Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Love Goddess Cooking School, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

7

Малко преди шест Холи извади торбата с продукти от хладилника, пресече улицата и тръгна надолу по непавираната Коув Роуд. Като дете често бе карала колело по този път. От двете й страни се редяха привлекателни малки вилички и бунгала с огради от дървени колове и веранди. Къщата на семейство Гелър бе последната вляво, както й каза Миа, веднага зад нея се ширеше заливът. Смрачаваше се и Холи не можеше да види водата, но чуваше гларусите и чувстваше бриза в лицето и косите си.

Къщата бе красива — като къщичка от приказките, каменна, с врата от червено дърво, а името Гелър бе изписано върху пощенската кутия с формата на рак. Под каменния навес стояха подпрени две колела, от дръжките им висяха защитни шлемове. Две гончета се втурнаха да я посрещнат, лаят им предупреди Миа, че Холи е тук. Червената врата се отвори и момичето тръгна към нея с усмивка.

— Толкова се радвам да те видя. Страхувах се, че може да не дойдеш.

Стига да можех, помисли си Холи.

— Донесох продукти за лесна за готвене храна. Можем да направим пиле по Милански, така ще покажеш на баща си какво си научила и колко лесно и бързо става, а за гарнитура ще направим лингуини примавера. Плюс вкусен италиански хляб, от който ще направим брускети — хлябът се препича на тостера и може да се топи в салата от пресни домати и зехтин.

— Прима… какво?

— Примавера, означава пролет — усмихна се Холи, — а в този случай използваме пролетни зеленчуци. Повярвай ми, много е вкусно.

Едната вежда на Миа литна нагоре.

— Щом ти го казваш. Всичко, което направихме миналата вечер, беше невероятно.

— Така беше, нали? — Не невероятно като готвенето на Камила, не невероятно като в ресторант четири звезди, а защото те го приготвиха сами, с ръцете си. — А баща ти тук ли е?

— Още не се е върнал от работа. Влизай.

Холи последва момичето по трите каменни стъпала и влезе в коридор, в който имаше закачалка от ковано желязо, на която остави сакото си. През една арка влязоха в голяма дневна с огромна каменна камина; имаше диван и канапе за двама с кафява кожа, върху които лежаха нахвърляни цветни възглавнички; на пода — ориенталски килим. До стената стоеше пиано, а над канапето — галерия от снимки на Миа в различни възрасти.

— Много е хубаво тук — възхити се Холи, докато се оглеждаше. И много по-уютно — тук живее семейство, не самотен баща, помисли, спомняйки си колко сурова бе обстановката в дома на Джон Риърдън.

— Все още! Само ден след като малоумницата влезе тук официално като мащеха, всичко ще бъде в розово и от пластмаса, повярвай ми. — Миа заведе Холи през малък коридор до кухнята, която бе доста голяма, със старомодно обзавеждане и оборудване — бяла печка и бял хладилник, без миялна машина, доколкото можеше да види. Под прозореца, който гледаше към залива, имаше голяма дървена маса и три стола. — Имахме два стола, докато татко и розовата пантера не тръгнаха сериозно и тя започна да идва всяка вечер. Мразя да гледам този трети стол.

Холи не смяташе, че е редно да взема отношение в дома на Лиъм Гелър, затова остави торбата върху плота и прибра бързо развалящите се продукти в хладилника, при което забеляза списъка със задачи, закрепен с магнит към вратата. Да сложа 10 долара в раницата на М. за екскурзията. Да прибера дрехите от химическо. Да сменя маслото. Да благодаря на учителката по готварство. Да купя едро смляно брашно. Само Да благодаря на учителката и Да сложа 10 долара в раницата бяха отметнати с големи черни чавки. Тя се усмихна.

— Баща ми е голям педант — обясни Миа. — Научих тази дума от речника.

Холи посегна към една голяма дървена купа и започна да слага в нея зеленчуците.

— Всеки си прави списък какво трябва да свърши. Ти също ще си правиш.

— Аз помня всичко тук — посочи с пръст главата си Миа. — Номер едно: да се отърва от вероятната бъдеща мащеха. Номер две: да накарам Даниъл да забележи, че съществувам на този свят. Номер три: да си намеря най-хубавата рокля за Есенния бал.

