Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Love Goddess Cooking School, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Радост (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Автор: Мелиса Сенейт

Заглавие: Рецепти за любов

Преводач: Таня Виронова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Ропринт“ ЕАД, София

Редактор: Мариана Шипковенска

Коректор: Иван Доганов

ISBN: 978-954-399-067-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2118

История

  1. — Добавяне

5

Последните няколко дни тя прекарваше цял ден и цяла нощ в кухнята, опитвайки да комуникира с баба си чрез слушане на италианска опера и монолози към котарака.

— Е, Антонио, сега ще напълним тези равиоли със спанак и три вида сирене.

Беше продала половината паста и сосове, които бе направила, и имаше само три рекламации за връщане на пари. На соса маринара му липсваше нещо (беше наистина ирония, че най-простите неща се оказваха най-трудни), а пастата изглеждаше или преварена, или недоварена, но Холи се усъвършенстваше все повече и повече. Ньоките с рачешко месо ставаха много по-добри, дотолкова, че би могла да ги включи в третия урок от курса. А сега, тази вечер, когато предстоеше първият урок, не се чувстваше така нервна, както мислеше, че ще бъде.

О, боже, кого заблуждаваше? Беше си нервна и то сериозно.

Прекара следобеда в чистене и миене на кухнята, така че да свети, и провери дали има всички необходими продукти за урока. Отвори и затвори хладилника поне десетина пъти, за да се увери, че телешките скалопини са там. Провери дали белият бележник с рецептите е подпрян на тежката керамична купа, пълна с уханни борови шишарки. В пет и четиридесет и пет излезе навън и премести черната дъска по-близо до улицата. Този край на Блу Краб Булевард не привличаше много туристи, тъй като беше по-горист, имаше дървета и пътеки, водещи към водата, но от време на време някой тръгваше на по-дълга разходка покрай залива и стигаше до тук. Въпреки това никой не попита за курса, дори тримата клиенти, които спряха, за да си купят паста и сос.

— Есенният курс по готварство започва тази вечер — каза на всеки от тях тя, подавайки им брошурата. Но в отговор получи само любезни усмивки и думите „Чудесно“ или „Желая ви хубав ден“.

Имаше четири курсисти. Това правеше клас. Точно с толкова бе започнала и баба и, а вижте докъде бе стигнала.

Боже! Холи би била щастлива, ако след първия урок никой не си поискаше обратно парите. Тя въздъхна дълбоко и премести табелата още по-близо до пътя, поставяйки я така, че да не бъде пропусната от минувачите.

„Кучинота ди Камила

Курс по италианска кулинария

Начало: тази вечер в 18:00 часа

Все още има свободни места.“

Всеки урок щеше да съдържа предястие, ордьовър, а ако имаше време — и десерт. Холи промени малко програмата, налагаше се. Не беше готова да готви оссо буко, така че го премести в шестата седмица. Ризотото по милански мина в седми урок. Учебната програма на новия курс нямаше да бъде на баба й, прочутата Камила Константина. Щеше да бъде нейна, на Холи Магуайър, която щеше да се учи заедно с учениците си.

Тя се върна обратно в къщата и огледа блестящата кухня. Намали звука на оперната музика, вдъхна дълбоко въздух и приглади четирите престилки, висящи на стената.

Звънчето на вратата иззвъня и на прага се появи жена. Това е една нещастна жена, помисли си Холи, изненадана как спря на вратата и за миг се втренчи в пода, все едно трябваше да си поеме дъх. Беше облечена в различни нюанси на сивото — сиви памучни панталони, сива тениска с дълъг ръкав и дори сиви платнени гуменки. Тънката й кестенява коса, достатъчно дълга, че да бъде вързана на опашка, изглеждаше несресана, все едно току-що се е събудила от дрямката, сетила се е, че трябва да бърза и я е захванала с ластична лента. Никакъв грим, никакви хитрини върху нежното й, красиво лице. Единственото нещо, което блестеше, бе диамантен пръстен до златна брачна халка. Тя си играеше и със златна верижка около врата, подаваща се през V-образното деколте на пуловера.

Холи умствено прехвърли имената на курсистите си. Джулиет Фриърс, Тамара Бийн, Саймън Марч и помощничката й — Миа Гелър, единствената, която познаваше лично. Жената й изглеждаше позната, но името не. Докато стоеше на прага, тя хвана с пръсти медальона и го извади навън. Златен медальон с малки рубини. Холи въздъхна. Познаваше този медальон.

— Джулиет? — произнесе тихо тя, страхувайки се, че висок звук или неочаквано движение ще прогонят новодошлата. Беше сигурна, че е Джулиет Андерсън — единствената приятелка, която имаше на острова като момиче. Но когато бяха на дванадесет Джулиет се премести с майка си от тук и те прекъснаха връзка още през първата година.

За кратък миг лицето на жената просветна.

— Холи? Ти ли си?

— Да, аз съм. — Тя пристъпи напред. Инстинктивното й желание бе да я прегърне, но нещо от езика на тялото на Джулиет й подсказа да не го прави.

— Нямах представа, че посещаваш баба си. Какъв късмет. Колко време мина? Петнадесет години?

Джулиет изглеждаше напълно различна от онова, което си спомняше Холи. Винаги бе имала дълга коса, чак до закопчалката на сутиена (и двете бяха сложили едновременно и за пръв път сутиени по време на последното лято, прекарано на Блу Краб Айлънд). А зелените й очи с кехлибарени точици обикновено блестяха и святкаха, пълни с идеи и ентусиазъм. Искаше да стане морски биолог и да открие защо на острова, който се казваше така, няма сини раци. Искаше да стане и неврохирург и да лекува причините, поради които прачичовците на децата имат агорафобия, като нейния прачичо Натаниъл. Искаше да стане също и учител, да посвети половината от учебния ден на борба със злото и подлостта, показвайки на момичета като Ейвъри Уиндъмир какво става, когато израснат лоши и какво означава лошотия и подлост.

