Мелиса Сенейт
Рецепти за любов (15)

15

На сутринта, когато отвори външната врата, за да прибере неделния вестник, на изтривалката лежеше нещо, запънато в бяла хартия с картичка върху него. Тя пое глътка от студения ноемврийски въздух, вдигна големия плосък пакет и отвори картичката.

„Х., не можах да спя поради куп причини, но главно защото не спрях да мисля за теб и за снощи. Аз съм си от лунатиците, които не спят и правят разни неща, така че направих това за теб.

Л.“

Какво ли е? зачуди се Холи и усмивката й се върна, когато отвори пакета и откри една дървена табела във формата на домат, върху която с красиви букви бе изписано КУХНЯТА НА ХОЛИ.

Загледа я няколко мига, чувствайки, че я обзема щастие. В този подарък, в онова, което означаваше и представляваше, имаше особено чувство.

Тя окачи надписа близо до печката и отстъпи назад, за да го огледа. КУХНЯТА НА ХОЛИ. Усмихна се, взе телефона и набра номера на Лиъм, но се включи гласова поща, така че остави съобщение, за да му благодари — както за невероятния подарък, така и за миналата нощ. Направи си чаша кафе, отвори последния пакет от любимите на баба й сладкиши за закуска „Мулино Бианко“ и без да откъсва очи от надписа, седна в ъгъла, където Камила й бе предсказвала бъдещето.

Нямаше намерение да поднася на Лиъм sa cordula. Нямаше дори да мисли за това.

След обяд, докато се подготвяше за урока на другия ден, Лиъм най-накрая се обади. Миа останала с майка си в хотел в Портланд за целия уикенд. Вероника щяла да я върне в понеделник сутринта, а Миа била толкова възторжена и развълнувана по телефона, че той просто си прехапал езика и се съгласил. След което поговорил малко с бившата си жена, която дърдорила като картечница, главата му се завъртяла и загубил дар слово. На Холи много й се искаше да научи какво е казала, но Лиъм не желаеше да навлиза в подробности, докато сам не проумее нещата.

— Трябва ми наръчник за справяне с всичко това — каза й той. — И едно силно питие.

И аз мисля така, рече си тя.

 

 

Беше почти шест вечерта в понеделник. Холи се питаше дали Миа щеше да дойде тази вечер на курс. Но в пет и четиридесети пет вратата се отвори и момичето връхлетя, усмивката й бе по-широка и по-сияйна, отколкото когато съобщи, че Даниъл я е поканил на танците. Носеше дрехи, които Холи не бе виждала досега — тесни джинси, пъхнати във високи ботуши, дълъг многоцветен шал, увит около врата й, краищата му стигаха до сребърната тока на кожения колан. А косата й, прекрасната и лъскава като кестен коса, бе подстригана в къса модна прическа, с дълъг бретон и кичури. Приличаше на шестнадесетгодишна девойка.

Лиъм сигурно беше бесен. Ако въобще я бе видял в този й вид.

Миа се завъртя из кухнята, направи три пируета и накрая спря, смеейки се.

— Виж ме, Холи! Погледни ме! Не съм ли абсолютно различна? Мама ме заведе да пазаруваме и на фризьор. Погледни веждите ми!

Веждите й и преди тънки, сега бяха абсолютно изписани над красивите сини очи. Добре поне, че не беше гримирана. Освен блясък върху устните. Това също бе нещо ново. Но Холи можеше да преглътне блясъка за устни. Дори ако, както подозираше, най-вероятно бе „Шанел“.

— Всички мои желания се сбъднаха, Холи! Мама дойде на бала и ме взе със себе си в хотела. Двете прекарахме най-невероятния уикенд. А днес ме върна вкъщи и татко щеше да припадне, като видя новите ми дрехи и прическата. Здрасти, аз съм на дванайсет! Не на десет години. Защо трябва да имам прическа на малко момиче? Сега косата ми не се различава от прическите на Маделин или Морган! И какво като джинсите ми са вкарани в ботушите. Нали цяла зима ходя така…

Холи разбираше, че този разговор не бе за дрехите, косата или веждите. Беше за присъствието на Вероника в живота й. Затова трябваше много да внимава.

