Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (47)

Ипсуич

— Не може да останеш тук, Силвана. Не и в апартамента.

Тони е категоричен за това. Това е първото, което й казва, когато отваря вратата и я пришпорва да влезе вътре по-бързо. Тя си помисля, че вижда паника в очите му. Убедена е, че знае какви мисли препускат в съзнанието му. Как така на врата му бяха увиснали тази жена и детето й? В крайна сметка той е градски човек. Познава местните големци, а бащата на починалата му съпруга е съдия. Не може да си позволи да бъде видян да прибира някакви случайни бездомни или изгубени хора.

Тя се кани да се извини, че е дошла, и да си тръгне. Мисли си за доковете. „Ще отида, ще намеря някой кораб, ще се скрием в него и ще отплаваме.“ Тогава Тони взима ръцете й в своите. Дъхът му мирише на уиски, а погледът му е като на обезумял. Страх. Това съзира в него тя. Казва й, че ще се погрижи за нея. Че няма да я разочарова. Какво ще каже да остане в хотел за през нощта?

Силвана отказва. Не иска да бъде в хотел и хората да я зяпат.

Накрая той казва, че ще я заведе в къщата на брега. Не се сеща за нищо друго.

— Добре — отговаря тя. Как би могла да откаже? Та нали е бездомна.

Смушква Аурек с лакът да го подсети да покаже някаква благодарност, но момчето я ритва по пищяла и я ощипва по опаката страна на дланта, и тя го отблъсква от себе си. Веднага съжалява за постъпката си, придърпва го обратно припряно и той пада в краката й.

— Благодаря ти — казва тя и Тони й се усмихва.

— Нека пийнем по нещо, а?

Тони заобикаля Аурек внимателно, както някой би минал покрай съмнително куче.

— Да пийнем за кураж преди тръгване?

В колата Тони не говори и Силвана е доволна от това. Тя подпъхва одеялото на Аурек на задната седалка, но той я гледа недоверчиво.

— Къде е Питър? — пита настойчиво.

— При баба си и дядо си — прошепва тя. — Скоро ще го видиш. А сега поспи малко.

 

 

Градчето Феликстоув лежи между светложълтата пясъчна ивица и откритото бурно море. Посрещат ги цветни светлинки. Морето е тъмно, чак черно, но светлините от кея и крайбрежната улица греят в червено и жълто, полюшкват се от вятъра, така че цветовете се размесват и стават неопределени в дъжда.

— Кеят преди беше по-дълъг — казва Тони и намалява скоростта. — Част от него беше срутена по време на войната. Би представлявал твърде лесно за приземяване място за германците. Говори се, че ще го построят наново, но ме съмнява. Преди години обичах да ловя риба от там.

Паркира колата и спира двигателя. Щом Силвана слиза на тротоара, шумът на вятъра се усилва, а дъждът започва да шиба лицето й.

— Това е къщата, в която живеехме заедно с Луси — казва Тони, след като взима чантите й и я побутва към тясната, очукана от времето розова къща. — След като почина, се изнесох. Сега я ползвам за склад. Ще трябва да поразчистя малко, за да направя място за вас.

На вратата има два тежки катинара и Силвана стои разтреперана под дъжда, докато Тони тършува за ключовете из джобовете си и се мъчи с ключалката в тъмното. Аурек тича нагоре-надолу по улицата, но тя не си прави труда да го извика обратно. Така или иначе, не би дошъл. Най-после Тони ги пуска вътре и включва електричеството от таблото в коридора. Щом лампите светват, Силвана примигва от изненада.

Коридорът е пълен с кашони. Кутии със сапун, прах за пране, бисквити, шоколадови бонбони, пудинг и цигари са натрупани до тавана. Мястото наистина прилича на склад. Пред тях има стълбище, което води към втория етаж, отрупано с камари от вестници.

— Ще стоплим тук — допълва Тони, отмествайки една дървена щайга от пътя си. — Извинявам се за кашоните. Повечето от тях ще бъдат изнесени съвсем скоро.

Жизнеността му се е изпарила. Изглежда смутен и несигурен и тя усеща, че това е част от живота му, на която малко хора стават свидетели.

— Каква е тази миризма? — пита Силвана. Отнякъде се носи сладникав аромат.

