Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (54)

Полша

Силвана

Силвана започна да разбира как действаше гората. Беше като компас. Паяжините сочеха на юг. Върховете на боровете се извиваха на изток. Катериците си избираха хралупи, които сочат на запад. Отворите на гнездата на кълвачите сочеха на север. Гората представляваше карта, ако човек се научи как да я разчита. А тя и момчето бяха част от всичко това.

Рано една сутрин, вече се бяха облекли и обикаляха да намерят ново място за лагеруване, когато случайно излязоха от гората на някакъв път. Аурек подуши въздуха и се върна назад. Пътят беше дълъг и прав, изчезваше в хоризонта като обърната буква „V“. В другата посока изчезваше в падина, пред която се извисяваха дървета.

Силвана си позволи да усети твърдата повърхност на пътя под краката си. Закопча палтото си и започна да подритва камъните, а Аурек се присъедини към нея — взимаше чакъл в шепата си и го хвърляше във въздуха. Тогава тя чу приглушен тътен. Звукът се усилваше. Застанала с Аурек на средата на пътя, с гръб към слънцето, тя зачака източникът на шума да се появи.

От падината се зададе колона от зелени военни автомобили и танкове. На първата кола се развяваше знаме. Силвана го разпозна. Беше английско.

— Аурек, гледай — подкани го тя, докато се опитваше да нагласи забрадката си и да накара момчето да застане изправено до нея. — Виж.