Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Love Goddess Cooking School, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

18

Холи правеше сос бешамел за прочутата лазаня на баба си, сипвайки тънка струйка мляко в запърженото в масло брашно, когато чу почукването на вратата. Чу чукането и по-рано, но беше просто ноемврийският вятър, който бушуваше в залива и блъскаше вратата. Трябваше да я стегне. Отиде да провери дали не се е отворила пак и видя Лиъм, който стоеше пред нея.

Беше толкова изненадана, че за миг остана безмълвна.

— Може ли да вляза? — попита той.

— Разбира се. — Тя отстъпи назад и избърса в престилката изцапаните си с брашно ръце, напомняйки си да гледа навсякъде другаде, но не и него.

— Мирише на нещо много вкусно. — Той влезе в кухнята. Огледа съдовете на печката, погледна в купата на масата, после надникна за миг през прозореца, преди да обърне лице към нея. — Страхувам се, че ще кажа нещо неправилно, но трябва да го кажа. През последните седмици осъзнах нещо важно.

— И какво е то?

— Че колкото и много да искам мечтата на Миа да се сбъдне, не мога да го направя. Бях заблуден от големите обещания и изявления на Вероника, че иска да остане, че иска пак да сме семейство. Мисля, че се подведох поради много причини, в това число и факта, че се уплаших от онова, което започна между нас.

— Значи ти и Вероника не планирате втора сватба?

— Не. Аз просто не изпитвам онези чувства към нея, Холи. Две години сам с малко дете е дълъг период — период, изпълнен с много болка и гняв, заради развода и бягството на майка й. Промених се много. Вероника упорито и настойчиво се опитва да създаде нова любовна връзка между нас, аз също опитах, но просто не става. Не я обичам. Не знам дали защото наистина не мога да забравя и да простя начина, по който се отнасяше към Миа през последните две години, или защото аз се промених. Вероятно и двете. Зная, че между нас повече няма любов. Знам също, че имам сериозни чувства към друг човек. Към теб.

Най-накрая тя изпусна дъха, който задържаше.

— Лиъм, това е много сложно. Неочаквано се оказах между теб и бившата ти жена, а и Миа е намесена…

— Не, Холи. Ти не си между нас. Моята бивша жена застана между нас с теб. Слаба богу — за кратко.

— Миа знае ли?

Той поклати глава.

— Идвам направо от хотела на Вероника. Казах й всичко, казах й какво чувствам и мислех да се прибера вкъщи и да спя два дни, но вместо това завих към теб и спрях пред твоята къща. Това е мястото, където искам да бъда. Ако ми дадеш втори шанс.

— Не знам, Лиъм. Не знам дали мога да вярвам в това, което каза, дали ще мога да се оправя в тази невероятна каша.

— Не може ли да започнем отначало? — попита той.

— Не знам.

— Тогава ми позволи да кажа следното. Искам да бъда с теб, Холи. И не по някакви други причини, а просто защото съм луд по теб.

О, аз съм луда по теб.

— Трябва да обмисля всичко, става ли?

Той я загледа, очите му бяха сериозни и настойчиви. Холи искаше да се хвърли в прегръдката му и да се качат горе, но не биваше да се държи отново толкова глупаво. Той бе преминал през нещо силно емоционално и да прибави себе си към проблемите му не й се струваше редно. Ако след седмица или две чувствата му бяха същите, ако все още вярваше в онова, което каза току-що, тогава би му дала още един шанс. Може би.

 

 

След като Лиъм си тръгна, Холи се отпусна на дивана в дневната, духовно и физически изтощена. Антонио скочи и сложи главата си върху бедрото й. Тя седя така около половин час, несигурна и уплашена. Сетне се обади на Тамара, надявайки се, че ще намине за още тирамису и да си поговорят, но телефонът й бе включен на гласова поща. В мига, в който се отказа, той иззвъня. Но не беше Тамара, а Джулиет.

— Холи? Заета ли си?

