Мелиса Сенейт
Рецепти за любов (4)

4

Холи се протегна в леглото на баба си. Не, леглото вече бе нейно, напомни си сама. Яркото утринно слънце проникваше през прозрачните бели завеси. Камъните бяха паднали върху плетената постелка на пода и тя се надяваше да не се е счупило нещо вътре в тях. Не защото можеха да й бъдат полезни. Ако в тези камъчета имаше някаква магия, то тя работеше само за Камила Константина.

Върна ги в красивата бяла торбичка, сетне стана и си взе дълъг душ, наслаждавайки се на аромата от шампоана на баба й от седемдесетте години, като „Вела балсам“ и „Флекс“ с удивителната цена от 1.99 долара. Навлече едни джинси, топъл пуловер и верните си кафяви ботуши. След това се отправи към Фермерския пазар в Портланд със списъка за пазаруване — рецептите, които трябваше да усъвършенства за първите два урока. Имаше малко спестени собствени средства, не много, които трябваше да харчи внимателно, тъй като четири месеца трябваше да поддържа къщата и бизнеса.

След като премина по красивия мост, дълъг не повече от километър, който свързваше острова с пристанището на Портланд, тя почувства онзи покой, който винаги я обземаше при вида на блестящата синя вода, лодките на пристаните край брега, където сред вечнозелените дървета надничаха летни къщи и имения. Паркира на пристанището, което се простираше покрай Търговската улица, а чайките се стрелкаха между лодките и пълната с хора улица.

Холи си проправяше път към любимия й фермерски пазар, разположен на открито между две ниски сгради. Той бе претъпкан с продавачи и купувачи. Тя вече бе станала нещо като редовен клиент и се зарадва, когато един от търговците на зеленчуци, на чийто бицепс имаше татуирана огромна змия, я разпозна и й махна с ръка за поздрав. Подмина един камион, от който разтоварваха нещо, приличащо на зеле, и се насочи към огромните кошници, пълни с цветни чушки и висящи плитки с лук, опитвайки да си спомни какво казваше баба й за лука. Големият ли беше добър? Или малкият? Белият? Или жълтият? Трябваше да знае толкова много неща, да помни всичко в главата си. Беше идвала тук поне пет пъти през последните две седмици и пак не можеше да си спомни от кой лук трябва да купи. А босилека? Кой трябваше да избере — този, чиито листа ухаеха или не?

— Какво е това, татко? — чу близо до себе си тънко гласче.

Холи погледна в тази посока и видя момиченце на възрастта на Лизи върху раменете на баща си с половин обелен банан в ръце. Детето сочеше към кошница с патладжани.

— Това са патладжани — отвърна бащата.

Е, слава богу, аз поне знам повече от това хлапе за зеленчуците, успокои се Холи.

— Приличат на краката на дядо Хари — продължи момиченцето.

Холи се разсмя, а мъжът отвърна с усмивка, преди да се разминат. Тя затвори очи, заради острото пронизване в сърцето. Дали Лизи вече я бе забравила? А Джон? Представи си детето върху раменете му, как дъвче бонбон, а секретарката е заела мястото, на което трябваше да бъде тя.

Стоеше сред кошниците и чувалите, пълни с плодове и зеленчуци от всякакъв цвят и размери, пълни с органични яйца, ръчни хлябове и нещо, което й приличаше на бурканчета със сладко. Всичко бе така шарено и цветно, че главата й се замая, трябваше да затвори очи за миг и да си спомни, че бе дошла да купи домати, градински чай, босилек и лук. Просто попитай, напомни си тя. Попитай татуирания търговец кой лук е най-добрият за италианската кухня. Веднъж баба й бе казала, че един от най-важните уроци в живота е да не криеш, че не знаеш — по-добре да питаш за онова, което не знаеш.

Тя изчака жената, която си избра няколко малки, кръгли неща с виолетов цвят и още няколко зелени с много листа, да плати, преди да признае, че не може да избере лука, който й трябва, без помощ.

— Обикновеният стар, всекидневен, жълт лук — отвърна мъжът; подхвърляйки една глава във въздуха и улавяйки я, докато обслужваше друг клиент. — Сам се готви, сам си върши работата. Добър девиз за живота, нали?

Холи се усмихна. Така беше. Винаги бе опитвала да бъде себе си, но не можеше да определи какво точно трябва да прави. Единственото, в което бе сигурна, беше, че е жена. При това нещастна в любовта.