— А да бе видяла физиономията на Маделин и нейните приятелки с буквата М, когато днес сутринта влязох в училище! Даниъл не спря да ме зяпа в часа по история. Попита ме дали ще излезем отново тази седмица, но аз му отговорих, че не знам кога, защото мама ме ангажира напълно всяка вечер. О, боже, Холи, животът не може да бъде по-хубав? Да! Защото познай кое е най-хубавото? Тя ще остане! Искам да кажа, че ще се върне завинаги тук! Ще вземе къща под наем в Портланд, на източната или на западната крайбрежна улица, а може и някой от онези апартаменти, които гледат към пристанището в Стария град, докато не намери онова, което търси за нас. И обеща, че ако къщата не ми хареса, аз ще имам право да й забраня да я купи!

Май ставаше доста сериозно.

— Мести се тук? Със съпруга си ли?

— Точно това е най-хубавата част! — отвърна момичето, хвана двете ръце на Холи и започна да скача. — Тя каза, че се развежда.

Ха! Всичко се развиваше със светкавична скорост. И със замах, както каза Лиъм. Нищо чудно, че бе така угрижен.

— А знаеш ли какво значи това? — попита Миа, завъртайки се още веднъж.

— Какво?

— Че мама и татко ще се съберат отново. Знам, че ще го направят. Трябваше да видиш лицето му, когато тя се появи на бала. Мама излезе на сцената, оркестърът започна да пее „Честит рожден ден“ за мен, аз се огледах и го видях. Той не откъсваше очи от нея, никога досега не съм го виждала да гледа някого така. Никога не е гледал Джоди по този начин.

Как? Все едно иска да я убие ли?, помисли си Холи.

Ами ако само за един миг, преди гневът и страхът да надделеят, Лиъм е видял бившата си жена и е почувствал нещо в сърцето му да трепва?

— О, да, всъщност дойдох да те питам може ли да отсъствам днес от урока? Мама ще ме води на изложба в една галерия. Не е ли супер?

— Разбира се, че е супер.

— Все още искам да бъда твоя помощница, нищо, че мисията е изпълнена. Успяхме да се отървем от фалшивата празноглава кифла. Майка ми е страхотна готвачка, така че няма да е необходимо да уча каквото и да е, но твоят готварски курс ми харесва. Пък и нали имаме сделка!

— Да — отвърна автоматично Холи, стискайки ръката на Миа, докато умът й се опитваше да побере и смели цялата информация, а не да се фокусира само върху едно видение — как Лиъм гледа бившата си половинка с любов и нежност.

— Супер, значи най-добре да се връщам вкъщи. Мама ще ме вземе след петнадесет минути. А сега имам и нови дрехи! Благодаря ти за всичко! Ако не беше ти, Джоди все още щеше да присъства в живота на татко и нещата щяха да се усложнят. Сега той е сам и напълно свободен да се върне при мама.

Холи се напъна да се усмихне. Искаше усмивката й да бъде искрена, защото наистина обичаше това момиченце, обичаше го много повече, отколкото осъзнаваше, и заради нея й се щеше тази красива приказка да не свършва.

Но това не можеше да стане, нали? Нямаше начин, нямаше как! Защото Лиъм бе приключил с бившата си жена, защото той дори не я харесваше! И защото двамата с нея имаха среща на лодката, която завърши с удивителна целувка, а после ядоха хляб със сирене гауда и правиха любов.

И защото тя беше влюбена в него.

 

 

— Къде е Миа тази вечер? — попита Джулиет, оглеждайки се за момичето. То имаше толкова ярко и завладяващо присъствие, че липсата й, особено след като бяха само притеснената Холи и тя самата, бе осезаема. Тамара се бе обадила, че е настинала и няма да може да дойде (звучеше доста пресипнало), а в същия миг на вратата се появи Саймън.