— Не, въобще не.

— Може ли да намина? Толкова съм объркана. Наистина трябва да говоря с теб.

— Аз също искам да говоря с теб.

След петнадесет минути Джулиет седеше на дивана, а върху масичката имаше чайник с любимия й билков чай от хибискус, мента и лимонена трева.

— Направих го — започна Джулиет, а красивите и лешникови очи бяха тревожни и напрегнати. — Обадих се на Итън и му казах да дойде тук. Но сега, когато вече е тук… всичко започна отначало. Отново се скарахме, той избухна, взе си отделна стая и каза, че утре сутрин се прибира. Бил изморен от неуспешни стартове и стига толкова.

— А ти какво отговори?

— Нищо. Просто го оставих да си отиде.

— Искаш ли той да си отиде?

Джулиет избухна в сълзи. Холи я прегърна и отиде в кухнята, за да донесе кутия с хартиени кърпички.

— Когато се появи на вратата на стаята ми, изпитах облекчение. Сякаш след като вече е тук, всичко ще се оправи. Но след това той попита дали съм готова да се върна вкъщи, аз отговорих, че все още не съм сигурна, а той се ядоса и започна да върви напред-назад и да ми говори, че също е загубил дъщеря си. А след това загубил мен и това не било честно от моя страна. Тогава разговорът се превърна в кавга. Сетне заяви, че ще си вземе отделна стая и на сутринта ще си тръгне.

— Можеш ли да си представиш живота без него? — попита я Холи.

Джулиет се вкамени и поклати глава.

— Но не съм готова да се върна вкъщи.

— Някога въобще ще станеш ли готова?

— Не виждам как. Итън обеща да се преместим. Да купим нова къща близо до езерото, така че да ми напомня за този остров. Това ще бъде нов старт. Но как бихме могли да започнем наново? Аз не искам да забравям Иви.

— Може би той просто смята, че един нов дом, в който няма да има детска стая, ще ти помогне да започнеш да живееш отначало.

— Същото каза и той. Че трябва да оставя спомена за Иви да стане част от мен, а не нещо, което постоянно ще събужда скръб.

— Това ми звучи правилно, Джулиет. Знам, че не е същото, но е близко до онова, което ми каза баба, когато баща ти умря. Как неговата памет ще стане част от теб и винаги, когато имаш нужда от него, когато искаш да го почувстваш, може да направиш любимото му ядене и този факт сам по себе си, ще ти върне спокойствието.

— Наистина беше така. Но това е различно.

— Хайде да опитаме, Джулиет. Хайде да сготвим нейното любимо ядене. Какво беше то?

— Овесени ядки с бъркани яйца и настъргано сирене чедър.

— Предполагам, че овесените ядки не са бъркани с яйцата?

— Не — усмихна се Джулиет. — Просто обичаше да си носи пакет овесени ядки, където и да отидеше.

— Добре, хайде веднага да направим любимата й храна. Ще запишем твоята рецепта, точно както ти я правиш, а ти ще решиш каква да бъде последната подправка.

Джулиет си пое дълбоко дъх и тръгна след Холи към кухнята. През следващите минути се чуваше само чупене на яйца, бъркане и пържеше. И точно преди да извадят яйцата, Джулиет застана над тигана и произнесе: „Обичам те, мое малко момиченце!“, след което поръси с настъргано сирене чедър.

Холи взе молив и записа: Поръсвате с настъргано сирене чедър.

След което добави последната подправка: Една истина от сърцето.

 

 

Двете изядоха яйцата и след още една чаша кафе от еспресото на Камила, ободрената Джулиет взе рецептата и се върна в Блу Краб Коув Ин, където почука на вратата на съпруга си.

Една истина от сърцето. Перфектната последна подправка.

След като остана сама в къщата, а мислите препускаха през главата й, Холи реши да създаде своя собствена рецепта за лазаня, понеже трябваше да признае, че не обичаше особено сиренето рикота и лазанята от години не ставаше хубава само заради него. Щеше да използва друго сирене, да открие точното и да прибави като последна подправка една истина от сърцето. Тогава рецептата щеше да бъде лично нейна.

