Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (26)

Ипсуич

През септември Аурек отново тръгва на училище. След като вече си има Питър за компания в клас, той не се цупи, но Силвана остава някак смутена, когато момчето пуска ръката й и се отдалечава. Усещането е особено, вече не е воден от потребността да бъдат заедно. Той не се нуждае от нея както преди. Боли я да види лекотата, с която си тръгва.

Питър, който, както Силвана разбира от Тони, през седмицата е при баба си и дядо си, всяка сутрин се присъединява към нея и Аурек в парка, на път за училище. Баба му го изпраща до началото на парка. Тя е слаба, сивокоса жена, с пола от туид и блуза с висока яка. Тънка като острие на нож, застане ли в профил, тя почти се изгубва от погледа. Когато прегърне момчето обаче, изпитото й лице се озарява. Става по-внушителна, сърдечна и тревожна, потребността й е очебийна като на новородено. Старата жена целува пълните бузи на Питър пламенно, сякаш се страхува, че може да не го види отново.

Силвана знае, че в ръцете на старицата се таи страх от загуба. Вече е изгубила една дъщеря. Нищо чудно, че така се вкопчва в момчето. Няма нищо чудно и в това, че Питър се свива от нейния допир. Навярно усеща тежестта на майчината си смърт всеки път, щом костеливите пръсти на баба му обгърнат лицето му.

Силвана би искала да говори с нея, да й каже, че разбира, но възрастната жена винаги я пренебрегва. Извръща глава и тялото й отново става тънко като нож. Жената има очи единствено за внука си.

В петъчните следобеди Тони чака Питър на входа на училището, за да го вземе за уикенда. Дори просто гледката на застаналия там мъж, който чака сина си, кара сърцето на Силвана бясно да се разтупти. Плаши я това, че тя се надява да го види, и често се опитва да се скрие сред останалите майки, дошли да приберат децата си. Той обаче винаги я открива, вдигнал високо ръка за поздрав, все едно я е съзрял в много по-голяма тълпа, отколкото в действителност, и трябва да привлече вниманието й с някакъв екстравагантен жест.

Вървят през парка, а двете момчета тичат напред. Лесно й е да разговаря с Тони. С него е способна да остави миналото зад гърба си. Вярва, че той я разбира. Всеки път, щом Силвана се зачуди за някоя дума, Тони вече се е сетил и довършва изречението вместо нея.

Преди беше така с Януш, когато бяха млади. Бяха способни да се погледнат и вече да знаят какво мисли другият. Дори и сънищата им съвпадаха понякога. А напоследък между тях цари хладна учтивост.

— Липсват ми някои храни — казва тя в отговор на въпроса на Тони за родината й. Често я разпитва за Полша и тя с удоволствие му отговаря, стига той да не засяга темата за войната. Ако се опита да я подпита за годините, които беше прекарала в гората, тя сменя темата или му отвлича вниманието, като му показва някоя подскачаща по пътеката катеричка, или открива, че трябва да си опъне ръкавите на палтото, да си закопчае някое копче или да провери закопчалката на дамската си чанта.

— Пироги — казва. — Те ми липсват. Представляват тесто, пълнено със зеле и кашкавал или с гъби и лук. С каквото си поискаш. Винаги ги ядяхме със заквасена сметана. Могат да бъдат и сладки. С мед, ябълки и ядки. Като се сетя за пирогите, ми става…

— Носталгично?

— Тескнота. Да. Носталгия. Затова не мисля често за тези неща.

Тони държи ръцете пред тялото си — като политик, който се кани да изнесе реч и да омае публиката. Силвана харесва неговата самоувереност. Като че ли иска да я впечатли. А бяха минали години, откакто някой мъж го беше правил.

— Мислила ли си си някога да се върнеш?

— Януш смята, че някой ден ще можем да се върнем, но как бихме могли? Няма към какво да се върнем. Сега родината ни е комунистическа. И да искаме, няма как да се върнем.

— Но Аурек има право да знае откъде идва. Всеки човек трябва да знае кои са родителите му и откъде произхожда.

Силвана го поглежда и заявява категорично.

— Аурек е мой син.

В края на парка се спират да погледат как момчетата си играят след тях.

— Ами хайде, аз по-добре да тръгвам — казва Силвана.

— Трябва ли? Нека да оставим децата да си поиграят още мъничко.

Тони хваща ръцете й за миг, много внимателно, сякаш ако ги стисне по-силно, ще се счупят. Тя поглежда надолу към тях, след като ги пуска, за да провери дали наистина са толкова крехки, колкото смята той. Но не. Ръцете й са силни. Малки и мускулести, винаги търсещи нещо, което да ги изпълни.