— С майка си — обясни Холи и подаде ръка на Саймън, като едновременно постави копия от рецептите на масата. Може би по-късно щеше да занесе на Миа нейните копия, само и само за да има причина да почука на вратата на къщата им. Хей, надявам се, че не си се влюбил отново в бившата си, а? Това е нелепо, не мислиш ли? Щеше да му каже тя. А той щеше да отговори: Холи, глупаче, как бих могъл да имам чувства към някоя друга жена след всичко, което изпитахме двамата заедно? Направих ти дърворезба, нали?

Не, не й се вярваше. Въпреки че наистина бе направил табелата за нея.

— Това ме радва — възкликна Джулиет. — Заради Миа. Но просто не мога да приема майка й. Как е възможно да си тръгнеш, да започнеш нов живот все едно нямаш дете? Това ме побърква, защото аз бих направила всичко на света, за да прекарам още няколко минути с моята дъщеря. А тук има една жена, която изоставя десетгодишната си дъщеря заради мъж и се появява от време на време, когато й дойде наум.

Саймън завърза престилката си.

— Познавам това чувство. Най-трудни за мен бяха първите седмици след раздялата ни, когато не можех да виждам Кас всеки ден, затова трябваше да се обаждам, ако исках да чуя гласа й и да разбера как е. Почти невъзможно ми е да си представя родител, който може да замине за седмици или месеци, без да вижда детето си. Не го разбирам. Миа сигурно прелива от щастие. Желанието, което сложи в сватбената супа, се сбъдна.

Сватбената супа. Холи почти бе забравила за нея. Може би тя, без да осъзнава, бе помогнала за събирането на това семейство. Точно както казваше Камила Константина.

Трябваше да си припомни, че за момичето това бе щастливо събитие, че желанието на Миа се бе сбъднало. Колко често се случваше подобно нещо? И освен това тя не бе кое да е момиче, а Миа, която тя обожаваше. През последните няколко седмици детето бе споделяло надеждите и мечтите си с нея (когато нямаше с кого друг да споделя), а сега Холи щеше да се превърне в натрапница?

Трябваше да направи огромна крачка назад.

— Вие двамата ми отворихте очите и ми изяснихте нещата, без да знаете дори. Благодаря.

Джулиет се усмихна.

— Е, аз не съм чак толкова сляпа, нито така погълната от себе си. Виждам, че между теб и бащата на Миа става нещо сериозно. Също така знам, че нещата се случват и понякога човек не може да ги контролира. Като любовта, например. Или като загубата.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да заема нападателна позиция? Или да го оставя да си отиде? — Тя се чудеше какво прави Лиъм в момента. Дали се разхождаше заедно с дъщеря си и майка й по ветровития бряг близо до любимата къща на Миа в Кейп Елизабет? Или може би тримата вечеряха заедно, припомняйки си старите времена, когато са били семейство?

Как би могла в ризотото, което приготвяха тази вечер, да сложи желанието си той да избере нея пред възможността да събере отново разбитото си семейство? Как би могла да направи това?

— Холи, просто казвам, че не можеш да контролираш всичко. По точно нищо. Като при храната, която правим. Дори да следваме точно рецептата, така както е била написана от баба ти, да направим всичко или почти всичко като нея, ястието пак може да стане различно. Или пък да се получи страхотно, когато си очаквала нещо посредствено.

Саймън кимна.

— Ти си много мъдра, Джулиет.

— Не, едва ли. Просто се опитвам да проумея смъртта на Иви. Един ден стигам до някакво просветление, както току-що казаното, и мисля, че вярвам в него, а на другия ден отново плача. Обзема ме такъв гняв, че ми иде да счупя нещо, обзема ме такова отчаяние, че ми се иска да блъсна колата си в някоя бетонна стена.

Холи я загледа, после погледна Саймън и пак Джулиет.

— Но няма да го направиш, нали?

Тя поклати глава и очите й се напълниха със сълзи.

— Не, няма. Не че не съм мислила за такова решение, когато съм била зад волана и съм минавала покрай бетонни стени. Но това няма да бъде честно и няма да е никакво решение.

Лицето й се сбръчка и ако преди минута изглеждаше толкова силна, сега Холи можеше да каже, че ще се строполи на земята.

