Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (22)

Януш

Понякога на Януш му се струваше, че няма да преживеят зимата. Времето беше свирепо, постоянно ги преследваше, нападаше, мокреше и смразяваше. Следващото убежище се намираше извън някакъв малък град, с дълга улица по протежението му и дървени къщи със спуснати поради зимата кепенци. Мръсни снежни преспи затискаха прозорците и затрупваха пътя; ходенето беше мъчително и тримата залитаха по дълбокия девствен сняг.

Къщата беше скрита в една брезова горичка. Представляваше триетажна постройка с дървена облицовка и балкони с дърворезба. Входната врата беше задръстена от покрити със сняг съдове за мляко, метални кофи и кошове от ракита. Посрещна ги мъж с гъста брада и сивееща коса. Името му беше Амброуз. Той пое палтата им и огледа вледенените им лица и пръсти за белези от измръзване.

— Ние ще ви отведем в Югославия. От там отивате във Франция. Естествено, трябва да сте много внимателни. Ако някой разбере кои сте, ще ви арестуват. Но ние ще ви преведем, няма страшно. Божичко, изглеждате гладни. Хайде, сега ще хапнем.

В отрупаната с бакърени съдове и кошници с билки кухня Амброуз ги настани на една дървена маса и им даде водка, варени рибешки глави и гореща яхния с месо, която се стори на Януш най-вкусната, която някога беше вкусвал. Дори и като му докара разстройство през нощта и притичваше навън доста пъти, разкопчаваше колана и смъкваше панталона си, той все още искаше да може да си хапне още от горещата яхния.

На следващия ден обикаляха с Амброуз покрай ръба на замръзнало езеро на лов за елени, преметнали пушки през рамо. Над езерото се стелеше гъста мъгла и се плъзгаше към тях над леда. Януш гледаше как Франек си играе с ловните кучета, които потичваха послушно до тях. Бяха с рунтава козина и дълги муцуни, хапеха се едно друго по краката и размахваха опашки така енергично, че разпръскваха сребрист скреж във въздуха и образуваха малки снежни вихрушки навсякъде, където минеха. Момчето изглеждаше толкова щастливо, колкото и кучетата до него, и Януш се зачуди дали не е по-добре да го оставят тук в това отдалечено село, където със сигурност щеше да бъде в безопасност до края на войната.

— Преди си имах такова куче — каза Франек, докато галеше една голяма рижа хрътка, която възторжено мяташе опашка до него. — Майка ми го даде.

Той спря да потупва кучето и изведнъж погледна към Бруно със сериозно изражение.

— Искам да видя кучето си. Кога си отиваме вкъщи?

— Този лед изглежда дебел — поясни Бруно, а Януш следеше да види дали вниманието на Франек ще се отклони лесно.

— Тук е дебел, но по-навътре е по-тънък — отбеляза Амброуз. — Това езеро никога не замръзва изцяло. Има си слаби места.

Франек стъпи на ръба на леда.

— Гледай ги — разсмя се той. — Виж кучетата.

Всички се разсмяха. Кучетата се опитваха да тичат по леда до Франек и се опитваха да се захванат с нокти, но се подхлъзваха на една страна и се плъзгаха напред по корем.

Амброуз вдигна ръка, да им нареди да замълчат.

— Шшт. Елен. Ето там. Между дърветата.

Той вдигна пушката си.

Франек бързо се махна от леда, сваляйки пушката от рамото си. Двамата с Бруно насочиха оръжията и зачакаха. Януш не помръдна. Никога не беше харесвал лова. Не искаше да убива нищо.

Мъжете потънаха в мълчание, а дъхът им излизаше на облаци пред тях. Януш ги гледаше така, с насочени пушки, зачервени бузи и проблясващи заледени пръски по миглите. Ами ако спрат да пътуват? Ако останеха тук в този покрит със сняг свят и изчакат войната да свърши? Вероятно биха могли да се скрият тук горе?

Амброуз въздъхна шумно. Свали оръжието си и върна предпазителя.

— Не. Чух ги, но не мога да ги видя.

Бруно го последва. Прокашля се, щом напрежението падна от групичката им, и започна да потропва с крак, все едно се беше схванал от продължителното неподвижно стоене.

— Много време съм ял еленско месо — каза.

— В къщата имам еленски наденици — допълни Амброуз. — Номерът е да им сложиш много червен пипер.

Януш потри ръце.

— Звучи вкусно. А аз умирам от глад.

— Тези елени са някъде наоколо — каза Франек. Все още държеше оръжието си насочено, готов за стрелба.

— Не е безопасно за лов в тази мъгла — обади се Януш, замислен кога ще се върнат и ще изядат надениците.

Франек придържаше оръжието на рамото си, докато отчупи един малък клон и го хвърли на леда, за да го гонят кучетата. Голямата рижа хрътка се спусна за него. Обърна се с пръчката в уста, подхлъзна се и се плъзна на една страна.

После всичко се случи толкова бързо. Януш видя как кучето се мъчи да се изправи, после чу как леда изскърцва и се пропуква, и ужасено гледаше как то пропадна през малка дупка в езерото.

— Мелез! — викна Амброуз. — Мелез, тъпо куче такова!

Той свали раницата от гърба си и пристъпи върху замръзналото езеро, като бързо легна по корем и започна да се приплъзва по леда.

— Трябва да го счупим — изкрещя. — Трябва да извадим кучето отдолу.

— Аз ще го извадя — викна Франек. Януш съзря възбудата в очите на Франек и решимостта, с която изтича по езерото след Амброуз.

— Не! — кресна Бруно. — Махни се от леда! Опасно е!

Франек заби приклада на пушката си в леда. Удари я силно два-три пъти. Тогава се чу изстрел и ято черни врани се разлетяха от върховете на дърветата. Пушката гръмна отново и Франек падна на земята, тялото му се гърчеше. Амброуз се плъзна по леда до него, пъхна ръка в дупката, която се беше образувала, и извади рижото куче от водата.

Нещо привлече погледа на Януш, някакво движение зад него, и той се обърна. Четири благородни елена, с облаци пара от дъха им пред тях, излязоха на открито и препуснаха леко към снежната гора. Януш гледаше как се отдалечават. Щом отново погледна към езерото, видя Франек да лежи неподвижно с празната пушка до себе си, а по леда се разливаше червена локва кръв.