Тази жена със сиво-жълтия си тен, който подхождаше на облеклото й, с празните очи, с примирението, което издаваха отпуснатите рамене и стойка, беше наранена. Лошо наранена.

Холи не бе сигурна дали да започне разговор, или да я остави тя да поеме инициативата.

— Фриърс е фамилията на съпруга ти?

Джулиет кимна и погледна встрани. За миг докосна халката си, сетне погледна бялата тетрадка, която Холи бе оставила на кухненския плот.

— Лятото, в което почина баща ми, баба ти ме научи как да готвя спагети и кюфтенца. Тя ми каза, че всеки път, когато полудявам до болка от отсъствието му, мога да сготвя любимото му ядене и да прибавя към него щастливите спомени като специална подправка, така ще го почувствам близо до себе си и за няколко кратки секунди ще имам покой. А след това щях да имам вкусна храна за себе си и, докато я ям, да си спомням всички прекрасни неща за него.

Очите на Холи се напълниха със сълзи.

— Спомням си, Джулиет. Спомням си, когато ти и майка ти отпътувахте с малката синя кола, а аз страдах и бях много тъжна. Тогава баба ми каза, че когато ми липсваш и искам да те почувствам до мен, да си направя мляко с шоколад. Мляко и една пълна лъжица подсладено какао. Действаше. До ден-днешен си спомням как в онзи ден ме успокои, че ще се върнеш. Тя толкова много ми липсва.

Джулиет замръзна.

— Липсва ти? О, не, Холи! Не ми казвай това!

— Вече трета седмица. Върнах се тук преди месец, страдаща и със сълзи в очите заради края на една връзка, а баба ми си отиде в съня. Радвам се, че бях тук, радвам се, че прекарах тези дни с нея.

Джулиет преглътна с мъка и загледа през прозореца.

— Ще те разбера, ако искаш да се откажеш от курса. Обадих се и оставих две съобщения на телефонния ти секретар, за да ти съобщя, че баба няма да води курса, но не свързах името с теб, разбира се. На теб очевидно ти е нужна баба ми. Виждам това и те разбирам. Не се чувствай длъжна да останеш, само защото аз ще водя курса.

— Благодаря ти за разбирането — отвърна Джулиет, обърна се и излезе навън.

Но аз нямах това предвид, искаше да извика след нея Холи. Искаше да изтича, да й каже да се върне, да я убеди, че рецептите на Камила все още са вълшебни и правят магии, нищо че Камила вече я няма. Магията е в желанията и в спомените.

Върви след нея! — каза си Холи. Тя има нужда някой да я върне.

Изтича навън, а мразовитият октомврийски въздух я преряза през тънкия пуловер.

— Джулиет! — извика и се огледа. Имаше един мъж, който вървеше по улицата и идваше към къщата. И една кола, която даде мигач и зави по пътеката към нея. Но никаква следа от Джулиет.

Холи се огледа и я видя да седи на люлката, която баба й бе направила за майка й преди много години, когато дошли за пръв път на острова. Седеше и гледаше към боровете. Изглеждаше едновременно напрегната и разбита.

— Джулиет, моля те, върни се! — извика Холи. — Онова, което си искала от баба ми, все още е в кухнята. То е в нейните рецепти.

Джулиет не отговори, само издаде вопъл, който бе толкова тъжен, че Холи покри с ръка устата си. Какво трябваше да каже? Или да направи? Тя приближи люлката отстрани, за да не застане директно пред лицето й.

— Въздухът тук е същият, какъвто го помня — продума Джулиет, гледайки втренчено напред. — В Чикаго не можех да дишам. Не можех да дишам! Там просто нямаше въздух. Чудя се дали винаги е било така, а аз просто не съм го забелязвала. Така трябва да е било.

— Какво искаш да кажеш?

Джулиет отново се загледа в земята и не отговори, а Холи нямаше друг избор, освен да я остави и да отиде да посрещне другите курсисти, които идваха. По пътеката вървеше един мъж. От колата излезе жена и се отправи към стълбите пред вратата.

Холи протегна ръка, без да е сигурна дали Джулиет ще я поеме или ще скочи да бяга, ще се качи в колата си и ще изчезне.

Тя стисна ръката й.

— Добре.

Добре, повтори наум и Холи.

Малката група стоеше в антрето.

 

 

— Здравейте — започна Холи. — Аз съм Холи Магуайър, внучка на Камила Константина, която е поставила началото на този курс през 1962 година. Не твърдя, че съм толкова добра в готвенето като баба ми, но израснах до полата й всяко лято, докато тя готвеше, наблюдавайки всяко нейно движение, слушайки и попивайки всяка нейна дума. И пазя всички семейни рецепти, рецептите от кухнята на Камила.

Беше репетирала този монолог предишната нощ и сама бе удивена от себе си! Как можеше да звучи така убедително, сякаш знаеше какво говори, сякаш вярва в това, макар да чувстваше, че всеки миг ще се провали.

Другата жена, която по метода на изключването трябваше да бъде Тамара Бийн, бе малко над тридесетте, с дълга и ситно къдрава коса, с дръпнати екзотични кафяви очи и дълъг нос, който й придаваше вид на царица, най-вероятно от Източна Европа. Тя вдигна вежди и се огледа.

— Само тримата ли сме? Две жени и един мъж? — попита тя. — Мама ми подари този курс, за да се срещам с мъже. Чула, че привличал много мъже.

Това обясняваше облеклото й, съставено от прилепнал пуловер, тясна къса пола и високи до коленете черни кожени ботуши с високи токчета. Не, не можеш да си тръгнеш — изпрати телепатично мисълта си Холи. Никой не може да си тръгне! Не позволявам!

