Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (25)

Януш

Януш искаше да остане. Да се опита да осмисли случилото се. Амброуз каза, че няма какво повече да направят. Франек щеше да бъде погребан в селото. Амброуз щеше да пише на семейството му и да му съобщи, че момчето е загинало при ловен инцидент.

Бруно се ядоса, настояваше сам да напише писмото. Семейството му не можеше да получи новината от непознат. Щеше да им каже, че Франек е загинал като герой от войната. Нямаше нужда да им се съобщава, че той е носел заредено оръжие и се е застрелял.

Януш го наблюдаваше как седи в кухнята и съчинява писмото, изхвърляйки чернова след чернова, докато не намери правилните думи.

В ранните часове на утрото пристигна натоварена с кози кожи шейна и те се сбогуваха с Амброуз по тъмно.

— Изпрати писмото ми до семейството на Франек — каза Бруно на тръгване. — Обещай ми да го пратиш още днес.

Беше дълго и печално пътуване, лъкатушеха между малки села по опасани с огромни снежни преспи пътища, тунели от белота, които правеха въздуха син, а дърветата черни. Нито Януш, нито Бруно проговаряше. Миризмата на кожите, върху които седяха, се просмукваше навсякъде, мазна воня на кози, от която на Януш му се гадеше.

Пристигнаха в някакво училище, където им дадоха по чаша водка, смесена с пача мас.

— За сила — рече им някой, докато подаваше на Януш чашата с мътната смес. — Добро лекарство е след всичко, през което сте преминали.

Той я изпи до дъно и помоли за още една. А после и за още една.

В същия онзи ден две момичета придружиха Януш и Бруно до гарата и ги целунаха за довиждане, все едно са техните любими.

— Запомни — предупреди го момичето, което беше с Януш, — трябва да седнеш в различно купе от приятеля си. Трябва да пътуваш сам. Ако сте двамата заедно, полицията ще ви спре.

— Довиждане — каза Януш. Главата му беше замаяна от многото водка. На перона духаше вятър, снегът се виеше и се вихреше по него и Януш се опита да застане между вледеняващия порив и момичето, за да го предпази, доколкото може от студа.

Скрита под вълнена шапка, се виждаше късата къдрава кафява коса на приятелката му. Очите й бяха продълговати и малки, а веждите плътни. Носът й беше зачервен от студа. Тя се повдигна на пръсти и го целуна.

— Постарай се да направиш добро представление — прошепна. — Трябва да приличаш да местен. Престори се, че казваш „сбогом“ на приятелката си.

— Ще ми липсваш — отвърна той послушно и си помисли, че тя в действителност ще му липсва. — Обичам те — допълни, а думите му издимяваха на облаци от ледения въздух. Изглеждаше правдоподобно. Той я притегли към себе си. Може би най-лесното нещо на света беше да обичаш непознат. Бе изпълнен с копнеж, който не извираше от сърцето, но в резултат на това беше ясен и без усложнения. Целуна момичето и свали ръкавиците си, рискувайки да замръзне, а после разкопча палтото й и се опита да провре ръка през катовете дрехи. Искаше единствено да грабне тази непозната, да я отведе обратно в училището и да я разсъблече. Тя се отдръпна от него и постави ръка на гърдите му.

— Ти си пиян.

— Как се казваш?

— По-добре е да не знаеш.

— Моля те, кажи ми!

— Наистина не ти трябва да знаеш.

— Напротив. Искам да те видя отново. След войната.

Момичето поклати глава.

— Името ми е Роза.

— Роза. Като свърши войната, ще се върна.

Тя нежно го целуна по устните.

— Да не мислиш, че си единственият, който ми го е казвал? Всички войници това казват. Всички до един сте романтични глупци. Върви. Не забравяй да ми махнеш от влака. И се постарай да изглежда добре.

Януш се качи на влака и се опита да й помаха, но снегът се сипеше твърде нагъсто и не успя да я види. Загледа се в ръцете си, сключени в скута, и се почувства глупаво, задето беше изпуснал емоциите си така. Зачуди се дали Бруно го беше видял как се опитва да си пъхне ръката под дрехите на момичето. Помисли си за Силвана; знаеше, че никога не би почувствал нещо такова към друго момиче, ако е близо до нея. Самотата го влудяваше.

Явно полицията в някакъв момент се беше качила във влака. По-късно, когато Бруно разказваше историята на бягството им, винаги имаше полицаи, но Януш така и не си ги спомни. Бяха му казали да си трае и да не поглежда никого в очите.

Спомените за дома го носеха напред, докато влакът тракаше и се клатушкаше — майка му свири на пиано, баща му се връща от работа и говори за политика и за местната власт. Спомни си ябълковата градина зад къщата на родителите на Силвана, където я изчакваше, когато още я ухажваше. Отново се сети за старата жена и за грешката, която беше направил, мислейки я за девойка. За кръвта по краката й. За бялата й коса. Помисли си за Франек и искаше да сподели какво беше почувствал, когато видя момчето да лежи безпомощно на леда. Но нямаше пред кого да се изповяда. Наведе се към прозореца и погледа как денят се превръща в нощ. Щом влакът спря рано на следващата сутрин, Бруно мина покрай него и Януш го последва.

На перона ги посрещнаха непознати. Преведоха ги покрай тези хора. Прекосиха една замръзнала река в мълчание и се качиха на друг влак. Януш осъзна, че Роза е била права. Беше глупаво да допусне, че някога ще я види отново. Ами Силвана и синът му? Бруно му каза да ги забрави. Вероятно никога повече нямаше да види и тях.