Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Love Goddess Cooking School, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

13

След като чукнаха чашите с шампанско (за Миа имаше сок от бяло грозде), Холи и четиримата й курсисти започнаха да режат зеленчуци за minestra marinata — италианска сватбена супа, в чест на успеха й. В бележника с рецепти на Камила имаше две версии на тази богата супа — една, която отнемаше часове, за да се сварят различните меса, и друга по-кратка, така че Холи избра нея. Рецептата пак включваше кюфтенца, но тъй като спагетите с кюфтенца от миналата седмица се превърнаха в хит, особено за дъщерята на Саймън, Холи започна да мисли, че кюфтенцата й носят късмет.

Докато Джулиет мачкаше и месеше говеждо месо и италиански наденички, заедно с яйце и хлебни трохи, Миа бъркаше класическо италианско sofritto — задушени лук, чесън, целина и моркови в един голям тиган на котлона. Саймън и Тамара бяха заети с кълцането и по-прецизната работа, а цяла редица от цветни зеленчуци и подправки — от босилек и дафинов лист до спанак и мащерка чакаха ножа на Джулиет, месомелачката и рендето на Саймън.

— Винаги съм мислела, че orzo[1] е ориз — каза Тамара, като изсипа чаша недоварена паста с форма на ечемичено зърно в ухаещата купа с бульон и зеленчуци. — Това ми напомня за слабоумното гадже, с което имах среща преди няколко вечери. Той изпълни един монолог върху темата дали кускусът е паста или зърнена храна. Щеше ми се да скоча върху масата и да викам „На кого му пука?“ с цяло гърло. Този мъж продължи да излага цели петнадесет минути своите задълбочени мисли по какви ли не въпроси.

— Аз пък не мога да си представя да се срещам отново с някоя жена — обади се Саймън, отпивайки глътка шампанско. — Не мога да си представя какво да правя сега, когато жена ми и дъщеря ми не живеят с мен. Всеки ден имам чувството, че живея живота на друг човек.

Холи си спомни своя разговор с Лиъм, когато търсеха Миа преди няколко седмици.

— И аз се чувствам по този начин понякога. Сякаш се опитвам да бъда баба ми, когато дори не мога да се сравнявам с нея.

— Ти направи страхотно представяне за кетъринг, което бе лично твоя заслуга — обади се Джулиет, докато късаше спанака в дървена купа. — Това е важното. Използва рецептите на баба си, но свърши сама цялата работа.

Всички вдигнаха чаши, а Холи се чукна с всеки, неспособна да повярва колко далеч стигна през последните два месеца. От обляната със сълзи и ридаеща Холи, скрита през глава под одеялото, до учителка в готварски курс, изпълнена с нещо близко до самоувереност.

— Тази супа изисква щастливи спомени. Моят е за последния ден, който прекарах с баба, точно тук, наблюдавайки я как върти дръжката на машината за паста и наблюдава как излиза разточеното тесто с такава любов, сякаш за пръв път в живота си прави паста — каза Холи, докато Саймън и Джулиет оформяха малките месни топчета. — Тя беше на седемдесет и пет години и все още обичаше онова, което върши, въпреки че го бе правила през целия си живот.

Кюфтенцето, което Миа въртеше в ръцете си, падна и тупна на пода.

— Опа! Точно си мислех за моя щастлив спомен, който да вкарам в него. Сега какво? Няма ли да подейства, ако направя ново?

— Твоите спомени ще бъдат винаги твои — успокои я Холи. — Така че, няма проблем.

Миа прибра падналото кюфте и го хвърли в кофата, после седна на един от столовете и продължи да работи.

— Моят щастлив спомен е отпреди две години, когато мама дойде на рождения ми ден. Татко все повтаряше да не се надявам, че може да не успее да дойде, но тя си бе тръгнала само преди няколко месеца и оттогава я бях виждала само веднъж, така че аз таях огромни надежди и когато се събудих на сутринта, познайте кой седеше на стола до леглото ми?

Холи си представи изисканата красива жена с коса на модел и високи токчета от снимката. Беше абсолютно различна от самата нея. Тя, обута с джинси и ботуши за езда, с удобен пуловер и коса, вързана на опашка, рядко обличаше рокля, та камо ли обувки с ток.