— Охх. Имам кашон с банани някъде тук. Утре ще бъдат отнесени. Влизайте. Знам, че е голяма бъркотия, но поне ще имате покрив над главите си.

Силвана и Аурек изчакват Тони, който е излязъл да купи риба и пържени картофи, в студената дневна стая, седнали на кашони с консервирано говеждо. Аурек е с гръб към Силвана и тя знае, че й е сърдит. Опитва се да звучи бодро.

— Това е приключение — обяснява и почти се задавя от сълзите, които се загнездват в гърлото й. — Е, аз съм гладна — продължава тя, след като не получава отговор. — Искаш ли да сложим масата за вечеря?

Момчето се свива на кълбо и й обръща гръб, така че тя го оставя само и отива в кухнята — тясна стая, по-модерна от нейната, с подхождащи си шкафове в бледожълт цвят „формика“. Отваря най-различни шкафове и чекмеджета, всяко от които пълно с консервирани плодове, докато най-накрая намира няколко чинии, ножове и вилици. Като се връща, Тони премества кашон с джин от масата и тримата сядат да вечерят.

— Май си гладен, Аурек — казва Тони. — Не знаех, че можеш да изядеш толкова.

За Силвана това не е нищо ново. Момчето винаги яде така, сякаш храната пред него може да се окаже последното му ядене, и тя отдавна е забравила, че останалите деца не правят така. Поглежда към него. Напоследък се е променил. Поналял се е и косата му е по-дълга и гъста.

— Къде го слагаш всичкото това? — пита Тони. — Да нямаш глисти, а?

Аурек изведнъж става неспокоен.

— Това е дълъг гърчав червей, който ти изяжда храната, преди да си успял да вземеш полезното от нея. Много деца ги имат.

Силвана тръсва глава и хваща ръката на Аурек.

— Аурек, той само се шегува.

— Разбира се, че се шегувам. Не исках да те разстроя, човече. Ето, вземи си от моите картофки. Майка ти е права. Добре е, че си хапваш.

След като се нахранват, Тони пуши цигара и чете вестник. Аурек е седнал на пода в кухнята, а Силвана мие чиниите. Щом приключва, се връща в дневната с панорамните прозорци и чува как Аурек се примъква след нея. Заглежда се в нощта навън и в светлините на корабите в морето. Въпреки всичко изпитва облекчение, че си е признала всичко пред Януш, че му е казала истината. От много време насам той заслужаваше поне това. Донякъде е облекчение, но може би е и най-глупавото нещо, което някога е правила. Поглежда детето и изпитва страх. Къде отиваше сега обещанието, което му беше дала? Кой щеше да бъде негов баща?

Силвана приготвя ваната на Аурек. Развива кранчетата докрай и от тръбите потича кафява вода. През отворената врата звучи класическа музика от радиото. Благодари на Господ, че не е Шопен. Ако чуе полска мелодия сега, ще се срине. В банята се надига пара и Аурек се появява на вратата.

— Ето те и теб — казва тя. — Ваната те чака. Не стой твърде дълго.

Започва да го съблича, но той я отблъсква.

— Не — сърди се той. — Сам ще се съблека. Махни се.

— Не говори така.

Аурек отново я отблъсква от себе си и Силвана се отказва. Стои и го гледа. Още има кал по косата и краката му. На фона на бялата кожа на прасците му изглежда така, сякаш е обул къси чорапи и е с жартиери. Иска й се да го топне във ваната и хубаво да го изтърка, но знае, че той няма да й позволи.

— Добре — въздъхва. — Както кажеш.

Слиза долу и пак се заглежда в рибарските лодки. Не знае колко време е стояла така, но изведнъж усеща Аурек да стои до нея, да гали ръката й и да обляга глава на рамото й.

— Искам да си отида вкъщи.

— Скоро — обещава му тя и го гушва. — Скоро. Ще се оправим, миличък мой. Ще видиш.

Слага го да спи на походното легло, което Тони измъква от някакъв шкаф. Вади го от зелена брезентова чанта със светъл щампован надпис и цифри отпред, и печат, който гласи, че е собственост на британската армия. Представлява тракаща конструкция от здрава памучна сплитка, каиши и дървена основа, която се разгъва и става на легло.