— Бих се радвал да те изпратя до вкъщи — допълва той. — Но хората ще се разприказват, ако Януш още не се е прибрал от работа и ни видят да пристигаме заедно. Не искам да даваме повод за клюки. Англичаните са тесногръди хора с остър език, а жителите на този град са от най-лошите.

— Добре тогава — отвръща тя, докато чакат Аурек да слезе от дървото, на което се е покатерил. — До скоро виждане.

— Дали ти и Януш ще искате да заведем момчетата на разходка този уикенд? А може и да отидем с тях до езерото с лодките.

— Да, би било чудесно.

Вече е свикнала Тони да прави подобни предложения. Понякога наистина идва, но по-често изобщо не се появява. После изниква отникъде след дни и им носи подаръци: портокали и прозрачно зелено грозде; по един леко покафенял банан на всеки, свински наденички, които трябваше да сготвят там на момента, защото, както твърдеше той, бяха леко на ръба. Носеше толкова вкусни неща и толкова неочаквано, че тя забравяше за пропуснатите излети.

— Кажи ми нещо, преди да тръгнеш. Какво стана с речника? Знам, че не трябва да питам, но съм любопитен. Свърши ли ти работа? Ти така и не каза.

Силвана обмисля как да отговори и се заиграва с косата си. Отбелязва, че Питър расте висок за възрастта си.

— Да, така е — казва Тони. — Но кажи за речника. За какво ти беше нужен?

Силвана се оглежда наоколо. Няма какво да го разсее от тази тема. Паркът е пуст, вече му е показала катериците, а ако още малко си поиграе с дрехите и косата си, той ще си помисли, че има въшки.

— Силвана?

Тя си поема дълбоко въздух и му казва истината.

— Исках да преведа няколко писма.

— Писма ли? Само заради някакви писма?

Кафявите очи на Тони са приковани в нея, подканят я. „Говори с мен“, казват й. И тя иска да го направи. Уморена е да пази тайните на Януш. Има си достатъчно собствени. Прокашля се притеснено и вирва брадичка към него, в опит да си придаде вид, като че този разговор я забавлява.

— Писмата са на Януш. От друга жена.

— Друга жена ли?

— Не е ли глупаво? — пита тя и се опитва да звучи като истинска англичанка. — Просто толкова е глупаво.

— Ах, Силвана, съжалявам. — Тони отново взима ръката й в своята, но този път я стиска по-силно и смачква пръстите й. Внезапно я връхлита ужасяваща мисъл: ами ако той потърси сметка от Януш?

— Много е сложно — казва тя и й се иска сега да може да разговаря с него на полски. Изгаря от желание да се разгърне на собствения си език, да го вкуси с устните си, с всички негови нюанси и изразни средства, всички понижавания и обрати, които собственият й език можеше да направи. На полски можеше да му обясни всичко.

— Няма нищо. Казах ти само защото е ужасно изморително да пазиш тайни през цялото време. Януш е добър съпруг, наистина е такъв. А и е добър баща за Аурек.

Тони я притегля към себе си, като притиска ръцете й към гърдите си, и този път няма място за съмнение относно начина, по който я държи.

— Силвана, скъпа. Нямах представа…

Тя го поглежда в очите и за един миг й се струва, че ще я целуне. И въпреки това не се отдръпва.

— Какво ще стане, ако кажа на Януш, че знам, и той ме напусне? Ами ако се върне при нея? Какво ще стане с Аурек и мен?

Тони се навежда към нея и тя усеща горещия му дъх върху лицето си.

— Но ти не може да не знаеш…

— Не знам нищо.

— Не може да не знаеш, че аз винаги бих ти помогнал. Би трябвало да разбираш, че аз…

Зад тях Аурек се претъркулва от дървото и обгръща с ръце краката на Силвана. Тя се освобождава от хватката на Тони и се отдръпва.

— Наистина трябва да тръгвам.

— Недей. Ела в апартамента. Сега. Можем да си поговорим. Моля те, не си тръгвай по този начин.

Изглежда така натъжен, че тя е убедена — един от тях, а може би и двамата, ще се разплаче, а плачът е безполезен. Би означавал, че всичко им е дошло в повече. Плачът би показал на Тони, че е жена, която няма контрол над живота си. Вече се е направила на глупачка, като му е казала. Най-добре е да му обясни, че тя е просто нечестна, оцеляла от войната жена, която е дошла в Англия да осигури баща за Аурек.

Прошепва:

— Януш и аз… Ние вече не знаем кои сме. Толкова много неща се случиха по време на войната. Миналото не ме оставя на мира. По онова време си мислех, че Януш е загинал. И всички тези години, които прекарахме разделени. Никога не съм си представяла, че ще ме намери. Прекалено много неща се бяха случили…

Отново го поглежда в очите. Няма представа какво прави и защо разказва живота си на Тони. Със същия успех можеше да стои отвън, на перваза на прозорец, точно преди да полети към смъртта си. Рискува всичко, но за какво? Заради възможността да му сподели онова, което е непроизносимо? Или за да почувства тръпката от погледа на този мъж, прикован в нея?

