Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Love Goddess Cooking School, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

8

Главният герой в съня й, разбира се, бе Лиъм. Сънят беше кратък, без еротика, но в него той седеше съвсем близо до нея в беседката.

Тя лежеше в леглото и си мислеше за красивото му лице с малка трапчинка на брадичката. За нещастие привличането се бе превърнало в харесване. Което означаваше, че е време да става и да се фокусира върху важните неща, върху работата по менюто за сватбата, която я чакаше. Взе си душ, като през цялото време мислеше за Лиъм (този път малко по-еротично), но след като обу най-удобните си джинси и червения кашмирен пуловер, който баба й донесе от Италия, където бе ходила преди няколко години, той напълно излетя от ума й.

Холи сложи храна в купичката на Антонио и той моментално се зае с нея, после отиде до входната врата и видя нещо да лежи на земята. Беше плик, който някой бе пъхнал под вратата. Беше декориран с ягодки — ухаещи, както установи, когато го вдигна, и бе адресиран до нея. Тя го отвори и извади още по-ухаещо листче, изписано с червено мастило.

„Скъпа Холи,

Аз наистина много, много, много съжалявам за снощи.

Миа Гелър“

Холи се усмихна и помириса отново ягодките, преди да пъхне писмото в задния си джоб. Добре си спомняше какво е да си на дванадесет години, макар че нямаше баща, който да ходи по срещи, и вечно отсъстваща майка. Но това сигурно беше тежък проблем.

Направи си чаша кафе, използвайки италианското кафе, което беше на привършване и толкова силно, че трябваше да го прави по-слабо, но пък така щеше да има по-дълго време от него. Обичаше как ухае кухнята — както винаги, когато бе идвала на гости тук — на силно ароматно миланско кафе, на Мейн, на лук, чесън и сладки летни домати.

Сватбата. Една пищна сватба в моден ресторант на брега на Мейн в първия ден на пролетта. Само това трябваше да помни, докато измисляше пробното меню — какво щеше да хареса на възрастните матрони и какво на Франческа Бийн и нейния романтичен годеник Джак. Менюто се нуждаеше от романтика. И елегантност, каквато бе самата Франческа. Докато го обмисляше, Холи си направи бърза закуска от препечен италиански хляб и сладко от ягоди, което извади от запасите на баба си. После взе тетрадката с рецептите, излезе в задния двор с чаша кафе и се настани на стола.

Антонио се спусна навън в мига, в който отвори вратата, и хукна да гони една бяла пеперуда, последната оцеляла от лятото. Холи бе взела дебелата си жилетка от закачалката, но нямаше нужда да се завива с нея; тази утрин в средата на октомври все още бе достатъчно топла и можеше да стои навън по пуловер. Слънцето грееше силно. Тя погледна виновно към градината на баба си — няколкото самотни домата все още зеленееха, а билките, на които не знаеше имената, бяха поувехнали. Можеше да се научи да готви, но не можеше да се заеме и с градинарството. Поне засега. Засега купуваше зеленчуците и подправките от супермаркета или от пазара, но някой ден щеше да си купи книга и да създаде своя собствена градина.

Така, три блюда. Всяко с вегетариански вариант, дори да не беше вегетарианско. Предястие. Леко блюдо. Ордьовър. Ако аз бях поканена на сватба с италианска храна, помисли си Холи, какво бих се надявала да е менюто?

Преди всичко невероятна паста. Може би някакъв вид интересна лазаня. Скалопини в убийствено вкусен сос с гъби. Това беше начало и през следващия час, през който два пъти ходи до кухнята, за да си долива кафе, Холи прегледа цялата рецептурна книжка и брошурите, създавайки свой списък с възможности. Баба й често бе казвала, че американците били привлечени от по-изискана и по-сложна храна и се престрували, че я харесват, но все пак предпочитали онази, която събуждала най-хубавите им спомени. Дайте им италианско блюдо, което да върне спомените от едно специално пътуване или вечерите в Деня на благодарността и те ще налапат въдицата. Холи не разбираше как това можеше да се постигне с италианско блюдо с непроизносимо име, в което има продукти, за които никой не е чувал, но баба й щеше да сервира нещо, което бе еквивалент на успокояваща храна, любимата на Холи, и все пак щеше да бъде поръсена с неизвестни подправки, които и напомняха за първото й пътуване до Италия заедно с Камила, когато се влюби до полуда в едно шестнадесетгодишно момче на име Марчело.

