Мелиса Сенейт
Рецепти за любов (2)

2

Един месец по-късно и на пет хиляди километра разстояние, докато стоеше пред печката в кухнята на баба си (която сега бе нейната кухня, трябваше да си напомни сама Холи), единственият тъжен спомен, който падна в купата с ризото, беше тази раздяла и последната целувка за лека нощ към спящата Лизи.

През този месец, който прекара сама в дома на баба си след нейната смърт, докато готвеше най-лесните и прости рецепти на Камила Константина, тя все още не можеше да свикне как да вкара в тенджерата с врящ сос маринара^[1] едно желание, или да извика спомена за някой миг, който я караше да плаче, докато чукаше с дървен чук пилешките гърди. Впрочем въобще не можеше да свикне с чукането на пилешки гърди. Не можеше да свикне с нищо — да бъде сама в тази селска кухня с боядисани в тосканско жълто стени и блестящ с белите си керамични плочки централен остров, с медните тенджери и черни тигани, които висяха над главата й. Не можеше да свикне с печката, която имаше шест котлона. И особено с бележника с рецепти. Той се оказа най-важният предмет, който я спаси, който й предостави нещо, върху което да се фокусира.

Не можеше да бъде победена от една купа с ризото. Ако някой въобще можеше да нарече лепкавата каша в купата с това име. На вкус тя нямаше нищо общо с прочутото ризото по милански на баба й. А сега Холи, която не можеше да се нарече дори средно добра готвачка, ако не се брояха омлетите, чийзбургерите с формата на Мики Маус, спагетите (ако не ги превареше) и домашно приготвените пилешки хапки за капризната и злояда Лизи, се опитваше да сготви ризото ал салто, нищо че не можеше да направи дори проста торта с бисквити, без половината да не бъде прегорена, а другата половина — недопечена.

Тя погледна бележника със спирала, върху чиито листи Камила собственоръчно бе изписала рецептите, който лежеше отворен на страница 23: Ризото ал салто

Ризото ал салто

— Вземете остатъка от ризото по милански

— Добавете бучка масло

— Един тъжен спомен

— Едно пламенно желание

Всички рецепти на Камила Константина се нуждаеха от желания и спомени, били те тъжни, щастливи или неопределени. Те бяха така съществени за нея, както смляния чесън или лъжицата зехтин. Баба й разказваше, че традицията да добавя желания и спомени към ястието възникнала, когато за пръв път започнала да готви като младо момиче до полата на майка си. Това очаровало родителите й.

— Тя казва своите молитви на „оссо буко“^[2] — хвалели я майка й, баба й, лелите й, докато галели малката Камила по главата. А след като всеки път започнала да добавя желанието баща й да се върне от войната — и той наистина се върнал, традицията била родена. Много време след това, когато Камила пожелала съпругът й да се възстанови след получения инфаркт, но това не станало, тя обяснила на Холи, че магията била в пожеланието, а не толкова в резултата. И че спомените, особено тъжните, имали лечебни свойства, точно както босилека или ригана, които редовно прибавяла към своите гозби.

През изминалия месец споменът как казва „сбогом“ на Джон, как гледа за последен път спящата Лизи, колко силно й липсваха и двамата — толкова, че дишането й спираше, беше причина за около стотина порции преварени спагети, безброй пресолени или прекалено подсладени сосове и три жилави като гума телешки скалопини^[3] ала не знам какво си. Опитваше се да не мисли за Джон и Лизи, както и за раздялата, която я доведе в къщата на баба й в една дъждовна септемврийска вечер. Или онова, което се случи след това — как се събуди в мразовитата октомврийска утрин, за да открие баба си бездиханна в леглото й, докато малката картинка на трите камъчета от река По я наблюдаваше над желязната табла на леглото. Но новият живот на Холи, както и белият бележник със спирала, съдържащ рецептите на Камила, надделяха над спомените.