Тя я хвана за ръка и я заведе до кътчето на баба си, където я сложи да седне.

— Правилно, Джулиет. Същото казваше и баба ми.

— Освен това Итън се нуждае от мен. Знам, че е така. Просто в момента аз не се нуждая от него. Знам колко гадно звучи, но е така.

Саймън наля вино в една чаша и й го подаде.

— Не е така. Всеки човек страда по свой начин. Колко време мина от смъртта на дъщеря ти?

— Почти шест месеца. В началото само седях вкъщи с Итън. Опитах се. Опитах се да му позволя да ме утеши, но когато той се върна към работата си след две седмици… Само две седмици, представяте ли си? Тогава започнах да го мразя. А той се връщаше вкъщи, погълнат от глупави и никому ненужни разговори за корпоративното поглъщане, върху което работеше, и аз започнах да мразя дори звука на гласа му. Затворих се в стаята на Иви, спях там, което според мен още повече влоши нещата. Накрая Итън престана да говори с мен. Просто ме заобикаляше, все едно не ме забелязваше. И аз почувствах, че трябва да се махна, да си тръгна. Но не знаех къде да отида, затова дойдох тук.

Холи стисна ръката й.

— Скъпа, ти страдаш заради загубата на съпруга си така, както и за дъщеря си!

Джулиет едва сви рамене.

— Ето на, пак изсмуквам въздуха от тази стая! Точно за това ме обвиняваше и Итън. Не искам да превръщам нашия курс в депресираща сълзлива история. Вие ще направите прекрасно ризото, а аз за малко ще изляза на свеж въздух.

— Я по-добре всички да седнем на прага с бутилката вино — предложи Саймън и взе още две чаши от бюфета. — Днес се скапах от работа. Нямам сили да режа чесън, нито да правя говежди бульон.

— Аз също — присъедини се към него Холи. — Чаша вино и двама приятели звучи точно като лекарството, което докторът ще предпише на всички ни.

Така че тримата излязоха навън и се настаниха на верандата, която гледаше към боровата гора и красивата люлка между дъбовете, пиха вино и си говореха за любовта и загубите, докато накрая Саймън захърка.

Джулиет се разсмя и звукът от смеха й беше прекрасен.

 

 

Холи лежеше в леглото на баба си с дневника й в ръка, а Антонио се бе свил в краката й, когато телефонът иззвъня. За пръв път нямаше желание да отговори. Но накрая, разбира се, се предаде.

— Здравей — произнесе гласът на Лиъм в слушалката.

— Как си? — попита тя, задържайки дъха си.

— Аз съм добре. Като изключим факта, че главата ми всеки миг ще експлодира. Майката на Миа заби няколко нечестни топки и… — Той млъкна за миг и тя осъзна, че почти не диша — … и нещата неочаквано се усложниха. Вече не са както преди няколко дни.

Усложнение. Най-омразната й дума.

Тя се облегна и загледа втренчено тавана.

— Знам. Миа мина за кратко преди курса тази вечер. Разказа ми всичко. Мисля, че не пропусна нито една подробност.

— О. Това вероятно е добре.

Или е много зле.

— Вероника казва, че остава тук. Ще търси къща, иска да я купи. Изглежда наистина го мисли.

Това беше добре за Миа, напомни си Холи, докато по гърба й пълзеше безпокойство.

— Значи е напуснала съпруга си? Просто така?

— Това е нейният начин на действие.

Беше потискащо. Тази жена бе оставила двама съпрузи. А Холи трябваше да потърси начин да помогне поне на единия от тях — този, в когото се бе влюбила.

Не, ти трябва да го правиш заради Миа — повтори си за пореден път тя. — Заради едно разбито семейство, което може би има втори шанс.

Не че бяха семейство. Вероника беше бивша. Бивша! Тя бе избрала да ги напусне! Холи предположи, че може да си задава тези въпроси до безкрайност и пак да не открие кое е добро за нея или лошо.

— Извинявай, че я защитавах снощи. Беше заради Миа — каза Холи. — Мога да разбера защо си толкова разтревожен, но предполагам, че ако желанието й да остане, е сериозно, това е добре за Миа, нали?

