Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (41)

Ипсуич

Аурек знае, че е най-добре да гледа изотдолу. „Дръж главата си наведена надолу и си проправяй път с рамене. Отдолу изглеждат като тъмно петно сред клоните. Като гмурец, който плува към светлината, продължавай напред, докато ръката ти не докосне мъхавата страна на гнездото. Вземи само едно яйце — освен от гнездата на враните, от които можеш да вземеш колкото си искаш, защото всеки знае, че те са дяволски птици.“

Врагът го научи да събира птичи яйца за забавление. Вкъщи имат кутия, подплатена с памучна вата, пълна с яйца с черупки в нежен цвят. Всяко едно има етикет. Кос. Конопарче. Поен дрозд. Коприварче. Дърволаз. Мухоловка. За тая работа си има и важни правила. „Ако в гнездото има птица, трябва да я оставиш на мира. Повечето птици гнездят в храсти и гъсти плетове, така че трябва да очакваш да получиш драскотини и жилене от коприва. Тези неща са доказателство за смелостта ти.“

Когато с майка му живееха в гората, Аурек изяждаше яйцата, които намираше, пробиваше дупки на върха им, изсмукваше пихтиестата вътрешност и я глътваше наведнъж.

— Като стрида — беше му казала майка му. Тя никога не беше яла стриди, но предполагаше, че са подобни, едновременно твърди и течни. — Те са лукс. Във Варшава само богатите ядат стриди.

Аурек никога няма да каже на врага, че е ял яйцата, които е намирал. Няма да му каже, че понякога яйцата бяха пълни с кръв или със синкави зародиши на птичета. После те събираха черупките им и ги готвеха на пръчка на огъня. Няма да спомене и за новооперените птички, които крадеше от гнездата, или пък за парчетата брезова кора, които дъвчеше посред зима. Дори едно дете е наясно, че е срамно да си признаеш подобен глад.

Врагът казва, че събирането на яйца е част от опознаването на природата, и всяко момче трябва да се интересува от дивата природа на Великобритания, от растителния и животинския свят. В кухнята Аурек го гледа как нагрява върха на игла над пламък, докато не почернее. Използва я, за да направи мъничка дупка във всеки край на яйцето на кос. Провира иглата в крехката черупка и разбърква съдържанието вътре. После притиска устни към дупката, която е направил, и внимателно духва, докато жълтъкът и белтъкът не излязат от другата страна и не паднат в мивката. Когато идва ред на Аурек, той усеща, че му е трудно да се въздържи да не засмуче. Иска да всмукне яйчената каша в уста и да я глътне. Но няма да го направи. Не и пред врага. Не би искал да го разочарова.

Аурек се взира нагоре към един висок бряст и си мисли за гнезда на врани. Питър е застанал до него. Днес са на пикник в гората. Има някакво великолепие в наситения пролетен въздух, в трепета на новите листа и блещукащите между тях слънчеви лъчи. Жуженето на скакалците в копривата е като фанфарен звън специално за него. По-хубав е от който и да е оркестър на неделната естрада в парка и поражда у него желание да се покатери на всяко дърво, което зърне. Ако можеше, щеше да се раздроби на хиляди отделни момчета, така че да може да се изкатери на всичките. Представя си себе си и тези момчета покачени нависоко — като огромно ято кресливи свраки.

Бащата на Питър ги е завел там в тази прекрасна неделя. Той дойде у тях сутринта с Питър и кошница за пикник. Силвана му каза, че те не могат да излязат с тях. Не и когато Януш е на работа, а тя има да изчисти стъпалата и да изтупа килимите.

Тони каза, че денят е прекалено хубав, за да се прахоса в домакинска работа. После падна на колене и направи голямо представление, умолявайки я да му даде бърсалката за прах. Накрая тя погледна Аурек и го попита какво той би искал да направят. Той кимна. „Да отидем на разходка в гората. Моля те.“ Силвана подаде бърсалката на Тони, който я метна във въздуха и обяви деня за почивен.

И ето ги сега всички заедно в гората. Аурек е толкова щастлив, че едва се удържа да не падне на колене като бащата на Питър.

В най-горните клони на бряста има голямо нескопосано гнездо от вейки. На един клон до него са кацнали две черни врани със свити под крилата глави.