Искам да опитам една рецепта, помисли си, стана и се упъти към къщата. Усещането беше ново. Преди три седмици, когато баба й си отиде, Холи бе мотивирана да прави опити, защото това беше връзката й с Камила, която бе по-успокояваща от всичко друго. Страхът беше допълнителната добавка, която тя несъзнателно слагаше във всяка рецепта, заедно с желанията и спомените. А сега не чувстваше страх. Сега чувстваше… нещо като възбуда.

Холи остави бележките, нашарени с вметки и допълнения. Пастет от бял боб върху крутони, равиоли с пълнеж от смлени патладжани, спанак и сирене, плато антипасти, ростбиф по тоскански, печено с панчета[1], билки и червено вино, ризото по Милански, ньоки, пълнени с билки и гъби и сервирани с аспержи, котлет по Милански, любимото ястие на баба й, с печени кедрови ядки и сос със сирене фонтина[2].

Умираше от нетърпение да направи пастет от бял боб върху крутони за обяд, но бобът трябваше да се накисне от предната вечер, така че прелисти тетрадката, за да намери рецептата за равиоли със спанак и три вида сирене. Можеше да приготви и равиоли с рачешко месо или ньоки със сос от билки като предястие. Загледа машината за паста, която не бе от най-любимите й уреди и реши да не мисли за нея, докато не й дойдеше времето. Избра една голяма дървена дъска и я постави в средата на кухненския остров, сложи брашно и сол върху нея и направи кладенче за яйцата. Сипа зехтин, замеси тестото и го напръска допълнително с брашно, за да не залепне.

Усмихна се на спомена колко безпомощна се чувстваше, когато за пръв път трябваше сама да приготви тесто за паста. Въпреки че много години бе гледала как баба й готви и понякога дори готвеше с нея, все още беше неуверена. Но неусетно беше научила много от баба си. И онова, което знаеше, дори без да го осъзнава, често я изненадваше. Като например, че трябва да меси тестото, докато стане еластично и после да го остави да почине за около десет минути. Беше виждала баба си да го прави поне стотици пъти.

Докато то почиваше, тя се върна към рецептите, после отвори хладилника и избра сирената, от които се нуждаеше — биволска моцарела, рикота и пармезан, бейби спанак и листа от пресен босилек. Докато вземаше чесън, включи айпода си и стаята се изпълни със звуците на „Прекрасен ден“ на U2.

След половин час сложи тестото в машината за паста и започна да вади от нея големите правоъгълните листи, които трябваше да бъдат тънки, но не много. Сетне изряза квадратчета и напълни всяко със спанак, размесен със сирене, после провери рецептата за последната добавка. Желание.

Желанието ми е да получа тази работа. Искам тази работа.

Почувства върху себе си нечии очи и видя Антонио, който я гледаше втренчено. Можеше да се закълне, че й се усмихваше доволно. Вдигна го, за да го погъделичка и почеше зад ушите, макар че той се извиваше и дърпаше.

— Имам намерение да получа тази работа, котараче мило!

Известно време потанцува под звуците на U2 задно с него, после го остави на земята. Той се върна в коша си и я загледа. Холи се разсмя. За пръв път, откакто се върна в Мейн, се чувстваше уверена.

Щеше да остави масления сос с градински чай за последната минута, тъй като за приготвянето му бяха необходими само пет минути. Пусна осем равиоли, напълнени и със залепени краища в тенджерата и посегна да нагласи таймера, когато чу, че на вратата се звъни. Забърза да отвори, докато бършеше ръце в престилката и видя четири жени, които стояха на входа, едната от тях държеше кутия с равиоли и сос.

