Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Love Goddess Cooking School, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

20

На следващия ден Холи вместо да лети, както след първата им любовна нощ, имаше чувството, че краката й бяха като залепнали за пода. Имаше нещо, което не й позволи да заспи цялата нощ. И тази сутрин правиха любов, после си взеха душ заедно, замъглявайки с горещия си дъх вратата на кабината повече от горещата вода. Тя му направи бърканите яйца на Джулиет, които той похвали, две чаши силно еспресо, сетне го пусна да си върви и да се приготви за работния ден. Лиъм искаше да си бъде вкъщи, преди училищният автобус да върне Миа, защото не бе сигурен какви ги бе наговорила майка й.

Докато правеше яйцата единствената „истина от сърцето“ бе Надявам се Миа да е добре. Холи не бе сигурна дали ще дойде на курса тази вечер, или все още бе ядосана и бясна на баща си за снощи.

Саймън и Тамара пристигнаха заедно в шест часа. Смееха се. Холи ги изгледа с присвити очи и отбеляза:

— Видях, че и миналата седмица дойдохте заедно. Става ли нещо между вас или аз си въобразявам?

— О, да, определено става нещо — отвърна Саймън, взе ръката на Тамара и я целуна.

Я, виж ти, това е добре, усмихна се Холи.

— Вие сте хубава двойка.

— Караме го бавно — обясни Тамара. — Не с рогата напред като повечето глупаци.

— Дори бях поканен на семейната сватба, която ще бъде след три месеца — допълни Саймън с усмивка.

— Неслучайно готварското училище на Камила се нарича „Богинята на любовта“ — добави Тамара, намигайки на Холи.

Чашата ми всеки миг ще прелее, помисли си Холи. В този момент влезе Джулиет, придружена от висок, красив мъж с тревожни очи. Съпругът й. Сега вече чашата преля.

— Здравей, Джулиет.

Не бе облечена в сиво. Нито в черно, нито мръсно бежово. Тя носеше лилав пуловер в преливащи цветове върху тъмни джинси и бе обула кафяви кожени ботуши, а не сивите гуменки.

— Здравей, Холи. Това е Итън Фриърс, моят съпруг. Итън — Холи Магуайър. А това са Саймън Марч и Тамара Бийн.

Последваха поздрави и ръкостискания. Тъй като на другия ден щяха да си тръгнат и да се върнат у дома си в Чикаго, Джулиет бе помолила Итън да я придружи, за да го запознае с хората, който й бяха помогнали да възвърне духа си.

— О, скъпа! — Холи изтича към приятелката си и я прегърна силно. — Толкова се радвам. Разбира се, че може да останете за часа — обърна се тя към съпруга й, който държеше ръката на жена си.

Тя погледна към часовника. Беше почти шест и петнадесет, а от Миа нямаше и следа. Взе рецептите за тази вечер и ги раздаде.

— Лазаня?! — изненада се Итън. — Винаги съм искал да знам как се прави.

— Това е моя специална рецепта. С малко помощ от Джулиет за последната подправка.

Забеляза, че Итън плъзна поглед към края на написаното. Една истина от сърцето. Той стисна ръката на жена си.

И така за трети път тази седмица Холи направи своята лазаня. Вече нямаше нужда да обяснява стъпка по стъпка как се прави пастата. Чуваше Джулиет да учи съпруга си да направи кладенче в брашното и да счупи яйцето. След като направи топката тесто, Саймън, който се присъедини към тях, му показа как да го замеси, за да стане еластично.

— Значи тръгвате утре? — попита той. — Кое е по-лошо? Зимите в Чикаго или в Мейн?

Джулиет се усмихна.

— Чикаго, разбира се. Но ние не се връщаме, за да останем в Чикаго. Ще дадем дома си под наем, Итън ще си вземе отпуск от фирмата и ще пътуваме цял месец из Европа. Първата спирка ще бъде Милано, Италия.

— Земята на Камила Константина — усмихна се Холи. — Да ми изпратиш картичка.