— Да не смяташ да го поканиш на танц?

— В никакъв случай! Ще бъда съсипана, ако ми откаже. Особено ако някой друг разбере, че аз съм го поканила. А моята единствена нова приятелка вече знае, че го харесвам. Достатъчно е и един човек да знае.

— Много е хубаво, че си имаш нова приятелка — подкрепи я Холи. Приятелите са всичко, особено когато си на дванадесет. Холи си спомняше колко много бе означавала Джулиет за нея, колко много й бе помогнала да се чувства добре, наистина добре в онази трудна възраст.

— Името и е Маделин Уиндъмир — продължи да обяснява Миа. — Как звучи само, не е ли страхотно? Тя смята да ме приеме в нейния „М“ — клуб, но останалите М-та в клуба не са съгласни. Като Морган Лийсън и Меган Грист. Маделин е едно от най-известните момичета в училище, така че, ако тя реши да ме приеме, значи съм вътре.

Хм. Това не звучеше никак добре. Но такъв е животът на малкия остров. Уиндъмир бяха навсякъде.

— Срещнах Маделин на партито, което майка й даде за нас, когато се преместихме тук в края на август — продължи да обяснява Миа. — Тя каза, че съм имала убийствена коса и възможно най-удивителното тяло и тъй като името ми започва с М, може да ме приеме в нейния клуб, ако останалите гласуват за мен в края на месеца.

Боже. Холи си спомняше тези глупости от училище, но предполагаше, че отдавна са забравени и останали в миналото. И така Миа или щеше да бъде приета в обществото на блестящите момичета и щеше да намери истински приятелки там, което бе абсолютно възможно (Холи знаеше от собствен опит, от наблюденията си върху групата на Ейвъри, когато бе тийнейджърка и от собственото си училище в Масачузетс), или щеше да бъде отхвърлена и да намери своята среда, своята собствена банда. Но все пак да „гласуват“, за да им станеш приятелка… Представи си как Джоди води Миа на среща в М-клуба. Може би тази жена наистина трябваше да си отиде.

— Миа, искам да ти напомня едно нещо. Ти също имаш право на избор. Ако решиш да не да бъдеш едно „М“, трябва да решиш и това.

Миа я погледна все едно имаше четири глави, но преди да каже каквото и да било, звукът от спираща пред къщата кола я накара да подскочи.

— Мисля да не му задавам въпроса директно. Няма да го изненадам като му кажа, че съм го видяла с пръстена в ръка. Той мрази конфронтациите. Ти трябва да проведеш разговора с баща ми.

Холи имаше отчаяното желание да избяга през вратата и да тича по пътя чак до Блу Краб Булевард. Какво правеше тук, насред тази семейна драма, която нямаше нищо общо с нея? Как въобще се бе забъркала в това?

Но Миа хвана ръката й и я поведе към дневната, където стоеше Лиъм, разчорлен както винаги, хубав както винаги, а двете кучета гончета скачаха около коленете му. При вида на Холи той направо замръзна.

— Татко, виж кой е тук! Тя дойде, за да ме научи на основните неща в кухнята и как се готви италианско. Не е ли страхотно! Тя е супер! Ще направим заедно вечеря. Няма да е зле, ако и ти се научиш на нещо, татко. Холи е най-добрата готвачка и може да ни покаже всичко за любимите ни манджи. Смятам да сготвя онова, което правихме снощи — пиле по Милански.

Холи смръщи вежди. Не обичаше да бъде манипулирана, особено от малки момиченца. По-късно трябваше да уточни този въпрос с Миа. И със сигурност не бе най-великата готвачка. Урок номер едно за Миа: всяко преувеличение може да провали целия ти план.

— Чудесно — промърмори Лиъм, свали сака от рамото си и го окачи на закачалката. — Но, скъпа, не трябваше ли да ме предупредиш? Имах други планове за тази вечер. Важни планове, които не мога да отложа.

Устните на Миа се свиха и тя сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

— С Джоди ли?

Той погледна неловко към Холи.

— Да, с Джоди.

— Какво е толкова важно? — попита момичето през стиснати зъби. — Защо тази вечер да е толкова важна за теб?