Изглеждаше й позната. Беше виждала тези студени зелени очи и преди, но не можеше да се сети къде.

— Майки ми е купила тези равиоли и сос вчера от тук — започна жената, сякаш плюеше думите през зъби. — Претоплихме ги точно както е указано на етикета, но не стават за ядене. А сосът е просто безвкусен. Надявам се, че ще ми върнете парите.

— Разбира се. Приемете извиненията ми. — Тя отвори старомодния касов апарат, в който държеше малко кеш и отброи единадесет долара. — Ще ви предложа в замяна пене с водка — сос за сметка на заведението. — Беше абсолютна уверена във вкусовите им качества.

— Съмнявам се — отговори жената с лигав глас, който беше чувала и друг път и изведнъж се сети коя е.

— Вие сте Джорджина Пери.

— Джорджина Пери Ханделман.

Много важно, идеше и да каже, но преглътна думите.

— А вие не сте ли внучката на предишната собственичка? Хейли ли беше името?

— Холи.

— Да, вярно, Холи. — Тя обърна брадичката си към блондинката зад нея, която пишеше нещо на айфона. — Знаеш ли, че Карли има куче, което се казва Холи? Мъжът й го подари за Коледа. Не е ли възхитително?

Когато бяха деца Джорджина Пери беше приятелка на Ейвъри Уиндъмир, имаше тънки устни и криви зъби, които очевидно бе изправила.

А в днешно време Холи бе конкуренция на Ейвъри.

Тя знаеше, че пастата и сосът й бяха перфектни. Преди три седмици щеше да избухне в сълзи при подобна рекламация, защото се страхуваше, че не е добра готвачка. Сега обаче осъзнаваше, че всичко бе абсолютно лично. Причина за връщането на покупката не бяха лошите вкусови качества на храната, а личното отношение на приятелката на Ейвъри.

— Приятен ден — пожела Джорджина с усмивка, след което групата гърмящи змии се изнесе със съскане по пътеката.

Те все още живеят в прогимназията, помисли си Холи, надявайки се новата приятелка на Миа да не е наследила характера на майка си или на майчините си приятелки. Дааа.

Звукът от кипене й напомни за равиолите.

Не. Не и не! Цялата й работа отиде на вятъра! Изтича до печката, за да види как всички бяха изплували до края на съда, а няколко дори бяха паднали върху печката.

Е, значи още едно желание нямаше да се сбъдне.

 

 

Беше толкова мрачна и недоволна от себе си заради часовете работа, които бяха отишли на вятъра, че обу удобните си ботуши и се отправи на разходка до Блу Краб Коув Ин, надявайки се, че красивата гледка и хотелът ще я разсеят и ще върнат вдъхновението й за работа върху други рецепти по-късно. Освен това Джулиет не бе отговорила на обаждането й и можеше да я срещне там, ако не се бе затворила и не излизаше от стаята си. Холи бе влизала в хотел-ресторанта само веднъж, когато заедно с Камила отидоха на един обяд по случай рождения й ден. Тогава успя да надникне в една от стаите, която й се стори толкова луксозна и романтична, че дори не можеше да си представи да живее в нея.

Хотелът бе издаден и сякаш висеше върху назъбените скали, изглеждаше близо, но пътят до него се виеше покрай целия залив, така че всъщност бе много по-далеч. Когато приближи, приказната сива сграда, приличаща на парахода „Куин Ан“ с оръдейни кули и палуби, изплува пред очите й в целия си разкош и почти спря дъха й. Тя, Холи Магуайър, която преди разхождаше кучета или разказваше на малчуганите за морските анемонии, може би щеше да достави храната за една бляскава сватба в това удивително и луксозно място.