— Можеш да бъдеш сигурна — отвърна Джулиет, а на устните й се появи усмивка, пълна с надежда, преди да се върне към пастата, която съпругът й прекарваше през машината. Саймън се бе притекъл на помощ.

Тамара се занимаваше със соса бешамел, сипвайки на струйка млякото в запърженото в масло брашно, когато вратата се отвори с трясък и Миа влезе като вихър, спря в коридора, лицето й бе червено и по него течаха сълзи. Тя загледа Холи с ярост.

— Мразя те! Мразя те! Мразя те! Просто искам да знаеш това!

— Миа, аз…

— Татко ми разказа всичко — продължи да вика момичето. — Ти си виновна за всичко! Как си могла да откраднеш баща ми от мама? — Сълзите течаха по бузите й, тя хлипаше и ридаеше. Когато Холи пристъпи към нея, изкрещя:

— Мразя те! Махни се от мен!

И изтича навън. Вратата зад нея се затвори с трясък.

Холи се извини и изтича с телефона си да се обади на Лиъм, избухвайки в сълзи в мига, в който влезе в спалнята и затвори вратата. Тя набра номера, а той вдигна още на първото позвъняване.

— Нещо с Миа ли?

— Да, току-що избяга. Плачеше и викаше, че съм я предала и че ме мрази. Надявах се, че се е прибрала вкъщи, но очевидно не е.

Той замълча за миг.

— Отивам да я търся. Ти стой там.

Този път Холи не беше утешителката. В очите на Миа тя беше Джоди.

— Всичко ще бъде наред. Ясно ли е?

Тя отново избухна в сълзи.

— Добре — успя да продума и се отпусна на леглото, пое си въздух и взе сатенената торбичка с камъчетата. — Моля, нека всичко да приключи добре — помоли се горещо и от все сърце, остави торбичката и слезе долу.

През следващите два часа двете двойки почистиха кухнята, докато тя вървеше нервно из дневната и влизаше при тях, но те я гонеха обратно с пълна чаша вино. След нейното двадесет и пето уверение, че е добре, двете двойки тръгнаха към вратата.

— Ще поддържаме връзка — обеща Джулиет. — Ще получиш картичка от Милано.

— Ще се радвам — отвърна Холи и я прегърна.

След като се сбогуваха, тя и съпругът й, който бе обгърнал раменете й, тръгнаха към Блу Краб Булевард.

— Хубава вечер за романтична разходка — обърна се Холи към Саймън и Тамара, които обличаха палтата си. Надяваше се, че Миа вече си е у дома, а не на някое от своите места — по-точно три, поправи се, тъй като люлката в нейния двор вече не влизаше в безопасните зони за тази вечер. Сълзите отново замъглиха очите й и тя ги избърса с ръкав.

— Миа ще е добре — успокои я Тамара, разтривайки гърба й. — Ще трябва да мине малко време, но всичко ще бъде наред.

— Тя си мисли, че съм я предала. И освен това е на дванадесет.

— Да, едно дванадесетгодишно хлапе, което преживява първото си влюбване и говори за предателства и разбити сърца от седмици намеси се Саймън. — Ще разбере, че не си я предала.

— Надявам се.

Саймън също я прегърна.

— Щом моята дъщеря се завърна, значи всеки може, повярвай ми. А почакай да видиш какво ще стане, когато открие, че се срещам със създателката на нейната вълшебна космическа стая.

Холи се усмихна едва-едва и стисна ръката му.

— Благодаря за всичко, което направихте тази вечер, вие двамата. Сега вървете. Правете любов или нещо подобно.

— Или нещо подобно — повтори Тамара с блясък в очите и двамата се отдалечиха, хванати за ръце.

Холи помаха, докато колата напусна алеята, сетне седна на верандата, зави се плътно в жилетката и се загледа напрегнато към Коув Роуд, сякаш можеше да чуе гласа на Миа, макар и отдалеч.

