Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (61)

Феликстоув

Силвана лежи будна в леглото си, заслушана в развилнялата се отвън лятна буря. Чува се силен гръмотевичен тътен и плющене на проливен дъжд по улицата под прозореца й. Чува и как Тони се върти в леглото си, а пружините изстрадало проскърцват. Ясно е, че той спи ужасно леко. Толкова много нощи е слушала звуците, идващи от неговата стая — тръшването на тялото му върху матрака, преметната през чаршафите ръка, мекото тупване с юмрук по пухените възглавници, честите въздишки.

Става от своето легло и намята един халат. Пределно ясно й е, че той я желае. И сега, след като Януш си е заминал и тя е изгубила всякаква надежда, няма реална причина те двамата да лежат будни и да се опитват, както казва Тони, да се държат като почтени човешки същества.

Обува чифт пантофи, които са й твърде малки. Тони ги е измъкнал от един кашон за нея преди няколко дни — черна китайска коприна с избродирани червени, розови и бледо оранжеви рози, обшити със зелен шев като листа, които може би са бръшлян.

Тя прекосява стаята с тихи стъпки, отваря вратата, минава през малката площадка и влиза в стаята на Тони. В нея цари пълна тишина, като се изключи дъждът отвън. Дали той сдържа дъха си? Не може да чуе нищо. Отеква гръм и за миг стаята се озарява от светкавица. Тя пристъпва към леглото. Различила е Тони за кратко, докато трае мълнията: главата му е на възглавницата, лежи по гръб със скръстени на гърдите ръце. Застава над него и вдишва чувствения аромат, който той излъчва.

— Буден ли си?

— Най-после — казва той.

— Тони?

— Най-после.

Той сякаш става още по-голям, когато става от леглото, и тя си го представя като мечка — огромната му сянка я обгръща в мрака. Поема рязко дъх и усеща ръцете му да се увиват около нея, устните му са на врата й и я целуват влажно, докато разсъблича дрехите й. После я вдига на ръце и я полага на леглото чисто гола, с изключение на пантофите, които, колкото и да се опитва, не може да свали.

Всичко свършва бързо, но докато тежкото тяло на Тони я притиска отгоре така, че тя наистина има усещането, че той е мъж мечка, а тя дълго чакана плячка, Силвана се притеснява за пантофите. Щом се появява подходящ момент и краката й за кратко се срещат, тя бута единия пантоф с другия и се опитва да освободи притиснатите си пръсти. Опитва се да закачи петите си за мускулите на прасците му и в един благоприятен момент хваща стъпалото си с ръка и се мъчи да измъкне пантофа. Той остава в ръката й и освобождава пръстите й тъкмо когато Тони пъшка върху нея, опитвайки се да отложи края.

После се отпуска до нея на дюшека, задъхан тежко. Много бързо тя изува и втория упорит чехъл и го мята през стаята, самата тя дишаща учестено.

— Добре ли си? — пита той, а ръката му търси да улови нейната. Стисва я силно. Тя се чувства така, сякаш е преживяла леко земетресение. Дъждът отвън се засилва и отново проблясва светкавица.

— Да, добре съм.

Лежат, заслушани в дъжда и вятъра, и той я пита за Полша. За това какво е оставила там.

— Разкажи ми за семейството си. Какви бяха родителите ти?

— Не помня — отговаря сурово тя. — Нищичко не си спомням.

Той се обръща и застава с лице към нея.

— Не искам да знам. Мисля, че ми харесва да си останеш загадка за мен. Във всеки случай, имам да ти казвам нещо важно.

„Януш?“, мисли си тя. Дали са новини за него?

— Един човек ми предложи да купи магазина за животни.

— Да купи магазина ли?

— Склонен е да ми плати доста добре. Цените на имотите наоколо се покачват. Човек трябва да прави каквото може, за да припечели тези дни. Тъстът ми смята, че е време Питър да отиде в пансион. Иска той да учи в неговото училище. То се намира на километри от Уилтшър. Тъстът ми ще го плати. Но не опира само до таксите, нали така? Трябва да имаш всичко необходимо, подходяща кола, подходящи дрехи. Правилен акцент. За това става дума. Това му предоставят те. Питър изобщо не се нуждае от мен.

Говори за класовото разделение и парите и за това какви са очакванията във Великобритания, намества се в леглото, а ръката му от време на време докосва леко гърдите или бедрото й.

— Тази ситуация не може да продължава вечно. Не искам да те оставям тук през цялата седмица, а аз да въртя магазина в Ипсуич. Дошло ми е до гуша от тази работа с търговията на черно. — Той погалва ръката й. — Мисля си да купя къща в Лондон. През септември, когато Питър отиде в пансиона. Там никой няма да ни познава. Можем да кажем, че сме женени.

— Ами Аурек?

Тони замълчава за момент. Очевидно не е помислил за Аурек.

— Той ще бъде с нас.

Силвана потреперва. Измъква се от леглото и търси захвърлените си на пода дрехи. Тони запалва нощната лампа. Наблюдава я.

— Ела тук и се върни под завивките.

— Не. Трябва да се върна в моето легло. Не искам Аурек да ме завари тук, като се събуди.

Тони отмята одеялата, придърпва я към себе си, тя се предава и се пъхва отново под чаршафите. Не иска да се връща в своето студено легло сам-сама. Дъждът клокочи в улуците и стичащата се по водосточните тръби вода я кара да си представя как морето завлича къщата в дълбините си.

— Какво смяташ за това? — пита Тони. — Да се пробваме ли в Лондон? Ще се грижа за теб като за принцеса. Ще имаш всичко, което пожелаеш, обещавам ти.

Силвана отпуска глава на рамото му. Тони е пълен с подобни идеи. Тя вече знае, че всяка седмица той се появява с нов план, който винаги включва обещания.

— Аурек и аз ще се оправим… — Тя се спира. Едва не му казва, че скоро ще се приберат у дома. Наистина трябва да се откаже от всичко това. Особено сега, след като Януш си е заминал.

Той нежно погалва косата й.

— Ако сега се съгласиш, обещавам утре да ти намеря по-големи пантофи.

Тя затваря очи.

— Да. Да.

Аурек лежи под завивките със светнат фенер. Пише. Отнема му много време да изпише всяка една печатна буква, опитвайки се да овладее писалката. Измъчва се, но е важно и няма да се откаже. Цялото му лице е оцапано с мастило, зъбите и устните му са посинели. Толкова се е изморил от усилието, че когато потъва в сън омаломощен, с писалката, пускаща мастило по пижамата му, заспива непробудно, сгушен на топка с опряна в коленете брадичка — омиротворено венче от момче.

На сутринта майка му говори за бурята предишната нощ. Пита го дали я е чул. Той й казва, че не е чул нищо.

— Нито дори как вятърът блъскаше по прозорците?

— Нищо — поклаща глава той.

— Е, добре — казва тя. — Това е хубаво. Защо имаш мастило по лицето?

Аурек свива рамене.

— Значи си спал непробудно цялата нощ, така ли?

— Съвсем цялата — уверява я той.

Внимава тя да не види как взема пощенските марки от писалището на Тони. Внимава да не забележи как се измъква от къщата.