И единственото й бижу бе тънка златна верижка, на която висяха три малки диска, която Камила й подари за шестнадесетия рожден ден, когато най-накрая сподели с нея бъдещето й. На всеки диск имаше буква — ХММ — Холи Мари Магуайър.

Холи посегна с ръка към верижката и отиде в коридора, където над масата, на която бяха наредени мостри на пасти и сосове висеше голямо кръгло огледало. Тя загледа накита. Малките кръгчета сякаш символизираха камъчетата от река По. Защо не беше го осъзнала преди?

— И познайте какво още?! — продължи да разказва Миа, въртейки поредното кюфте в ръцете си. — Майка ми каза, че е седяла повече от час и ме е гледала как спя. Рожденият ми ден е този петък и аз знам, че тя ще дойде. Не съм я виждала от шест месеца, а последния път бе само за няколко дни.

— Сигурно е много тежко да не виждаш майка си — прошепна Тамара. — Моята е истинска напаст, направо кошмар, но ми е майка… — Тя млъкна, гледайки Миа, която я наблюдаваше втренчено и с очакване. Осъзна, че говори на дванадесетгодишно момиче, а темата бе доста чувствителна. — Ще бъде вълнуващо да я видим. Как се казва?

— Вероника Феро. Звучи красиво, нали? Защото е френско. Моминското й име е Смит. След това Гелър, когато се омъжила за татко. А сега е женена за Рене, затова е французойка. Много жалко, че името на Даниъл е толкова обикновено. Дреслер. Не че ще се омъжа за него.

— Даниъл Дреслер. На мен ми харесва — обади се Саймън. — Никога няма да забравиш това име, тъй като той ще те придружава на първия ти бал.

Миа засия.

— Тази седмица ще се превърне в моя най-щастлив спомен. Първо рождения ми ден, после мама, а на другата вечер ще танцувам с Даниъл. Трябва да видите роклята ми! Миналият петък с Холи обиколихме магазините. Тя е блестяща, бледолилава и има страхотно деколте.

— Другият понеделник искаме да видим снимки — нареди Саймън. — О, почти щях да забравя да сложа моя щастлив спомен в супата. Това е изражението върху лицето на Кас, когато отвори вратата на стаята си и видя какво сме направили. В първия миг бе намусена, а в следващия цялата засия, обърна се към мен и каза „Това мое ли е?“. Влезе бавно и се огледа, докосвайки всяко нещо, всеки предмет, всяка звезда на тавана. Сетне ме прегърна толкова силно. Почти щеше да ме задуши, а е само на осем.

— Ооо! — въздъхна Тамара. — Харесва ми! Толкова съм щастлива, че нашият велик план проработи.

— Благодаря ви, на всички — отвърна Саймън, вдигайки чашата си.

Джулиет отпи от шампанското и остави чашата.

— Аз имам един щастлив спомен, който ще сложа в супата. Няколко седмици преди дъщеря ми да си отиде, беше третият и рожден ден. Баща й и аз направихме парти — само за нас тримата. Това бе най-щастливият ден в моя живот. Бяхме в парка до нашата къща, там има езеро с патици, хранихме ги с хляб и тя се смееше щастливо. — По лицето й премина несигурна усмивка, а след това сълзите напълниха очите й. — Спомням си, че бях много благодарна. Сега, когато я няма, не знам как да продължа без нея. Животът ми свърши. Как бих могла да продължа да дишам?

— Помага ли ти, когато си спомняш за деня край езерото? Или споменът те натъжава? — попита Миа.

— И двете — отвърна Джулиет.

Миа прехапа устните си.

— Тогава може би така трябва. Да си спомняш и щастието, и тъгата. Сериозно, точно така и аз се справям, откакто майка ми си тръгна. Преди няколко дни една от приятелките на Маделин каза, че майка ми ме била изоставила. Така била чула отнякъде. Можете ли да повярвате? Тя използва тази грозна дума! Първо на първо — не ме е изоставила, а просто отиде да живее в друга държава. Ако живееше по-наблизо, щях да я виждам непрекъснато. Но тя през повечето време е във Франция, а Франция е в Европа. Всъщност понякога, когато наистина ми липсва много, когато искам да бъде с мен, си мисля, че ме е изоставила и съм нещастна и разстроена. Но после се опитвам да мисля за нещо, което ме прави щастлива и се чувствам по-добре. Според татко това бил добър меха… меха… нещо за справяне.

