Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (10)

Януш

— Франек, защо не отидеш да ни хванеш едно пиле? — попита Бруно, первайки момчето по главата с фуражката си. — Умирам от глад.

— Мога да хвана и една-две гъски — отговори Франек. — И мечка съм способен да изям сега.

— Не закачай гъските — намеси се Януш. — Остави ги на мира. Едно пиле ще е достатъчно.

Януш беше поканил двамата мъже да се нахранят с него. Все още се опитваше да осъзнае как седмиците се бяха изнизали толкова бързо, откакто беше дошъл в колибата. Гледаше как Франек се втурва навън и започва да препуска из двора да гони кокошките.

— Какво му има?

— Той е дете — отговори Бруно. — Дете в мъжко тяло. Записал се в армията заедно с по-големия си брат, а трябвало да си остане вкъщи. Не бил достатъчно умен да ходи на училище, но бил полезен в семейния чифлик. Там е трябвало и да си остане. Той не е войник. Справяше се що-годе с нас, докато руснаците не преминаха границата. Те просто се изреждаха покрай нас. Стотици от тях. Знаехме, че не можем да ги преборим, но Франек изтича при един, като крещеше и викаше, че Полша винаги ще си остане свободна. Едва не го убиха. Томаш — брат му — искаше да избяга, за да прибере Франек у дома.

— Имахме план как да го отведем обратно при семейството му. С Томаш щяхме да го приберем вкъщи и после да се присъединим към Съпротивата. Водеха ни към един военнопленнически лагер, когато кривнахме и се скрихме в гората. Франек падна. Момчето е с два леви крака. Та прекатури се и аз спрях да тичам, за да му помогна. Руският конвой ни погна. Опитвах се да вдигна Франек, но глезенът му беше лошо изкълчен. Войниците вече ни настигаха и Томаш се обърна и тръгна срещу тях, като събираше камъни по пътя си. Започна да ги мята. Просто си стоеше там и ги целеше с камъни, докато те не откриха огън по него. Издърпах Франек надалеч, като го насилих да се затича. Момчето не иска да говори за случилото се. Оттогава дори не е споменавал Томаш.

В двора Франек все още гонеше пилетата. Най-накрая хвана едно, вдигна го високо във въздуха, залюля го и го заблъска във водната помпа отново и отново. Тялото на пилето се отпусна и той го остави да падне на земята. Стоеше над него, все едно очакваше, че може да стане и да побегне. Бруно излезе на двора, а Януш го последва. Франек беше удрял птицата толкова силно, че тя представляваше кървава каша от пера и натрошени кости.

— Мъртва ли е? — попита Франек.

Януш внимателно подритна птицата и рече:

— Да, мъртва е.

— Искате ли още една? Мога да ви хвана още една.

— Ти я хвани — каза Бруно, докато вадеше от джоба си чекийка, — а после ми я дай на мен. Аз ще я убия.

Януш видя как малкият нож проблясва в едрата ръка на Бруно. Видя същия блясък и в очите на Франек, когато отново тръгна към пилетата. Уплаши се. Момчето наистина изглеждаше лудо.

Януш се върна в колибата. Нареди съчки в огнището и запали огън. Чуваше как Франек вика и крещи из двора. Реши, че колкото по-бързо тръгне за Варшава, толкова по-добре.