— Ти видя ли джинсите й? А веждите? Следващото, което ще направи, е да се татуира. Не знам какво хубаво има в това.

Холи не знаеше какво да каже.

— Слушай, може в близките няколко дни да не ме виждаш, докато не разбера как ще се развият нещата, какви са намеренията на Вероника и дали е сериозна.

— Възможно ли е да е сериозна? — попита го тя и си помисли: А ти част ли си от тези намерения?

— Предполагам. Беше напълно сериозна, когато напусна мен и Миа, за да живее в Санта Барбара и Париж със съпруга си, когото напуска сега. Щом напусна нас, сигурен съм, че може да напусне и него.

— Значи в картинката може би има друг мъж? — попита Холи. И това не си ти, добави без думи. Тайно, егоистично.

— Не бих се изненадал. Но не мога да проумея как ще напусне международен банкер с къщи в четири държави заради някой ловец на раци от Мейн. Ще се срещнем утре вечер, за да говорим. Надявам се да разбера всичко.

О, среща значи. Нещо като семейно събиране. Може би в неговата къща. Не, по-вероятно в нейния хотел, така че да могат да си говорят насаме и на спокойствие.

Опита да си спомни думите на Джулиет за това, че човек не може да контролира всичко. Но си помисли, че би направила всичко на света, за да има магическа пръчка или дарбата на баба си и да узнае какво ще се случи.

 

 

Кухнята просто не можеше да бъде по-чиста. Всичко светеше. Въпреки че тази вечер нямаше да има урок, Холи лъсна печката, хладилника, плотовете и подовете. Нямаше повече нищо за лъскане и стъргане. А единственото нещо, което се нуждаеше от добро стъргане, беше собственият й мозък, за да извади от него Лиъм и Миа.

— Какво става, Антонио? — попита тя котарака, който я гледаше от своето котешко креватче. Подаде му любимата храна от дроб и той се заклатушка към нея, коремчето му се поклащаше под него. Лапна дробчето и увъртя топлото си телце между краката й.

Поне него бе успяла да спечели. Нищо че й струваше много хапки от дроб.

— Ела, Антонио. Трябва да си взема гореща вана. А ти можела се потъркаляш на пухеното килимче.

И наистина, котаракът я последва по стълбите и седна на прага, сетне влезе и легна на килимчето до ваната. Холи пусна водата, сложи от големите перли за баня, които ухаеха на бебешка пудра. Върна се в спалнята и взе дневника от леглото, където го бе оставила, сетне се съблече и се пъхна в горещата вода, като внимаваше да не намокри бележника. Трябваше поне за малко да излезе от своя живот, пък и можеше някоя поука от преживяванията на баба й да й подскаже как да се справи с неочаквани ситуации.

В мига, в който прочете първото изречение обаче, затвори тетрадката. Не бе сигурна, че иска да открие какво се е случило с болното бебе на Ленора Уиндъмир. След малко обаче оправи възглавницата под главата си и като въздъхна, започна да чете.

„Май 1964

Мило дневниче,

Ленора Уиндъмир не роди бебето си у дома. Според разказите на Анет, тя чакала докато контракциите станат много начесто и когато решила, че вече е време, Ричард грабнал чантата й и я завел в болницата.

Раждането било трудно.

А бебето, хилаво и слабо, било родено с порок на сърцето.

— Нямаше да оживее, ако го бе родила вкъщи — казал докторът на Ленора. — Слаба на Бога, че си имала разума да дойдеш в болницата.

Но бебето, кръстено на баща си Ричард, не се развиваше добре. Даваха му живот само няколко седмици, сетне месеци. Малкият Ричард Уиндъмир почина точно след като навърши една годинка в малкото си бебешко плетено кошче в интензивното педиатрично отделение на Медицинския център «Мейн», където прекара последните няколко седмици в борба за живота си.

В деня на погребението сготвих и пакетирах храна за цяла седмица, храна, която знаех, че семейство Уиндъмир обичат, и я замразих в хладилника. Сетне опаковах Лучана в топлото й зимно палто и прекосих целия град до имението на Уиндъмир, разположено досами водата на залива.