— Има още една курсиста, моята помощничка, но…

— О, слава богу — прекъсна я Тамара, прибирайки косата си на опашка като Джулиет. Сетне тръсна чантата си на пейката до вратата, седна, свали ботушите и ги смени с черни балетни пантофки. — Просто исках да опитам, разбирате ли? Затова се облякох така, сладичка, хваща окото. Но ми дойде до гуша майка ми да ми търси мъж. Сестра ми се омъжва, по-малката ми сестра. Средната вече е женена и бременна, разбира се. Направо ми писна да се срещам с мъже! Не искам да ви обидя, моля — обърна се тя към единствения мъж.

Той се усмихна.

— Няма нищо.

— Вие сте Тамара Бийн, нали? — попита Холи, поглеждайки в списъка.

Тя кимна.

— Поне може да се науча наистина да готвя, нещо, което ми е приятно да правя. Вече съм на тридесет и две. Е, и какво? Цялата фамилия се е впрегнала да ми търси мъж и това ме кара да се чувствам като отрепка, неудачница, която не може да си го намери сама. Не ми вървяло във връзките и те всички знаели какви са причините за това!

— Причините никога не са онова, което другите мислят — неочаквано продума мъжът, при което осъзна, че го произнася на глас. Саймън Марч беше висок като вършина, мършав и доста привлекателен с пясъчноруса коса и тъмносини очи. — Искам да кажа, че не става дума за нещата, които можеш да направиш. Става дума за това кой си ти, какъв си. Аз съм Саймън Марч, между впрочем.

— Да, това е депресиращо, Саймън Марч — обади се Тамара.

Джулиет загледа обутите си в сиво крака.

— Всъщност не е — продължи Саймън. — Ако се замислите.

Какво ставаше? Това добре ли беше? Курсистите да си говорят? Да създават връзки помежду си? Да говорят за смисъла на живота? Трябваше да е добре. Със сигурност беше по-добре от неловко мълчание и тишина. Ако са заети с разговори, нямаше да забележат, че тя често търси съставките, правилния тиган или подходящите прибори в гугъл.

— Добре дошли, Саймън, Тамара и Джулиет — рече Холи, кимайки на всеки поотделно. — Миа, моята помощница, ще дойде всеки момент. — Погледна часовника си. Беше шест и пет. Време бе да се хваща с готвенето.

Можеш да го направиш — повтори си Холи. — Тук никой не е шеф-готвач нито професионалист, който веднага ще осъзнае, че си абсолютно невежа.

— Добре — продължи тя. — Да отидем в кухнята и да започваме. Нека всички застанем около кухненския остров, на който има място за петима. Ако някой се измори, може да вземе стол и да седне.

— Извинявайте, че закъснях! — извика един момичешки глас и Миа влетя тичешком, останала без дъх, с джинси и както успя да види Холи, с три тесни тениски, облечени една върху друга. Косата й бе разрошена от тичането. — Татко настояваше да довърша домашното си за Острова на сините делфини. Не е ли глупаво да има такава книга, след като ние живеем на острова на синия рак?

— Точно навреме, Миа, не си закъсняла — успокои я с усмивка Холи. — Това е Миа Гелър. Тя е почти на дванадесет и ще ми бъде помощник. Хайде първо да си вържем престилките.

Баба й бе направила дванадесет с различни размери, те бяха бледожълти и върху тях имаше бяла тенджера с изписано върху нея в синьо „Кучинота ди Камила“.

Джулиет сякаш искаше да каже нещо, но прехапа устни и погледна встрани, погледът й попадна върху снимката на Камила и Холи на плота, близо до голямата купа със зелени ябълки.

— Толкова съжалявам за баба ти, Холи.

— Аз също — допълни Тамара. — Не я познавам лично, но сестра ми говори за тази жена с благоговение и шепнешком. Камила Константина има репутация на велика готвачка и ясновидка.

— Може би Холи е наследила способностите на баба си — намеси се Миа, докато връзваше престилката си зад гърба. — Я, кажи какво мисля сега?

— Че е време да започнем урока — отвърна Холи, опитвайки се да звучи авторитетно, но топло. Камила често й бе казвала как понякога курсистите сменят темата на разговор и той няма нищо общо с рецептите. Тя приближи към острова, четиримата я наобиколиха, гледайки празната повърхност. Нямаше нищо, което да подскаже, че тук ще се проведе урок по готвене.

— Ако се чудите защо няма никакви продукти за менюто върху тази маса, то е защото моята баба вярваше, че част от обучението включва да научим всичко за продуктите и как да ги запазим, както и от какви видове купи, тенджери и тигани се нуждаем. Така че, ако се нуждаем от продукти, трябва да отидем и да си ги купим.

Е, до тук добре, помисли си Холи. Като тийнейджърка бе присъствала на няколко от курсовете на баба си и бе изненадана колко много си спомня от лекциите й. За това че доставянето на продуктите беше част от процеса. За това, че внимателното задушаване на лука и чесъна в зехтин са основата на всяко италианско ястие и как последните подправки към всяко блюдо — независимо дали е пламенно желание или тъжен спомен, бяха толкова съществени, колкото и първите.

— Тази вечер ще започнем с едно просто и класическо италианско блюдо, много подходящо за есенния хлад — пиле по милански с ньоки и салата. Първо ще се заемем с пилешките котлети, тъй като за ньоките въобще няма да имаме време. Ще използваме тези, които направих предварително вчера. Баба ми често правеше собствена паста, но също така използваше и готова в кутии, когато нямаше време или искаше да приготви бързо вечерята. Направила съм ви копия на рецептите за тазвечерното меню от бележника на Камила Константина. Миа, ще ми подадеш ли рецептите?

Миа взе купчинката листи и раздаде на всеки по три. Пиле по Милански, ньоки, пълнени със сирене, и сарата.

Саймън прегледа написаното.

— Изглежда напълно постижимо. А, ето ги и прочутите последни подправки. За пилето — желание. За ньоките — един щастлив спомен, а за салатата — един тъжен спомен.

Холи забеляза, че Джулиет потръпна.

— Може да прибавяте последната подправка мълчаливо или на глас. Както на вас ви се струва правилно.

— Значи можем просто да си пожелаем нещо, както когато духаме свещите върху тортата на рождения си ден? — попита Миа.