Не, тя не искаше да мисли за Джон, който точно в момента сигурно слагаше Лизи да спи (беше неговият уикенд, щеше да помни програмата му цял живот) или за Лизи, която вероятно го молеше да й прочете Зелени яйца и шунка^[4] за трети път.

Защото, ако си позволеше да мисли повече, щеше да си спомни собствената си роля в този сценарий, очакването да й предложи брак, мечтата за годежния пръстен, който така и не получи. Тогава болката за онова, което бе загубила, щеше да подкоси коленете й, както се случваше доста често, откакто се бе прибрала в къщата на баба си — мястото, където винаги бе тичала да се скрие. А сега къщата беше нейна, но източникът на комфорт си бе отишъл.

Онова, което бе останало, беше тази кухня и бележникът с рецепти, баба й под формата на стени, таван, печка и стотици съдове. А също и рецепти. Много оригинални рецепти.

Холи свали големия черен тиган за пържене от стената над печката, където висяха тенджери и тигани (преди няколко дни трябваше да се порови в гугъл, за да открие какво е основен тиган за пържене и да го види на снимка, тъй като баба й имаше много и различни съдове), постави го на котлона и сложи бучка масло в центъра. Ризото ал салто беше просто една тънка палачинка (Ха-ха, предполага се, че е просто, поне така изглеждаше на пръв поглед), направена от останалото от вчера ризото. Тя порови в рецептите, за да провери колко силен трябва да е огънят и колко дълго да остави палачинката да се пържи в маслото. Трябваше да го направи както трябва. Сега Cucinotta di Camilla^[5] беше нейна и тя трябваше да продължи работата в памет на баба си, която й бе оставила къщата и бизнеса — готварски курс по италиански гозби и малък магазин за спагети, всякакви пасти и сосове за вкъщи. Нямаше време да циври с глава, опряна на хладилника, за онова, което бе изгубила. Трябваше да приготви паста и сосове за утре. Имаше рецепти, които да репетира, да отработи и усъвършенства, за да научи курсистите да ги приготвят както баба й.

Трябваше да се научи да готви.

Въпреки че в детството си всяко лято прекарваше по цял месец на Блу Краб Айлънд, като помагаше на баба си в готвенето, месеше и точеше прясна паста, която бе толкова тънка, че чак прозираше, научаваше кой сос за коя паста е подходящ, Холи не беше готвач. Може би щеше да стане, ако, когато бе на седем години, почти не бе убила баба си с един кулинарен експеримент. Беше й приготвила сандвич с необикновени и странни продукти като резен сирене, супена лъжица сладолед, два резена сух салам, смачкан на каша банан, и всичко това неволно поръсено с отрова за плъхове. Баба й лежа в болница почти две седмици и въпреки уверенията, че Холи е само на седем, че случилото се е било просто инцидент, че всяко дете може да сбърка и че сандвичът всъщност е бил вкусен, Холи разви страх към кухнята, страх към всичко, което се крие и спотайва в чекмеджетата и в храната, като гъгриците, за които майка й винаги я предупреждаваше. Тя загуби любовта и влечението си към готвенето. През следващите лета просто помагаше на баба си, обичаше да седи на масата и само да бели картофи, докато наблюдаваше как баба и припява заедно с ариите от италианските опери — музиката, която винаги свиреше в кухнята. Но след онзи фатален ден Холи загуби самоувереност като готвач и никога не си я възвърна. Сега обаче трябваше да повярва в себе си. Банковата сметка на баба й, обща за бизнеса и личните разходи възлизаше на 5213 долара, а през декември трябваше да плати данък имущество. Газта за готвене бе 2.57 долара на галон^[6], четвърт килограм телешко бе 6 долара. Баба й винаги твърдеше, че печели добре. Но очевидно бе живяла икономично. Ако Холи не успееше да продължи готварския курс и да запази малкия магазин за паста, то бизнесът на Камила щеше да изчезне заедно с нея самата.

