Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (8)

Ипсуич

Аурек си има собствена стая. Майка му каза, че е само за него, и той се чуди какво да я прави. Не разбира защо не може да е при нея, защо тя трябва да спи в друга стая, където на него му е забранено да влиза. Смачква чаршафите на топка, придърпва пухения юрган нагоре до таблата на раздрънканото си желязно легло и си прави гнездо. Предпочита да спи под клоните на дърветата. Липсва му това, което му даваше скривалището, в което той и майка му толкова дълго се бяха свивали.

Притиснал силно мършавото си гръбче към стената, с усукани около тялото чаршафи, той проследява с поглед отправените нагоре стотици малки сиви самолети, прелитащи в бойна формация над неравната стена. В стаята има тъмен гардероб, който няма да отвори, в случай че в него се крие мъж с брадва, и една лавица с натрупани отгоре дебели английски томове. Единственото нещо, което харесва, е картината на стената — черно-бяла снимка на сгушени в кошница кутрета с панделки на вратлетата. Върху този образ се съсредоточава, когато дойде нощта и гардеробът започне да му се присмива, че спи самичък.

Измъква се от безпорядъка на постелките и завивките, прави голям скок покрай гардероба и вече е покачен на перваза на прозореца, с лице, обърнато навън.

На отсрещната страна на улицата има още къщи от червени тухли и с допълнителни постройки, съвсем същите като тази, с дълги редове градини, в които на просторите белееха и се вееха дрехи. Дървото в дъното на градината беше покрито с млади листа, свити още като детски юмручета. То беше идеално за катерене и за Аурек вече представляваше приятел-покровител. Почти долавя землистия му аромат, като обвивка на бръмбар, и копнее да се покатери в клоните му.

Само че не може да отиде в градината. Майка му е долу и сади семена, коленичила в пръстта. Мъжът, за когото твърди, че му е баща, работи редом до нея и разкопава леха за картофи. Това е мъжът, който беше отнел майка му от него.

Аурек усеща студенината на стъклото върху бузата си.

— Ти не си мой баща — прошепва той, а дъхът му оставя замъглено кръгло петънце на прозореца. — Pan jest moim wrogiem. Ти си мой враг.

В градината Януш прекъсва работата си и забърсва лицето си с ръкав. Вдига поглед към небето, а Аурек се пита дали не е дочул шепота му и в момента не обмисля какво е изрекъл. Когато Януш забива лопатата си в пръстта и отново започва да обръща земята, Аурек прескача обратно на леглото и се завива през глава.

Така, увил се на топка с ръце и крака, той е убеден, че чува вратата на гардероба да проскърцва. Обзема го страх. Свива се още по-навътре в гнездото си и започва тихичко да си тананика някаква птича мелодия, с която да държи врага настрана.

 

 

През първите няколко месеца Януш се мъчи да създаде някакъв ред в живота им. Излиза за работа рано, а щом се върне, учи Силвана и Аурек на английски език. Те четат заедно и после слушат радио, подражавайки на кристалночистия акцент на радиоводещите.

Приятно е изненадан от лекотата, с която Силвана усвоява езика. Тя изглежда по-добре с всяка изминала седмица. Кожата й е все така бледа, но е наддала малко и той се надява, че скоро от погледа й ще изчезне и онази бдителност, онова неизменно подозрение. Това, което не е очаквал, е времето, което трябва да прекара в обучаване на Силвана и Аурек да не правят определени неща. Да не се къпят с дрехите. Да не шават, докато слушат радиото. Да не крадат зеленчуци от чуждите градини покрай реката. След като няколко пъти се връща от работа и заварва входната врата отворена, а къщата празна, ги учи също така да не отпрашват нанякъде из града и да се лутат, изгубени с часове. Аурек трябва да се научи да не крие храна из къщата; че мястото й е в кухнята. Че не трябва да влиза в стаята на родителите си. Никога. Нито пък да докосва гърдите на майка си. Никога. Януш веднъж е избухнал по този повод и е изпратил разплаканото момче в стаята му. То също се научава да не внася животни от всякакъв род в къщата, след като Януш намира повито в хавлиена кърпа котило полски мишки в леглото му.

— Трябва да се научите да живеете отново в къща — казва Януш. — И двамата трябва да оставите миналото зад гърба си. Войната свърши. Вече е мирно време. — Опитва се да смекчи тона си. — Знам, че е трудно. Сигурно Полша ти липсва. На мен също, ако ме питаш.

Наблюдава израженията им: напрегнатия взор на съпругата му и безмълвните очи на сина му, празни, като че ли издялани от камък.

