Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (29)

Ипсуич

Силвана отказва да мисли за Тони. Избягва да минава през парка и стои настрана от магазина за животни. Трудно е да го държи настрана от мислите си, но се справя. Всеки път в ума й изниква един негов образ — кафявите му очи, чупливата му черна коса, лъщяща от помадата, ръцете му, които жестикулират, докато говори. Тя го потиска и се съсредоточава върху бърсалката за прах, която държи, или въглищата, които гребе с лопатата от малкия склад в задния двор. Като шивач, който работи само с материала, който има подръка, тя оформя живота си с Януш.

— Няма да си играеш повече с Питър — казва на Аурек една вечер, докато приготвя вечерята. Заета е около печката, дрънчи силно с тенджерите, бърка врящото им съдържание с дървена лъжица и надвиква шума. — Аурек? Чу ли какво ти казах?

— Защо?

— Защо ли? — Тя хвърля лъжицата в мивката и се обръща към момчето. — Какво искаш да кажеш с това „защо“? Ще правиш каквото ти казвам, ясно ли ти е? Той вече не ти е приятел.

Не е имала такова намерение, но предизвикателният начин, по който я поглежда момчето, сякаш е някой, който следва да бъде намразен, я кара да се нахвърли срещу него и да го сграбчи за рамото. Аурек залита, пада на една страна и се удря в масата, после скача на крака и се отдръпва назад.

— Аурек! Не! Не! — изплаква ужасена. Никога не го е удряла. Никога. — Съжалявам.

Аурек хуква навън от кухнята през коридора, опитва се непохватно да отвори резето на входната врата, преди тя да успее да го настигне. Хваща вратата тъкмо когато той я отваря, мъчи се да го улови, но той се измъква навън в тъмната вечер под проливния дъжд.

Силвана знае, че няма смисъл да тръгва след него, но въпреки това обикаля улиците, цапа в локвите, а нощният мрак мъчи очите й. Търси го в продължение на час, макар да е наясно, че е безполезно. Той ще се прибере, когато е готов.

— Къде беше, за бога? — казва Януш, когато тя се връща в къщата.

Застанала е в коридора и примигва, понеже от косата й се стича вода в очите й. Къщата мирише на прегоряла храна и тогава се сеща за съдовете, които е оставила на печката. Кухненската врата е отворена и тя вижда как точно над главите им се стеле дим.

— Заради Аурек — отговаря тя. — Навън е. Ще се върне. Но ще трябва да изчакаме.

Два часа по-късно някой чука на входната врата. Аурек стои там с подгизнали дрехи и залепнала за главата, потъмняла като на видра, коса. Силвана не издържа повече. Изблъсква Януш от пътя си, без да обръща внимание на това, че Аурек страни от нея.

— Аурек, дай да те подсуша…

Януш протяга ръка и я издърпва по-назад.

— Остави го на мира. Хайде, млади момко. Нека те изсушим.

Аурек поглежда сърдито към Силвана, а после слага ръката си в протегнатата длан на Януш. Със същия успех можеше и да я прободе с нож.

Силвана седи на най-горното стъпало и слуша как Януш обяснява на момчето в неговата стая, че не трябва да бяга така. Лека-полека й хрумва, че това е нещо, което би трябвало да я радва: бащинският тон в гласа на Януш, безгласната строгост. Вместо това тя се чувства опустошена. Те не се нуждаят от нея. Нито един от двамата изобщо няма нужда от нея.

 

 

Седмица по-късно Аурек още не й е простил, но се разболява от треска. Температурата му се покачва и на следващата вечер вече е като парцалена кукла. Силвана вади изсушени билки от бурканите в килера: мащерка, тлъстига, върбова кора, лавандула — всички растения, които е събирала и сушила през летните месеци. Пълни ваната със студена вода и пуска билките вътре.

— Влизай вътре — казва на Аурек, който се олюлява до нея, отпаднал.

Януш стои на вратата на банята.