Холи се усмихна и кимна.

— Точно така. Всичко, което искате.

— Колко желания можем да кажем на пилето? — продължи да разпитва Миа. — Само едно? Или всеки от нас по едно?

— Всеки по едно. Рецептата изисква само едно от човека, който го готви. Тъй като всички заедно ще готвим, всеки ще сложи своето желание. Но нека да не бързаме. Първо, Миа, ще донесеш ли пилешките гърди от хладилника?

Момичето чевръсто донесе два пакета гърди и ги постави на масата.

— Баба ми винаги казваше, че човек може да си купи прясно месо от месаря, или такова, което изглежда прясно от супермаркета — продължи Холи, отваряйки пакета и нареждайки пилешките гърди върху голямата дървена дъска. — Тамара, би ли прочела от рецептата колко време трябва да се готви пилето?

Всички погледнаха рецептите, а Тамара отговори:

— Шест до осем минути, в зависимост от дебелината на месото.

— Добре, това е доста бързо — кимна Холи. — Значи можем да сложим водата за ньоки да се вари, тъй като това ще отнеме няколко минути. Саймън, ще се нуждаем от голяма тенджера, за да сварим петдесет броя ньоки, така че да не са много нагъсто, защото когато се сварят, ще изплуват на повърхността.

— Като рибки — пак се намеси Миа. — Така човек разбира когато златната му рибка е умряла. Изплува отгоре.

Саймън се разсмя и посегна за най-голямата тенджера за паста от висящите на стената над печката съдове.

— Никога не успях да задържа златната си рибка по-дълго време.

Холи го помоли да напълни половината тенджера с вода и да я сложи на котлона. После помоли Миа да прочете първите две стъпки за пилешкото.

Момичето прегледа написаното, преди да започне.

— Начукайте пилешките гърди с дървен чук между два листа фолио. Подправете ги със сол и черен пипер, сетне ги потопете в брашно, в разбито яйце и накрая в полента. Какво е полента?

— Това е царевично брашно, с което може да се замести галетата. Баба ми обичаше аромата, който полентата добавя към месото.

Холи нареди на Джулиет да вземе три големи, плоски чинии от бюфета с надпис „чинии“ (Камила много отдавна бе поставила на всички чекмеджета и шкафове надписи какво съдържат, за да улесни студентите да се чувстват като у дома си в нейната кухня) и да напълни едната с брашно, другата с полента, смесена с настъргано сирене пармиджано, а в третата да разбие яйце с малко вода. След като чиниите бяха подредени, тя връчи на всеки от курсистите по една малка консерва с домати и ги помоли да удрят с тях по пилешките гърди, докато станат с дебелина четвърт сантиметър.

— Вижте! — извика със смях Миа, блъскайки с консервената кутия по бедното парче месо, обвито във фолио. — Готвенето е по-забавно, отколкото си мислех.

При тези думи дори Джулиет се разсмя.

— Сега всеки да вземе своето парче пилешки гърди и да го прекара през всяка чиния — рече Холи. — Овалваме ги първо в брашно, сетне в яйце и накрая в полента с пармиджано и сетне ги поставяме в тигана за пържене. Тамара, можеш ли да намериш една голяма табла в чекмеджето с надпис „Табли за готвене“?

Докато курсистите местеха месото от чиния в чиния, Холи ги наблюдаваше, неспособна да сдържи изблика си на радост. Тя преподаваше, наистина преподаваше. Курсистите следваха стъпките и очевидно се наслаждаваха на онова, което правеха. Джулиет изглеждаше погълната от работата си, докато топеше пилешкото в брашното и сетне в яйцето, а накрая внимателно го поставяше в последната чиния.

— Кога ще добавим желанията си? — попита Тамара, докато изпълняваха следващите стъпки — да изберат подходящия тиган, да налеят олио и да загреят котлона на средна температура. — Аз знам какво да си пожелая.

— Какво? — попита Миа.

— Семейството ми да престане да ме третира като неудачница, защото още не съм омъжена, за разлика от по-малките ми сестри.

Саймън кимна, без да откъсва очи от нея.

— Мисля, че всички искаме семейството да не ни се меси. — Сякаш щеше да каже още нещо, но сложи ръка върху устата си и подаде на Холи маслото.

— Можете да добавите желанията си по всяко време на готвенето — обясни тя, слагайки бучка масло, след като зехтинът се загря.

— Онова, което не искате, е ястието ви да бъде готово, преди да сте добавили и последната съставка.

Докато събираше чиниите от кухненския плот и ги слагаше в мивката, Миа каза:

— Искам баща ми да не се ожени за онази глупава, фалшива кукла с празна глава. Това е желанието ми. Моля те, сбъдни се. Моля те, стани истина. Моля те, сбъдни се — повтаряше тя с ръце, събрани за молитва към тавана.

— Коя е фалшивата кукла с празна глава? — попита Тамара, поставяйки крайчето на котлета в тигана, за да види дали ще започне да съска, според инструкциите. Когато това се случи, всички заобиколиха печката и внимателно положиха котлетите си в тигана.

— Приятелката на татко. Тя е доста добра готвачка, колкото и да не искам да го призная. Как подобна фалшива кифла може да приготви такава хубава лазаня, не ми го побира акълът. Затова трябва да се науча да готвя дори по-добре от нея, така че баща ми да се откаже да се жени за тази нарисувана кифла, за да не умрем от глад. Той не спира да мърмори, че не можем да преживеем с изгорелите му пържоли. Толкова се страхувам, че ще се ожени за нея! Ако се науча да готвя и ако Даниъл ме покани на танци, тогава татко няма да направи тази супер грешка!

— Кой е Даниъл и какво общо има с това? — попита Саймън, без да изпуска от очи пилешкото. Сега, когато беше почти готово, той се консултира с рецептата и пусна ньоките във врящата вода.