Час по-късно, след като всичко от списъка бе натоварено в багажника на малката вярна „Тойота“ на баба й, Холи се върна по моста, а табелата с огромни букви „Добре дошли на Блу Краб Айлънд“ както винаги зарадва очите й. Сега това беше нейният дом. Продължи по Бридж Роуд, очаквайки големия завой, който винаги я караше да затаи дъх пред ширналите се сини води на Каско Бей. Тя шофира до центъра на града по дългата около километър и половина главна улица (целият остров бе само три километра дълъг и три широк) до очарователния център: малката библиотека, основана от богатата фамилия Уиндъмир, малката сграда на кметството, хлебарницата, която бе разширена, за да включи и малко кафене, универсалния магазин, бистрото, наречено „Ейвъри У“ (на името на не особено милата внучка на Ленора Уиндъмир), студиото за йога и магазина за прежди, старата книжарница и ресторанта за морски дарове. Един много скъп хотел — Блу Краб Коув Ин, стърчеше над залива на километър от центъра на градчето.

В съседство на магазина за прежди и йога центъра (две неща, които Холи не можеше да прави) и точно в средата на Блу Краб Булевард тя забеляза плакат на витрината на „Ейвъри У“.

 

 

„Готварски курсове — начало 22 октомври. Запишете се веднага! Всяка седмица различна кухня — от любимата френска школа на Джулия Чайлд през италианската кухня на Джада де Лаурентис до любимата ви китайска храна! Научете се от Ейвъри Уиндъмир, която има диплома от Ю Ес Ем!“

 

 

Холи се намръщи. На остров Блу Краб никога не бе имало съревнование или конкуренция в кулинарните курсове. Разбира се неочакваната й съперница бе Ейвъри Уиндъмир, която заедно с приятелките си и особено злобната Джорджина Пери, измъчваха Холи всяко лято, започвайки още когато бе на седем, достатъчно голяма, че да бъде оставена сама при баба, докато родителите й се върнат да я вземат за новата учебна година след месец. Можеше да си спомни как Ейвъри я измъчваше, сякаш беше миналото лято.

— Може ли да има нещо по-смешно от нейните панталони? — казваше тя, кикотейки се заедно с няколко приятелки, като заобикаляха Холи, която седеше на стълбите пред вратата и белеше картофи или люпеше грах. — Прилича на осемгодишна! Никой не носи малки рачета върху дрехите си. — Смях. — И, омилибоже, защо носи този шал на червени, зелени и бели райета?

Това са цветовете на италианското знаме — искаше да извика Холи, но в училище я бяха научили, че е по-добре да избягва да влиза в спор с кавгаджиите. По-добре да замълчи, вместо да реагира.

Така че продължаваше да люпи грах, без да отговаря, а Ейвъри добавяше:

— Баба ти е вещица. Мама и баба ми казаха. Единствената причина да са мили с нея, е, защото се страхуват, че ще им направи магия и ще ги направи да изглеждат смешни като теб.

А когато им омръзнеше да я малтретират, отиваха да обикалят с колелата си, влизаха в гората, където сигурно тръгваха на лов за катерици и охлюви, за да се забавляват, а тя тичаше обратно вкъщи и разказваше на баба си колко лоши са тези момичета, като я молеше да й обещае, че животът им ще бъде ужасен. Камила я прегръщаше и я уверяваше, че всеки ще получи онова, което му се полага, че има едно нещо наречено карма, което ще се погрижи за всичко.

Тормозът спря, когато Холи стана на шестнадесет години. Ейвъри и приятелките й просто я пренебрегваха, не й обръщаха никакво внимание, когато се разхождаха из града, облечени с оскъдни горнища и шорти, докато сваляха най-готините момчета. Оттогава Ейвъри се правеше, че не я познава, както докато посещаваше баба си, така и през последните месеци, откакто дойде да живее тук. Което бе добре дошло за нея.

Боже, имала била диплома по готварство! Ха-ха. Не че Холи някога бе посещавала какъвто и да е готварски курс. Но тя бе получила уроците си в скута и до бедрото на баба си, а това струваше повече от академична степен и каквато и да е диплома.

Все пак, ако Холи загубеше своите четири останали курсисти заради Ейвъри, никога нямаше да успее да докаже себе си, никога нямаше да започне нещо от нищото, както бе поставено началото на бизнеса, който бе наследила благодарение на готварските умения на баба си. Никой нямаше да купува паста и сосове. Никой няма да посещава курсовете. И „Кучинота ди Камила“ щеше да се превърне в спомен. Щеше да потъне в забвение.