— Моля те, забрави, че съм казала нещо. Аурек се нуждае от баща. Аз… Моля те, просто се престори, че не съм казала нищо. Трябва да тръгвам.

С частицата останала сила в себе си, Силвана се врътва на пети с надеждата, че Тони ще види единствено отдалечаващия се гръб на една силна жена. Той я повиква, увещава я да почака, но тя не се обръща назад.

Аурек подтичва, за да не изостане. Силвана знае, че той не обича тя да ходи твърде бързо, но това е единственият й изход, ако иска да не се затича. Аурек хленчи, но тя не може да забави крачка. Сграбчва го за ръката и започва да го влачи след себе си. В края на парка се спира.

— Аурек. Погледни назад. Виждаш ли ги?

Аурек поклаща глава отрицателно.

— Добре. Ела тук. Аз ще те нося. Трябва бързо да се прибираме вкъщи.

Аурек се съпротивлява в ръцете й. Тя знае, че вече е голям да го държи така, но го умолява да стои мирен и най-накрая той увива краката си около гърба й и премята ръце около врата й.

Докато стига дома си и пъха ключа в ключалката, Силвана е убедила сама себе си, че Януш вече е там и е узнал за всичко, което е казала. Но щом влиза в коридора, вижда, че къщата е празна и единственият шум идва от тиктакащия часовник на полицата на камината в дневната.

Отваря задната врата на Аурек, а той изтичва навън и се покатерва по въжената стълба на къщичката си на дървото. Дървената кутия стои на лавица в килера. Дори само видът й предизвиква безпокойство у Силвана. Ще изгори писмата. Ще ги изнесе и ще ги изгори — после те тримата ще могат да заживеят както преди.

Взима кутията и я поставя на кухненската маса. Внимателно преравя четките, платчетата и боите за обувки, но писмата ги няма. Изважда всичко отвътре, раздрусва кутията, обръща я наопаки. Ами сега? Бавно прибира нещата вътре, като събира това, което е разхвърляла наоколо, и подрежда съдържанието й. Поставя кутията обратно в килера и затваря вратата, облягайки се на нея, сякаш се страхува, че може пак да се отвори по своя воля. После излиза в градината, поглъщайки жадно влажния въздух.

Зеленчуковата леха под дървото е родила лук и моркови; бяха ги посяли заедно с Януш. Има още лук за вадене. Януш е посадил такъв, който продължава да расте. Нарича се „вечен“. Силвана въздъхва. В каква глупачка се превръща, щом дори името на някакъв лук я кара да се чувства слаба?

Прокарва ръка над цветовете на хризантемите с цвят на ръжда. Бодливата зеленика, която Януш е засадил, е все още малка, но тук-там проблясват малки червени плодове. В Полша казват, че те вещаят тежка зима. Едни връз други растат сини богородички и бели анемонии, а последните останали гигантски розови и виолетови далии на Януш гордо се извисяват към небето, закрепени с колове, и блестят на светлината в късния следобед.

Силвана бере цветя и оформя малък букет в ръката си. Ако Януш беше разбрал, че е открила писмата, сигурно щеше да каже нещо, нали? Трябва да ги е преместил, мислейки, че тя си няма и понятие за съществуването им. Почувства известно облекчение, че писмата ги няма. Все едно някакъв голям възел в нея се е разхлабил.

А дали не се чувства по-добре, защото е разказала на Тони за тях? Убеждава се, че Януш е изхвърлил писмата. Това означава, че връзката му трябва да е приключила. Било е само нещо временно, докато трае войната, нищо повече. Ами това с нея и Тони?

Тя е царица в самозалъгването, в това да се престори, че определени неща са се случили по един, а не по друг начин, и успява да нагласи историята в ума си. Може и да се е увлякла малко по Тони, но това вече е приключило. Той е просто семеен приятел. Нищо повече от това. Мъж, който има син на възрастта на Аурек. Свежда поглед към букета в ръката си и осъзнава, че е оскубала всички цветове и държи само няколко дръжки и листа. Пуска ги на тревата.

Щом слънцето залязва, над градината се спуска сумрак. Небето става тюркоазено и се появява първата звезда.

— Идвай долу — приканва тя Аурек да слезе от къщичката. — Влез вътре и ще сварим чай за баща ти.

„Баща“ е толкова хубава дума. Отива си със семейство, майка и син. Думи, означаващи безопасност. Застанала там на моравата, която Януш е окосил и подравнил с любов, загледана в гърба на къщата, тя знае, че никога повече не трябва да вижда Тони. С приятелството им е свършено.