Заливът и величествената „Куин Ан“ бяха толкова красиви, че Холи спря да се наслади на гледката, после влезе в елегантното лоби с огромен персийски килим и също толкова големи маслени картини от Ренесанса. Прекоси фоайето и се запъти към една от банкетните зали, с внушителни полилеи и прозорци от пода до тавана, закрити наполовина със завеси от кадифе.

Отбеляза си наум, че трябва да накисне боба за пастета, когато зърна Джулиет през стената от прозорци, точно до дърветата, които сякаш светеха с жълто-оранжевите си листа. Стоеше там, облечена с джинси и дълъг сив пуловер, гледаше морето, сетне приклекна и започна да копае в песъчливо-каменистия бряг с голи ръце, сложи нещо в дупката и я покри с пръст.

После падна на колене, сякаш плачеше, а Холи бе обзета от импулса да изтича при нея, но знаеше че не бива.

О, Джулиет, какво се е случило? зачуди се тя. Може би трябваше да се помотае из лобито на хотела, докато приятелката й се върнеше. Затова се настани в един от огромните по размери фотьойли до камината, заедно с брошурите, менютата и бележките, които бе взела, за да уточни и избистри идеите си за пробното меню. Ако Джулиет влезеше и ако искаше да говорят, нямаше начин да я пропусне.

Холи си поръча чаша чай „Ърл Грей“ и чиния със сладкиши, когато старата й приятелка влезе пред страничната врата и погледът й спря върху нея. Тя приближи, а ръцете й бяха мушнати в ръкавите на пуловера.

— Извинявай, че не ти отговорих. Благодаря за обаждането. Просто не…

— Всичко е наред, Джулиет. — Холи посегна и стисна ръката й. Изчака я да продължи, но тя мълчеше, затова добави: — Ще се пробвам да спечеля кетъринга за една сватба, която ще се състои тук, така че реших да попия от атмосферата, докато работя върху пробното меню.

— Това е чудесно, Холи! Знам, че ще се представиш страхотно. Бях силно впечатлена от курса. Ти си родена за учителка. А начинът, по който ръководиш всички, така че да работят заедно, да научат специфичните тенджери и техники, и как да следват рецептата, това беше…

Холи засия, този комплимент я направи истински щастлива.

— Мисля, че мога да си намеря мястото, Джулиет. Спомняш ли си как мечтаехме за бъдещето, как се опасявахме, че не знаем какво ще правим и къде ще живеем? Чувствам, че съм предопределена да живея тук, това е моето място и това трябва да правя.

Джулиет се усмихна, но усмивката й бе несигурна. Тя седна на крайчето на стола до Холи, сякаш се страхуваше, че, ако не се подпре, ще падне.

— Съжалявам, че хвърлям сив покров върху всичко около мен. Докато онази жена в розово не спомена колко нелепо и глупаво изглеждам, не бях се замисляла за впечатлението, което правя. Всъщност въобще не ме интересува как изглеждам, но не искам да депресирам другите хора.

— Да не си и помислила подобно нещо!

Джулиет се втренчи в краката си.

— Ще се видим в понеделник. Първият час наистина ми хареса. Хареса ми, че чух желанията и спомените на другите… Напоследък бях толкова отчаяна, че забравих, че и другите хора имат желания и спомени… Съпругът ми смята, че съм егоистка, че съм себична, защото се затворих в себе си, избягах тук, но ние сме различни хора… — Тя стана и отиде до прозорците, зад които се виждаше сиво-синята вода.

Холи почувства облекчение като чу, че мъжът и е жив.

— И така, ще се видим в понеделник — повтори Джулиет и се отдалечи с най-кратката усмивка на света.

 

 

Прибра се у дома и готви часове наред, после изчисти. Най-накрая изтощената Холи огледа доволно блестящата от чистота кухня. Нямаше и следа от боклука и хаоса, които създаде, в това число счупената бутилка със скъп зехтин, която падна от плота заедно с тенджерата, в която се киснеше бобът. Но все пак се бе справила добре. При петия опит ризото по милански се получи повече от добро. Със сигурност щеше да го включи в пробното меню.

