана и готова. Аз също съм готова да дам на тази изключителна идея възможност, да се опитам да уча другите хора на италианска кухня. Имам прилична сума пари, заделени настрани, но искам да опитам да си вадя сама хляба, да покажа на Лучана, че една жена може да бъде предприемчива.

Днес започна първият курс с първите ученици. Четири курсистки! Четири изненадващи ученички. Това са най-известните, най-модните дами на Блу Краб Айлънд: Ленора Уиндъмир, чийто прапрадядо купил острова през далечната 1800 година и която притежава универсалния магазин, и нейните приятелки. Когато закачих онази обява, не знаех кой и дали въобще някой ще се запише в моя курс, затова се консултирах с моите камъни и бях осенена от спокойствие, което означаваше, че да обявя курса бе най-правилното нещо, но нямах идея как да го направя.

Днес е прекрасен пролетен ден и ученичките ми дойдоха по-рано. Същите тези жени минаха от тук и спряха в деня, в който купих къщата в края на Блу Краб Булевард (какъв ти булевард, просто павирана улица) име заразпитваха «Откъде сте? Какво се случи със съпруга ви? Дъщеря ви говори ли английски? Винаги ли носите рокли? Дори и когато чистите?»

Постоянно чувствах погледите им, когато отивах до универсалния магазин, водейки Лучана за ръка, за да купя продукти. В магазина няма всичко, но през последните пет години научих кои месари и пазари в Портланд предлагат зеленчуци, риба и месо, които могат да съперничат на пазарите в Италия. Те не ме харесват, тези жени, защото съм италианка и говоря английски със силен акцент. Защото нося красиви рокли всеки ден, дори когато чистя. Защото един от техните мъже, нямам представа кой, казал насред кафенето, където се сервира толкова ужасно кафе, че никога не съм ходила да пия: «Вие знаете ли на кого прилича тя? На София Лорен.»

Предполагам, че приличам малко на София, но моите коса и очи са почти черни. Имам нейната прическа, фигура и акцент. Още една причина жените тук да не ме харесват.

Така че бях изненадана, когато точно на обяд във вторник тези четири важни и известни дами се появиха на прага ми с таксата от 10 долара. Те влязоха една след друга по реда на общественото си положение. Разбрах това веднага. Първа бе Ленора Уиндъмир с лакираната си руса, почти бяла коса във формата на кошер, кремав мохерен пуловер и тесни пантофки с цвят на праскова. Следващата беше Анет Питърман, също руса, също с пантофки, която щеше да бъде много привлекателна, ако не бяха тъмните кръгове под очите и умората, отпечатани върху лицето й. Сигурно заради коликите на бебето. Жаклин Тибоде, президент на родителско-учителската асоциация, съпруга на градски съветник, със своите кестеняви къдрици и фини черти, приличаше на малка порцеланова кукла. И Нанси Уагонър, която говореше рядко и само се съгласяваше с онова, което казваха останалите три.

— Добре дошли в «Кучинота ди Камила»! — поздравих ги аз със заучена пред огледалото любезна усмивка. — Готова съм да ви посветя в тайните на италианската кулинария. — Взех престилките, които бях купила и им ги подадох.

— Няма за къде да бързаме, нали? — рече Ленора, без да вземе престилката, така че и останалите три моментално свалиха протегнатите си ръце. — Какъв е този парфюм? Не го познавам, а винаги опитвам новите аромати. От Италия ли е?

— Всъщност аз си го правя сама, смесвам различни масла. Мога да ви направя малко, ако искате, за следващия час.

Тя ме загледа.

— Колко мило. Интересно как успяваш да удължиш очната линия на горните клепачи, а не използваш нищо на долните. Защо?

Моята очна линия? Това ли ги интересуваше?

— Защо не носиш панталони? — искаха да знаят те. — Откъде купуваш сутиените си? Каква марка шампоан използваш? Редовно ли ползваш маша за коса? Или си правиш студено къдрене?