 

 

Час по-късно — никакво обаждане. Което означаваше, че Лиъм все още не бе открил Миа. В противен случай щеше да се обади. И точно когато реши да го потърси, телефонът иззвъня. Беше открил дъщеря си в незавършеното им мазе, което използваха за склад, пералня и сушилня. Лежала върху спалния си чувал, който била разгънала до сушилнята. Той дори не смятал да проверява там, след като тя обикновено се плашела от мазето, но когато чул сушилнята да работи, слязъл долу и я намерил. Била там през цялото време. Седнал до нея, за да я стопли.

— Толкова е изтощена и разстроена, че дори не ме прогони. Позволи ми да я прегръщам половин час, преди да продума. Сетне я вдигнах, занесох я в стаята й и останах с нея, докато реших, че е заспала. Но когато тръгнах да излизам на пръсти, тя ми разби сърцето.

— Какво ти каза? — попита храбро Холи.

— Седна в леглото и каза: „Татко, съжалявам за всичко, което наговорих. Просто исках нещата да са различни.“ „Знам, скъпа“, отвърнах аз. Говорихме още половин час за това как човек може пак да обича някого, но не така както го е обичал преди. Тя отново се разплака, като призна, че се страхува да не би и моите чувства към нея да са се променили, а аз я уверих, че това никога, никога няма да стане, че то не важи при родители и деца. А тя ми обясни как се е чувствала през двете години, когато майка й избяга от нас, и как се страхувала, че аз също ще я изоставя. Затова толкова отчаяно искала да се съберем. Така поне единият от нас щял да бъде с нея в даден момент.

— О, милата! — въздъхна Холи. — Какви ужасни мисли!

— Дай ни няколко дни, а? Знам, че напоследък го казвам често, но няма да отида никъде. Вярвай ми. А ако ти трябвам, аз съм тук, нали? Става ли?

— Добре.

Последния път, когато й поиска няколко дни отсрочка, се върна с извиненията, че е наранил сърцето й.

Тя се зачуди дали някой в щата Мейн знаеше как се приготвя sa cordula.

Май трябваше да се справи сама. В мечтите й Лиън щеше да хареса ястието и тя щеше да се убеди, че той е Голямата любов. Единствената.

Но вече започваше да мисли, че Голямата любов въобще не съществува. Че може би има просто любов. И както бе написала баба й — когато я откриеш, ще знаеш, че е тя.

 

 

Тази нощ Холи и Антонио се сгушиха заедно на дивана и гледаха огъня, който тя успя да запали в каменната камина. Добре че не подпали къщата. С чувството, че сърцето й всеки миг ще се пръсне, посегна към дневника на баба си, за да прочете последния запис с надеждата да се загуби в света на Камила и да намери утеха и спокойствие в гласа й.

„Юни, 1966

Мило дневниче,

Винаги съм знаела, че имам дарбата да виждам в бъдещето. Като дете неочаквано получих видение, много силно и ярко, как някакъв мъж прави предложение, а понякога то бе придружено от образа на мъж, когото не можех да видя ясно, който бе клекнал на едно коляно и държеше пръстен в кадифена кутийка. След това видях Адриана — по-малката сестра на мама, как се промъква в градината до курника, бузите й бяха зачервени, а очите пълни с любов и надежда. А след като гледах още пет минути видях Джузепе, сина на съседите да се промъква от другата страна. И знаех, че ще последва предложение. Понякога можех да видя повече в ума си, понякога по-малко. А понякога нямаше нищо. Осъзнах, че и когато не виждах нищо, пак беше хубаво.

Спомням си, че имах проблясъци, като кратки светкавици, още когато бях съвсем малко момиченце на три години сякаш виждах неща, които още не бяха се случили. Как татко се връща от войната. Как един наш женен съсед целува друга омъжена съседка. Бях прекалено малка и тези видения понякога ме объркваха. В едно от тях събирах камъчета от брега на реката, така че, когато отидохме на един от нашите многобройни семейни пикници, си избрах три, които помнех от видението си. Те лежаха там, образувайки полукръг в плитчината на реката, и ме очакваха. Когато ги вдигнах, усетих сякаш ръката ми изтръпна. Пъхнах ги в джоба на шортите си и оттогава ги нося непрекъснато с мен. Разбира се, камъчетата не са източникът на моето знание, но сигурно е имало причина да ги избера. Вярвам, че те го подсилват. Когато ги държа и гледам някого или мисля за някого, понякога чувствам нещо много по-силно, отколкото ако не ги държа.