— Той се тресе. Сигурна ли си, че това е добра идея? Имаме аспирин. Не може ли да му дадеш едно хапче и да го сложиш да спи?

Тя не го слуша. Аурек е болен и вината е нейна.

— Остави ме поне да се погрижа за сина си — сопва се тя, докато потапя момчето във ваната. — От това температурата ще спадне. Но ми трябва и брезова кора. Треската трябва да се пресече. Ти трябва да намериш дърветата. Донеси ми кората, та да мога да я сваря и да я добавя към водата. Само така може да се свали температурата.

— Откъде, по дяволите, да намеря брези?

— Казвам ти, че ми трябва брезова кора. Бжоза. В Крайстчърч Парк има брезова горичка. Виждала съм я. Ако не отидеш ти, аз тръгвам.

Силвана осъзнава, че звучи като полудяла. Може би това е последица от живота й в гората. Войната я е превърнала в Баба Яга, стара горска вещица. А и вината, че детето е болно, е нейна. Още по-лошото е, че не знае какво да направи. Поглежда Януш в очакване да чуе неговото мнение. Все пак той е англичанинът тук.

Аурек прегръща коленете си и се закашля. Ребрата му лъщят под водата, а следващият пристъп кара раменете му да се разтресат.

— Не мога да отида в парка в десет часа вечерта. За бога, Силвана, стига толкова. Облечи пижамата на Аурек и го завий хубаво в леглото. Отивам да повикам лекар.

— Лекар ли?

— Това му трябва. Извади го от ваната. Устните му започват да посиняват.

Тя обръща глава към детето и кимва.

— Да, прав си. Лекар. Той ще знае какво да направи.

Вдига Аурек, водата се стича по роклята й, а детето, което все още гори, припада в ръцете й. Спомените нахлуват в нея, в гърдите й се надига паника. Калта под краката й. Опръсканото с кръв кожено палто. Тя е ужасна майка, прокълната е точно както нейната собствена.

— Януш, бързо! — изкрещява тя, но той вече е тръгнал. Гушва сина си здраво и хлипа във врата му.

Вали проливно; леден дъжд, който преминава в суграшица. Януш за малко не пада от колелото си, докато се спуска по инерция надолу по хълма, а гумите му занасят по замръзналите локви. Помпа педалите, наведен над кормилото, тъй като иска да стигне къщата на доктора възможно най-бързо. Страхът на Силвана е обзел и него. Вече не мисли, че момчето просто е настинало лошо. Други болести хвърлят сянка на мислите му сега. Детски паралич. Туберкулоза. Пневмония.

Суграшицата шиба лицето му и той свърва от главния път, профучавайки по една насипана с чакъл алея. Най-важно е момчето. Докато върти бясно педалите, устремен от разбушувалата се в него енергия, той усеща загнездена в сърцето си силна любов към своя чудат син, здраво скрепена като метален прът в грънчарско колело. Облекчението, което усеща, когато вижда, че лампите в предните стаи в дома на лекаря все още светят, е толкова голямо, че Януш хвърля колелото си на земята, изкачва стълбите до верандата по две наведнъж и така яростно блъска по вратата с юмрук, че съпругата на доктора отваря вратата ядосана, задето я е изплашил до смърт.

Спалнята е студена. Това е първото нещо, което Януш забелязва, когато въвежда лекаря в стаята на Аурек. Не си прави труда да вземе палтото на човека. Това, че не го беше разкопчал, показваше, че не иска да се разделя с него.

— Няма за какво да се тревожите — казва докторът, потривайки енергично ръце. — Ще се оправи.

Януш съзнава, че досега не е смеел да диша. Въздъхва с облекчение. Силвана е подредила стаята, докато го е нямало: учебниците на Аурек са прилежно наредени, снимката на кученцата в плетения кош виси права на стената, килимът изглежда така, сякаш го е измела. Забравила е за мократа си рокля и тя е залепнала по тялото й. Януш се усеща, че разглежда очертанията на колана й за жартиери, ясно прозиращ през подгизналата тъкан. Толкова отдавна не я е докосвал. Обръща се с лице към лекаря с надеждата, че не е забелязал втренчването му.