— В града има един клуб. Група от двайсетина поляци като нас. Преселници, които са се озовали да живеят тук. Някои от тях имат деца. Там можеш да говориш на полски, да си намериш приятели…

— Не! — отговаря Силвана, а ожесточението в отговора й го изненадва. — Не искам да се срещам с никакви поляци. Само ще ми припомнят какво съм загубила.

— Какво сме загубили и двамата — поправя я той, а тя се извръща настрани, сякаш е казал някаква глупост.

Януш донася вкъщи брошури. На тях има снимки на усмихнати семейства, развяващи английски знамена. Чете на Силвана от памфлет, озаглавен „Да се научим на английския начин на живот“.

„Семейни забавления за чужденци“ кара съпругата му да се засмее, щом й я показва. На корицата има снимка на домакиня, която държи поднос с пайове. Набраната й престилка се надига до ушите й като бухналите дипли на сладкишите й.

Любимото четиво на Януш е „Как да усвоим британските обноски“. Илюстрацията на предната корица показва двама мъже, които си подават ръка и повдигат шапки един към друг. Януш настоява да я четат заедно.

— Тук нещата се правят по определен начин — казва. — Трябва да ги научите, ако искате да се приобщите.

Прочиства гърлото си, надига въображаемата шапка от главата си и казва:

— Добро утро, госпожо Новак. Как сте днес?

— А вие как сте? — прилежно отговаря Силвана, а на устните й играе бегла усмивка.

— Времето е прекрасно за това време на годината, не смятате ли?

— Да, нъли? — кикоти се Силвана.

В ъглите на очите на Януш се появяват бръчици от смях.

— Да, нъли — засмива се.

Силвана прехапва устни и се съсредоточава.

— Пр’красно време — повтаря тя и се разсмива насред думата.

— Прекрасно.

— Пр’красно. Прикрасно?

— Изчакай един момент — казва Януш. След малко се връща от кухнята с бутилка. — Взех това днес. Нарича се шери. Трябва да го опиташ. Тук това се пие.

Силвана поема чашата, която й подава.

— А не, не. Не трябва да го пиеш наведнъж. Не е като водка. Тук отпиват една глътка и казват: Наздраве. Бог да пази краля.

Питието е сладко и тежко, но те пресушават бутилката и танцуват из стаята, докато по радиото звучи Глен Милър, а Аурек лежи по гръб на килима и си издава сам тихи, немелодични звуци. Януш слага порцеланова купа на главата си и се преструва, че е бомбе, а Силвана люлее чадър във въздуха. Гласовете им са звънки и изпълнени със смях.

Докато завърта Силвана в такт с музиката, на Януш му хрумва, че отстрани сигурно изглеждат като младоженци. Като хора, които никога не са били докосвани от войната. Притиска я близо до себе си и се чувства… млад. Млад женен мъж. Съпруг и баща. Това е нещо, което не е изпитвал отдавна. Той ще навакса за годините, които са прекарали далеч един от друг. В тази къща войната и всички ужаси ще бъдат забравени. Предоставен му е втори шанс. Всичко си идва на мястото, тяхното ново начало. Да, мисли си, загледан в лицето на съпругата си. Къщата носи късмет. Даже и да не е била преди такава, вече е.

 

 

Кошмарите все още спохождат Силвана почти всяка нощ. Не успява да ги възпре. Животът с Януш й е донесъл някакъв вид спокойствие, но при все това близостта му й връща спомени, които с години е потискала в себе си. Спомени, които заплашват да я сринат. Синът им отпреди войната; градината на родителите на Януш и нейната подравнена морава; Ева, която свири на цигулката си на Аурек, и неговият възторжен, пронизителен смях. Именно там са първите стъпки на Аурек; детето се ухилва с усмивка, която единствено Януш може да предизвика; бащата и синът са неразделни като отражението на облак по повърхността на езеро. Спомени като тези сякаш извират от нея и тя се улавя да плаче по тези изгубени дни.

Сънищата й са мрачни и ужасяващи. Синът й се дави в бездънни води и колкото и да се опитва да го спаси, той винаги се изплъзва от ръцете й и потъва в мастилено-сините дълбини. Тя се буди и се мъчи да съдере кожата от пръстите си, мислейки за изгубените деца, за целите групи бездомни деца от улицата, които беше видяла, сираците в лагера. Къде ли са сега? Още ли търсят мъртвите си родители? Не може да избие децата от ума си. Те я преследват нощем. А всички онези жени, търсещи дечицата си, я викаха в сънищата й, умоляваха я да им помогне.

Тя знае, че среднощните й страхове безпокоят Януш, но той не казва нищо. Той е мълчалив и търпелив, но тя се пита дали вече не съжалява, че я е довел в Англия. Със сигурност не си е представял така повторната семейна среща. Дали и двамата не бяха допуснали ужасна грешка?