Хали не биваше да позволи това да се случи. Не и с наследството на Камила.

Тя караше по Блу Краб Булевард и паркира в алеята, която водеше по пътека с камъчета към портичката. Ръцете й тежаха от торбите, пълни с продукти. На входа имаше копие на италианска статуя, която държеше надпис, на който пишеше:

„Кучинота ди Камила

Курсове по италианска кухня

Прясна паста и сосове за дама всеки ден

Benevenuti! (Добре дошли)“

Холи обичаше да се разхожда из кухнята на Камила, обичаше тосканския стил с боядисаните в златистожълто стени и синия дървен под, красивата кръгла тъкана черга. На черната дъска бяха изписани две пасти за деня (Камила винаги правеше по три, но за Холи това беше в повече) и сосове. Днес имаше пене и ньоки, а сосовете бяха с водка, сос болонезе и прочутия сос на Камила с чесън и зехтин. Един дърводелец бе направил хладилен рафт с врати във френски стил, от който клиентите можеха да избират онова, което искат, да звънят с малко звънче и да говорят с нея, докато плащат. Старинният касов апарат върху плота все още работеше. Много често, когато клиентите влизаха за паста, молеха Холи да им предскаже бъдещето, но тя им отговаряше, че не може.

Погледна към редицата от брошури върху плота. Малко преди баба й да умре, Холи й помогна да състави менюто за курса през есента. Камила бе предлагала един и същ курс през последните три сезона и искаше нещо по-различно, да се върне към корените, към онова, което бе преподавала в самото начало, когато бе поставила основите на бизнеса си. Когато пристигнала на Блу Краб Айлънд през 1962-а, вдовица с петгодишна дъщеря и предложила на местните жители италиански курс по готвене, нямала записани рецепти, а само спомени и инстинкти. Но Камила се напънала да запише съставките, количествата, всяка стъпка в начина на приготвяне, така че съгражданите й да разберат (тъй като в началото те не можели да разчетат нейните стенографски обяснения).

Когато Холи пристигна тук миналия месец, Камила й говори дълго за това как иска да съблазни онези, които бяха привлечени от американското бистро на Ейвъри Уиндъмир, отворено миналата пролет и станало много популярно след летните туристи, макар че Блу Краб Айлънд не привличаше толкова много летовници, колкото Лийк Айлънд например. Курсовете на Камила били толкова популярни сред местното население, че тя нямала съперници, освен в случаите на кетъринг, които не включвали италианска храна. Но Ейвъри се върнала наскоро на острова със съпруга си и открила бистрото. И сега предлагаше и курсове по готварство. В това число и на италианска храна.

В нощта преди баба й да умре, Холи готви заедно нея. Двете приготвиха ньоки, пълнени с картофи и сирене. Тя добави чесън в тигана, докато Камила се извини, че някой звъни и продаде осем кутии паста и седем четвъртинки със сос.

— Трябва да съм в крак с времето, нали? — рече Камила, връщайки се бавно в кухнята. Вече беше на седемдесет и пет и изглеждаше в добро здраве, но все по-лесно се изморяваше и често трябваше да поседне до кухненската маса, за да си почине. — Те искат и купуват моята старомодна паста и сосове, но готварският курс може би се нуждае от още нещо като по Food Network^[1]?

— Ти трябва да имаш собствено шоу в тези предавания, бабо — отвърна Холи. — Твоята храна е тази, която хората винаги са искали. Класическа. Истинска. Натурална.

Камила се усмихна.

— Дано да си права. — Погледна в тигана и потупа ръката й със своята тънка и обсипана с лунички ръка. — Какво си сложила тук?

Холи погледна в бележника.

— Един щастлив спомен.

— О, обичам щастливите спомени — отвърна баба й. — След като готвим заедно, ще ти споделя някои от моите.

Холи очакваше Камила да си спомни някой от двата й любими момента: деня, в който четиригодишната Холи бе метнала лист прясно разточена паста, която се залепи на главата й и поне два часа след къпането трябваше да я разресват с гребен. Или когато се преструваше, че е сготвила за родителите на предишното си гадже, които бяха големи традиционалисти, но забрави за това и по време на десерта се изтърва, че всичко е приготвила баба й. Гаджето й се ядоса много и седмица по-късно двамата се разделиха след думите му: „Не мисля, че мога да се оженя за теб“. Холи се бе обадила на баба си, макар че почти не можеше да говори от смях. „Той определено не беше Голямата ти любов“ — бе отговорила Камила.