— Помни, Лучана — казах, докато чакахме да отворят вратата. — Не е необходимо да казваш нищо, докато сме там, но моля те да се държиш прилично.

Лучана беше само на шест и се държеше добре, но аз се страхувах, че при вида на толкова много сериозни и тържествени лица, облечени в черно и сълзи, можеше да се разстрои, това можеше да събуди спомена за погребението на баща й и тя да започне да вика и да плаче. Затова нямах намерение да стоим дълго. Погребенията не са място за малко момиченце, което вече е преживяло загубата на родител.

Марта — икономката на семейство Уиндъмир, която живееше в дома им, отвори вратата и съобщи, че Ленора и приятелките й били в дневната и пиели кафе.

В момента, в който пристъпих прага на къщата, го усетих.

Гнева. Той идваше на талази, въртеше се около мен като вихри от пурпурно и черно, като лодки пред очите ми, които нямаше да се отдалечат. Стиснах по-здраво ръката на Лучана, без да съм сигурна дали въобще трябва да вляза, но така или иначе бях дошла с храна и с най-искрените си съболезнования. Щях да остана само минута-две.

Силата на гнева се увеличи, когато влязох в дневната. Ленора седеше на диван, тапициран с камилска кожа, от двете й страни бяха Анет и Жаклин, а две по-възрастни жени — майка й и свекърва й, шепнеха на дивана срещу тях. Ленора пристискаше бяла кърпичка към очите си. Анет държеше ръката и.

— О, Ленора, аз… — започнах.

— Вън от дама ми! — изкрещя тя. — Ти трябваше да ми кажеш повече. Трябваше да послушам инстинктите си и да родя бебето си вкъщи! Ти си виновна! Мразя те!

Лучана въздъхна и почувствах как настръхна. Притиснах я по-близо до себе си.

— Но, Лен, той щеше да умре за минути — възрази Анет, галейки рамото на приятелката си. — Нямаше да стигне дори до болницата.

— Да, точно така! — продължи да крещи Ленора. — И последната година нямаше да бъде този кошмар, който преживях, в постоянно очакване бебето ми да умре. Ти превърна тази година в ад за мен, Камила! Малкото ми момченце щеше да си умре спокойно и тихо като новородено. Вместо това то преживя една година болка! Операция след операция! И всичко заради теб! Ти си виновна! Ти си гадна вещица! Махай се от къщата ми!

Лучана започна да плаче. Изпуснах торбата, която падна с трясък на пода. Стоях, неспособна да помръдна, неспособна да мисля, сякаш омразата на Ленора блокира всичко в мен.

— Махай се! — продължаваше да крещи тя. — Ти си виновна! Всичко е заради теб!

Тя е полудяла от скръб, помислих си. Има нужда някой да поеме болката и гнева й. И аз бях този човек. Нямаше какво да кажа. Стискайки ръката на Лучана в моята, се обърнах и забързах по стълбите, а сълзите пареха в очите ми.

Това беше краят на връзката ми с Ленора Уиндъмир.

И в същото време това бе началото на моя бизнес в областта на ясновидството. Тъжната история за бедното бебе на Уиндъмир обиколи острова и близките градчета. Как съм спасила живота на бебето, като съм казала на Ленора да роди в болницата вместо вкъщи с акушерка. Това, че бебето бе умряло, бе само тъжна епитафия за края на историята, която обикаляше от уста на уста. Онова, което хората оценяваха, бе, че бебето живяло цяла година и беше имало шанса да се бори за живота си. Телефонът ми започна да звъни за определяне на часове за срещи. За да спася разсъдъка си, ограничих посещенията до едно на ден, един клиент на ден, а също така увеличих таксата на двадесет и пет долара.

Но след тази ужасна случка в дневната на Ленора Уиндъмир, след като тя ме нарече вещица и ме изхвърли от дома си, нещата между мен и Лучана се промениха и никога повече не бяха същите.

