Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (33)

Полша

Силвана

Дните на Силвана преминаваха в бродене из горите. Нямаше край. След като Григор си тръгна, а жените го последваха, тя вече не разбираше дърветата. Колкото и надалеч да вървеше, така и не намери края на гората и не видя някакви други следи от живот. Търсеше мъжете, партизаните, които се криеха там, но не откри никого. С момчето бяха сами. Мислеше си, че може би е трябвало да бъде по-благосклонна към Григор. Където и да беше отвел Елза, може би щеше да вземе и нея и Аурек.

Умората я надвиваше. Беше твърде изтощена, за да усеща студа. Твърде уморена, за да усеща болката в зъба си и онази в гърба от превиването под вледеняващия вятър.

Представяше си как лежи в легло, такова, на което те и детето могат да се опънат. Мислеше си, че копнее за сън. След известно време осъзна, че копнее за смъртта. Тогава Силвана разбра всичко. Тя беше дъщеря на майка си. Без късмет, неспособна да отгледа дете.

Спомни си за снега в ябълковата градина, когато беше малка, и разказа за него на Аурек, с надеждата да придаде малко вълшебство на леда около тях. Беше правила ангелчета в снега. Тя и останалите деца търсеха недокоснат сняг и после лягаха в него, разперваха крака и ръце, така че изглеждаха като сигнални фигурки, проснати на земята. После детето, което бе легнало, беше внимателно издърпвано от отпечатъка си и в снега се появяваше магическо очертание на ангел, без следа от начина, по който е направено.

Тя не беше очаквала зимата да е толкова сурова. Изобщо не беше като снега, който помнеше от детството си. Беше свирепа. Дърветата синееха, побелели от скреж, а оголените им клони проблясваха. Зъбите я боляха от студ. Ръцете й се бяха вкочанили, челюстта замръзнала. Пръстите й се подуха. Беше трудно да направи с тях каквото и да е.

Аурек престана да плаче. Лежеше в ръцете на Силвана с полузатворени очи и отворена уста. Румените му като ябълки бузи бяха станали бели като снега. Тя усещаше как той се предава.

Откри едно малко оголено място в гората, кръпка в пейзажа, където бяха останали само обгорели дънери. Вероятно там бе избухнала бомба, беше изровила земята и дърветата като гигантска ръка и беше оставила място с форма, подобна на купа, прикрито от вятъра от високи снежни насипи. Силвана поседна на ръба на кратера и се приплъзна надолу по гръб с Аурек между краката си. На дъното, след внезапна вихрушка, тя видя нещо, което я накара да разтърка очи и да замига от удивление.

Тогава разбра, че никога вече няма да излезе от гората. Взираше се в него и се наслаждаваше на красотата му. Беше най-цветното нещо, което беше виждала от много време насам. Златният му бордюр я приласкаваше като скъп приятел. Шезлонг със стегнати пружини и дамаска от червено кадифе, положен там на килим от белота като нещо магическо.

Силвана беше намирала и други мебели преди — маси, счупени столове, бюфети. Но никога не беше намирала нещо толкова красиво като този червен шезлонг.

Черни гарвани прелитаха през голите клони в небето. Те я пришпорваха, беше убедена в това. От дни чуваше как викат името й. В началото си мислеше, че й се присмиват, но после разбра. Беше станала част от гората. Това й казваха гарваните. Те я бяха довели дотук. Това беше краят. Момчето вече издъхваше в ръцете й.

Силвана тръгна към креслото, очите й бяха приковани към извитата резбована облегалка от махагон. С изтръпнали пръсти тя проследи гладкото, лъскаво, мокро дърво, проядено от дървеници, черните точици на фона на белите ледени кристали, които се бяха образували на повърхността му. Изтупа натрупалия сняг и седна. Аурек се надвеси над червеното кадифе. Отвори уста и го опита на вкус с език. Силвана се наведе и го взе в скута си, където той започна да скимти, сгушен плътно до нея. Тя се облегна назад. Усещането да се предаде беше прекрасно. Да знае, че не трябва повече да върви.

Няма да отнеме много време, докато студът я пребори и дойде бялата смърт. Тялото на Аурек, което обикновено беше неосезаемо като прахообразния сняг, който се носеше във вятъра, започна да й натежава. Така, разсъждаваше тя, докато се унасяше в безсъзнание, двамата ще бъдат заедно завинаги. Тя и детето. Шепнеше му, обясняваше колко съжалява, че се е провалила. Повтори го два пъти. Две покаяния, насъбрани в нея, студени като снега.