Така или иначе, колкото повече предсказвам бъдещето, толкова повече използвам камъчетата, а хората ги приемат особено добре, все едно са кристалната топка. Така вярват по-лесно на думите ми. Особено Лучана. Сега вече може да обвинява камъчетата за моето «вещерство», а не мен самата.

Тя ще поеме по своя собствен път, както аз избрах моя, напуснах Италия с Армандо и дойдох в Америка на двадесет и две години, казвайки «сбогом» на родния дом. Дъщеря ми не е по-различна от останалите момичета в Мейн и никога няма да се промени. Но всички видения, които съм имала за Лучана, са хубави. Тя ще си намери скучен мъж, ще се задоми с него, и ще бъде щастлива. Но няма да има скучно, нито тъпо дете. Не.

Детето — моята внучка, ще бъде мое. Няма да е очевидно. Няма да притежава моята дарба. Дори няма да може да разбие яйцата, без да ги разплиска от купата. Няма да бъде чистокръвна италианка като майка си, баба си и прабаба си. Ще бъде половината от онова, което бях аз, когато дойдох в Америка. Но ще бъде моя. Между нас ще има невидима и неразривна връзка. Сигурна съм в това, както съм сигурна във всичко останало.“

След прочетеното Холи изпита силно желание да разгледа снимките на Камила. Качи се на горния етаж и извади от красивия махагонов скрин в спалнята на баба си албумите със снимки. Беше ги гледала много пъти през годините. Старите черно-бели снимки на Камила като момиченце, с блестяща, дълга до кръста къса. Следваха полароидните снимки на Камила с Армандо, усмихнати, в двора на къщата, където бе израснала баба й. Двамата пред почти всеки фар в Мейн, които бяха любимите места на Армандо за разходка през уикендите. Снимки на бременната Камила в широки рокли, болезнено красива. Купища снимки на Антонио, който не прави нищо друго, освен да гледа отегчено в обектива. И албум след албум, пълни със снимките на растящата Лучана, която чете книга в същата дневна, в която сега седеше Холи, или помага на майка си да готви в кухнята. Същата кухня, която промени живота на Холи. Един цял албум бе посветен на снимките, които Камила бе направила на сватбата на дъщеря си. Имаше и повече от двадесет, посветени на Холи — по време на гостуванията на баба й в Нютън, Масачузетс, по време на летата, прекарани на Блу Краб Айлънд. Няколко на Холи и Джулиет в цветни бански костюми и слънчеви очила. На една от любимите й снимки двете скачаха от ниска скала в океана, с опънати напред ръце. Смяташе да я сканира и изпрати на Джулиет по имейл.

И накрая последната снимка, любимата й, която гледаше всеки път, когато седнеше на тоалетната масичка, за да свали грима си или да изсуши мократа си коса. Снимката, която бе пъхната в процепа на огледалото. Камила я бе направила с цифровата камера, която Холи й подари за последния рожден ден. Беше протегнала ръката си напред и бе снимала себе си и Холи на верандата вечерта, преди да умре.

— Липсваш ми, Nonna — прошепна тя на фотографията, като я извади и целуна, преди да я върне. Тъкмо щеше да прибере албумите, когато чу звънеца на вратата. Погледна часовника си. Почти полунощ.

Сигурно беше Лиъм.

Слезе бързо, отвори вратата и наистина беше той.

— Трябваше да те видя и да ти дам това — каза и я прегърна. Сетне я целуна, погледна я в очите, стисна ръката й и си тръгна. Когато пресече Блу Краб Булевард, спря, обърна се и вдигна ръка. Тя също вдигна своята.