— Механизъм — подсказа Холи. — Механизъм за справяне.

— Баща ти е умен мъж — добави Саймън.

И ти си умно момиче, помисли си Холи.

— Да — съгласи се Джулиет. — Това е умно. Благодаря ти, Миа. Не искам да забравям Иви. Не мога да не мисля за нея. Но когато мисля за нея, ме обзема непоносима мъка и тъга. Липсва ми.

— Съпругът ти не ти ли помага да се справиш? Да се почувстваш по-добре? — попита Миа и всички втренчиха очи в Джулиет, любопитни да чуят каква е историята.

— Опитва се, но аз мисля, че всеки човек скърби по различен начин. Или поне така твърдят психиатрите. За мен беше трудно да приема, че той ме успокоява, когато сам страда по същия начин, по който и аз. А той се измори да го обвинявам, че не му пука, че Иви я няма.

— О, скъпа! — Холи видя как лицето й се изкриви от болка.

Джулиет подсмръкна.

— По-рано днес си мислех за нещо, което се случи много отдавна. Когато бях на твоята възраст, Миа, или малко по-малка, с Холи взехме една лодка и излязохме в залива на Блу Краб. Говорихме за бъдещето си, аз исках да стана морски биолог и да се омъжа за специалист по китове, а Холи искаше да бъде известен драматург и да се омъжи за главния актьор в пиесата й. Ето, че сега съм пак тук, и всичко е толкова… — Тя сви рамене и загледа пода.

— Ти за специалист по китовете ли се омъжи? — веднага попита Тамара.

— Не, той е адвокат като мен. Никога не съм мислела, че ще се занимавам с право. Или че ще се омъжа за адвокат.

— Липсва ли ти? — попита отново Миа. — Откакто… Къде е? В Чикаго?

— Понякога ми липсва, но понякога просто искам да си стоя тук сама.

— Мисля, че точно така се чувства и моята майка. Хем й липсвам, хем иска да бъде във Франция и в Калифорния с Рене. Това е вторият ми баща. Виждала съм го само два пъти. Не е ли ненормално?

— Защо понякога животът става толкова сложен? — попита Тамара.

— И аз питам това! Сериозно!

Пет чаши се вдигнаха едновременно във въздуха.

 

 

Тъй като следващия петък беше рожденият ден на Миа, а в събота бе балът, на който Лиъм щеше да бъде придружител, двамата с Холи решиха да се срещнат в четвъртък. Той се обади по-рано и я помоли да отиде в задния двор на къщата му в шест часа — и да си облече нещо по-топло.

Понеже имаха уговорка срещата им да не е свързана с готвене, значи нямаше да бъде пикник. Може би щяха да гледат звездите? Или да броят птиците?

Тя разглежда половин час дрехите си в гардероба, пуловери и джинси, пренебрегвайки онези, които изискваха високи токчета. Накрая избра едни, които бяха средно сексапилни и удобни за разходка из горите на Мейн. Прерови ризите и пуловерите и се спря на памучна бяла блуза с поръбен с дантела край и тънък трикотажен пуловер с V-образно деколте, и двете прилепнали по тялото, както и любимата си плетена жилетка. Кафявите ботуши, камъчетата от река По и няколко капки от парфюма на Камила — и беше готова.

Огледа се в голямото огледало в ъгъла на спалнята. Въобще не приличаше на жената от снимката в дома на Гелър. Нито пък на Джоди. Лиъм очевидно харесваше елегантни жени, които носеха червило. Но Холи бе от момичетата с джинси и пуловер, а на устните си можеше да сложи само някакъв ароматен балсам. Но след като той се наведе да я целуне, значи въпреки всичко е бил привлечен по някакъв начин от нея. Както и да е, щеше да каже Миа в подобен случай. Тя беше онова, което си беше.

И освен това, той я бе поканил на среща в задния двор, облечена с топли дрехи.