Холи посегна да вземе лопатка от редицата кутии, съдържащи всевъзможни по вид и размер прибори, без да е сигурна дали трябва да използва пластмасова, дървена или метална. Какво я накара да мисли, че може да се справи? Беше на тридесет години — 30!, и досега не бе направила кариера, не бе постигнала успех в нищо, с изключение на времето, когато бе работила с деца, замествайки педагожката към аквариума в музея, която излезе по майчинство (Холи бе запомнила всяко морско създание в аквариума — от анемониите до морските звезди, и занимаваше с това четиригодишните хлапета), или когато бе скромна сервитьорка, изкарваща прехраната си в Сан Франциско, но в едно лъскаво и модно кафене, където кафето струваше 8 долара, а сандвичите, приготвени от известен гурме готвач — 15. Способността й да прави спагети със сос маринара от консерва и чесново хлебче, сносна лазаня и телешко пармиджана (за непретенциозни като нея самата хора) не бе достатъчна квалификация, за да поеме известния курс по италианска кухня на баба си. Самата Камила никога не бе смятала лазанята и телешкото пармиджана за италианска храна.

— Това са американски манджи — сумтеше баба й.

— Как ще запазя „Кучинота ди Камила“, след като не мога да приготвя един сносен доматен сос? — попита Холи стария сив котарак на баба си — Антонио, който се излежаваше в червеното си котешко легло край вратата. Курсът започваше след една седмица. Една седмица! Оставаха й седем дни да разучи и усъвършенства рецептите за осемседмичния есенен курс и да звучи уверено, все едно знае какво говори.

— Изпълнявай рецептата стъпка по стъпка — обичаше да казва баба й. — Това е то готвенето.

Имаше цял свят различия между Холи Магуайър и Джулия Чайлд^[7]. Дори и Джулия Пауъл^[8].

Един поглед към рецептата, написана на ръка с четливия, красив и закръглен почерк на баба й, с червено мастило, й напомни, че е забравила една от най-съществените съставки. Пламенното желание. Беше така съсредоточена да разучи как да разстеле ризотото в тигана, сетне прекъсна работа, за да влезе в гугъл и да потърси какво означава „позлатени краища на палачинката от ориз“, а след това се изгуби в мислите си по повод „Един тъжен спомен“ и забрави за последната важна съставка. Когато готви ризото по милански по-рано същия ден (и двата пъти то стана прекалено солено и в същото време безвкусно) рецептата изискваше само желание, просто обикновено старо желание, а не най-пламенно желание, и просто спомен — нито щастлив, нито тъжен. Просто обикновен стар спомен.

И така, след като добави сухо бяло вино към бульона от говежди мозък (не й хареса как звучи първите три пъти, докато го приготвяше, но после свикна) и изчака оризът да го абсорбира, тя затвори очи и остави едно желание да изпълни сърцето й — баба й да се върне. Да можеше поне още веднъж да застане до кухненския остров и пак да бърше, да реже и да говори!

— Бабо, моето най-съкровено и пламенно желание е ти да ме наблюдаваш и да направляваш ръката ми така, че да не объркам всичко — каза Холи на глас, докато разстилаше лепкавия ориз върху тигана. Не можеше, не биваше да обърка това. Не и в кухнята на баба си, това магическо вълшебно място.

Тя разучи рецептата, за да знае кога да обърне палачинката. Не че ризото ал салто щеше да стане по-хубаво; то щеше да е толкова хубаво, колкото и ризотото, от което бе направено, на което Холи бе дала оценка твърдо 3. Но беше по-добро от първите й пет опита. Ризото и ризото ал салто бяха в списъка на баба й за втората седмица от готварския курс, който щеше да започне в понеделник, но Холи щеше да ги отложи за по-късно. Курсистите вече знаеха, че този семестър Камила Константина няма да води курса по италианска кулинария (с изключение на един от тях, когото Холи не успя да открие). Знаеха също, че ще има промени в предварително предложеното меню с рецепти в малката брошура на баба й, която Холи намери разлепена из целия град.

На погребението майка й бе изумена, когато чу намерението на Холи да поеме курса.

— За бога, скъпа! Какви ги вършиш! Просто продай къщата и приключи с всичко това!