Изгаси лампите, качи се в стаята на баба си и започна да рови из дрехите в гардероба, чудейки се какво да прави с красивите рокли на Камила. Не й допадаше идеята да ги изхвърли, но не би ги и облякла, така че най-вероятно щеше да ги подари. Почувства се толкова изморена, че не можеше да вдигне дори купчина пуловери. Затова се мушна под бялата завивка и взе дневника на баба си.

„Септември 1962

Мило дневниче,

Откакто Ленора е бременна и непоносимите роднини на Жаклин решиха да живеят с другия си син в Масачузетс, тръгна мълвата, че ако човек си пожелае нещо в моята къща, то се сбъдва. Ленора предложи да вземам пари за предсказанията, но това ми изглежда доста алчно и несправедливо — да вземам пари за нещо, което не зависи от мен и от моите усилия. Нейните приятелки обаче идват и казват желанията си, започват да споделят, да водят разговори, задават ми въпроси за живота, за бъдещето, за браковете и децата си, за работа и аз неочаквано извадих трите камъчета от бреговете на По повече за мое собствено успокоение, отколкото за да получавам отговори от тях. На жените това им хареса. Хареса им, че моето «познание», както изглежда, идва от вълшебните италиански камъчета. Накрая се предадох и приех предложението на Ленора да вземам пари, като определих такса от пет долара. Всеки ден имам поне по един клиент, на когото да гадая, така че оформих едно кътче до страничния прозорец в кухнята с изглед към небето и дърветата.

Въпреки това, въпреки всички телефонни разговори и почуквания на вратата, въпреки че знаех толкова много интимни тайни и подробности от живота на жените на острова, не успях да завържа истинско приятелство, макар че опитах както с местните, така и с майките на съученичките на Лучана в Портланд. Останах си сама. Това също е добре. Сега съм пазителката на тайните на острова и може би, понеже знам толкова много за всички, всеки страни от мен.

Днес в курса ще се учим да готвим талятели по милански. Те, разбира се, не искат и да чуят как се прави прясна домашна паста. Оправдават се, че нямали време. Всъщност имат достатъчно много време.

— Можете ли да повярвате? Майка ми вече е готова да ме сватоса с доктора си? Мъжът ми умря само преди месец! — неочаквано каза Анет, като слагаше кюфтенцата, телешкото, свинското и панчета в тенджерата.

Другите режеха зеленчуци, картофи, чесън, лук и целина. Изчаках да видя дачи ще се появи нещо — например образ на Анет и доктор, който я прегръща в кабинета си, но нямаше нищо.

— Ех, да знаеше всичко — изрече желанието си Ленора, добавяйки кълцани домати в тенджерата. — Да можеше да ни кажеш всичко, което ще се случи.

— Не съм сигурна дали някой иска да знае всичко — отвърнах аз. — Ако знаех, че моят Армандо неочаквано ще умре, като твоят съпруг, Анет, тогава какво? Щях да страдам предварително две седмици? Или два месеца? Щях да бъда неспособна да се отдам пълноценно на времето с него, защото вече щях да страдам още преди да умре.

Анет ме погледна.

— Това е много умно, Камила.

— Чудя се дали бебето ми ще е момче или момиче — неочаквано смени темата Ленора и гребна с лъжица от тенджерата, за да опита. — О, боже, това е много вкусно!

Тя сбърка моето мълчание и го прие за учтиво напомняме, че трябва да си плати, затова извади от портфейла си петдоларова банкнота и я сложи с подчертан жест на плота.

Но аз не смятах, че гадаенето на бъдещето трябва да бъде прикрито под формата на въпроси, които един близък приятел ще зададе на друг, за да получи подкрепа или увереност. Всъщност знаех, че бебето ще бъде момче и ще има някакви здравословни проблеми. Странното чувство, което имах първоначално, сега бе заменено от нещо като сив облак.