Обичам Лиъм беше една истина от нейното сърце, което тя все още не искаше да изрича с думи и на глас, така че се спря сама и си каза да не мисли за това, нито дали е казал на Миа, че няма да се събере с майка й и че тя няма да бъде шаферка на сватбата им.

Холи остави брашното и яйцата и затвори бележника с рецепти. Вместо това ще се заровя в твоя живот, бабо, помисли си тя, наля си още една чаша еспресо и седна на дивана с дневника на Камила.

„Октомври 1965

Мило дневниче,

Години след като малкият Ричард Уиндъмир почина, майка му Ленора не спря да се опитва да се отърве от мен. Ту някой чиновник от здравната инспекция чукаше на вратата, за да провери дали в кухнята ми се спазват санитарните изисквания и как продавам пакетираната храна. Или пък служители от градския съвет се отбиваха да обсъдим дали домът ми е на подходящо място за развиване на бизнес, а аз трябваше да премина през невероятни препятствия, за да извадя всички необходими документи. Но вече всичко е наред и аз официално съм в бизнеса.

Сетне тръгнаха слуховете. Майката на Ленора получила хранително натравяне, след като яла от яденето, купено от мен. Една от приятелките й почти се задавила до смърт с кост — в телешкото пармиджана, което специално си бе поръчала. За щастие повечето хора знаят, че котлетите се обезкостяват още в месарницата.

Но аз останах. Това е моят дом. Тук трябва да бъда. Пък и напоследък имам едно ново предчувствие: че някой е предопределен да дойде тук. Нямам представа какво предвещава това усещане. Или за кого се отнася. Може би някоя братовчедка от Италия? Или самата Лучана, когато порасне?

Макар че не, сигурна съм, не е това. Убедена съм, че Лучана ще живее щастливо далеч от Блу Краб Айлънд. Знам го със сто процента увереност.

Но някой друг ще дойде да живее тук, в тази къща, след мен. Някой близък и мил на сърцето ми човек. Някой, който ще обича това място, както го обичам аз.“

— Аз, бабо — произнесе Холи с поглед, вперен в картината с маслиновото дърво. — Този някой съм аз.

 

 

Точно преди полунощ телефонът й иззвъня. Тя го грабна, надявайки се да е Джулиет, която ще й съобщи новината, че в понеделник няма да дойде на курс, защото ще замине заедно със съпруга си.

Беше Лиъм.

— Здравей — каза той и тя си представи как седи на малкия кей с бира в ръка, а кучетата тичат из двора след играчката си, приличаща на мишка. Сигурно е подпрял лактите си на коленете и гледа водата.

— Здрасти.

— Исках само да ти кажа „лека нощ“. Мисля за теб. Не знам как точно да го направя. Предполагам, че трябва да ти дам малко време, но ако има нещо, което трябва да знаеш за мен, то е, че съм честен човек. Така че просто искам да ти кажа, че седя тук и мисля за теб. Искам да си с мен. И още нещо. Наистина много съжалявам, че те нараних.

Сърцето й прескочи, тя седна в кревата със свити колене.

— И аз мисля за теб. — Но не можеше да каже нищо повече. Не можеше да признае, че се страхува да повярва в това. Че иска да изтича по Коув Роуд и да седне до него, да гледа кучетата, водата и сплетените им ръце. — Радвам се, че се обади. Много се радвам.

— Лека нощ.

— Лека нощ и сладки сънища.

Холи остави телефона на масата и стисна камъчетата от река По, като ги приближи до лицето си.

— Мога ли да вярвам? — попита, сякаш камъчетата бяха вълшебна стъклена топка.

Попитай отново по-късно — беше отговорът, който сама си даде, преди да изгаси лампата и да се мушне под завивката с камъчетата в ръка.