Но тя не можеше, не биваше да го прави. Не биваше да продава бизнеса и къщата, които бе наследила. Не можеше да продаде баба си.

Баба й беше човекът, който бе най-мил и внимателен с нея, докато растеше. Никъде не й бе така комфортно, както тук, в кухнята на Камила, където можеше да бели картофи, без да обели кожата на пръста си. „Кучинота ди Камила“ беше животът на баба й. Беше самата Камила. И въпреки че Холи не бе никаква готвачка, тя взе твърдо решение да продължи онова, което баба й бе започнала като млада вдовица с невръстно дете през 1962 година. През последните две седмици след смъртта й, Холи прекарваше дните си, заобиколена от брашно и яйца, лук и чесън, телешко и пилешко, и изпълняваше рецептите за паста и сосове така точно, че те започнаха да стават все по-добри и по-вкусни през последните дни. Това беше напредък. Е, не притежаваха изключителните вкусови качества на ястията на баба й, но бяха достатъчно сполучливи, че да задоволят любителите на пене с водка — сос^[9] в Мейн.

И освен това Холи имаше записани четирима курсисти — същият брой бе имала Камила в своя първи курс през 1962 година. Останалите 12 си бяха поискали парите обратно след новината за смъртта на баба й, но Холи ги разбираше. В края на краищата тя не беше седемдесет и пет годишната миланска богиня на любовта Камила Константина, чиито maccheroni^[10] със специален сос по тайна рецепта притежаваха качества на афродизиак, чиито екзотични черни очи гледаха втренчено, а с онези италиански камъчета в ръка можеше да определи кой мъж е за теб, кой ще бъде любовта на живота ти и какво те чака в бъдеще. Жената, чиято същност й бе спечелила титлата „Богиня на любовта“ и която бе дала името на бизнеса си — „Кулинарното училище на Богинята на любовта“.

Представете си само — Холи като богиня на любовта? Та това беше смешно. А също така те караше да плачеш.

Но имаше ученици. Достатъчни за един клас. Достатъчни да събере необходимите средства, за да напазарува пресни продукти от супермаркета или фермерските пазари в Портланд. На погребението и по-късно в малката къщичка на баба й някои съседи и бивши курсисти я уверяваха, че магията на баба й тече и в нейните вени, че ако иска би могла да го направи (всъщност Холи не бе сигурна дали не го говореха просто от любезност). Тя отчаяно искаше да им вярва, но в нейните тирамису и равиоли с тиквички подправките от желания и спомени не промениха нищо, а Джон така и не се върна с диамантен пръстен и признанието, че е направил най-голямата грешка в живота си, че иска да живее с нея и че липсва на дъщеря му. Всъщност въобще не й се беше обадил. В отговор на пълния със сълзи имейл, който му изпрати за смъртта на баба си, получи само сух есемес със съболезнования.

Очевидно не й трябваше sa cordula, за да разбере, че този мъж не бе Голямата й любов.

Тъкмо щеше да изключи газта, когато тишината в кухнята бе нарушена от чукане. За миг си помисли, че вятърът отново е откачил мрежестата врата. Беше началото на октомври и той идваше на тласъци от Каско Бей, изминавайки разстоянието до центъра на градчето, където в края на улицата бе къщата на баба й, сгушена между иглолистните дървета, които я отделяха от останалите къщи и магазини, наредени по главната.

Чукането продължи, Холи погледна през голямата сводеста арка, която водеше към антрето, и с изненада видя някой пред вратата, с ръка на стъклото. Беше момиче, около единайсет, може би дванайсет години, което държеше нещо във всяка ръка и имаше изражението на дете, изпълнено с надежда и увереност, като някой, който се опитва да продаде абонамент за списание или сладкиши от „Момичетата скаути“, които Холи с радост би купила. Да гледа някой стар филм, седнала на дивана с ментови бисквити и чаша „Кианти“ не звучеше никак зле. Холи погледна стенния часовник. Беше малко след осем вечерта. Ризото ал салто, извинявай, но ще трябва да почакаш.