Онова, което много бързо разбрах, бе, че те искаха да научат тайните ми, без да ми правят какъвто и да е комплимент. Искаха да ме изучат отблизо, да разберат как нанасям грима си, как подреждам косата си и как се обличам, така че да подчертая качествата си, а не да ги скрия. Те не се интересуваха от готвене; вече знаеха да готвят или поне така си мислеха.

— Е, дами, най-добре ще е да се хващаме за работа — прекъснах ги аз. — Оссо буко отнема известно време, за да се приготви…

— Оссо буко ли? — прекъсна ме Анет. — Това трябва да е нещо… как беше думата? Екзотично. Ние искаме да се научим да готвим италиански блюда, както ги предлагат в ресторантите. Нали разбираш, телешко пармиджана, лобстер фра дяволо.

Мили боже! Телешко пармиджана? Телешко със сирене върху него?

Бях съставила класическо меню от три блюда: малка порция паста за начало, талятели с обикновен доматен сос и оссо буко. Така че пренебрегнах думите на Анет и започнах урока за класическата италианска вечеря, състояща се от малко паста, оссо буко, една салата и плодове за десерт.

— Но аз наистина искам да се науча как да правя телешко пармиджана — настояваше Анет. — Също и лазаня, но главно телешкото парм. Това е любимото ядене на мъжа ми, а следващия уикенд планирам голямо парти за четиридесетгодишнината му. Всички присъстващи са поканени и…

Добре, че се сети да спре навреме. Не всички присъстващи бяха поканени.

— Е, добре, щам толкова настоявате — казах. — Ще ви науча как се прави вкусно телешко пармиджана.

Телешко, разбира се, имах. А сирене Пармиджано-Реджиано[2] винаги имаше в хладилника.

Така че накрая жените сложиха престилките и се събраха около кухненския остров, за да научат как да овкусят месото, как да направят соса, кога да сложат сиренето.

Но докато Анет Питърман поставяше сиренето върху телешкото в тигана, почувствах и вече знаех, неочаквано и за самата мен, че съпругът й няма да присъства на празненството. Всъщност онова, което почувствах, бе отсъствието му. Той щеше да умре. Нямах представа как и кога. Само знаех, че няма да бъде на това парти.

Така че въздъхнах, сърцето ми се сви от съчувствие към Анет с ревящото бебе, която не спираше да говори за мъжа си. Боб това, Боб онова, Боб каза, Боб и аз. Не я харесвах — нито останалите три. Те бяха дошли тук без желание, с намерението да научат моите тайни и това ги правеше уязвими. А сега аз знаех повече за тях, знаех неща, които ме тревожеха. Защото знаех какво е съпругът ти най-неочаквано да те остави сама.

Така че приех тези жени, които не харесвах, да ме научат как се готви италианска храна по американски.

И научих нещо. Всъщност научих няколко неща.“

Записките свършиха. Холи искаше да чете още, да открие какво се е случило, дали съпругът на Анет е починал, дали жените са се върнали следващата седмица, но беше толкова изморена, че очите й буквално се затваряха. Тя взе трите камъчета от торбичката и ги притисна към гърдите си, загаси лампата и загледа полумесеца на фона на тъмното небе. Последната й мисъл бе как Джон и Лизи идват неочаквано да я видят, Джон е очарован от идеята да се премести в Мейн и да прави снимки, Лизи се разхожда сред дърветата и събира боровинки. Тя придърпа завивката до брадичката си, чудейки се какво ли бреме е да знаеш какво ще се случи в бъдеще.

Бележки

[1] Ньоки — вид пелмени с различна плънка според областта в Италия, например тосканските са направени от брашно, сирене рикота и спанак. — Б.пр.

[2] Произхожда от Парма, Реджо Емилия. Спорел италианския закон така се нарича само сиренето, произведено и този район — Б.пр.