— Болен е от варицела — съобщава докторът. — Има епидемия. Половината деца от училището я карат. Треската ще изчезне до утре сутринта. После ще му избият пъпки.

— Варицела ли?

— Моят собствен син я изкара преди две седмици.

Януш се успокоява. Аурек е болен от нещо, от което боледуват и другите деца. Нещо нормално и лечимо.

— И вашият син, така ли?

— Малко късничко е всъщност. Моето момче е на дванайсет, а аз смятам, че е по-добре тези болести да се прекарват колкото се може по-рано.

— Значи Аурек е на добра възраст да я изкара? На правилната възраст за варицела? Нормално е да се разболее на неговата възраст?

— Ами да, може и така да се каже. Ако утре още има висока температура, ми се обадете. Но съм убеден, че случаят няма да е такъв.

Януш поглежда към сгушения в леглото си Аурек и го погалва по главата. Той е нормално дете. Дете като всички останали. Лекарят тъкмо го е казал. Заради варицелата се ражда цял един свят на възобновена надежда.

Когато Януш се буди на зазоряване и отива да нагледа детето, температурата на Аурек е изчезнала, а цялото му тяло е обринато. При вида на тези чудотворни пъпки Януш се смее с глас.

— Гладен съм — промълвява момчето, чоплейки една редичка малки червени пришки на бузата си.

— Наистина ли? Това е добре. Ела тук и погледни през прозореца. Искам да ти покажа нещо.

Силвана седи на ръба на леглото. Изглежда замаяна, сякаш синята светлина, която започва да се процежда в стаята, я обърква.

— Виж това — казва Януш, щом поглеждат надолу към един побелял свят. — Сняг. И то много. Сигурно е валяло през цялата нощ.

Обръща се към Силвана:

— Изглеждаш капнала.

Силвана кимва, прозява се и разтърква очи. Отпуска се назад в леглото на Аурек и се сгушва на кълбо, обгърнала коленете си с ръце. Януш се спира за миг да погледа бледата й буза и дългите мигли на очите й, които са затворени, сякаш спи. Спомня си как, когато беше бременна със сина им, преди толкова много години, обичаше да спи в тази поза, с ръце около корема си, сякаш го пази.

Тя отваря очи.

— Благодаря ти за тази нощ. Ти повика лекаря, а аз само се държах като луда и крещях за брезова кора.

— Напомни ми за твоята баба.

— Тя беше добра жена.

— Ти също си такава.

Януш хваща ръката й. Това е най-голямата близост, която е имал с нея от месеци. Болестта на Аурек ги е сближила. Истина е, че момчето е това, което ги свързва.

— Никога няма да те изоставя отново. Дори и да избухне нова война. Няма да замина.

Смята, че моментът е подходящ.

— Силвана, мисля, че трябва да се опитаме да си направим още едно дете. Да дадем на Аурек малко братче.

Тя не отговаря и той се навежда, целува я и усеща устните й да се стягат при допира му.

— Уморена си — казва той, преструвайки се, че не е забелязал той. — Трябва да поспиш. Няма да те притеснявам.

Завива я с одеяло и го подпъхва около нея.

— Хайде — подканва Аурек. — Да ти направим закуска. Измий си зъбите и лицето и ще ти направя овесена каша.

Докато момчето се мие, Януш излиза в градината. Всичко тъне в белота, а небето предвещава още много сняг. Около него се сипят пухкави снежинки. Проверява в малкия си парник дали луковиците на далиите са добре покрити с пръст. Кани се да затвори вратата, но се спира, повдига щайгата с луковиците и вади отдолу куп писма. После ги връща обратно. Някой ден ще се отърве от тях. Скоро. Обича Силвана, но не може да се раздели с Елен. Все още не.