Една сутрин тя потропва на вратата на Дорис, съседката, която винаги помахва за поздрав и е единствената на улицата, която по някакъв начин зачита присъствието им.

— Бих искала да се науча как да бъда добра английска домакиня — казва Силвана и приглажда престилката си с ръце, опитвайки се да не обръща внимание на Аурек, който я дърпа за ръкава. — Можеш ли да ми помогнеш?

— Да ти покажа как да бъдеш домакиня? — пита Дорис изумено, все едно Силвана й е задала най-глупавия въпрос, който някога е чувала. — Хайде влизай, миличка. Вземи и момчето. Имам тук разни играчки, с които да се занимава.

Трудно е да удържаш на темпото на Дорис. Тя се суети наоколо, пълни кофите с въглища, изтупва килимите, пере завесите, смята парите за домакинството. Търка пода на кухнята, застанала на колене със заголени ръце, от нея се лее пот от усилието, а на челото й са залепнали малки рижи къдрички. Щом приключва, грабва коша с прането и излиза през задната врата в градината, където простира дрехите с веща прецизност, като изтупва работните дрехи на Гилбърт, така че да им придаде форма, приглажда гънките на мокрите чаршафи и вече говори как трябва да бели картофи за вечерята. Да я следваш, е като да се опитваш да догониш вече потеглил влак.

Според Дорис добрата домакиня трябва да поддържа дома си чист, да пере всеки вторник, да глади в петък, да се грижи да има хляб и мармалад на масата през уикендите и да пече пандишпанови кексчета за празниците и почивните дни. Несъмнено Силвана би могла да се справи с всички тези неща.

Вече в собствения си дом, Силвана прекарва часове в лутане из стаите, объркана. Забравя да напълни кофите с въглища и не се сеща да премете или да забърше праха. Докато оправя леглата, често си полягва на тях и заспива.

Януш не й дава пари за домакинството. Казва, че изчаква, докато тя усвои системата на паундовете, шилингите и пенсовете. Парите тук са странни, банкнотите им са по-големи от полските, а монетите по-тежки. И никога няма да успее да свикне с Продоволствените книжки, колкото и често да й ги обяснява Януш.

Януш е добър съпруг. По-добър, отколкото заслужава. Води я на пазар и я научава на имената на вещите от домакинството: осолено говеждо месо, брашно, сапун „Пеърс“, „Боврил“. Той търпеливо й пише списъци за пазаруване на английски език и стои до нея, докато тя ги изчита на мъжа зад щанда в зарзаватчийницата, и я поправя, ако прави грешки.

— Искам да купя семена за цветя — казва Януш, когато са в Улуъртс. Разглеждат изобилието от ярко оцветени пакетчета със семена. Силвана разпознава някои от рисунките на цветята, но английските им наименования не й говорят нищо.

Януш й подава пакетче с ярка цветна снимка на оранжево цвете.

— Кореопсис, жълтички. Преди няколко години видях една градина в Девън, която беше отрупана с тях. А виж и тези ружи — какъв прекрасен червен цвят. Харесват ли ти? В тази страна царичето вирее добре. Англичаните го използват като почвопокривно растение. Какво мислиш? Има ли нещо, което ти се иска да посадиш?

Силвана разглежда пакетчетата, разкошните им опаковки и китните цветове, които обещават.

— Подправки. Бих искала да засадя подправки.

Тя преглежда внимателно ярките пакети и търси картинка на нежен бял цвят.

— Дали имат чоснек?

— Чесън ли? Не, не ми се вярва. Англичаните не харесват острите вкусове. Обаче какво ще кажеш за мента? Или пък магданоз? Те виреят тук.

Силвана се разсейва от Аурек, който е взел един кафяв хартиен плик с боб и дрънка с него до ухото си. Започва да си тананика със затворена уста и да танцува, върти се наоколо и потропва в някакъв ритъм по дървения под, засмян до уши от звука, който твърдите семена издават. Хората започват да ги зяпат.

— Хайде, стига — казва Силвана и внимателно му взима пакета. — Престани с този шум.

— Искаш ли да избереш някои цветни семена? — пита го Януш. — Ти също можеш да помагаш в градината.

Аурек поклаща глава отрицателно. Бавно размахва ръце и се залюлява. После отговаря напевно:

— Дървета. Искам дървета.

Силвана вижда, че Януш е смутен от поведението на момчето, така че го извежда отвън и чака на улицата, докато той плаща за семената. Когато отново се присъединява към тях, Януш си е върнал усмивката на лицето и предишната руменина от неудобство по бузите му е изчезнала.