— Един от щастливите спомени, който винаги ще нося в себе си, е нощта, когато ти дойде тук преди две седмици — каза тогава Камила, докато бъркаше соса. — Сърцето ти беше разбито, но ти си дойде у дома, Холи, si.

У дома. Това беше нейният дом. Тя никога не бе приемала Блу Краб Айлънд за такъв, тъй като прекарваше много малко време тук, само няколко месеца през лятото, докато беше малка, и после през ваканциите. Последваха нейните любовни увлечения и опити да намери мястото си и какво да прави с живота си, така че да продължи. Първо в различни предградия на Бостън, сетне се премести на запад в Сиатъл и Портланд, после на изток във Филаделфия и обратно в Бостън, накрая отиде в Сан Франциско, където живя почти две години. А от известно време забеляза колко добре се чувства, когато кара по моста, свързващ Портланд с острова.

Няма да те предам, бабо. Ще бъда готова в понеделник, когато дойдат курсистите. Няма да позволя на Ейвъри Уиндъмир да измести „Кучинота ди Камила“ от бизнеса.

И така, със здраво вързана престилка с логото на „Кучинота ди Камила“, което винаги я караше да се чувства като рицар в доспехи, тя се хвана да приготви една от пастите за деня, която вече бе решила да представи през третата седмица от курса: равиоли ал гранчио (равиоли с прясно месо от раци), едно от ястията на Камила, което тя бе приспособила за новия щат, където бе дошла да живее.

Първите три опита на Холи бяха отчайващо несполучливи. При първия не залепи достатъчно добре крайчетата на равиолите и рачешкото месо излезе във врящата вода. При втория, забрави да остави тестото да престои половин час, за да втаса, затова пастата се трошеше. Третия път направи всичко правилно, но резултатът беше посредствен. Все пак поне веднъж на ден някой спираше в магазина, за да попита дали скоро ще предложи от равиолите.

Тя обичаше да прави домашна паста: да издълбае малко кладенче в купчината брашно и да чукне яйцата в него, да меси и мачка тестото, докато стане еластично. Докато разстилаше пастата върху голямата дървена дъска, напомняйки си, че трябва да я разточи съвсем тънко, но не чак толкова, че да се скъса, погледна към бялата тетрадка на плота, отворена на страницата с рецептата за равиоли с раци. Последната съставка бе „Един тъжен спомен“.

Холи въздъхна и остави тестото да почине. Отхвърляше мислите за Джон Риърдън или за Лизи. Взе си една диетична кола и се загледа в боровите дървета през големия прозорец над мивката, а умът й бе изпълнен със следващите стъпки в приготовлението на равиолите, така че не позволяваше на тъжните спомени да я обземат. Върна се към тестения лист и с помощта на чашка за еспресо отряза квадратчета от него, както правеше баба й. После гребна от сместа с рачешко месо лъжичка колкото палец, постави го във всяко квадратче и внимателно покри с друго парченце тесто, притискайки краищата, за да залепнат.

Тогава тъжният спомен нахлу с такава сила, че от очите й рухнаха сълзи.

Двете седмици, прекарани под любящата, магическа грижа на баба й, я накараха да се почувства по-добре. Започна да се събужда без онази тъпа болка, която я обземаше щом си спомнеше, че в същата минута Джон и Лизи се събуждат без нея, че тя вече не е част от техния живот. Всяка сутрин тази болка ставаше все по-слаба благодарение на звука от телевизора на баба й. Холи слизаше долу, привлечена от уханието на силното миланско кафе, към което трябваше да добави половин чаша мляко, и неуловимото ухание на тесто, за да открие, че Камила вече е в кухнята, облечена с рокля, подчертаваща талията й, докато звуците от оперни арии изпълваха стаята. Антонио си играеше с мишката — играчка, а тя имаше задачи, които включваха да добави брашно, да донесе домати, да отиде със списъка за продукти до супермаркета или пазара.