Холи въздъхна и напусна къщата, после слезе по пътя към морето. Беше така спокойно и мирно, единствените звуци бяха писъкът на чайки или детски глас от нечий двор. Стигна къщата на Лиъм, тръгна към задния двор, където той чакаше на малкия квадратен кей, облечен с черно кожено яке, с ръце в джобовете, докато вятърът разрошваше косата му.

Той я видя и махна с ръка, а когато приближи, тя зърна гребната лодка до него, с две възглавници на седалката, а в металните кофи от всяка страна, близо до греблата имаше букет полски цветя в едната и бутилка вино и две чаши в другата. На носа лежеше стар транзистор и от него се носеше музика, стори й се блус джаз.

Цялото напрежение в раменете й изтече при вида на тази простота и на невинната романтика, която се съдържаше в нея. Кога за последен път някой я бе разхождал с лодка? Тя бе непохватно тринадесетгодишно момиче със скоби на зъбите в летния лагер, а момчето, което харесваше тогава, всъщност падна във водата, защото видя една водна змия и се уплаши.

— Здравей — поздрави Лиъм. — Изгледаш страхотно.

Тя се усмихна и хвана ръката му, за да прескочи в лодката.

— Това ми харесва.

Ръката му бе топла.

— Имах предчувствие, че ще ти хареса.

Холи се зарадва, че бе планирал срещата им с мисълта за нея. През последните две години бе ходила на събития и купони, където хората стояха прави и говореха за сделки, застраховки и бор сови индекси.

Тъй като разхожданите на кучета и сервитьорките не си организираха срещи, тя бе придружавала Джон на всички подобни събития и бе щастлива, смятайки че научава нещо чрез осмоза и че накрая ще бъде способна да води някакъв разговор за Дау Джоунс, нещо, което не разбираше и си нямаше понятие кой е този Дау Джоунс.

— Не е необходимо, пък и не трябва да се опитваш да говориш за нещо, за което не знаеш нищо — раздразнено прошепна в ухото й Джон, когато бе направила плах опит да се присъедини към разговора, тъй като около двадесетина минути стоя до него като глухоням идиот. Това парти й се стори прекалено дълго — и в буквален, и в преносен смисъл.

Лиъм седна срещу нея и хвана греблата, след което загреба към средата на залива, но без да влиза много навътре. Плаваха успоредно на бреговата линия. Заливът в този край бе заобиколен от огромни стари дъбове, борови дървета и стръмни скали в двата края, които стояха строго като стражи, сякаш водата между тях бе тяхно лично притежание.

— Толкова е красиво и спокойно — възхити се Холи, заслушана в песента на цикадите и щурците, а луната над тях бе почти идеален полумесец.

— Греба тук главно поради тази причина. Вземам Миа, когато искам да поговоря с нея. Мислех, че така няма възможност да избяга, но тя е толкова дива и луда, че веднъж скочи от лодката, направо по средата на залива.

— Влюбена съм в това момиче — изтърва неочаквано и за себе си Холи, преди да помисли, че не бива да говори за „това момиче“ пред баща му, когато е на среща с него. Звучеше някак си… фалшиво, в стил Джоди. Но си беше самата истина. Наистина бе влюбена в Миа.

— Аз също. И съм много притеснен за нея. Тя е убедена, че майка й ще дойде в петък за рождения й ден, а никой не знае дали ще се появи или не. Писах на Вероника два пъти и я помолих да дойде, дори се обадих в замъка им или там, където живеят във Франция. Тя дори не ми отговори. Миа също й писа — три пъти. Никакъв отговор. — Той поклати глава и загледа водата.

— Това типично ли е за нея?

— За жалост да.

Холи не можеше да си представи как може човек да има дете и да живее далеч от него, да не поддържа връзка, да не участва в живота му. И дори да не отговаря на писма или електронна поща.

— И така вместо рожденият ден да бъде празник за нея, тя ще е крива цял ден в училище, очаквайки майка си да се появи с много скъпи подаръци в часа по английски или по история, или на обяд.

— Би ли направила подобно нещо?

Той сви рамене, сетне отново започна да гребе, движението на мускулите му почти хипнотизира Холи.

— Способна е на всичко. Освен това обича фойерверките и грандиозните жестове.

