Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (30)

Полша

Силвана

Започна да вали и почвата под лагера им се разкаля. Силвана почти беше забравила за войната. Тук сякаш се намираха далеч от всичко, в някакъв друг свят. Повдигнаха леглата си по-високо над земята, като направиха платформи от клони и паднали дървета, но всичко беше подгизнало и нямаше как да се изсуши каквото и да било.

Старецът спря да става от постелята си, лежеше увит в собствените си нечистотии ден и нощ. Жена му позволи на Григор да вземе неговия дял от храната. Той седеше и дъвчеше сух хляб, докато старата жена се суетеше около него, пощеше гнидите от косата му и се усмихваше като майка орлица. Елза и Лоти я наблюдаваха и Силвана можеше да съзре ревността в очите им. Старецът се взираше в навеса от клони над главата си. А може би не виждаше небето. Може би не гледаше толкова надалеч.

През деня Силвана бродеше из гората, изминаваше километри с Аурек на гърба си. През някои нощи тя не можеше да понесе мисълта за Григор, така че не оставаше в лагера дори тогава. Взимаше заешките си кожи и правеше легла от папрат за нея и за момчето. Когато една сутрин се прибра, завари старецът да се взира в небето по-усилено от всякога. Съпругата му плачеше.

— Мъртъв ли е? — попита Силвана.

— Какво? — вдигна поглед Лоти, натъжена. — А, той ли? Не, за бога. Не е мъртъв.

— Как може да попиташ подобно нещо? — кресна старицата. — Да не би да не се грижа за него? Това ли намекваш? През целия си живот съм се грижила за този мъж. Какво ли знаеш пък ти? И каква си ти изобщо? Никога не говориш с нас. Мъкнеш се наоколо през нощта с това твое дете като крадец. Каква полза имаме ние от теб?

Силвана се огледа наоколо за Елза. И тогава разбра. Григор си беше отишъл. Той и Елза бяха заминали през нощта.

Останалите жени си тръгнаха на следващата сутрин, на развиделяване. Не говореха със Силвана и тя гледаше как събират одеялата и вещите си. Лоти, пианистката, беше спряла да носи косата си на кок. Вместо това се спускаше по гърба й на тежки къдрици. Тя и старицата се бяха превили от студа и се движеха като отражения една на друга. Като два горски демона със заплетени клонки в косите. Силвана се радваше, че си тръгват.

Старецът умря седмица след като заминаха. Тя се опита да изкопае дупка, за да зарови трупа, но земята беше замръзнала, а той вкочанен. Освен това одеялата миришеха лошо дори и в студа. Силвана го извлече от подслона му и остави снегът, който беше започнал да вали, да го затрупа. След няколко часа вече беше замръзнал под бялото си одеяло. Тя уви Аурек в заешките кожи, взе го на ръце, зави се плътно в палтото си и тръгна. Докато се затопли, мислеше си тя, вече щяха да бъдат далеч от тук и дивите животни ще са го изяли. Какво обаче щяха да правят двамата с момчето, нямаше никаква представа.