Тя отиде до вратата, свали сребърното резе и моментално бе зашеметена от красотата на момичето. Дългата й блестяща коса имаше цвета на кестените, които бе използвала вчера сутринта, за да направи италиански кейк с кестени, а очите й бяха като тъмносини боровинки. Момичето й напомняше на един от любимите й клиенти (ти да видиш!) — мъж, който бе идвал няколко пъти, откакто Холи се премести на острова, винаги забързан, винаги на педали. „Две кутии пене и две бутилки с водка — сос.“ Средата на тридесетте. Висок, слаб и все пак мускулест. Той имаше същите боровинкови очи. Но косата му бе по-тъмна.

— Нали няма водка в соса? — беше попитал първия път, когато влезе в магазина, а до него стоеше жена, облечена с яркорозов, украсен с воланчета костюм и моркови черни кожени обувки.

— Глупости — намеси се жената, усмихвайки се иронично, като сложи свойски ръката си с розов маникюр върху рамото му. — Тя се изпарява по време на готвенето и смекчава киселия вкус на доматите. — Обърна се към Холи и добави със снизходително поклащане на главата: — Мъже! Какво да ги правиш!

Холи само се усмихна учтиво и изпълни поръчката, изненадана, че този мъж, този непознат, когото никога преди не бе виждала на острова, беше привлякъл вниманието й.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя момичето.

— Това е всичко, което имам. — То подаде една двадесет доларова банкнота. В другата си ръка държеше брошура за готварския курс по италианска кухня на Камила. — Знам, че не е достатъчно. Но бих могла да мия чиниите или да мета. Когато аз или баща ми се опитваме да сготвим, половината се оказва на пода, затова знам, че вероятно ще се нуждаете от чистачка за вашите ученици. Освен това бих могла да нося продуктите от пазарите, или от килера за провизии, или… Всички оценки, които получавам в училище, показват, че съм добра ученичка.

Холи се усмихна — нейните оценки винаги бяха показвали обратното.

— Да не би да казвате, че искате да се запишете в курса, но нямате достатъчно пари?

Момичето прехапа устни и погледна встрани, а Холи осъзна, че то с всички сили се мъчи да не се разплаче.

— Ако не се науча да готвя, баща ми ще се ожени за една фалшива розова кукла с клатеща се глава. — Сълзите потекоха от боровинковите й очи.

Така. Значи баща й беше мъжът с двете кутии пене и водка — сос.

— Защо не влезете и не седнете за малко — рече Холи, посочвайки пейката за дегустация вдясно от вратата. Входното антре на къщата в тоскански стил на Камила бе оформено като магазин за храна за вкъщи с името „Кучинота ди Камила“. С площ девет квадратни метра в него имаше малка черна дъска, върху която с тебешир бе изписано дневното меню, предлагащо ястията за деня, а на едната стена имаше хладилен щанд, от който клиентите можеха да избират паста и сосове. Голяма отворена арка разделяше антрето от кухнята; Камила бе открила, че хората обичат да я гледат как готви и това помага на бизнеса.

— Баща ви знае ли къде сте? — попита тя, поглеждайки към часовника на стената.

— Полицейският ми час е осем и петнадесет и освен това живея на една крачка оттук, надолу по Коув Роуд — отвърна момичето и посочи с пръст към улицата, която водеше към залива. — Когато другия месец навърша дванадесет, ще мога да стоя навън до осем и тридесет. Не че на този тъп остров има какво да се прави. Когато се преместихме преди няколко месеца от Портланд, попитах татко дали ще можем да ловим сини раци и знаете ли какво се оказа? Че тук въобще няма сини раци! Целият остров е измислен. Като онази празноглава кукла с клатеща се глава и розови дрешки.

Холи не можа да скрие усмивката си. Да, тя знаеше цялата история на Блу Краб Айлънд от баба си, която я намираше за смешна.