Холи искаше да изчезне на секундата. Ако можеше по някакъв начин да се изпари. Лиъм я погледна объркано, с изражение, казващо „Съжалявам за това“, сетне се обърна към дъщеря си.

— Скъпа, имаме гост, така че…

— Да, имаме гост, така че нека да не говорим за факта, че моят баща смята тази вечер да предложи брак на една изключително фалшива, празна и комична красавица, която ме мрази.

И с тези думи изтича през външната врата.

Лиъм хукна след нея, но тя бе изчезнала.

— Миа!

Тишина.

Той се върна, подпря тава на стената и въздъхна.

Холи взе сакото си.

— Според вас накъде е тръгнала?

— Когато е разстроена, ходи на четири места. Може да е на всяко от тях. — Той също облече якето си и двамата излязоха, а кучетата ги последваха.

— Стойте в двора — нареди им Лиъм и тръгна към задния двор, където Холи видя ивица вода и лодка с гребла до малък дървен пристан. — Често съм я намирал в лодката — обясни, докато заобикаляше къщата.

Трябваше ли да остане? Или да си тръгне?

Тя го последва.

— Сигурно ви е мъчно. Дъщеря ви да реагира по този начин на новината, че смятате да предложите брак на приятелката си.

В този миг осъзна, че направи точно онова, което искаше Миа, но беше малко късно.

— Новина ли? Нямам представа откъде й е хрумнало това… — Той спря рязко на пътеката и прекара пръсти пред косата си. — О, боже! Сигурно ме е видяла сутринта с пръстена на майка й и си с помислила, че съм го купил за Джоди.

— Пръстена на майка й? — изненада се Холи, като съвсем не бе сигурна, че трябва да води този разговор.

— Търсих си пропуска за паркинга и не можах да го намеря. Помислих, че съм го оставил в горното чекмедже на бюрото в спалнята, където обикновено хвърлям разни неща, които никога не използвам, и тогава открих диамантения пръстен на бившата си съпруга. Тя го остави, както и халката си, върху възглавницата ми сутринта, когато ни напусна, а аз го запратих в чекмеджето. Видях го тази сутрин за пръв път оттогава и това направо ме шокира. Знаете ли? Преди, няколко години животът ми бе съвсем различен. Мисля, че пръстенът ми напомни точно това.

Е, наистина беше неловко. Почти не познаваше този мъж, а сега слушаше за провала на брака му и за ескалиращата драма на дъщеря му.

— Значи няма да правите предложение на приятелката си?

— Не — отвърна той. Холи очакваше да добави все още не или не знам, или ще видим какво ще покаже бъдещето, но очевидно само това кратко не беше всичко, което Лиъм смяташе да каже.

Той си пое дълбоко въздух и издиша бавно, докато риташе камъчетата по пътя към Блу Краб Булевард.

— Напоследък нещата са малко напрегнати. Миа вярва, че майка й ще се върне за рождения й ден. Боже, как мразя подобни разочарования! Вероника обича да прави помпозни жестове — все едно е преобърнала небето и земята заради някого. А всъщност ще се появи и ще изчезне веднага след тортата. Ако въобще се появи.

— Ако трябва да съм честна, ще ви кажа, че Миа бе обсебена повече от идеята, че ще се ожените за Джоди, отколкото дали майка й ще дойде или не. Само за това говори.

— Е, като й обясня всичко, ще се успокои. — След като излязоха на булеварда, той каза: — Тя обича огромното дърво с ниските клони зад библиотеката. Да проверим там.

Двамата се упътиха натам. Малката библиотека бе в центъра на оградено площадче по средата на дългата около километър главна улица.

— Омъжена ли сте? — неочаквано я попита той, докато двамата вървяха по пътеката, заобикаляща оградата.

— Аз ли? Не.

— Значи сте щастливка. Все още не сте стигнали до цинизма.

— О, напротив. Доста съм цинична.

Той се усмихна.

— Когато днес сутринта намерих пръстена, мислех единствено за нощта, в която жена ми ме напусна. Тръгна си с думите, че съм я убедил да живее живот, който не искала. В това число и да роди дете. Можете ли да повярвате? Мислите ли, че някой може да убеди друг човек да живее живота, който не иска? Нали другият трябва да го желае, за да отговори с „да“?