— Ама ти си също като татко! И той винаги казва, че не знае достатъчно за нуждите, дрехите и танците на дванадесетгодишните момичета и всички подобни неща — раздразни се Миа. — Като че ли аз знам! Така че, ако Даниъл ме покани на танци, а аз силно се надявам, татко ще проумее най-накрая, че мога да готвя, че мога да се оправям с момичешките работи сама и просто няма да имаме нужда от някой друг.

Саймън кимна разбиращо.

— Сега разбрах. Ти си много умно момиче. Ако този Даниъл не те покани на танци, значи е голям глупак.

Тя го изгледа внимателно за момент.

— Може ли да те питам нещо? Какво кара едно момче да хареса едно момиче?

Той разбърка ньоките в тенджерата.

— Когато бях на дванадесет се влюбих за пръв път в едно момиче на име Кристи. Беше с огненочервена коса, имаше лунички и бе толкова кльощава, че можеше да се промъкне през тесния процеп в оградата между къщите ни. Тя говореше всякакви интересни неща: за семейството си, за това че иска да види падаща звезда и да прекарва съботите като копае миди с баща си.

Миа се намръщи.

— Нищо от онова, което аз казвам, не е толкова интересно.

— Напротив, ще се изненадаш, че не е така — отвърна Саймън, като вдигна котлетите от тигана с голяма лопатка и ги постави върху покритите с кухненска хартия чинии. — Аз просто знам, че харесвах момичета, които казваха онова, което мислят, което чувстват и са пълни с идеи. Като… моята жена. Май е най-добре да добавя желанието си, тъй като ньоките са почти готови. Искам тя… да промени решението си.

Тамара прецеди ньоките, докато всички гледаха като омагьосани парата, която се вдигаше към тавана.

— За какво? — попита тя, връщайки ги в тигана.

— За това, че иска развод — отвърна той с очи, забити в пода. — Защото има връзка. — Погледна Миа и преглътна, сякаш осъзна, че е казал прекалено много пред едно дете.

— А ти не си ли ядосан? — попита Миа. — Защо ти е изневерила? Моята приятелка Емили от три дни не си говори с бившия си приятел. Нищо, че от четвърти клас са заедно. И каза, че никога повече няма да му проговори. Защото целунал друго момиче през обедната почивка, пред всички. И така скъса с Емили.

— Да, ядосан съм — кимна Саймън. — Но мисля, че съм готов да простя.

Всички замълчаха за миг. Сетне Миа се обърна към Холи и попита:

— А какво е твоето желание?

— Не е необходимо да изказваме желанията си на глас — отвърна Холи и добави останалото сирене и масло към ньоките, които Тамара внимателно бъркаше. — Може да ги казвате на глас, но може и мълчаливо, наум.

— Те така или иначе няма да се сбъднат — неочаквано вметна Джулиет.

Всички се обърнаха към нея. Тя стоеше до печката с малка купа, в която имаше изсушен градински чай. Премери количеството и го добави в тенджерата.

— Мога да желая, и да желая, и да желая, но онова, което искам, никога няма да се изпълни.

— Някои неща не може да се сбъднат — продума Холи. — През изминалите три седмици исках баба ми да слезе по стълбите, да си върже престилката, да пусне Верди, когото обичаше толкова много, и да започне да приглася, докато точи прясна пастата. Но това никога няма да стане.

— Тогава защо ги пожелавате? — попита Миа. — Така не ги ли прахосвате напразно, след като в една рецепта се слага само едно желание?

— Сърцето иска онова, което си иска — добави Холи, повтаряйки думите на баба си. Можеше да види как очите на Джулиет се пълнят със сълзи, затова добави: — Миа, моля, донесете с Тамара продуктите за салатата!

Миа погледна Джулиет и подаде на Тамара тетрадката с рецепти, след което двете заедно започнаха да подбират маруля и спанак.

Всички (с изключение на Джулиет, която мълчеше), казаха своите щастливи и тъжни спомени над ньоките и соса със сирене, докато ги разбъркваха. Щастливият спомен на Холи бе как баба й прави онази снимка в нощта, преди да умре. Камила веднага я принтира и закачи към скосения ръб на любимото си старинно огледало, а когато Холи я забеляза на другия ден, беше така щастлива. Нейният тъжен спомен бе самата загуба. Джулиет все така мълчеше и на два пъти излезе от кухнята. Тъжният спомен на Саймън бе денят, в който бе напуснал дома си — дъщеря му плачела в стаята си и отказвала да го пусне, за да й каже довиждане. А щастливият спомен бе да вижда лицето й всяка втора събота в месеца, въпреки че тя оставала при него само един ден, вместо целия уикенд. Тъжният спомен на Миа включваше срещата с „тъпия съпруг на майка й, който вони и няма рамене“, а щастливият, когато засякла Даниъл да я гледа в часа по американска история днес следобед. Щастливият спомен на Тамара беше денят, в който скъсала с последното си гадже, някакъв маниак на тема контрол, на име Леърд. Тъжният бе начинът, по който сестрите й се отнасяли с нея, защото скъсала с един готин доктор, който имал лека склонност към „контролиране“ — и обясни, че контролирането му се изразявало в това, че я посъветвал на какви теми да говори по време на обяда с родителите му, които били завършили Йейл.

— Голям манипулатор беше — добави Тамара, докато миеше салатата и спанака. — Холи, знаеше ли, че баба ти е причина за брака на сестра ми? Франческа дошла, за да й предскаже бъдещето, а Камила й казала, че другата седмица ще срещне на кея един мъж, за когото ще се омъжи. Точно така стана. Удивително, нали?

— Баба ми предсказвала ли е някога твоето бъдеще? — попита я Холи.

— Три пъти си насрочвах среща с нея, но все я отменях. Не бях сигурна дали искам да знам бъдещето. И до днес си задавам въпроса какво щеше да стане, ако сестра ми не бе пожелала да прекара цяла седмица рисувайки на кея. Тя чувстваше, че трябва, защото съдбата я очакваше там. А аз се страхувах…

— Мога да те разбера — намеси се Джулиет и гласът й прозвуча така неочаквано, че всички спряха да работят и се обърнаха към нея.