— Не можеш да се изкатериш дотам — казва Питър. — Тези птици изглеждат лоши.

— Не прави нищо опасно — предупреждава го Силвана. Аурек и Питър поглеждат назад през дърветата, където Тони и тя седят на едно одеяло и подреждат нещата за пикника.

— Езерото — предлага Питър. — Хайде да отидем на езерото. Можем да потърсим гнезда на рибарчета.

На Аурек рибарчетата са му любими. Те си изкопават тунели по брега на реката и ги покриват с малки рибешки кости. За Аурек те са като обсипани със скъпоценни камъни замъци. Ако можеше да се смали достатъчно, би живял в едно такова гнездо.

Те едва се довлачват през шубраците и стигат до една падина, където голямата водна шир отразява дърветата и облаците. Питър намира дълга пръчка и започва да удря по тръстиковите стъбла. От плитчините се разскачат жаби. Политат птички със сивкави крила, а разхвърчалите се насекоми закръжават лудешки над спокойната повърхност на езерото.

Аурек изритва сандалите си и пристъпва във водата. Краката му потъват в мътилка от утайка и калта засмуква петите му. Нагазва през сплетени зелени водорасли и стига едно място с тръстики. Усеща приятната миризма на размътена кал в носа си. Аурек наполовина е обиколил езерото, когато две изплашени водни кокошки се плъзват по водата. Вижда гнездото им, скрито сред туфа езерен камъш. Трудно е да се достигне, тъй като е на по-дълбокото, но двайсет минути по-късно Аурек се изкачва на брега с няколко яйца в шепите си.

Питър взима една пръчка и смушква Аурек.

— Ауу. Стой надалеч от мен. Смърдиш.

Аурек сяда на безопасно разстояние от пръчката на Питър. Покрай лицето му се разнася дим и той сбръчква нос. Питър е запалил цигара, която е откраднал от кутията на баща си.

— Миналата седмица в Ипсуич е станало убийство — казва той. После си дръпва от цигарата и се закашля. — На една жена са й прерязали гърлото.

Аурек чупи едно яйце, помирисва го, изсипва клатушкащото се съдържание в устата си и го гълта. Не му се слуша историята на Питър. Погълнат е от гората и наситения аромат на пролет. Заглежда се в коленете си — в тяхната белота, така различна от черната кал, която засъхва като напукана кожа на гущер по стъпалата и глезените му. После си обува сандалите и се връща обратно да огледа гнездото на враните. Питър се домъква след него.

— Пишеше го във вестника. Баща ми казва, че е била момиче на повикване. Знаеш ли какво значи това? Има много такива долу при доковете. — Докато говори, Питър размахва цигарата си. — Проститутки. Виждал съм ги с баща ми. Обичат да носят черни дрехи. Дядо вика, че им казват господарки на нощта.

На Аурек не му пука как ги наричат. Звучат му като прилепи. Господарки на нощта. Жени с черни наметала, които летят из въздуха.

— И какво от това? — пита той. — В Полша стават убийства през цялото време.

Поколебава се дали да не разкаже на Питър за нещата, които е виждал. Решава да не го прави. Не иска да се сеща за тях. Спира се под бряста и обляга ръка на големия му ствол.

— В горите има вещици. Дори тук. Русалки. Те са духовете на убити момичета, които седят в клоните на дърветата и подмамват мъжете да намерят смъртта си.

Питър е впечатлен, личи му. Аурек се ухилва.

— Те избождат очите на момчетата.

Питър се разсмива.

— Лъжец!

Изгася цигарата с крак, като стъпква угарката.

— Ще се качваш ли горе?

Аурек кимва. Ще се качи и ще вземе едно яйце. Нищо по-лесно. Ще го занесе у дома на врага. Ще му го подари. Тази идея му харесва. Гордее се с нея.

Изплюва се на дланите си, приема помощта на Питър да го повдигне, хваща се за един клон и се издърпва нагоре. Той е дребен и пъргав и краката му лесно намират малки издатини и местенца, за които да се задържи. Усещането да си горе на някое дърво е страхотно: далеч от всички, да се люлееш на клоните като Тарзан от джунглата. Аурек се спира на половината път нагоре и поглежда надолу.

— Добре ли си? — извиква Питър оттам.