— Е, след като имаш още цели петнадесет минути, какво ще кажеш за чаша горещ шоколад? Аз се казвам Холи Магуайър и неотдавна наследих тази къща, кулинарното училище и магазина за паста от баба ми. Тя е Камила от „Кучинота ди Камила“. — С тези думи посочи снимката на баба си в стил антична камеа^[11] върху брошурата.

— Какво означава cucinotta? — попита момичето. — О, забравих да се представя. Моето име е Миа. Обичам горещ шоколад. Но мразя големите и твърди печени бонбони.

— И аз ги мразя — разсмя се Холи. — А cucinotta означава кухня на италиански. Всъщност малка кухня, кухничка. Освен това много се радвам, че се запознахме.

Миа се засмя и пъхна брошурата в джоба си, а Холи отиде в кухнята и след няколко минути се върна с две вдигащи пара чаши с горещ шоколад. Тя седна в старинния люлеещ се стол срещу пейката — баба й винаги сядаше на него, за да обсъди ястията за деня със своите клиенти. Искаше момичето да се вижда през големия прозорец, в случай че баща й минеше да я търси.

Миа отпи от шоколада.

— Мммм, това не е от готовия в пакет, нали?

Точно така. И това бе още едно постижение на Холи в кухнята.

— Ей, баба ми ще се обърне в гроба.

— Знаеш ли кой използва постоянно готова смес с големи и твърди бонбони? Малоумницата Джоуди, госпожица Фалшименто. И освен това името й е Джоди, но тя добавя „у“, защото смята, че така било „по-изискано“. Според мен въобще не е. Просто е фалшиво. Не разбирам защо татко не вижда и не проумява всичко това? О, почакай, знам защо! Защото тя се облича с къси розови поли и тесни розови блузи. Дали въобще е чувала за феминизъм? — Миа отново отпи от шоколада и облегна глава на перваза на прозореца, кестенявата й коса се разсипа над тесните й раменца.

— Когато го попитам дали ще се ожени за нея, той винаги отговаря, че не знае, но не сме можели да живеем вечно с изгорелите му манджи и липсващи домакински умения и че за мен щяло да бъде полезно да имам майка, която да разбира нуждите на едно почти дванайсетгодишно момиче. Сякаш фалшивата Джоуди разбира нещо, освен кое червило има защитен фактор и какво подхожда на обувките й.

С всяка изминала минута Холи харесваше все повече и повече това момиче.

— Може ли да готви?

— Всъщност онзи ден направи страхотна лазаня — призна неохотно Миа и раменете й увиснаха. — Беше толкова вкусна, че си сипах допълнително. Щях да си взема още едно парче, но забелязах как татко й се усмихва само защото ядях от нейната лазаня. Боже, такава предателка съм! Сама на себе си! Така че трябва да се науча да готвя, особено италианско, защото е любимото на татко, за да не се ожени за нея. Освен това знам, че майка ми ще се върне. Може би за рождения ми ден. Тя се омъжи за някакъв богаташ и живее в Ел Ей и във Франция, но знам, че ще се върне завинаги, след като се насити на луксозния живот и всичко останало. Вече минаха две години, а това е доста време, нали?

Това момиче не спираше да говори, без точки, без запетаи. Над чинията с кейка с кестени, от който си хапна едно парче и повече не го погледна, Холи научи, че баща й, чието име бе Лиъм Гелър, е архитект, който се специализирал в проектирането на мандри и ферми за добитък, както и допълнителни постройки като хамбари и кокошарници. Очевидно кокошарникът, който построил в задния двор на старата фермерска къща на семейство Гелър в Портланд, бил последната капка, която преляла чашата и накарала жена му да избяга преди две години. От задния си джоб Миа извади малка снимка от щастливите дни на майка си, баща си и тя самата като бебе върху раменете му.