— Нека влезем в бижутерийния магазин — предлага и повежда Силвана за ръката. Иска да й купи венчална халка, но продавачът им обяснява, че в цялата страна има недостиг. Сключват се прекалено много бракове, а няма достатъчно злато. Сребро — да, но не и злато.

— Ние вече сме женени — пояснява на търговеца Януш и хваща Аурек за раменете. — Това е синът ни. Не може да нямате някоя златна венчална халка, която да ни продадете. Мога ли да се видя с управителя, ако обичате?

Управителят е мъж с продълговато лице, мръсна риза и протъркани ръкавели. Излиза от офиса си и клати глава с някаква изтормозена търпеливост, която навежда на мисълта, че те не са единствените хора, поискали от него невъзможното този ден.

Януш обяснява, че са женени. Силвана стои до него и се опитва да изглежда като добра съпруга, стиснала здраво ракитената си пазарска чанта, все едно е кадифена вечерна дамска чантичка. Наблюдава учтивата липса на интерес на управителя към брачната им история и объркването на Януш, когато мъжът се опитва да им продаде вместо това часовник.

— Ще изчакаме — казва Силвана, когато излизат на тротоара. — Нямам нищо против да почакам. В действителност не ми е необходим пръстен.

Вижда как Януш стиска устни и разбира, че е изрекла нещо погрешно.

— Наистина не ми пречи — казва и стисва ръката му. — Нали имам теб и Аурек. Това е всичко, което искам. Хайде да се прибираме вкъщи.

Докато вървят нагоре по Британия Роуд, минават покрай парадно шествие от жени, коленичили пред входните си врати, като на молитвени килимчета, с глави, наведени към каменните стъпала на домовете им. Покритите им с престилки бедра се полюшват в почти съвършен синхрон, докато излъскват камъка до блясък. Тази гледка кара Силвана да се чувства неловко — всички тези обърнати към нея гърбове, докато преминава покрай тях.

— Добро утро — извиква Дорис, щом се спират пред своята къща. Изправя се и обяснява: — Трябва да си излъскаш стълбите. Тук това е въпрос на гордост. Ще ти трябва магарешки камък. Не ме питай защо се казва така. Знам само, че начинът, по който поддържаш стъпалата пред дома си, показва начина, по който поддържаш и самия него. Не искаш всички да се смятат за по-добри от теб, нали?

Силвана кимва несигурно и пита:

— А какво е магарешки камък?

— Дай ръка. Ето това е.

Силвана прехвърля камъка в ръката си и го изследва така, сякаш са й подали парче марсианска скала.

— Хайде де, пробвай го.

Силвана коленичи и потърква камъка в стъпалото. Движението й доставя удоволствие: начинът, по който камъкът описва кръгове по стъпалото, като кънкьор, оставящ фигури по леда. Дори звукът е като този от върха на кънки, прорязващ леко разтопен лед, с меко изскърцване и после просвистяване, сякаш се плъзга в дъги под ръката й.

Дорис прокарва пръсти по стъпалото.

— Браво, добре се справи. Няма спор. Не се тревожи, миличка. Съвсем скоро ще се впишеш. Задръж камъка. Пази го. Този е от хубавите.

Януш прегръща Силвана през кръста.

— Жена ми винаги е била голяма къщовница — казва на Дорис.

Силвана обръща глава към него. Била ли е наистина? Не си спомня, но й харесва да го чува да говори така.

— Преди войната живеехме във Варшава, знаеш ли? Красив град. Наричаха го „Източния Париж“.

— Така ли? — разсмива се на висок глас Дорис. — Ами то и Ипсуич е на изток, но не е особено бляскав по парижки. Във всеки случай радвам се, че ви срещнах. Гилбърт ми каза да ви предам, че в една от фабриките за текстил долу на канала има работни места за жени. Единственото, което се изисква, е да можеш да шиеш в права линия. Сетих се за теб, Силвия. Трябва час по-скоро да отидеш там.

— Аз ли?

— Ами да. Работата е хубава. Не като фабриките за амуниции, в които трябваше да работя аз по време на войната. Виждаш ли жълтия цвят на лицето ми? — Тя обръща бузата си за малко към Силвана и се оказва истина: кожата й има мръсножълт оттенък. — Това е от пълненето на гилзи. Прикривам го с грим, но си се вижда. Дадох своя принос за всенародните усилия за спечелване на войната. Никой не може да го отрече.

— Много мило от ваша страна, че ни помагате — казва Януш. — Наистина много мило. Аурек скоро ще тръгне на училище и ние обсъждахме, че трябва да намерим работа на съпругата ми. Ще отидем до фабриката още днес.

Силвана не си спомня да е имало разговор да й търсят работа.

— Училище ли? — пита и усеща как коленете й омекват. — Аурек трябва да ходи на училище?