Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (21)

Полша

Силвана

Щом настъпи пролетта, фермерът каза на Силвана и Ханка, че не може да рискува да ги крие повече. Изглеждаше неспокоен, все едно се страхуваше, че жените ще вдигнат олелия. Ханка само вдигна рамене и каза, че така или иначе им е време да тръгват.

Фермерът даде на Силвана чифт ботуши, а на Аурек одеяло. Жена му им даде торба с храна за из път и им каза никога да не се връщат или тя самата ще се погрижи германците да ги намерят.

Беше месец май, когато си тръгнаха, и слънцето бе започнало да изсушава калните пътища и ливади. Докато се отдалечаваха от фермата, Силвана гледаше как Аурек щапука пред нея. Беше пораснал и бебешките му къдрици бяха вече изчезнали, а на тяхно място имаше гъста коса, права и тъмна като сянка през лятото. Слънцето придаваше на кожата му загар и той изглеждаше щастлив, подрипвайки надолу по пътя, гонейки пеперудите и танцувайки напред-назад.

Лагеруваха в близост до река и изпраха дрехите си във водата, като ги изсушиха на слънце на брега.

— Колието ми — каза Силвана и докосна шията си. Седеше гола на брега на реката. Ханка й беше казала, че така изглежда божествено, и сега се опитваше да покаже, че й вярва, докато всъщност искаше само пак да си облече дрехите.

— Стъкленият ми медальон. Изчезнал е.

— Онази дърта невестулка от фермата! — рече Ханка и погали врата на Силвана. — Сигурно го е откраднал за жена си. За нищо не можеш да вярваш на селяните. Искаш ли да се върна? Ще го взема за теб.

— Не, не — отвърна Силвана. — Няма го вече.

Ханка й направи гердан от маргаритки и й го подари. Тя си го сложи и за пореден път почувства благодарност за добротата на приятелката си.

— Ето — каза тя и й подаде коженото си палто. Искаше да даде нещо на Ханка, в знак на приятелство, а нямаше нищо друго. — Вземи го.

— Наистина ли? — Ханка го преметна на раменете си и погали кожата.

В замяна даде на Силвана своето връхно палто. В онзи следобед Ханка вървеше нагоре-надолу по брега, облечена с палтото, вирнала брадичка нависоко като модел. Сякаш не забелязваше потъмнелите от изсъхналата кръв петна по кожата и разпраните места, под които прозираше копринената подплата.

— И без това мислех да ти го открадна — призна си Ханка. — На теб не ти отива кожа. Прекалено си кльощава за него.

Бяха седнали на брега.

— Връщаме се във Варшава. Можеш да дойдеш с мен в клуб „Адрия“, където пеех преди с оркестър „Хенрика Голда“. Ще те заведа на танци. Ще чуеш как пея, а аз ще ти покажа как да се обличаш. Перли! Ще имаме перли и диаманти!

— Но какво ще правя аз? — разсмя се Силвана.

— Да правиш ли? Можеш да пееш. Или пък се научи да танцуваш. Използвай го това тяло.

Силвана поклати глава.

— Не мисля, че наистина бих могла да се върна във Варшава.

— Не искаш да дойдеш с мен ли?

Силвана си спомни войника в апартамента, миризмата на дъжд, просмукана в дрехите му, и синините, които беше оставил по бедрата й.

— Ханка, не мога.

Ханка захвърли коженото палто и легна на слънце.

— Добре. Няма да ходим там тогава — отвърна тя, а после се обърна на една страна към белия, гол гръб на Силвана отляво.

Тази нощ Силвана заспа под звездите. Беше още рано да са наизлезли комари и тя се сгуши близо до Ханка. Дали не можеше да се върне във Варшава? Войникът можеше отдавна да си е тръгнал. А можеше да смени и името си. Това на Аурек също. Представи си как води момчето в зоологическата градина да види слоновете. И в парка, където да пуска лодка в езерото. После се сети за Януш и мъката помрачи мислите й. Дали беше още жив? Стисна здраво очи. Всичко беше толкова объркано.

Събуди се още по тъмно с някакво топло чувство, все едно лежеше на копринени чаршафи. Това беше радостта от усещането на ръцете на Ханка, които я обгръщаха. Потъна отново в сън, представяйки си, че я прегръща Януш.

На следващата сутрин се изправи и осъзна, че е сама с детето. До нея нещо проблясваше на слънцето — стъкленият й медальон. Тя го вдигна на светлината и заразглежда как искрят цветовете вътре. Огледа се наоколо за Ханка, но тя не се виждаше никъде.

Силвана я чака цял ден. Слънцето натежа в късния следобед и позлати деня. От върховете на дърветата се спуснаха рояци насекоми и се завъртяха в черни облаци над реката. Слънчевият диск потъна зад хоризонта нажежен, а жарката му светлина превръщаше дърветата в силуети. Силвана осъзна, че Ханка няма да се върне.

На другия ден все още седеше до реката, когато един мъж се приближи по пътеката към нея. Беше висок, с високи скули, изваян нос и широка уста. Силвана грабна Аурек и се изправи.

— Добро утро — поздрави той с приятен глас с руски акцент. Протегна ръка и Силвана я пое. — Казвам се Григор Лазовник. Наричайте ме Григор.