Но онази сутрин, преди две седмици, тя се събуди в бялата спалня от звука на тишината. Слезе по стълбите, за да открие, че Камила още не бе станала, не прави ньоки или хляб по милански, нито обсъжда трите основни стъпки в класическата италианска кухня с някой на портата, докато пие сутрешния си чай с мотаещия се в краката й котарак. Спокойната кухничка с жълтите като тиква дъски на пода, с покритите с бели плочки плотове и боядисаните в тосканско синьо дървени бюфети, с бледожълтите стени, които не бяха точно цветовете на Милано, но въпреки това правеха баба й щастлива, си беше същата както предишната вечер, когато Холи бе слязла, за да си налее чаша чай, тъй като отново не можеше да заспи, обзета от безпокойството къде да отиде и какво да прави с живота си. Вероятно щеше да остане завинаги тук, помисли си, докато вдишваше присъщата на тази стая тишина, успокоението да знае, че баба й е горе и спи… Всичко това действаше като балсам за сърцето й.

Понякога сутрин сърцето й бе пронизвано от страх, че се е успала, че вече е десет или единадесет и баба й е излязла да се разходи покрай залива с Антонио, мотаещ се в краката й като куче. Но днес бе прекалено рано за разходка, така че Холи почука леко на вратата.

— Бабо, добре ли си?

Тишина.

Тогава влезе и видя Камила да лежи в леглото си, а трите камъчета от река По, бяха паднали до нея. Беше си отишла в съня. Загубата едновременно разстрои Холи и й даде тласък да се вземе в ръце и да се погрижи за бизнеса, да запази знанията и наследството на Камила живи. През последните седмици изучаването на рецептите и планирането на есенния курс я спасиха от отчаянието и лежането в леглото със завивка през главата.

В нощта, преди да умре, баба й седна с нея на люлеещия се стол до прага, хвана ръката й и двете пиха от специалното вино на Камила. При вида на обичайното й тъжно и замислено изражение, баба й продума:

— Той е глупак, Холи, така че може само да се радваш, че не е голямата ти любов. Вярвай ми.

Холи кимна.

— Някой въобще ще хареса ли някога sa cordula!

— Si, голямата ти любов — отвърна баба й, като извади шнолите от малкия кок на тила и остави сребристата си коса да се разпилее по раменете й.

Холи не бе толкова сигурна, че въобще вярва в голямата любов. Как може човек да мисли, че я е открил и само след година, две или три, а понякога двадесет и пет да открие, че не е истина?

Забрави за голямата любов и се съсредоточи върху голямото готвене, нареди сега на себе си, прибавяйки последната съставка към равиолите. Когато беше малка си мислеше, че тъжните спомени, прибавени в храната, ще накарат човека, който я яде, да се натъжи, но баба й постоянно повтаряше, че в храната отива само повикът на сърцето, а не самият спомен или желание. Трябваше й известно време, за да проумее какво значи това.

Тъжният спомен бе оползотворен. Така че сега, с рецептата за сос, която казваше да добави щипка желание, тя не можа да устои. Сърцето й проговори първо в тигана, в който нарязаните домати се задушаваха със зехтин и чесън.

Върни се при мен.

Образът на Джон с Лизи върху раменете му изплува в съзнанието й.

„Върни се при мен. Кажи ми, че си сбъркал. Че това със секретарката ти не е любовта. Че сега вече знаеш. Поискай да ти простя.“

Но той не е твоята голяма любов, напомни сама на себе си Холи.

Според едно ядене, което никой няма да хареса. Пък и баба й невинаги беше точна в предсказанията си. Познаваше само 70 процента. Но Холи вярваше в способностите й. Дори и само един процент да познаваше, пак щеше да й вярва.

Да, Джон Риърдън със сигурност не бе голямата й любов. Знаеше това, знаеше го от месеци. А сега нейният живот беше това, помисли си докато гледаше пукащия сос и осъзна, че е забравила да извади чесъна, преди да прибави доматите.

Звънецът на входната врата звънна и Холи подскочи. За частица от секундата си помисли, че са Джон и Лизи, които по някакъв вълшебен начин са се транспортирали благодарение на нейното желание. Но много по-вероятно бе някой клиент да е спрял да провери има ли паста за обяд. Или още някой от курсистите бе дошъл да си поиска парите обратно. Докато бе на пазара една от четирите останали курсистки бе изпратила съобщение на телефонния секретар. „Съжалявам, не мога да посещавам курса. Моля да ми върнете парите.“ Но слава богу все още й оставаха четири, след като Миа щеше да бъде, освен помощница и курсистка.

Тя изключи котлона, избърса ръцете си в кухненската кърпа и отиде да отвори. На прага стоеше Лиъм Гелър. Тъмната му къдрава коса все още бе мокра, беше облечен с тъмносиви панталони и бяла риза, без вратовръзка. През рамото му висеше сива торба, от която се подаваше дълга тръба. В нея сигурно имаше чертежи.