Аурек му помахва. Гнездото над него е огромно, голяма бъркотия от счупени съчки и клонки, увити на кълбо, като мърляво слънце, което се е закачило на дървото.

Той се издърпва до него, но двете врани го връхлитат, удрят го с криле в лицето и вряскат сърдито. Аурек залюлява тялото си по-далеч от дървото, колкото му стига смелост, но птиците не го оставят на мира. Кракът му се изплъзва за миг и той се удря в грапавата кора на дървото, като удря лошо и носа си. В очите му бликват сълзи. Пипа устата си и дръпва ръката си настрани — лъщи в червено. От носа му тече кръв.

Силата в краката му го напуска и хватката му отслабва, но се държи здраво за клоните. Десният му крак се захваща за един клон и той успява да се опре на него. Сграбчва друг клон и отново се издърпва нагоре. Птиците кръжат около него и кълват по въздуха. Аурек затваря очи и се вкопчва в дървото. Плясъкът на крилете го проглушава.

— Аурек — вика Питър. — Не се пускай!

Аурек чува крясъците му, но пръстите му се изплъзват, а птиците продължават да го връхлитат. Прикрива лицето си надолу, кората на дървото драска бузата му, но той се опитва да се задържи, макар и да знае, че ще падне.

— Мамо! — извиква. — Мамо!

Стомахът му се обръща. Не може да достигне нищо. Краката му ритат и се оттласкват, махат във въздуха. Единият му сандал се изхлузва и му се струва, че вече пада. Другият виси на крака му. Поглежда надолу и си се представя как лежи мъртъв долу на земята, купчина кости и яркоцветни рани, като новооперена птичка, паднала от гнездото.

Силвана е хукнала по чорапи, тича към Питър и го сграбчва за раменете. Той посочва към върха на дървото и към кръжащите, врещящи птици. Аурек се люлее напред-назад от клона, държи се с една ръка, а с другата се опитва да предпази главата си. Сигурно е поне на шест метра височина. Не би могла да го хване от толкова високо. Няма и какво да разпъне над твърдата земя, за да го спаси, когато падне. А той ще падне. Тя винаги е вярвала, че светът е място, което налага справедливост, и че един ден Аурек ще й бъде отнет. Това е нейното наказание. Това е денят, в който ще изгуби момчето.

— Дръж се! — казва Тони, който се появява зад Силвана. Взема един камък и се прицелва в птиците.

Силвана го сграбчва за ръката.

— Не! Може да улучиш Аурек.

— Но ние трябва да разгоним птиците от него.

— Без камъни! Помогни ми да се кача на дървото. Аурек? Идвам.

Силвана повдига полата си и се присяга към най-ниския клон.

— Да не си луда, не можеш да се качиш там.

Тони се опитва да я издърпа долу, но Силвана го удря силно с лакът в стомаха. Покатерва се до по-ниските клони на дървото. Тони отново се опитва да я хване, но тя го ритва и се изтегля още по-нагоре, където той не може да я стигне.

Катери се бързо, без да мисли, отчаяна да стигне до момчето. Чорапите й се съдират, докато с мъка, но неумолимо изкачва клон след клон, а грапавата кора издрасква бедрата й. В косата й се заплитат клонки. Един клон я шибва през окото, болката я заслепява. Клепачът й като че ли е сцепен, бузата й е мокра от сълзи. Въпреки това тя продължава да се катери, а през цялото време пред очите й стои образът на детето, което пада. Няма да се случи. Тя не може да загуби сина си. Не и този път.

Ръцете й търсят клони, за които да се хване. Усеща как мускулите на ръцете й горят от тежестта на тялото й, докато се опитва да се изтегли още по-високо. Примижава към пространството пред себе си.

— Аурек? Аурек, не мърдай!

Захваща се за една цепнатина и заставя здравото си око да стои отворено. Успява да различи силуета на момчето над себе си. Поема дълбоко въздух и се старае гласът й да звучи спокойно.

— Само се дръж. Още малко, и съм при теб. Не се пускай. Чуваш ли ме? Само не се пускай.

Краката й вече треперят, коленете й се изхлузват. Самата тя може да падне.

Движи се бавно, докато не успява да опре гръб в един друг клон и да се захване за него.