— Баба ти сигурно ти е предсказала и твоята съдба — смени посоката на въпроса Миа, обръщайки се към Холи.

— Почти бих искала да не беше го правила — поклати глава тя. — Да, предрече, че истинската ми любов ще бъде мъж, който хареса едно гнусно италианско ястие на име sa cordula. Това са задушени агнешки чревца с грах. — Направо потръпна от погнуса.

Саймън се разсмя.

— Че кой би харесал подобно нещо?

— Досега никой — отговори му Холи.

Той подбираше съставките за дресинг на салатата, само чесън и зехтин.

— Съдбата и късметът са интересни неща. Тамара, мислиш ли, че е било съдба или сестра ти сама е предизвикала тази среща, защото е знаела, че това й е късметът?

Тя само вдигна рамене и му подаде огромната купа със салата, готова за овкусяване.

— Нямам представа. Много пъти сме говорили по този въпрос. Знам само, че е много романтично.

— Знаеш ли кое ще бъде напълно смахнато? — намеси се Миа. — Ако Холи намери мъж, който наистина ще хареса нейните агнешки дреболии и въпреки че той е голям и грозен гадняр, тя реши да се омъжи за него, само защото съдбата е предопределила, той да е голямата й любов.

— Това наистина ще бъде странно и свръхестествено — кимна Холи. — Защото никой на света не може да хареса това ястие.

— Аз не съм сигурен, че вярвам в съдбата — призна Саймън, докато поръсваше салата с дресинга. — Когато срещнах жена ми за пръв път, въобще не бях привлечен от нея. Мислех си, че е прекалено хубава, ако можете да разберете какво искам да кажа. Почти изкуствено красива. Но когато я опознах — бяхме колеги в една и съща лаборатория, се влюбих в нея до полуда.

— Това също може да е било съдба.

— Наистина. Но сега живея в малък апартамент с две спални в идиотски грозен комплекс, а Кас — това е дъщеря ми, мрази стаята, която се опитах да подредя за нея, и не иска да ме посещава. Не желая да я карам насила, но тя ми е дъщеря, а аз съм и баща — искам да имам по-близка връзка с нея.

— На колко години е? — попита Тамара, докато подреждаше ньоките в купата за сервиране.

— На осем. Когато дойде миналия месец, опитах да приготвя любимото й ядене — спагети с кюфтенца. Но стана ужасно — спагетите бяха недоварени, топките месо бяха твърди, а сосът горчеше, изобщо целият ден бе ужасна катастрофа. Мисля, че това е причината да се запиша в този курс — исках да се науча да готвя любимата й храна и това може би ще помогне. Тя обича спагети. Яде ги за закуска, обяд и вечеря, ако майка й позволи. С масло, с доматен сос, с кюфтенца. А аз не искам да отварям отново поредната консерва. Кас е само на осем години, но подозирам, че се досеща, че това са консервирани боклуци. А за мен е важно какво мисли тя.

— Ще се учим да готвим спагети с кюфтенца другата седмица — успокои го Холи, като премести един котлет върху чинията. — Ще се научиш как да правиш убийствени кюфтета със спагети, така че тя ще иска да идва всеки ден при теб.

Той се усмихна, но после се втренчи в пода.

— Преди три месеца животът ми беше един, а сега е съвсем друг. — Огледа се, сякаш бе изненадан от онова, което вижда, сетне се загледа в ръката си. В лявата, осъзна Холи. — Всеки път, когато погледна този пръстен на пръста си, за миг забравям, че той не е само символ на нещо. Разбирате ли? А сега, след като жена ми ме напусна заради един богат и мазен женкар, виждам малкото си момиченце само два пъти в месеца. — И поклати глава.

— Радвам се, че обичаш толкова много дъщеря си и се интересуваш какво мисли — обади се Миа. — Това ми вдъхва надежда.

Той й се усмихна и занесе голямата дървена купа със салата на масата.

— Добре.

Холи погледна Джулиет, която само мълчеше. Гледаше през прозореца, без да вижда нещо, просто гледаше в сгъстяващата се тъмнина.

— Ти си добър баща — каза Миа. — А какво ще кажеш, ако моят татко не се интересува от онова, което мисля аз? — Тя приглади краищата на престилката си. — Искам да кажа, не трябва ли да се зачита какво мисли семейството?

Тамара я загледа.

— Скъпа, разбира се, че баща ти трябва да зачита твоето мнение. За теб е важно коя ще е бъдещата му жена. Сигурна съм, че осъзнава това.

— Въобще не съм сигурна в това — отвърна Миа и остави купата със салата. — Боже, това мирише страхотно. Гладна съм като вълк. Направо умирам от глад.

— Тогава да сядаме и да ядем — предложи Холи, поставяйки по една чиния с пилешки котлети пред всеки.

Петимата тъкмо щяха да седнат, когато на входната врата се позвъни и една позната по физиономия жена нахлу безцеремонно в къщата. Високите й токчета чукаха отчетливо по дървения подносеше впит в тялото розов костюм, малко шалче около врата, завързано кокетно настрани и скъпи черни обувки от кожа.

Празноглавката. Фалшивата малоумница. Куклата с клатещата се глава.

— Не съм закъсняла много, нали? — попита тя. Усмивката й беше снежнобяла. — Искам да се запиша в този курс. На обявата пише, че има свободни места.

Холи обърна очи към Миа, която гледаше удивено и невярващо.

Момичето присви очи.

— Ти знаеш как се готви италианско. Защо ти е този курс?

— О, здравей, скъпа! — Обърна се тя към Миа, изпращайки й нещо като въздушна целувка. — Да, аз съм добра готвачка и италианските са едни от любимите ми специалитети, но няма ли да е чудесно да сготвим нещо заедно! — Тя се усмихна щедро на всички на масата. — О, скъпа! — Спря погледа си на Джулиет. — Сивото не е вашият цвят. Имам диплома и съм търговски агент на Интърнъл Бюти Козметикс. Бих казала, че вие сте тип лято. Не, по-точно пролет. Пролетта не носи сиво — със сигурност не и в този нюанс.