От този ден нататък, когато имаше въпроси, тревоги, страхове или мечти, моята мила Лучана се обръщаше към учителката си — една добра жена, която приличаше на принцеса с дълга руса коса, сини очи и много мили маниери. Дъщеря ми настояваше да я наричат Луси, а не Лучана. И ме гледаше с подозрение в очите. Сякаш можех да й навредя или да й сторя нещо лошо.

Така че започнах да се държа още по-мило с нея и за известно време нещата се пооправиха. Но само за малко.“

Записките свършиха. Холи затвори тетрадката и осъзна, че ръката й трепери. О, Nonna, помисли си, опитвайки да си представи онзи момент в дневната на семейство Уиндъмир, майка си като треперещо и уплашено шестгодишно дете, което чува всички тези страшни думи.

Тя излезе от ваната и се уви с дебелата синя хавлия, която баба й винаги оставяше на закачалката за нея. Върна се в спалнята и се обади в дома на родителите си в Нютън. Беше почти единадесет вечерта, майка й и баща й сигурно гледаха „Закон и ред“ в леглото, после щяха да изчакат новините, да погледат малко „Вечерното шоу“ и да загасят лампите.

Майка й отговори на третото позвъняване, както винаги. Сигурно седеше до телефона и четеше списание „Добрата домакиня“, но винаги изчакваше третия звън, за да изглежда, че е заета и води пълноценен живот, а телефонният разговор е просто една от многобройните дейности, с които се занимава.

— Здравен, мамо. Как си?

— Холи? Какво се е случило?

— Нищо лошо. Просто ще си лягам и исках да те чуя и да питам как си. Как е татко?

И ако мога някак си да предам по жицата колко съжалявам за случилото се през онзи далечен ден в дневната на семейство Уиндъмир. Сигурно си била страшно уплашена.

— О, добре сме, всичко при нас е наред. Остаряваме, както знаеш. Спечелих един конкурс в библиотеката и получих сигналното копие на един детективски роман. Напоследък холестеролът на баща ти е по-добър. Само ако можех да го накарам да спре да дими с тези отвратителни пури! Прилича на осемдесетгодишен старец.

Можеше да чуе мърморенето на баща си.

— Стига, Луси, престани!

Тя се разсмя, представяйки си Бъд Магуайър с почти плешивата му глава, кестенявият мъх над ушите му се вее от издухването на пурата, а той поглежда от време на време към телевизора, докато прехвърля любимото си списание.

Холи мислеше да признае на майка си за прочетеното в дневника на Камила, но реши да не го прави. Беше сигурна, че ако повдигне въпроса, Лучана ще се вцепени и ще млъкне. Познаваше я отлично. Това не бе разговор, който щеше да ги сближи, а напротив, само щеше да задълбочи пропастта между тях. Холи бе избрала живота, от който майка й нямаше търпение да избяга.

— Е, все още ли водиш готварския курс?

— Да. Всъщност тази вечер проведох четвъртия си урок. — Не че те всъщност готвиха нещо. — След като се успокоих и следвах рецептите стъпка по стъпка, обръщах повече внимание на продуктите и не мислех за това колко работа ми предстои, всичко тръгна добре.

— Браво на теб. Да ти призная честно, не знам как въобще се захвана с това. Но ти винаги си била доста прилична готвачка. Помниш ли онези отлични ребърца, които направи за баща си за неговия петдесети рожден ден, когато дойде да ни видиш преди няколко години? А картофеното пюре с чесън? Той много го обича. Винаги пита за пюре, когато ходим в „Олив Гардън“. Можеш да продадеш къщата и да отвориш ресторант.

Холи се усмихна. Сега, когато знаеше повече за детството на майка си и причината, поради която бе така отрицателно настроена към острова, не можеше да противоречи на всичко, което й предлагаше.

— Добре, но засега съм ангажирана с „Кучинота ди Камила“, така че може би ти и татко ще минете някой път да опитате моето ризото по Милански. Почти съм го усъвършенствала. Всъщност спечелих един конкурс за доставка на храната за една местна сватба в Блу Краб Коув Ин. Имаше ли го, когато ти беше дете?