— Изчакай, мога да се приближа още. Само не се пускай.

И тогава той се пуска.

Беше скочил. Пуснал се е, преценил е пространството пред себе си и се е хвърлил към нея. Пада, косата му се развява от вятъра, създаден от собственото му движение, лицето му победоносно сияе над нея, ръцете му са разперени като криле. Тя се протяга, убедена, че няма да успее да го хване, но той улавя един клон, залюлява се към дървото и се приземява върху нея, като челото му се забива в скулата й.

— Аурек — повтаря тя отново и отново, макар че вижда звезди посред бял ден, и болка пронизва слепоочията й. Иска й се да се разсмее от облекчение.

— Я йестем тутай — казва Аурек и се притиска в нея. — Тук съм, мамо. Аз полетях. Видя ли? Полетях.

 

 

В апартамента над магазина за домашни любимци Силвана е седнала на един кожен диван с одеяло на коленете и чаша уиски, която държи с две ръце. Момчетата са в стаята на Питър. Тони е коленичил пред нея, до него е сложена паница с топла вода, в едната си ръка държи памучен тампон, а в другата шише с антисептик. Изразът на лицето му е тревожен като на майка, която вече не знае какво да прави с вироглавото си дете.

— Можеше да умре — казва му тя. Иска да му обясни, да му каже защо толкова се страхува. — Ако беше паднал, можеше да умре…

— Но не падна — отговаря той. — Виж сега, изпий това уиски. Ще се погрижим за тези рани и после ще те закарам вкъщи.

После излива виолетовата смес в горещата вода, потапя памука и после го изцежда. Повдига внимателно одеялото и докосва крака й.

— Свали си чорапите. Хайде, целите са изпокъсани. Ще ти дам други. Новите чорапи с лопата да ги ринеш, ако знаеш къде да търсиш. А аз знам. Нека първо махнем тези. Трябва да почистим раните ти.

Тя смъква първо левия, после и десния чорап, ръцете й опипват под одеялото да откачат жартиерите и ги свличат до коленете.

— С лопата да ги ринеш — повтаря тя. — Това означава, че нещо е често срещано, нали?

— Горе-долу. Означава евтино или че се намира лесно.

Усеща ръцете му на коленете си, как смъкват чорапите до глезените и после ги изхлузват през ходилата. Усеща приятната наслада от грижите му. Пръстите му докосват глезените й и нежно продължават нагоре по крака й, докато промива драскотините й с памучния тампон. През това време тя гледа върха на главата му. Той не поглежда нагоре към нея.

— По време на войната децата можеше с лопата да ги ринеш — казва тя. — Навсякъде имаше сираци. Нямаха си никого. Сещам се за тях. Мисълта за тях не ме оставя на мира.

Тони намазва с тампона раните й, пръстите му докосват кожата й, а после спират, докато я пита дали я боли и дали да продължи. Все така не вдига поглед и започва да вади тресчиците от ходилата й.

— Не спирай да говориш — казва й. — Говори.

Силвана се чуди дали той може да се погрижи за всичките й рани, не само за драскотините и синините, но и за по-дълбоките рани, онези, които не се виждат, онези, които най-силно болят и никога не заздравяват. Тони приключва със стъпалата й и повдига одеялото, като й казва с нежен и сладък като мед глас, че сега ще почисти песъчинките от дълбоката рана над коляното й. Тя поглежда бедрото си. Бялата му кожа вече посинява и се обагря около порязаното място, а неговите пръсти проследяват формата на шарките още докато се появяват.

— Чух за едно село — продължава тя, — където къщите били унищожени от бомбардировки. Шестстотин деца останали сираци. Шестстотин — само в едно малко селце. — Усеща как по бузите й се стичат сълзи. — Тези сираци с лопата да ги ринеш, както каза ти. Не знам какво е станало с тези деца.

Тони вдига поглед. Поставя и двете си ръце в горната част на бедрата й, пръстите му разтриват плътта.

— Разкажи ми за тях, хайде.

— Техните майки не са искали да ги изоставят. — Тя усеща как устните й се разтреперват и преглъща сълзите си. — Сигурна съм в това. Няма майка, която нарочно да изгуби детето си. А ако намериш дете, което си няма никого… без съмнение правилното нещо е да го задържиш, нали? Имам предвид, ако детето се нуждае от майка…

— Какво дете?