— А ако не се появи? — попита Холи. — Колко разстроена ще бъде Миа?

— Много. Ще бъде намусена няколко седмици. След това ще убеди сама себе си, че може да живее и така, което ще й помогне да се чувства по-добре и ще превърне майка си в някакво митично същество, а не в родител, на когото не му пука за детето му.

— Сигурно е много тежко и за двама ви. — Щеше й се да каже нещо по-мъдро, но въобще не можеше да проумее ситуацията. Как една майка може да напусне детето си, да го изостави по този начин? Да се обажда от дъжд на вятър? Да изпраща скъпи подаръци, сякаш вещите могат да заместят присъствието и любовта й?

— Тежко е само за мен, защото не мога да направя нищо. Не мога да накарам майка й да се държи като майка. Не мога да й дам дори това.

— Но ти си страхотен баща — похвали го Холи.

— Надявам се. Понякога ми се струва, че не знам какво правя. По дяволите! Особено сега, когато расте и всичко в нея се променя. Всичко — тялото, интересите, връзките. Преди няколко месеца бях в дрогерията, за да купя паста за зъби и крем за бръснене и осъзнах, че има някои неща, от които Миа скоро ще има нужда, а този, който трябва да ги достави, съм аз. Затова отидох смело при щанда с надпис „За жени“ и се побърках пред стотиците видове кутии с тампони. Не бих могъл да избера, дори и да не бях така объркан.

Холи се усмихна.

— Купи ли нещо? Правилно или неправилно?

— Бях объркан и избягах. Помолих Джоди да избере подходящите основни и необходими неща, които едно момиче в пубертета трябва да има. Тя се върна с две големи пълни торби.

— С какво?

— Нямам представа — много ярки цветни кутийки. Розов дезодорант. Вода за уста. Крем за бръснене в розови туби. Розова самобръсначка. Няколко неща, за които нямам никаква представа за какво служат.

Холи се разсмя.

— От всичко ми стана ясно, че истински обичаш дъщеря си и си готов да посветиш живота си на нея. Справил си се чудесно.

Лиъм спря да гребе и се премести на седалката, освобождавайки място до себе си.

— Искаш ли да опиташ заедно с мен?

Тя се усмихна и премести възглавницата си до него, после взе лявото гребло. Двамата опитаха заедно, но им трябваше малко време, за да влязат в ритъм.

— Защо не се оставим на течението и не отворим виното? — попита Лиъм, посягайки за бутилката и тирбушона.

Холи взе чашите, той напълни всяка от тях до половината.

— Благодаря ти. Наистина е хубаво.

Хубаво беше точната дума.

— Знам, че обещах да не бъде среща с ядене, но не можах да устоя да не взема парче френски хляб и любимото ми сирене. — Той извади малка хладилна чанта изпод кърмата, а в нея имаше препечен хляб и сирене върху малка дървена дъска.

— Я ми кажи има ли нещо, за което да не си помислил? — попита Холи, а сърцето й направо пееше от вниманието на този мъж. Цялата среща бе така романтична, при това мила и съвсем чиста. Лодка. Вода. Море. Красив мъж, когото желаеше да целуне. Прекрасно червено вино, резен гауда и парче хрупкав хляб.

— Не съм измислил как да те прегърна, без да изтърва греблата във водата.

Тя се разсмя.

— Всъщност това не е ли най-класическият номер? Момчето „случайно“ изпуска греблата във водата, така че момичето става негова пленница?

Лиъм задържа погледа й. Красивото му лице беше близо до нейното, сетне се наведе и я целуна, топло и сочно по устните, оставяйки своите устни върху нейните. После се отдръпна, за да я погледне — и я гледа така, сякаш бе най-голямата красавица в целия свят. Пак я целуна, този път дълбоко и страстно, а ръката му я придърпа и притисна към себе си.

— Косата ти мирише на цветя — прошепна в ухото й.

— Не на чесън и на болонезе?

Сега той се разсмя.

— На цветя. А парфюмът ти ме подлудява.

Тя едва не прошепна супер, но не успя, защото той я вдига и сложи в скута си. Двамата се целуваха така страстно, че Холи се уплаши лодката да не се обърне.

Бележки

[1] Ечемик (итал.) — Б.пр.