Колко странно. Холи веднага си помисли за майка си — Лучана Магуайър. Когато я питаше защо не иска да посещава Камила, защо не иска да остане поне няколко дни, Лучана винаги отговаряше:

— Не искам да живея живота на баба ти. Трябваше да порасна там, сега не искам.

Когато настояваше и продължаваше да пита защо, майка й отказваше да говори. Понякога мърмореше, че децата нямат голям избор, сетне добавяше, че заради това не спирала Холи да посещава баба си — така нямало да й прехвърли собственото си негативно отношение към Камила и острова. Майка й беше объркана жена. Холи смяташе, че никога няма да успее да я разбере.

Миа бе искала Холи да прехвърли фокуса на разговора върху това как може едно дете да бъде накарано насила да живее по определен начин, да речем с определена мащеха, но тя не можеше, защото Лиъм не говореше за това. Той въобще не говореше за деца. Разговорът бе за света на възрастните. Връзките. Любовта. И липсата на любов.

— В известен смисъл, да — отвърна Холи. — Аз бих си помислила. Но ако другият човек е настоятелен, а ти самият не знаеш какво точно искаш, и животът, който ти се предлага, звучи привлекателно, дори и само на хартия, предполагам, че ще кажеш „да“ и без да си сигурен.

Идеята да се премести в Калифорния след три месеца връзка от разстояние беше нейна. Накрая Джон се бе съгласил. Беше казал: „Добре, защо не. Но няма да можем да живеем заедно, защото трябва да вземам Лизи всеки втори уикенд в месеца.“

Така че тя се премести в един тавански апартамент под наем заедно с друга съквартирантка, която рядко спеше там, докато един ден се прибра със сериозно гадже, което се нанесе и всичко приключи с изгонването на Холи. Може би тя също бе убедила Джон и го бе вкарала в живота си, а той бе казал „да“ с половин уста. Нямаше представа как стават тези работи.

— А какво ще кажете за сега? — попита Лиъм, сякаш прочете мислите й. — Имате ли чувството, че сте принудена да живеете живота, който не искате?

— В момента, да — отвърна с усмивка тя. — Дъщеря ви измисли всичко, състави плана, надявайки се, че ще й помогна някак. Съжалявам, че се намесих. Имам предвид в личните ви дела.

— Не съжалявайте. Миа ви вярва и няма много жени, които да й служат за пример. Мрази всички учители, с изключение на една, а единствената й приятелка изглежда е доста нахална и високомерна. Мислех, че Джоди може да окаже положително влияние върху нея, но както чухте, тя мрази и Джоди.

Холи отново се усмихна, не знаеше какво да отговори.

— Захванали сте се с бизнеса на баба си — неочаквано смени темата той, докато вървяха по калдъръма зад библиотеката. — Искахте ли го?

— Като се замисля, да. Намирах се на кръстопът — животът ми в момента и животът, който ми се стовари неочаквано на главата. Нов живот, пълен със смисъл, със съдържание. Когато растях, прекарвах всяко лято тук с баба си. Тя означаваше целия свят за мен.

Той я погледна.

— Тогава изглежда, че сте там, където трябва.

Те провериха под голямото дърво и няколко надвиснали клони, но Миа не беше там.

— А сега накъде? — попита Холи.

— Към далечния край на острова, където има една малка беседка в началото на парка. Тя обича да чете там. Малко е далечко, но може да е тичала.

Докато пресичаха Блу Краб Булевард, Холи можеше да зърне в далечината Блу Краб Коув Ин, кацнал на скалистия край на острова. Те се отправиха към гората, на около половин километър от тях.

— И така, вие защо мислите, че Джоди би имала положително влияние върху Миа? — попита Холи, надявайки се, че въпросът й не престъпва границите на учтивостта.

— Джоди е много позитивна, винаги усмихната, изпълнена с оптимизъм и толкова женствена… Тя е просто моята пълна противоположност. Кара ме да забравя всичко, защото е различна от мен. Говорим за неща, за които никога не съм говорил преди, като например защо съм си купил тази риза, или защо тези цветове ми отиват, а други не.

— И това ви привлича от професионална гледна точка? — изненада се Холи.