— Какво? — извика тя с лъжицата във въздуха. — О, боже, само не ми казвай, че ще са близнаци.

— Момче и момиче! — възкликна въодушевено Анет.

— Две еднакви момченца! — добави Жаклин. — Тя вече си има момичето, за което винаги е мечтала.

Ленора не им обърна никакво внимание.

— Искам да чуя какво ще каже Камила.

О, не, със сигурност не искаш, помислих си, преструвайки се, че беля с голямо внимание допълнителна глава чесън.

— Момче ще бъде, нали? — настояваше тя. — Чувала съм, че ако коремът ти е ниско, значи е момче. Когато е момиче, майката обикновено погрознява, а аз никога не съм била по-красива.

Докато приятелките й възклицаваха около нея, аз се обърнах за миг. Знаех, че бебето беше момче, но не исках да й казвам това, не исках да бъде толкова сигурна, че да му измисли име и да пазарува сини ританки и камизолки в новооткрития бебешки магазин в Портланд.

— Имам чувството, че е момче — казах само на нея. — Но, имам предчувствие за трудно раждане. — Произнесох това пред всички, така че да й повлияят или поне да занесат клюката до доктора й.

Тя ме загледа невярващо.

— Родих Аманда много лесно. Не знам защо това трябва да е трудно. Нали така?

Върху последната дума имаше ударение.

— Родила си Аманда вкъщи с помощта на акушерка, нали?

Тя погледна приятелките си.

— Да, и всичко мина идеално. Смятам да направя същото и с това бебе.

— Не, Ленора. Това бебе трябва да се роди в болница.

Пронизващите й сини очи направо изгаряха моите.

— Защо? Какво искаш да кажеш?

Мразех това. Мразех да знам. Не исках да знам толкова малко, но все пак достатъчно, че да предупредя.

— Не знам. Знам само, че раждането ще бъде трудно и трябва да отидеш в болница, а не вкъщи.

— Може би ще се нуждае от цезарово сечение? — попита Анет.

— Да, може би — отвърнах, макар че нямах никаква идея.

— Сестра ми роди второто си дете със секцио — намеси се Жаклин. — Раждането продължи повече от двадесет часа и накрая докторите решиха да извадят бебето със секцио, за да го спасят. Беше абсолютно здраво дете. И тежеше пет килограма, така че сестра ми беше доволна, че я разрязаха. Дори не се оплака, че повече няма да може да носи бикини.

Разговорът премина в областта на истории за раждания, както техните, така и на приятелките им, и Ленора се успокои. Но не сваляше очи от мен.“

Нещо докосна бузата на Холи. Тя отвори очи и видя опашката на Антонио до лицето си. Беше заспала, а дневникът на баба й лежеше на пода. Погледна часовника — 12:47 след полунощ. Изгаси лампата и се сгуши под завивката, чудейки се какво ли се бе случило с бебето на Ленора Уиндъмир и дали това бе същото дете, за което Франческа бе споменала, че е умряло. В същото време не искаше да знае. Беше почти уверена, че е така и се чудеше каква връзка има това с баба й. Че е предсказала нещо? Каквото и да бе то, беше нещо, заради което Ленора се сърдеше вече тридесет години.

Точно преди да заспи се зачуди дали фактът, че Миа бе нейна помощница щеше да й причини неприятности с новата приятелка. Нямаше да се изненада, ако Маделин Уиндъмир с големите претенции и „Ще те приемем в нашия М-клуб, защото харесваме косата ти и името ти започва с М“, беше толкова зла и подла колкото майка си Аманда и баба си Ленора.

Посегна към бялата сатенена торбичка с камъчетата и ги стисна в ръката си, надявайки се те да й разкрият нещо, докато спи.

Бележки

[1] Запържени лук, моркови и целина, основа за много ястия в италианската кухня — Б.пр.

[2] Италианско сирене от краве мляко. Произвежда се в долината Аоста в Алпите от 12 век, подходящо за фондю. — Б.пр.