Да, това беше той. По-млад, с повече надежда в погледа на тъмносините очи. Беше толкова привлекателен! Имаше нещо в сериозното му, леко разсеяно изражение и точно това очарова Холи и да я извади от нещастието, в което бе потънала през последните няколко седмици. Лиъм Гелър бе посещавал пет или шест пъти „Кучинота ди Камила“ през изминалия месец, но само веднъж с приятелката си в розово. Очарова я и невероятно сексапилният му вид — винаги забързан, почти незабелязващ никого около себе си, както и без да обръща внимание, че през последните две седмици пастата пене беше по-твърда, а сосът или прекалено сладък, или прекалено солен, незабелязващ също и жената, облечена с жълто-синята престилка на фирмата. Това мотивира Холи да си сложи малко грим и да си пръсне няколко капки от колекцията парфюми на баба си.

— Много привлекателен мъж, si? — каза баба й с усмивката на Мона Лиза в деня, в който Холи слезе по стълбите с грим и червило, вързала високо дългата си тъмна коса на опашка, вместо да я прибере на тила, както правеше през последните две седмици. Тя се усмихна за пръв път, откакто бе дошла тук. Причината не бе толкова мъжът, колкото онова, което излъчваше. Надежда. Оптимизъм. Онова сладко чувство за привличане, което трепва като пеперуда някъде под лъжичката.

За втори път се усмихна, когато желанията, които слагаше в рецептите на баба си, неочаквано се превърнаха в еротични само при мисълта за него. Той беше нейният таен и безимен обект на обожание и тъй като нещо я присвиваше, беше благодарна за това, че дори не я заговаряше, че не проявяваше никакъв интерес към нея, а я приемаше единствено като продавачката на пене. Тя не искаше нищо повече, освен да си го харесва безобидно както досега.

Още повече сега, когато знаеше, че има приятелка… и дъщеря. Още един мъж и още едно дете, които да обича и да загуби? Не! Холи нямаше намерение да повтаря тази грешка отново.

— Е, мога ли да стана твоя помощница? — попита с надежда Миа, а тъмносините й очи бяха пълни с молба. Тя прехапа устни за миг. — Ще правя всичко, от което имаш нужда. Дори ще рискувам да режа лук и да пресовам чесън. Въпреки че миризмата може да отблъсне Даниъл. Добре де, това може да се случи само в часа по американска история, защото той само тогава седи до мен. Не че ми обръща внимание или говори с мен! Глупости! Струва ми се, че дори не знае, че съществувам на тази земя.

— Кой е Даниъл? — повтори Холи, обмисляйки молбата й. Би могла да използва малко помощ. Но невръстно момиче на прага на пубертета не бе онова, от което имаше нужда.

— Едно момче от училище. Толкова е сладък, че понякога не мога да откъсна очи от него. Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Холи и сърцето й омекна. — Много добре разбирам. И ще ти призная, че бих могла да използвам помощник, нещо като чирак. Така ще можеш да посещаваш курса безплатно.

Лицето на Миа светна и тя прибра двадесетдоларовата банкнота в джоба си.

— О, боже мой, благодаря ти!

— Ако в понеделник вечер от шест до седем и половина е прекалено късно за теб или пречи на домашните ти, може да идваш след училище, винаги когато поискаш и да се упражняваш с рецептите за седмицата, дори да ми помагаш при приготвянето на храната. Нуждая се от всяка помощ, която мога да получа.

Миа прегърна Холи и я стисна силно.

— Идеално! Все едно си моят личен учител. Празноглавата малоумница направо заминава в историята!

Холи се опита да не се разсмее. Харесваше й жизнеността на Миа. Можеше да вземе малко от нея.

— Ще трябва да ми съобщиш дали баща ти е съгласен.

— Шегуваш ли се? Той ще бъде развълнуван и очарован. Най-после и аз ще „проявя интерес към нещо, ще си имам хоби, нещо, което да е само мое“. Ха! Не е ли смешно, че моето хоби всъщност ще го отърве от неговата карнавална несретна красавица?

Сега вече Холи не успя да потисне смеха си. Момичето притежаваше замах. Камила Константина не само щеше да одобри онова, което Миа се опитваше да направи, тя щеше да направи специална смес от желания и подправки, които да прибави към пене с водка — сос, което да продаде на баща й.