Момчето се настанява отгоре и си прави гнездо от одеялата, като ги премята през глава, за да не може Силвана да го целуне за „лека нощ“. Тя не го вини. Приглажда завивките и се качва на горния етаж. Тони я чака във всекидневната.

— Вече е в леглото, нали?

— Да. Заспа с дрехите. Забравих да му взема пижама.

— Мисля, че имам някакви тук в някой кашон. Бархетни от Улуъртс. Мога да потърся.

— Тази вечер е все едно.

Тони пристъпва към нея и я прегръща. Отмята един паднал кичур от бузата й и тя усеща нежността в неговото докосване. То кара краката й да се разтреперят. Последното нещо, което заслужава, е добрина. Сърцето й се свива и я прорязва болка. Нима обича двама мъже? Възможно ли е?

— Тони, мислиш ли, че ни е чул?

— Кой?

— Аурек. Мислиш ли, че е чул какво ти казах? В апартамента?

Тони въздъхва.

— Не. Няма как. Виж, утре трябва да отида в Ипсуич. Всяка неделя обядвам с родителите на жена ми, а и трябва да видя Питър. Ще се върна вечерта. Ще ви настаня тук, но ще трябва да отида обратно в Ипсуич в понеделник следобед. Нямам достатъчно бензин само да се размотавам напред-назад. Мога да се върна в петък вечерта. Междувременно, ако някой те заговори, ако съседите те питат какво правиш тук, смятам, че е най-добре да казваш, че си домашна помощница. Най-добре ще е за теб. Поне в началото.

— Домашна помощница ли?

— Да. Звучи малко по-почтено, не мислиш ли?

Тя се сеща за кораба, който я доведе в Англия. За двата избора, които имаха жените. Да бъдеш домашна помощница или съпруга домакиня.

— По-почтено от какво?

— Силвана, ти напусна съпруга си. Хората тук ме познават. Знаят, че живея сам. Не искам да те одумват. Искам да те предпазя, нищо повече.

Ах, мисли си тя. Ах! В този момент й става ясно, че той се страхува да не би хората да си помислят, че му е любовница. Започва да плаче и той й подава носна кърпичка.

— Всичко ще е наред — прошепва й. — Моля те, не плачи. Всичко ще е наред. Знаеш, че държа на теб.

Те слушат радио, Тони е наострил слух, повтаря думите и се смее така, сякаш е сам, а не е в стая с нечия чужда съпруга. Тя вижда, че има навици като на сам човек. Щом програмата свършва, за кратко стоят в мълчание. Силвана оглежда стаята.

— Всички тези кашони. Нямах представа…

— Че търгувам на черно ли? Ами не, не е точно така. Искат ми определени неща и аз ги набавям. Веднъж да свърши порционната система и ще правя друго. Бащата на Луси ме вкара в бизнеса. Бяха му предложили евтин ром от магазините на военните на доковете. Той членува в един мъжки клуб в Ипсуич и членовете се съгласиха да го изкупят. Сам не можеше да сключи сделката — нали е съдия в крайна сметка. Така че аз се включих и двамата си разделихме печалбата. Така започна всичко. Щом веднъж се запознаеш с правилните хора, става лесно. Всички го правят. Има един човек в Хранителната комисия в Ипсуич, който издава фалшиви разрешителни за покупка на бакалите. И така, например господин Блейк от Липтън взема десетократно повече захар, отколкото би трябвало. Излишъка продава на мен. Аз пък го продавам на черно. И това е само върхът на айсберга. Както казах, всички го правят.

Тони става и отива в кухнята.

— Всички тези кашони ще изчезнат след ден-два — оправдава се той оттам. — Не се тревожи за тях.

Връща се с две чаши какао.

— От това ще се почувстваш по-добре — казва и й подава чашата. — Капнах и малко уиски вътре. Ще ти помогне да заспиш.

Тя усеща погледа му върху себе си. В него има мекота, която би могла да я подхлъзне.

— Обикновено прекарвам сам вечерите. В апартамента над магазина. Мислех си за теб и се чудех какво ли правиш. А сега ето те тук. Тук с мен.