Майка й мълча около миг, сетне отговори:

— О, да, винаги го е имало. Браво! И това ако не е постижение! Предполагам, че си доволна и се чувстваш добре, така ли е?

Като изключим изпълненото ми с тревога сърце, да, чувствам се добре.

— Повече от добре съм, мамо. Имам чувството, че това е моят живот и винаги съм живяла тук. Извинявай, чувствам се виновна, когато го казвам, защото знам колко много го мразиш.

— Ти си внучка на баба си — отвърна Лучана. — Винаги си била. Ще ти призная истината, Холи. Винаги съм изпитвала облекчение заради специалната връзка, която двете имахте. Майка ми и аз никога не сме били на едно и също мнение. Но аз я обичах. И я уважавах, въпреки че не харесвах нейните врачувания. Детството ми не беше лесно, чувствах се зле, всичко там ме отблъскваше. Знаеш ли, беше ми хубаво да знам, че вие двете сте толкова близки. И все още сте.

Сигурно е било ужасно — едно шестгодишно дете да чуе как наричат майка му „гадна вещица“. А от онова, което прочете в дневника, Холи подозираше, че това е било само началото.

— Да чуя това от теб, означава много за мен, мамо.

Люси Магуайър отново замълча за миг.

— Винаги съм искала да бъдеш щастлива, Холи. А ти не можеше да намериш мястото си. Може би Блу Краб Айлънд наистина е твоето място. Може би винаги е бил.

— И аз мисля, че е така — отвърна Холи, представяйки си надписа, който Лиъм бе направил. „Кухнята на Холи.“ — Мисля, че принадлежа на това място.

— Да, сигурна съм, че баба ти почива в мир и е спокойна. А се радвам, че ми се обади, скъпа.

— Аз също, мамо. — След още няколко думи и след като прати поздрави на баща си, Холи затвори, а сърцето й бе изпълнено с малко повече спокойствие.

 

 

Тя подскочи в леглото, стресната от странен сън, който не можеше да си спомни напълно, освен че в него присъстваше Джулиет и имаше нещо, което Холи искаше да й каже, но тя се скриваше зад един тъмен облак, върху който беше изписана думата болница, когато се опитваше да й го каже (в сънищата стават такива странни неща).

Да. Имаше нещо, което трябваше да каже на Джулиет.

Тя погледна часовника. Почти два след полунощ. Вдигна телефона и се обади на приятелката си, за която бе почти сигурна, че не спи.

Джулиет отговори веднага.

— Аз съм. Холи. Извинявай, че звъня толкова късно, но има нещо, което трябва да ти кажа.

Джулиет замълча за миг, после отговори.

— Добре.

— Прочетох в дневника на баба за нейния първи курс по готвене. Една от курсистките й била бременна. Камила знаела, че раждането ще бъде трудно и я предупредила да отиде в болница, а не да ражда вкъщи само с акушерка, както направила с първото си дете.

Джулиет не каза нещо, но Холи усещаше, че я слуша. Просто чакаше.

Холи стана от леглото и отиде до прозореца, като загледа няколкото премигващи звезди на небето и почти пълната луна.

— Бебето се родило болно, с вроден сърдечен порок, но оживяло благодарение на навременната медицинска помощ. След около една година починало.

— Защо ми казваш всичко това, Холи?

— Защото майката на бебето обвинявала Камила за скръбта си. Тя предпочитала бебето да умре още при раждането, отколкото да го обича цяла година и да го загуби след това. Прочетох това тази вечер и то така разби сърцето ми, че…

— Тази жена е предпочитала да загуби бебето си при раждането? — повтори изумена Джулиет. — Не мога да си представя! Не мога нито за миг да помисля подобно нещо за Иви. Аз преживях три скъпоценни години с нея. Три години, които не бих дала за нищо на света, дори за да си спестя тази жестока, непоносима болка и черна като ада скръб. Не, не, не бих дала тези години за нищо.

— И аз мисля така — отвърна Холи, гледайки белите звезди на небето. Стори й се, че в този миг баба й успя да помогне на Джулиет.