Аурек седи в кухнята и яде от паница с каша. Очите му се затварят за сън. Чувства се доста добре, но не може да разбере откъде са се появили пъпките. Не спира да надига горнището на пижамата си да ги гледа. Иска му се да помоли врага също да ги разгледа, но той е зает. Януш седи с гръб към него и чисти ботушите си, лъска черната кожа, като вдига бомбето към светлината и после яростно започва отново да го търка, а лакътят му се движи наляво-надясно като на цигулар.

— Да не ти е студено? — пита Януш, обръщайки зачервеното си лице към Аурек. — Мога да ти донеса одеяло, ако искаш.

Аурек поклаща глава и разчесва пъпките по бузата си.

— Не ги пипай — предупреждава го Януш. — Хайде, яж си кашата.

Аурек лапва една лъжица.

— Добре ни е заедно, нали? Само ние двамата.

Януш оставя ботушите на земята и ги забърсва с парцал.

— Искаш ли някой ден да си имаш братче? Или сестричка? Аурек, слушаш ли ме? Ще е весело, ако си имаме ново бебе, нали?

Аурек се замисля. Сеща се за майка си и поклаща глава. Не иска да я дели с бебе.

— Ами възможно е и да имаме някой ден. Един ден може да ти дадем братче и тогава ти ще си по-големият. Ще трябва да ни помагаш да се грижим за него.

Януш си обува ботушите.

— Не ни остава много време да сме заедно, а? Майка ти те държи само за себе си. Кажи ми сега. Помниш ли гората, където живеехте?

Аурек се намръщва. Мрази този тип въпроси. Започва да рови в паницата си и да разбърква кашата.

— Искам да ми разкажеш — настоява Януш. — Като се върна от работа, може да ми кажеш, нали?

Майката на Аурек никога не говори за гората, а врагът все иска. Аурек мисли, че е тайна между тях двамата, която никой не би могъл да сподели както трябва. Но врагът му се усмихва и Аурек се опитва да измисли какво да каже, за да задържи усмивката там.

— Като бях бебе, глътнах едно копче.

— Какво?

— Глътнах едно копче. Ти ме обърна наопаки, за да не се задавя.

Врагът се усмихна накриво.

— Точно така. Глътна копче. Бях забравил. Но ти няма как да си спомняш това, нали?

— Мама ми разказа. Ще ходя ли на училище сега?

— Не. Ще трябва да си останеш вкъщи, докато не изчезнат всички пъпки. Аз отивам на работа. Ти се дръж добре заради майка си.

Аурек отива до входната врата с Януш, плочките под краката му са ледени.

Щом Януш закопчава палтото си и отваря вратата, един порив едва не събаря Аурек.

— Копче значи — мърмори Януш. — Гледай ти. Бях забравил. Ти постоянно пъхаше разни неща в устата си като бебе.

Погледът на Януш е отправен неотклонно към деня, като жребец, който изведнъж е повдигнал глава в полето и е погледнал в далечината. Аурек се примъква по-близо. Стои зад краката на Януш и наднича към танцуващите снежинки навън, към къщите оттатък улицата, към техните сиви прозорци и замръзналите бутилки от мляко на стълбите. Докосва ръката на Януш. Може би врагът ще се опита да го прегърне днес? Ако го направи, Аурек ще му позволи.

— Искаш ли да си направим снежен човек, като се върна? — пита Януш и го поглежда.

— Може ли сега?

— Не, не сега. След работа. Мъжете трябва да работят, нали знаеш? И ти ще работиш един ден. — Януш придърпва шапката плътно над ушите си и потрива ръце. — Затвори вратата, като изляза.

Той тръгва с приведени от студа рамене.

— Върни се по-скоро — прошепва Аурек.

Качва се на горния етаж и се покатерва на леглото до майка си, която изглежда така, сякаш спи — очите й са затворени, а косата й е паднала на лицето.

— Ще си имам ли братче?

Силвана отваря очи.

— Какво каза?

— Бебе.

— Не — отговаря тя и го прегръща. — Ти си всичко, от което имаме нужда.

Аурек се сгушва до нея доволен. Тя е права. Не им трябва бебе.