Миа се усмихна на Холи, сякаш усмивката й казваше „Нали ти казах“.

Джулиет се втренчи в Джоди за миг, сетне отмести поглед към прозореца.

— О, пфу! — въздъхна Джоди. — Добре де, винаги попадам на разни бизнес жени. Ще ми се да изкарам този курс, макар да ми се струва, че май съм пропуснала готвенето тази вечер. Коя от вас е Камила?

— Аз съм учителката. Казвам се Холи.

— О, така ли? — Джоди изглеждаше объркана. Миа поклати глава. — Холи, значи. Добре де, както и да е, има ли свободно място?

Можеше да почувства очите на Миа, които я пронизваха. Не. Кажи не.

— Сигурна съм, че няма — неочаквано произнесе Джоди с тънка усмивка. — Но трябваше да вляза и да проверя.

А, значи нямаше сериозни намерения. Това щеше да улесни Холи.

— Съжалявам — отвърна тя, — но тъй като за пръв път провеждам готварски курс, се спрях на четирима курсисти.

Можеше да види облекчението върху лицето на жената. Идеята да дойде тук очевидно не беше нейна, а на Лиъм.

— Ау, по дяволите! — възкликна престорено Джоди. — Миа, така се надявах, че ще работим заедно. В такъв случаи чао! О, да не забравя, оставих няколко от брошурите на Интърнъл Бюти Козметикс и визитките ми на масичката, ако някой иска да обсъди цвета на косата си. Сега, когато лятото си отива, всички изглеждаме малко поизбелели.

Когато звънецът на вратата звънна зад гърба й, Джулиет неочаквано се разсмя с цяло гърло.

— Извинете — каза, след като успя да си поеме дъх. — Това беше смешно.

— Трябва да я чуеш как разказва вицове. Имат точно обратния ефект — обясни Миа.

Последва кикотене и след това всички седнаха да изядат първото си сготвено ястие. Имаше възклицания от рода на „Хм, не е никак лошо“ и „Това направо е страхотно!“ и дълга дискусия относно менюто за следващата седмица. Съгласиха се единодушно да сменят едното блюдо със спагети с кюфтенца, за да може Саймън да се научи как да прави храната, която щеше да накара дъщеря му да се връща отново при него.

И така оценката за първия час беше 6 плюс.

 

 

След като приключи с почистването на кухнята (Миа пропусна повечето от дейностите), Холи отиде на верандата с чаша чай и дневника на баба си. От тук заливът не се виждаше, но звуците на водата, която се блъскаше и се връщаше, и топлият полъх на бриза почти я приспиваха. Можеше да остане да спи тук и да бъде в пълна безопасност, ако не бе една миеща мечка, която се промъкна, за да открадне парче тирамису, останало от вчера.

— Бабо, мила бабо — прошепна на глас тя, отправяйки очи към тъмното небе. — Тази вечер беше успешна. Направих го. Никой не се разгневи и не ме нарече измамница. Никой не си поиска парите обратно.

Умираше от любопитство да открие какво се бе случило с четирите жени, които се бяха записали в курса на баба й. Дали се бяха върнали за втория урок? Дали съпругът на Анет беше умрял? Затова отвори дневника и зачете.

„Август 1962

Мило дневниче,

Другата седмица те се появиха отново с банкнотите си от десет долара — четири жени, изпълнени с вълнение и възбуда. Всяка от тях бе направила на съпруга си блюдата, на които ги бях научила, и бяха настъпили промени. Големи промени. Съпругът на Анет се върнал от работа на другия ден, след като му сготвила телешко пармиджана, и й казал, че заслужава да подремне малко след като цял ден се е занимавала с ревящото бебе. Представяте ли си? — след като винаги твърдял, че гледането на бебето е отговорност на майката. Съпругът на Нанси й бе донесъл огромен букет от лилии — любимите й цветя, макар че можел да избере по-евтините карамфили. Този на Ленора Уиндъмир резервирал круиз с вечеря около Каско Бей. А мъжът на Жаклин правил любов с нея за пръв път от седем месеца.

След една седмица с моите рецепти тези мъже се прибирали вкъщи с други очаквания, освен скоч и вестник. Те се прибирали по-мили, по-добри. Надничали в мистериозните тенджери върху печките. Душили въздуха и се усмихвали. А през нощта били любовници. Жаклин шепнешком ми призна над един кош, пълен с ябълки в универсалния магазин, че мъжът й я пожелал по начин, по който не бил го правил от две години. Дали има някаква тайна подправка, която да сложи в пържолата или в пюрето от картофи — любимото му ядене? Може би босилек?

Какво можех да й кажа? Отговорих й съвсем честно, че не знам. В моите добавки и подправки нямаше нищо магическо. Рецептите просто искаха, докато ги готвиш, да казваш желание или спомен, и те се сбъдваха.

Или, което бе по-вероятно, жените се бях променили. Бяха изпълнени с повече надежда. Очакваха повече. Опитах се да обясня това, но Ленора не ми позволи, като безцеремонно заяви, че според съпруга й тези «ай-талиански» манджи били пълни с афродизиаци, каквито са, например, стридите. Напомних им, че в рецептите, които им бях дала, нямаше стриди.

На втория курс, когато приготвяха патладжани пармиджана и лингуини със сос от миди, желанията и спомените влязоха в тенджерите и тиганите. Докато режеше патладжан Ленора си пожела още едно бебе. Не мога да обясня странното чувство, което ме обзе, когато тя добави към ястието «Моля те, боже, нека това се сбъдне.» Знам само, че чувството беше странно, неопределено, не съвсем лошо, но не и съвсем добро. Не бях сигурна какво означава това. Може би близнаци?