Когато я видя, той се усмихна през стъклото, а тя свали резето.

— Извинете, че ви безпокоя толкова рано. Видях ви да готвите през прозореца, така че се реших.

Тя се усмихна.

— Няма проблеми.

— Отивам на работа и исках да се уверя. Дъщеря ми Миа е била тук снощи и каза, че сте я поканили да ви стане помощничка.

Очите му бяха красиви. Такива едни тъмносини, като боровинките в Мейн или като най-тъмносините води на Карибско море. Същите като на дъщеря му.

— Да. Казах й, че с удоволствие ще я взема да ми помага, ако вие нямате нищо против. Курсът е всеки понеделник от шест до седем и половина, общо осем седмици.

— Повече от чудесно. Направо страхотно. Тя наистина би могла да си намери някакво хоби извън училището и приятелите, а както изглежда не е открила какви са извънучилищните й интереси.

Всъщност вече е открила, помисли си Холи. Как да се отърве от вашата приятелка. Бедният.

— Ще ви бъде добра помощница — продължи той, поглеждайки часовника си. — Трябва да вървя. — Погледна разсеяно ръчно изписаната дъсчена табела „Кучинота ди Камила“, закачена на стената над касовия апарат. — Камила? Вие ли сте Камила?

Холи го изгледа изумено. Откакто беше тук, баба и го бе обслужила поне пет-шест пъти. Как можеше да не знае коя е Камила Константина?

— Не, Камила беше баба ми. Красива възрастна италианка с черни очи и сребриста коса.

В очите му проблесна спомен.

— О, да, тя ме обслужи няколко пъти. Предайте й, че сосът, който ми предложи за макароните, беше страхотен. Мислех да взема обичайното, но тя ме насочи към този.

Какво му ставаше на този човек? Толкова ли бе разсеян? Идеше й да изкрещи.

— Тя почина преди две седмици.

Как можеше да не знае? Островът беше малък, бяха се преместили тук преди месеци, както каза Миа. Изглежда живееше в своя си собствен свят, разсеян, недосегаем. Можеше да си го представи как ще мине през живота, женен за празноглавата розова кифла, която бе повърхностно мила с дъщеря му, която пък бе обзета от емоционално объркване и болка.

Би било интересно да види как ще свърши подобна любов.

Звънчето на вратата звънна. Влязоха две привлекателни жени на около тридесет години, чиито изражения й напомниха за майка й. Бяха облечени почти еднакво, с тесни сака и впити тесни джинси, вкарани във високи ботуши. И двете огледаха Лиъм с хищни очи.

— Вие не сте ли Лиъм? — попита червенокосата. — Срещнахме се в училището, където учат дъщерите ни. Нов сте на острова, нали?

— Дойдохме преди няколко месеца — отвърна той.

Те го зяпаха нагло, преценяваха без свян лицето, мускули, фигурата. И някак, уж неусетно, приближиха по-близо към него.

— Разведен ли сте? — попита русата, почуквайки с усмивка безименния му пръст. Боже, бяха нахални, безочливи и извънредно противни.

Той кимна, а на устните му играеше усмивка като на Хю Грант.

— С какво мога да ви бъда полезна? — намеси се Холи.

— Моля, продължавайте — обърна се той към дамите, които му се усмихнаха съблазнително и приближиха към щанда, зад който стоеше Холи.

— Вчера купих половин килограм пене, което беше недоварено — започна тази с червеникавата коса. — А соса болонезе… ами, не знам, нещо му липсваше. Сякаш нямаше достатъчно месо или може би чесън. Бихте ли ми върнали парите, моля?

— Алденте^[2] е едно, но да са като гума съвсем друго — добави наперено приятелката й.

Холи почувства, че бузите й пламнаха. За трети път през последните две седмици някой се оплакваше от пастата или соса и си искаше парите обратно.

— Така ли? — неочаквано се обърна Лиъм към жените. — Вчера и аз си купих пене и според мен беше страхотно. — Тези боровинкови очи бяха искрени. — А сосът? О, превъзходен! Изядохме го до капка. Или ще трябва да престана да пазарувам от тук или ще се наложи да увелича тичането с още километър.

По дяволите. Този мъж беше привлечен от празноглавата малоумница с розови дрехи, беше толкова разсеян, че не бе забелязал, че пастата е сурова, а сосът доста постен, но беше готин. Холи почувства как в сърцето й се промъква симпатия.