— Не, привлича ме, защото искам някой да ме разсейва. Миа е постоянно напрегната, може би сте забелязали. Добавете това към работата ми, която изисква време и енергия, и се опитайте да бъдете всичко, от което Миа се нуждае, събрано в един човек. Тогава ще разберете, че и аз понякога се нуждая от разсейване. А Джоди успява да ме разсейва и забавлява. — Изведнъж спря като закован. — О, боже, забравих да й се обадя, че ще закъснея или поне да отменя срещата.

Миа не беше и в беседката, а баща й се извини, за да се обади по телефона. Холи остана в красивата дървена постройка, докато той се отдалечи и извади мобилния си телефон. След минута се върна и двамата тръгнаха обратно към града. Според Лиъм единственото място, на което можеше да бъде Миа, бе къщата на новата й приятелка Маделин, но беше малко вероятно да е отишла там, тъй като да се появи неканена след скарване с разведения си баща по повод новото му гадже не звучеше особено прилично (според Лиъм) и превзетите Уиндъмир едва ли щяха да го приемат като знак на добро възпитание.

Холи неочаквано спря.

— Чудя се дали не е отишла в моята къща. Не вътре, разбира се, тъй като заключих, но в градината има хубава люлка, която баба ми е направила преди много години между две ябълкови дървета.

Той притисна челото си с ръка.

— Трябваше да помисля първо за вашата къща, а всъщност минахме покрай нея преди час. Откакто се съгласихте да я вземете за помощница, тя говори само за курса по готварство. За нея той е специален и се обзалагам, че е там. Ако не е, ще се обадя на семейство Уиндъмир.

В крайна сметка се оказа, че Миа е в градината на Холи. Седеше на люлката, гледаше към боровете и се люлееше бавно.

— Миа! — извика баща й, тя спря да се люлее, но остана на мястото си, със запънати в земята крака, сякаш отказваше да помръдне, докато сълзите се стичаха по лицето й.

Той отиде при нея, а Холи остана на мястото си, за да не им пречи. Но го чу да казва:

— Няма да предлагам нищо на Джоди. Когато си ме видяла тази сутрин, държах пръстена, който майка ти остави, когато си тръгна. Намерих го в чекмеджето на бюрото и просто го гледах, мислейки си за разни неща.

Миа го погледна.

— Значи няма да се ожениш за Джоди? Никога?

— Нямам намерение да предлагам на Джоди да се омъжи за мен — въздъхна Лиъм.

— Никога? — повтори настоятелно тя.

— Миа, не мога да говоря с понятия „никога“ или „винаги“. Мога само да ти кажа, че нямам намерение да моля никой да се жени за мен.

Облекчението върху лицето на момичето беше очевидно. Тя се втурна и прегърна баща си толкова напористо, че той чак залитна назад.

— Да си вървим вкъщи — предложи Лиъм, прегърна я през рамо и двамата тръгнаха към Холи.

— Може ли и Холи да дойде с нас и да ми даде още един урок по готварство? — попита Миа. — Трябва да опиташ удивителното пиле по Милански. Милано е градът, откъдето е дошла баба й. Тя ще направи и лингуини прима… нещо си. Гладна съм като вълк. А ти?

Той погледна безпомощно Холи, сетне се обърна към дъщеря си.

— Всичко звучи много вкусно, но мисля, че тази вечер урокът бе достатъчен. Какво ще кажете да го отложим?

Холи се усмихна.

— Разбира се. До скоро. Миа, ще се видим — добави и тръгна към къщата си.

— Холи — извика Лиъм, докато вкарваше ключа в ключалката и тя се обърна. — Благодаря.

Тя се усмихна и остана неподвижна за секунда, неспособна да откъсне очи от лицето му. За миг осъзна, че иска да тръгне с тях. Да се върне в каменната къща близо до залива, с кучетата и камината, и към ласкателната история за успеха й като преподавател по готварство. Но той имаше приятелка. И бивша съпруга, която според дъщеря му щеше да се появи в града за рождения й ден. Имаше и дъщеря, която Холи вече започваше да обича.

Влезе в къщата и в момента, в който затвори вратата, почувства отсъствието им, сякаш не бе прекарала само час в компанията им.

— Това не е на добре, Антонио — прошепна на котарака.