Докато слагаше сол във врящата вода, Анет си пожела празненството, което подготвяше за рождения ден на съпруга си, да бъде бляскаво, успешно и високомерната й зълва да дойде. Трудно ми е да си представя човек, когото Анет би определила като високомерен, тъй като тя и приятелките й са най-големите сноби, които съм виждала.

Нанси стържеше сирене и си пожела сестра й да се върне от Флорида в Мейн.

А Жаклин пусна лингуините в тенджерата, пожелавайки си съпругът й да спи тази нощ отново в общото им легло.

След няколко седмици всички тези пожелания се сбъднаха. Ленора научи, че е бременна в шестата седмица. Сестрата на Нанси дойде на гости и съобщи, че съпругът й се мести в бостънския офис на фирмата, което за Нанси бе все едно, че се е преместила в Мейн. Мъжът на Жаклин й купи черно плюшено мече. А високомерната зълва на Анет отговори на поканата за четиридесетия рожден ден на мъжа й с «да». Но два дни преди празника той почина от масивен инфаркт, който получи по време на джогинга. Така че рожденият ден се превърна в погребение.

Не познавам Анет добре, а и тя е почти непоносима материалистка и обсебена от страстта да притежава вещи, каквито имат приятелките и съседите й. Но сега онова, което искаше най-много от всичко, бе да се присъедини към съпруга си на небето — това ми каза, когато влязох в къщата й вечерта на погребението, след като всички си бяха разотишли. Можех да чуя бебето, което плачеше, а когато Анет не отвори вратата, аз я бутнах леко и тя се отвори. Открих я да плаче на масата в кухнята, с гръб, подпрян на хладилника, и съдове, пълни с храна върху масата и плотовете. Казах й, че съм тук, и че отивам да се погрижа за бебето. Тогава тя ми призна, че също е мъртва и добави: «Защо не си отидох с него? Просто искам да съм с него.»

Оставих я и се качих при бебето, като се надявах, семейството и приятелите, които бяха дошли на погребение, да са се погрижили за него. То беше мокро и гладно, така че смених пелените му, стоплих бутилка мляко и го върнах в люлката, но когато то започна да плаче отново, Анет запуши ушите си с ръце, аз й казах:

— Скъпа, ще взема бебето с мен, за да се съвземеш. Когато си готова, ела да го прибереш.

Тя кимна и избухна в сълзи, затова й помогнах да се качи в спалнята, където хлипайки си легна, а аз я покрих със завивката.

Познавах всичко това.

Прибрах храната в хладилника, минах през детската стая и взех една чанта с дрехи за бебето, написах бележка, с която да напомня на Анет, че съм завела бебето й в моята къща, за да се грижа за него, и че може да си го вземе, когато реши, и напуснах къщата.

Лучана беше във възторг, че имаме бебе вкъщи и ми помагаше да му сменяме пелените, дори когато то се изпишка направо върху нея. След три дни Анет дойде за бебето. Нещо в очите й си бе отишло, онази искра на завист и настървение бе угаснала.

— Благодаря ти, че ми помогна — каза тя, като взе бебето си от плетената детска люлка, която бях купила от магазина за вещи втора употреба.

— Винаги, когато имаш нужда от време за себе си, просто ми го доведи — успокоих я аз.

Съобщих й, че съм прекъснала курса от уважение към скръбта й, но тя поклати глава и каза, че ще й бъде от полза да бъде сред приятели. Така на следващата седмица те се върнаха. Анет, както и преди, бе сдържана с мен, сякаш не бях й помогнала, нещо, което приятелките й очевидно не бяха направили. А когато стигнахме до момента на желанията, които трябваше да вкараме в ньоките, тя пожела да си намери друг съпруг, който да печели, колкото Боб.

Ленора й се усмихна; очевидно тя бе човекът, който бе посъветвал Анет да се вземе в ръце и да контролира живота си. Бих си помислила, че Анет има дребна душица, но когато трябваше да сложи в рецептата един щастлив спомен, тя каза как съпругът й четял на смъртно болния си баща резултатите от Суперкупата и как тя знаела, че макар да изглеждал винаги отнесен, от време на време можел да бъде любящ и внимателен.

Оказа се, че Боб, както казват американците, е бил най-обикновено лайно.

И това бе периодът на жалейка за Анет. Сега тя искаше нов съпруг, който да не се дразни от бебето с колики. Желанието на Ленора бе да не пометне, както се случило предната година. Нанси искаше роднините й да се преместят заедно със сестрата на мъжа й в Ню Хемпшир, а Жаклин искаше съпругът й да прекъсне връзката със своята секретарка, която била причина за сухия период от миналата година.

Те идваха седмица подир седмица и станаха доста прилични готвачки на италиано-американска храна. Аз обаче не мога да кажа, че станах част от тяхната малка компания, въпреки че знаех най-съкровените им тайни, желания, мечти и страхове.“

Холи затвори дневника и обви ръце около себе си, объркана от прочетеното. Жените, които бяха посещавали курса на баба й, се оказаха самовлюбени, егоистични и безсърдечни, въпреки трагедиите, изневерите и нещастията, с които живееха. Или много вероятно точно заради тях. Холи потръпна, тъй като вятърът проникна през пуловера й. Тя мислеше за Джулиет, която страдаше така отчаяно по някого или по нещо, самотна тук, в Мейн, където нямаше семейство, но имаше поне един приятел.

Взе чашата и тетрадката, влезе в къщата и вдигна телефона да й се обади, но осъзна, че всъщност имаше само един номер в Чикаго, на който никой не отговаряше. Джулиет страдаше от загуба. Чия? На съпруга й?

Звучеше така, както баба й описваше Анет — преди да реши да си намери нов съпруг. Защо да не опиташе да я подбутне от мястото, на което бе замръзнала? Сега не беше в състояние да я открие, но се надяваше, че следващия понеделник ще дойде на курс.

Бди над нея, бабо, моля те! — помоли се наум Холи и хвърли поглед към Антонио, който лежеше на мястото си и гледаше навън към мастиленото небе с блещукащите звезди.