Силвана се навежда към него, така че главите им се докосват.

— Какво има? — пита той. — От какво толкова се страхуваш?

— Аурек не е мой син — прошепва тя. — Моят син е мъртъв. Оставих го и той умря.

Той я придърпва по-близо, ръцете му обгръщат кръста й. Тя доближава устни до неговите. Тази целувка е един вид забрава. Очите й са стиснати здраво, неговите устни са настойчиви и упорити. Прегърнал я е толкова силно, че тя едва диша. Но и няма желание. Иска й се той да я смачка. Да вземе последния й дъх за себе си.

 

 

С нагорещена игла Аурек прави по една малка дупка в двата края на яйцето от водна кокошка. До него Питър си играе с кибрит и пали клечка след клечка. В стаята се носи лек аромат на сяра.

Двамата не си говорят, защото когато Аурек и майка му слязоха от дървото, Питър му каза, че тя е луда, и Аурек хвърли раницата му в езерото и го удари в корема.

Аурек поставя яйцето на поднос до останалите три, които е направил през този ден.

— Престани да издаваш този звук — казва Питър.

Аурек вдига глава. Значи Питър вече му говори.

— Това цвърчене. Звучиш като птичка.

Аурек го ритва и после избягва по-далеч от него, вдигнал подноса с яйцата нависоко.

— Махни се. Не ме пипай. Ще се счупят — предупреждава той.

— Какво ще правиш с тях?

— Ще ги покажа на майка ми.

Питър застава пред вратата на стаята.

— Не можеш. Татко ми каза да стоим тук.

Аурек стиска здраво подноса с ръце, а Питър свива юмруци.

— Татко ми каза да стоим тук. Не можеш да излезеш, докато аз не ти кажа.

Аурек вижда, че Питър е сериозен, но въпреки това иска да види майка си.

— Добре тогава — казва той и му подава подноса. — Ако ми дадеш да изляза, можеш да задържиш яйцата.

Питър приема.

— Хубаво. Но аз ще им ги покажа, нали така?

Минават по площадката и Аурек отваря вратата към дневната на Питър, който носи подноса пред себе си, пристъпвайки бавно, сякаш държи паница с вода и пази равновесие. Аурек се влачи след него.

Майка му плаче. Или поне така си мисли. Седнала е на дивана с одеяло, преметнато върху краката, а Тони е коленичил пред нея. Не може да види добре лицето й, защото тя гледа надолу към ръцете си. Аурек иска да се качи в скута й и да я утеши, но докато си го помисли, Тони се навежда напред, обгръща с ръце Силвана и я целува.

Аурек надава болезнен вик.

— Мамо! Не!

— Тате! — извиква и Питър и изпуска подноса с яйцата на пода. — Татко, какво правиш!

Те двамата се отдръпват един от друг. Лицето на Силвана е бяло като платно, устата й е отворена, а окото й вече се е подуло и представлява голям морав оток. Какво е направила? Изглежда като ужасяващ призрак. Като русалка, мъртва жена с очи, които могат да ти изтръгнат сърцето.

— Аурек? — извиква го тя, отмята одеялата, с които е загърната, изправя се и припряно вдига чорапите си от пода. — Миличък, не гледай така…

— Няма от какво да се притеснявате, момчета. — Тони тръгва към тях с разперени ръце и по този начин огромната му фигура попречва на Аурек да вижда майка си. — Питър, трябваше да останете в твоята стая, както наредих. Аурек, ела насам…

Но Аурек отстъпва назад. Тони не трябва да го докосва. Той трябва да се махне. Представя си ята от скорци, които се лутат в небето, и тъй като са многобройни, скриват светлината. Вижда кръжащи гарвани, тъмни клони и върхове на дървета. Изгубен е. Изгубен. Отваря уста и оттам излиза неговата птича песен, чуруликането на свраките, фазаните и измъченият крясък на враните.

Той избутва Питър, изтичва през апартамента, отваря задната врата и се спуска по аварийния изход. Стъпките му отекват с метален звън. Но къде би могъл да отиде? Той е сам-самичък. У дома. Само това му идва наум. Обратно към сигурността на Британия Роуд 22. Обратно при врага. Обратно при баща му.