Той я загледа и изтича някъде. Ама че приятел беше този Антонио!

 

 

Лиъм изчака, докато Холи се прибра и светна лампите в къщата. Видя го да стои с Миа пред къщата, когато погледна през прозореца. Той вдигна ръка, след което отново прегърна дъщеря си и двамата се отдалечиха в мрака.

На Холи й хареса, че някой проявява грижа за нея, че някой се тревожи дали се е прибрала вкъщи. Докато не го видя да маха, не бе осъзнала колко много й бе липсвало това отношение. Харесваше й, когато Джон й се обаждаше по няколко пъти на ден. А когато се върна в Мейн и първите две седмици се събуждаше от аромата на силното миланско кафе, уханието на лук и чесън, надигащо се от sofritto[1], което баба й подготвяше за соса, пак се чувстваше в пълна безопасност.

Холи въздъхна дълбоко и затвори очи. Нямаше нищо против да се върне заедно с тях в техния дом, да сготви, да говори за кулинария, за училище или за каквото и да е. И Лиъм, и дъщеря му Миа й липсваха.

Холи стоеше в тихата празна кухня и не знаеше какво да прави. Обади се на една приятелка в Калифорния и й разказа последните новини за готварския курс и за разбитото си сърце, което лекуваше ден след ден. Да говори с някого от предишния си живот й помогна да притъпи болката в гърдите. След това се обади на Лоръл, една от най-старите й приятелки от Бостън, но малката й дъщеричка лудуваше зад нея и хвърляше играчки, така че и тя бе принудена да затвори. За миг си помисли да звънне на Джон, само за да чуе гласа му, да му каже просто „здравей“, но знаеше, че той или няма да отговори, или щеше да нарани още повече чувствата й. Започна да набира номера на майка си, но след трите разговора, които бяха водили през последните три седмици, Холи оставаше с още по-объркани чувства. Лучана едва ли щеше да бъде щастлива да чуе, че първият урок по готварство на дъщеря й е минал успешно и че Холи сериозно смята да продължи курса. Да се погрижи сама за живота си. Затова затвори телефона и се загледа в нощното небе.

Замисли се отново за Джулиет. Къде ли беше — може би сама някъде, в някой хотел, облечена със сивите си дрехи, вперила поглед в нощта като нея. Беше далеч от дома си, далеч от мястото, където не можеше да диша. Отвори лаптопа си и потърси хотелите в Портланд, сетне се обади на най-популярните, но никъде нямаше регистриран гост на име Джулиет Фриърс или Джулиет Андерсън. Значи трябва да бе някъде другаде.

Като например тук. На Блу Краб Айлънд. Мястото, което пазеше толкова много хубави спомени, когато баща й беше жив, когато семейството й бе заедно. Холи поклати глава, укорявайки се, че не се сети за това снощи. Потърси номера на Блу Краб Коув Ин и попита дали има регистрирана Джулиет Фриърс.

— Да, госпожо — отвърна рецепционистката. — Искате ли да ви свържа със стаята й?

Холи почувства облекчение.

— Да, моля.

Телефонът звъня дълго, накрая се включи гласова поща.

— Джулиет? Обажда се Холи Магуайър. Надявам се да не се сърдиш, че те търся. Имах чувството, че си отседнала на острова. Бих се радвала да те видя, имам предвид преди следващия ни урок по готварство. Може да обядваме, да вечеряме или просто да пием кафе. Каквото ти избереш. Просто исках да знаеш, че мисля за теб и се надявам, че си добре. Ще говорим пак.

Тя затвори телефона и тръгна по стълбите нагоре, за да се потопи за дълго в горещата вана, а когато излезе от нея, пръстите й бяха гъбясали и цялата миришеше на лавандуловите соли на баба си. Беше толкова изморена, че дори не можеше да мисли за пищни сватби, та камо ли да работи върху рецептите. Беше изморена дори да отвори дневника на Камила, макар да умираше от любопитство да разбере какво бе написала баба й за враждата между нея и бабата на Ейвъри Уиндъмир.

За втора поредна седмица Холи легна в леглото на Камила с камъчетата от река По над главата и бързо заспа.

Бележки

[1] Запържени лук, моркови и целина, основа за много ястия в италианската кухня — Б.пр.