— Няма да остана дълго — казва припряно тя и вижда внезапно появилата се тревога в изражението му, пребледнялото му лице. Силвана се изправя, отпива от какаото си и се опитва да извика в себе си цялата съпротивителна сила, останала у нея. — Много мило от твоя страна да ни помогнеш по този начин, но скоро ще се приберем вкъщи.

После става, взима чашата му и отива в кухнята. Тони я последва и застава зад нея, докато тя се мие на мивката.

— Наистина ли ще се върнеш там?

— Януш ще иска да види Аурек. Той е негов баща. Ще остана тук за няколко дни, но после ще трябва да си тръгнем.

— Така ли мислиш? — пита Тони и тя долавя тъгата в гласа му.

— Да, така мисля.

Силвана оставя водата от мивката да се оттече и се обръща с лице към него.

— Искаш ли да се качваме горе? — предлага той и й подава кърпа да подсуши ръцете си.

Стълбището е дървено, няма постлана пътека, а само метални пръчки за придържане, камари с вестници и прах навсякъде.

— Това е кадифето на просяка — обяснява Тони, доловил погледа й. — Така Луси наричаше тези топки прах, които се насъбират по ъглите. Мястото има нужда от почистване.

— Утре ще изчистя — отговаря Силвана и прави опит да не трепне при споменаването на името на мъртвата му съпруга. Това е била нейната къща и той все още се гордее с нея. Гордее се и с това, че е сътворявала поезия от мъртва кожа, косми и домашен прах.

Тони е застанал с ръка на вратата на спалнята. Гледа я, а на нея й се иска да каже: „Моля те, не искай това от мен тази нощ“; макар и да знае, че ще направи каквото той поиска.

— Силвана, когато днес ме целуна, всичко, което исках, беше да те любя в онзи момент, на същото място.

Значи според него тя го е целунала? Така ли беше наистина? Изобщо не си спомняше момента така. Не беше ли именно Тони този, който направи първата крачка?

Той се притиска към нея, преливащ от желание, езикът му търси устата й. Ръцете му стискат бедрата й и тя усеща пениса му през панталоните, притъпения връх на напористата възбуда, опрян в нея. Силвана не помръдва. Стои студена в прегръдките му и знае, че той го усеща.

В ума й избухват спомени. Сега, след като тайната й вече е разкрита, тя преживява смъртта на сина си наново. Вижда жената, на която го бе дала. Вижда лицето й, зачервените от студа бузи, насълзените от вятъра очи. Още не може да осъзнае как е могла да бъде толкова безразсъдна. Как е могла да остави сина си на някой друг?

Тони престава да я целува. За миг задържа устните си върху бузата й. Заравя пръсти в косата й и после се отдръпва.

— Съжалявам — прошепва тя.

— Може да легнеш в стаята до тази на Аурек. Надявам се да не ти е много студено там сама. Мога да ти дам допълнително одеяло.

Силвана е така облекчена, че дори успява да му се усмихне.

— Всичко е наред — казва Тони и се обръща. — Просто имаш нужда от малко време.

Тя седи на леглото, чака Тони да се оправи в стаята до нейната и слуша шумовете, които той издава, докато се съблича: разкопчаването на цип и на копчета, шумоленето на свлечена от гърба риза, тихото разгъване на пижама. Изскърцването на пружините на матрака, когато си ляга, и най-накрая щракването на ключа на лампа.

Когато скърцането от леглото на Тони престава, Силвана слиза на пръсти на долния етаж и взима няколко от натрупаните по стълбите вестници. Колкото и да е уморена, тази нощ няма да успее да заспи.

Преглежда старите всекидневници в дневната в предната част на къщата. В много от тях има снимки на деца: цели групи, стоящи на жп гари или в актови зали, понесли кутии и куфари, и всички те с надпис като загубен багаж. Разглежда ги с часове, а празните погледи на децата й отвръщат. Ами ако Аурек си има майка някъде там? Дали беше спасила момчето, или го беше откраднала? Ами ако някъде там има жена, която чака синът й да се завърне при нея?

Тя гаси лампата и седи в тъмнината, гледа през прозореца, представя си морето, ослушва се за шума на вълните, които се лашкат навън-навътре, навън-навътре, подобно на дишането на спящите горе Тони и Аурек. Щом мъжделивата светлина на деня започва да се процежда и чайките закръжават шумно над кея, тя изнамира една метла и започва да чисти къщата.